Робърт Лъдлъм
Ръкописът на Чансълър (37)

36

Зимният вятър духаше на пориви откъм залива и свеждаше до земята дивата трева по дюните. Слънцето от време на време се показваше през забързаните облаци, ярко и ослепително, но лъчите му не грееха. Бе рано следобед на Коледа и на плажа бе студено.

Чансълър се загледа в следите, които оставяше по брега. Крачеше напред-назад в очертанията, определени от Куин О’Брайън. От това неголямо пространство имаше ясна видимост към китната зеленина над дюните и вляво към покритата с дъсчени талпи пътечка, която се отклоняваше от пътя. Там стоеше О’Брайън, скрит отвсякъде освен от Питър.

Според О’Брайън правилната тактика бе основното. Той щеше да чака в дивите шубраци, докато пристигне Джейкъб Драйфус. Щеше да проследи дали наистина Драйфус ще се освободи от таксито, както се бяха разбрали. Ако Кристофър ги измами — като не освободи таксито или докара свои хора с други автомобили, Куин щеше да сигнализира, на Питър и те щяха да хукнат към пътя над съседния плаж, където Алисън ги очакваше в нерегистрираната кола.

Тази самозащитна страна на акцията Куин наричаше „фронтална защита“. По-непосредствената и по-неконтролируема защита зависеше изцяло от Питър. В джоба му се намираше 38-калибровият пистолет, който бе взел от Пол Брумли във влака. Оръжието, предопределено за неговата смърт. Ако станеше нужда, щеше да прибегне към него.

Питър дочу кратко, пронизително изсвирване: това бе първият сигнал. Таксито пристигаше.

Не можа да разбере колко време мина, преди да забележи мършавата фигура. Всяка секунда му се струваше безкрайна. Гледаше как сухият, дребничък Драйфус несигурно пристъпваше по пътечката към просторния плаж. Той изглеждаше направо архаичен в сравнение с представата на Питър, много по-стар и много по-крехък. Вятърът, който нахлуваше от океана, затрудняваше движението му, пясъкът се набиваше в лицето му и го караше да се накланя и да извърта глава. Бастунът му постоянно се хлъзгаше по дъсчената настилка на пътеката.

Стигна до края й и заби бастуна в пясъка, преди да пристъпи на плажа. Чансълър усети въпроса в погледа му, скрит зад плътните стъкла на очилата. Умореното му тяло не можеше да измине останалия път до уреченото място. Не би ли могъл младият мъж да се приближи?

Но Куин бе неумолим. Позицията решаваше всичко. Трябваше да се мисли и за скоростно бягство. Питър не помръдна и Драйфус мъчително закрачи по изровения от вятъра плаж.

Драйфус падна. Чансълър се завтече към него, но го спря размаханата ръка на О’Брайън. Агентът от ФБР бе твърд, решението му — безапелационно.

Сега Драйфус бе на тридесетина крачки и лицето му ясно се виждаше. Банкерът разбра: изражението му придоби решителност. Надигна се с помощта на бастуна. Несигурно и трудно, примижавайки срещу вятъра и пясъка, стигна до Чансълър. Не се ръкуваха.

— Срещнахме се — простичко рече Драйфус. — Аз имам какво да ви кажа и вие имате какво да ми кажете. Кой от двама ни ще започне?

— Изпълнихте ли изискванията ми? — попита Питър, както бе инструктиран.

— Разбира се. Трябва да обменим сведения. И двамата искаме да знаем какво знае другият. Защо са нужни излишни усложнения? Вас ви търсят, знаете ли?

— Да, но без основания.

— Тези, които ви дирят, не са на същото мнение. Както и да е, това няма значение. Ако не сте виновен, невинността ви ще се установи лесно.

— Виновен съм единствено за това, че бях пълен глупак! Но не сме се срещнали да говорим за мен!

— Трябва да поговорим за някои събития, които засягат двама ни. — Драйфус вдигна ръка към очите си, за да се предпази от резкия порив на вятъра. — Трябва да постигнем споразумение.

— Няма какво да се споразумявам с вас! Вие ме манипулирахте, лъгахте, стреляхте по мен. Четирима души бяха убити — поне аз знам за толкова. Трима умряха пред очите ми. Господ знае колко хора сте изплашили до смърт с оня шепот по телефона! Знаете за кого става дума! Аз познавам само неколцина. — Питър за миг отмести очи към океана, после погледна Драйфус. — Всичко съм описал. Не искахте да го напиша, но го написах. Сега или вие ще се съгласите с мен, или ще разкажа на света кой сте в същност.

Драйфус го гледа известно време мълчаливо, единствено свиренето на вятъра нарушаваше тишината помежду им.

— И кой според вас съм аз?

— Вие сте Джейкъб Драйфус, известен като Кристофър.

— Не крия. Не зная как сте го узнали, но аз нося с гордост това име.

— Може би сте имали основание, преди да се обърнете срещу тях.

— Да се обърна срещу кого?

— Срещу останалите. Банър, Парис, Венис, Браво. Вие ги предадохте!

— Аз съм ги предал? Парис? Венис? Чувате ли се какво говорите?

— Часонг, Часонг от досиетата на Хувър! А те са при вас!

Джейкъб Драйфус бе замръзнал на място, изсушеното му лице изразяваше ужас:

— Господи милостиви, и вие вярвате в това?!

— Работили сте с Държавния департамент, нали?

— Нееднократно.

— И лесно можете да намерите едно „стерилно“ укритие, ако знаете къде да го търсите?

— Сигурно! Ако знам какво значи това.

— Вие знаехте, че Варак е мъртъв!

— Варак? Мъртъв? Не може да бъде!

— Лъжете!

— Вие сте луд! И опасен при това. Всичко, което сте написали, трябва да се унищожи. Не съзнавате какво сте извършили. След четиридесетгодишна служба на родината и безчет милиони за нея! Вие трябва да разберете! Ще ви заставя да разберете!

Невероятно! Драйфус бръкна в палтото си, костеливата му ръка трепереше. Питър знаеше, че бърка там за оръжие.

— Спрете! За бога, недейте!

— Аз нямам избор!

Зад гърба на Драйфус Чансълър забеляза как О’Брайън изведнъж се изправи сред дивите шубраци зад дюната. Той бе видял това, което видя и Питър. Старият човек се готвеше да извади оръжие. Той бе дошъл сам, но бе дошъл въоръжен. Значи, се бе решил на убийство.

Чансълър стисна пистолета в джоба, с пръст върху спусъка. Но не можа да го натисне! Не можа да дръпне спусъка!

С воя на вятъра проехтя изстрел. Главата на Драйфу се отпусна назад — шийните прешлени бяха прекъснати на гърлото му зейна кървава рана. Тялото му се изви и падна ничком върху пясъка. О’Брайън свали ръката с пистолета и хукна през дюните.

 

Кристофър бе мъртъв, застрелян на див, самотен плаж. Чак тогава Питър видя какво бе стискал в ръката си. Сгънат лист хартия. Не оръжие. А писмо.

 

Коленичи, потръпващ от отвращение, и взе листчето. Изправи се. Дишаше неравномерно, болката в слепоочията го лишаваше от мисъл. О’Брайън застана до него; агентът взе листа и го разгъна. Чансълър надникна в него и двамата прочетоха ксерокопие на писмо, написано на ръка. Адресът бе с едно-единствено име: Парис.

 

„«И. Б.» трябва да се разтури. Венис и Браво са на същото мнение. Личи по очите им, макар да не сме го обсъждали. Спомените ни разкъсват. Но вече сме стари, малко време ни остава. Тревожи ме, че някой от нас или всички можем да си отидем от този свят, без да сме се погрижили да се разтурим. Безпокои ме и нещо друго, по-страшно: че паметта ще ни изневери и езиците ни ще се развържат. Това не бива да става! Затова, умолявам ви, ако възрастта разруши разсъдъка, направете за нас онова, което сами сме неспособни да направим. По пратеник ви изпращам таблетките в отделна опаковка. Дайте по една на старците и се помолете за нас.

Ако това се окаже не по силите ви, покажете това писмо на Варак. Той ще разбере и ще направи каквото трябва. И накрая за Банър, чиито слабости идат от собствените му изключителни способности. Той ще се изкуши да продължи «И. Б.». Това не бива да се допуска. Нашето време отмина. Ако той все пак настоява, Варак ще знае какво да направи.

Нека това писмо има силата на договор.

Кристофър“

 

— Каза, че не знае какво е стерилно укритие — беззвучно изрече Питър.

— Не е знаел за смъртта на Варак — добави О’Брайън тихо, препрочитайки писмото. — Не е бил той.

Чансълър се извърна и тръгна безцелно към водата. Свлече се на колене пред плискащите се вълни и повърна.

Заровиха тялото на Джейкъб Драйфус в пясъка под дюните. За последиците не помислиха. Нямаха време. За всичко сторено щяха да отговарят после.

 

 

Фредерик Уелс не трябваше да върви по пуст плаж. Човекът, известен под името Банър, трябваше да дойде от полето, южно от отбивката на шосе № 40 на запад от Балтимор. О’Брайън бе използувал същото място преди шест месеца за среща с един от своите информатори. Познаваше разположението добре.

Тази отбивка бе далеч от всички ресторантчета и бензиностанции. Мястото бе обградено от поля, които в мрака приличаха на тресавища.

Питър чакаше сред полето, на няколкостотин стъпки отвъд насипа, където Уелс трябваше да спре колата си. Гледаше пробягващите фарове по пътя, блестящи и уголемени от дъжда, който бе наквасил полето и го караше да потръпва от хлад. О’Брайън се бе скрил по-надолу под насипа и чакаше с извадено оръжие. Чансълър отново трябваше да следва указанията му: при най-малкия признак за нещо неочаквано да парализира Фредерик Уелс с пистолета си. Ако стане нужда, да го изпразни в него.

От допълнителни съображения за сигурност О’Брайън имаше и фенерче. Ако Уелс доведеше със себе си някога Куин щеше да светне, да закрие лещата с пръсти и направи кръговидно движение. При този сигнал Питър трябваше да побегне през полето към пътя, където Алисън чакаше в автомобила.

Две нетърпеливи изсвирвания с клаксон се разнесоха откъм пътя. Един автомобил намали ход и се дръпна към банкета, а задният бързо го заобиколи и ядосано отмина.

Автомобилът спря до насипа и от него излезе висок човек. Това бе Фредерик Уелс. Тръгна към парапета в пътя, взирайки се през дъжда към полето.

Кратък светлинен лъч мигновено блесна от далечния край на насипа. Това бе първият сигнал на О’Брайън. Уелс бе пристигнал сам. Никакви видими признаци на въоръжение. Питър не помръдна. Банър бе длъжен да с приближи към него.

Уелс се прехвърли през парапета и тръгна към полето. Чансълър приклекна в мократа трева и скри пистолета си.

— Извадете ръце от джобовете! — изкрещя той, следвайки указанията. — Вървете бавно с отпуснати встрани ръце!

Уелс се закова на място, после се подчини на заповедта. Празните му ръце увиснаха отстрани и той закрачи в мрака по мокрото поле. Когато приближи достатъчно, Питър се изправи и каза:

— Спрете!

Уелс въздъхна с широко отворени очи:

— Чансълър? — После млъкна, пое няколко път дълбоко дъх, примигвайки срещу дъжда, който удряше по лицето му, и продължи чак когато дишането му с нормализира — старо упражнение на източните народи, което помага да се съсредоточи мисълта и да се успокои напрежението. — Чуйте ме, Чансълър! — заговори той. — Заели сте се с непосилна работа, сприятелили сте се опасни хора. Апелирам към патриотичното ви чувство да ми разкриете имената им. Единия го знам, разбира се. Кажете ми останалите.

Питър се слиса. Уелс бе взел инициативата в свои ръце.

— За какво говорите?

— За досиетата. От „М“ до „Z“. Те ги държат и ви използуват. Не знам какво са ви обещали… какво ви е обещал. Ако става дума за живота ви, то мога да гарантирам много по-сигурно от него. Както и живота на момичето.

Чансълър гледаше вторачено засенченото мокро лице на Фредерик Уелс.

— Вие предполагате, че някой ме е изпратил при вас. Смятате ме за посредник. Но аз въобще не съм ви споменавал за досиетата по телефона.

— А нима бе необходимо? Престанете, за бога! Разтурването на „Инвър Брас“ не е решение! Не им позволявайте да стигнат дотам!

— „Инвър Брас“? — Питър си припомни веднага ръкописното писмо в ръката на мъртвия Драйфус, договора между Кристофър и Парис. „И. Б.“ трябва да се разтури… „И. Б.“ …„Инвър Брас“.

— Не бива да се намесвате, Чансълър. Виждате ли какво направи от вас? Програмира ви прекалено добре и вие бързо научихте много неща. Заприличахте на него! Сега вече не може да ви очисти, защото знае, че ние веднага ще разберем кой го е извършил. Затова ви разказва какво ли не, разкрива „Инвър Брас“, подхранва ви с лъжи, да можете да ни насъскате един срещу друг!

— За кого говорите?

— За човека, който държи досиетата. Варак!

— О, господи… — Стомахът на Питър се сви на топка.

Не беше и Фредерик Уелс.

— Аз имам решение. — Уелс говореше със своя остър, носов глас. Питър почти не го слушаше, толкова безполезно му се струваше всичко. — То ще ви помогне да се отървете и да измъкнем досиетата. Те трябва да бъдат иззети! Кажете на Варак, че няма как да свърже „Инвър Брас“ със събитията от миналия май. Не разполага с факти, е улики, които да се проследят. Убиецът е Варак, а не „Инвър Брас“. Той великолепно се справи със задачата си. Но няма никакви данни за наше участие. Аз ще продължавам да задавам тревожни въпроси за всяка негова стъпка от десети април до нощта на първи май. И ще го правя така, че няма да събудя никакви съмнения. Той ще бъде разобличен. За нас никой нищо няма да узнае. Предайте му дословно думите ми.

На Питър му дойде прекалено много: истини, полуистини и лъжи — всичко поднесено в абстракции, а фактическите неща, датите, вплетени в обвинения.

— Вие мислите, че Варак е предал всички ви?

— Сигурен съм! Ето защо трябва да работите за мен! Сега страната ни има нужда от мен! Варак държи досиетата!

Дъждът се сипеше като из ведро.

— Махайте се оттук!

— Няма да си тръгна, преди да ми дадете дума!

— Махайте се оттук!

— Вие не разбирате! — Уелс не търпеше поражения. Дързостта отстъпи пред отчаянието. — Сега страната ни има нужда от мен! Аз трябва да оглавя „Инвър Брас“! Другите са слаби, стари! Времето им е минало! Няма друг освен мене! Аз трябва да държа досиетата! И аз съм вътре в тях!

Чансълър вдигна пистолета:

— Махайте се оттук, преди да съм ви застрелял!

— Това ви е нужно като претекст ли? В същност това ви трябва! — Банър говореше бързо, гласът му стана отново стържещ, изпълнен с паника. — Варак ви е казал, че съм аз, нали? Аз нямам нищо общо с това. Той е виновен. Казах му само да поговори с Браво, само това поисках от него! Той бе най-близък със Сейнт-Клеър, това всеки го знаеше. Беше се заклел да охранява всички нас, всеки поотделно… Тогава решихте да се захванете с Нюрнберг! Не биваше да ви позволяваме това! И Варак разбра!

— Нюрнберг… — Питър усещаше как дъждът удря по тялото му. Така валеше и в оная нощ, когато катастрофира със своя сребрист „Континентал“ и Кати загина. И сега в далечината има шосе, има и насип, и дъжд. Както тогава…

— За бога! Никога не съм искал да ви убивам! Нито пък момичето! Но такова бе неговото решение! Никога не се боеше да рискува.

Варак. Лонгуърт. Чудовищната маска зад волана. Шофьорът, който караше в нощната тъма, вторачил очи пред себе си, без да забелязва жестоката буря, докато убие жертвата си.

Варак, професионалистът, който използуваше превозните средства като оръжие.

Болката в слепоочията му бе непоносима. Питър вдигна пистолета и го насочи към главата на Банър. Натисна спусъка.

Банър остана жив благодарение на неопитността на стрелеца. Питър бе забравил да снеме предпазителя. Фредерик Уелс побягна в дъжда към колата си.

 

 

На изток от Анаполис, на няколко мили от реката Севърн се простираха заоблените вазвишения на местността Шантиклер. Там се намираше изискан голф-клуб, основан още през тридесетте години от потомствени аристократи. Това го правеше особено изискан, а впоследствие той се превърна в сборен пункт на висши служители от Централното разузнавателно управление, организация, също предразположена към приемственост.

Това място се използуваше за размяна на информация между агенти от ФБР и ЦРУ по ония времена, когато Джон Едгар Хувър бе забранил изтичане на сведения от едното място към другото. О’Брайън добре познаваше този клуб. Тук трябваше да се състои срещата с Карлос Монтелан. Парис трябваше да се появи не преди полунощ, но не и по-късно от дванадесет и половина. На десетата площадка. Указанията бяха изрични.

Куин седна зад волана. Той познаваше страничните пътища от шосе № 40 към Шантиклер. Алисън и Питър седяха отзад. Чансълър направи всичко възможно да се разсее, да пропъди от ужасеното си съзнание чудовищното разкритие на Банър.

— Той я е убил — промълви Питър с отмалял глас, гледайки разсеяно дъжда. — Варак е убил Кати. Що за човек бе той?

Алисън постави ръка върху неговата. О’Брайън заговори, без да снема очи от пътя:

— Не мога да отговоря на този въпрос. Не мисля, че за него човешкият живот нямаше стойност. Просто в определени ситуации той е мислел само как да елиминира проблема.

— Но тогава той не е човек!

— Той бе професионалист.

— По-жестоко нещо не съм чувал.

О’Брайън ги заведе в едно крайпътно заведение, където се отбиха да се постоплят и да пият кафе.

— „Инвър Брас“ — рече Куин, когато седнаха в слабоосветената стая. — Какво ли значи това?

— Фредерик Уелс беше убеден, че аз знам — отвърна Питър — и че съм изпратен от Варак.

— Сигурен ли сте, че не ви е подхвърлил погрешни сведения, с цел да ви заблуди?

— Абсолютно. Страхът му бе напълно неподправена. Защото и той фигурира в досиетата. Има нещо в миналото му, което може да го унищожи.

— „Инвър Брас“ — бавно повтори О’Брайън. — „Инвър“ е шотландско, а „брас“ може да значи много неща. Но какво означава съчетанието?

— Струва ми се, че прекалено усложнявате нещата. Това е названието на тяхното ядро.

— На тяхното какво?

— Прощавайте. Моето „Ядро“.

— В книгата ти ли? — запита Алисън.

— Да.

— Най-добре ще е да прочета проклетия ви ръкопис — рече О’Брайън.

— Съществува ли начин — запита Чансълър — да проследим действията на Варак от десети април до втори май тази година?

— Сега не — отвърна О’Брайън.

— Знаем, че на втори май почина Хувър — продължи Питър. — Това потвърждава…

— Не потвърждава нищо! — прекъсна го Куин. — Хувър почина от сърдечен удар. Това е доказано.

— От кого?

— От медицинското заключение. Макар и необстоятелствено, то бе достатъчно.

— Тогава трябва да почнем всичко отначало — уморено промълви Питър.

— Не е така. — Куин погледна часовника си. — Елиминирахме две от вероятностите. Сега идва време за третата.

Това бе най-безопасното място за явка, измислено от агента на ФБР, и поради тази причина той бе особено предпазлив. Пристигнаха в Шантиклер един час преди времето, определено за среща с Монтелан. Агентът най-старателно огледа местността. Алисън остана в колата в дъното на алеята, недалеч от вратите на клуба, а той самият се скри в тревата отвъд игрището.

Земята бе мокра, макар да бе престанало да вали. Луната се мъчеше да пробие през гонещите се облаци. Чансълър чакаше в сянката на дърво, свело клони до земята.

Дочу шум от автомобил, който премина през отворените врати на клуба. Погледна часовника си. Пет минути след полунощ. Монтелан бе нетърпелив. „И тревожен, разбира се“, помисли си Питър и напипа оръжието в джоба си. Но изплашеният човек е предпазлив, а фигурата, която идеше насреща му, съвсем не стъпваше предпазливо.

— Мистър Чансълър? — развика се Парис на петдесетина метра от уреченото място. Спря, пъхна ръка в джоба на палтото си. Питър веднага извади револвера, насочи го и зачака мълчаливо.

Монтелан извади ръка от джоба си. Чансълър отпусна оръжието. Парис държеше в ръка фенер и опаса широк кръг наоколо. Светлинен лъч попадна върху Питър.

— Изгасете фенера! — изкрещя Чансълър и приклекна.

— Както желаете.

Светлината угасна.

Следвайки указанията на О’Брайън, Питър изтича на няколко метра от мястото, на което стоеше, без да снема очи от Монтелан. Испанецът не предприе никакви излишни движения: явно нямаше оръжие. Чансълър се изправи, знаеше, че ще се види на огрялата луна.

— Тук съм! — каза той.

Монтелан се извърна и се взря в мрака.

— Извинявайте за фенера. Повече няма да го паля. — Той се приближи към Питър. — Дойдох без затруднения. Указанията ви бяха безпогрешни.

Питър го разгледа на бледата лунна светлина. Имаше волево лице, черти, присъщи на човек от испански произход, изпитателен поглед. Питър разбра, че този човек не се страхува. Макар да отиваше на среща с непознат, известен му само по име, на изолирано игрище за голф посред нощ — и то с непознат, от когото бе логично да не очаква нищо добро, — Парис се държеше, сякаш срещата им представляваше обикновен, потребен и за двамата делови разговор.

— Държа револвер в ръката си — каза Чансълър и вдигна спусъка.

— Защо е нужно? — Монтелан присви очи.

— След всичко, което ми сторихте, което „Инвър. Брас“ ми стори, не е ли излишно да питате?

— Не знам какво ви е сторено.

— Лъжете.

— Позволете ми да се изкажа. Знаех, че ви захранваха с лъжлива информация, с цел да напишете роман на базата именно на тази лъжлива основа. Това се правеше, за да се изплашат определени, злонамерени личности, участници в заговора, и да се издадат. Честно казано, още от самото начало се съмнявах в рационалността на този замисъл.

— И само това ли ви е — известно?

— Допускам, че ви са се случили някои неприятни неща, но беше ни дадена дума, че няма, да бъдете излагана на опасност.

— Кои са тези „определени злонамерени личности“? И какъв, е този „заговор“?

Парис замълча за миг, сякаш се бореше да разреши свой вътрешен конфликт.

— Ако досега никой нищо не ви е казал, то е време да узнаете. Заговор наистина има. Твърде действителен и твърде опасен. Една цяла част от личните-досиета на Джон Едгар Хувър липсват. Изчезнали са.

— Откъде знаете това?

Отново Монтелан замълча, после се реши и продължи:

— Не мога да ви съобщя подробности, но след като споменахте името ми, както и имената на останалите, в разговора ни тази сутрин, допускам, че сте узнали повече неща, отколкото бе предвидено да научите. Това няма значение: нещата вървят към своя край. „Инвър Брас“ успя да се добере до останалите досиета.

— Как?

— Това не мога да ви разкрия.

— Не можете или не искате?

— По малко и от двете.

— Това не е достатъчен аргумент.

— Познавате ли човек на име Варак? — кротко запита Парис, сякаш Чансълър не му бе крещял.

— Да.

— Попитайте него. Той може и да ви каже, може и да не ви каже.

Питър внимателно изучаваше лицето на Монтелан на лунния блясък. Той не лъжеше. Tie знаеше за смъртта на Варак. Чансълър усети празнота в стомаха си. И третата вероятност отпадаше. Въпросите оставаха, но най-същественото се изясни. Досиетата не бяха у Парис.

— Какво искахте да кажете с това, че няма значение какво съм научил? И че „нещата вървят към своя край“?

— Времето на „Инвър Брас“ отмина.

— Какво точно значи „Инвър Брас“?

— Предполагах, че знаете.

— Не предполагайте!

Монтелан пак се подвоуми.

— Група хора, посветили се на благото на този народ.

— Ядро — рече Питър.

— Би могло да се нарече и така — отвърна Монтелан. — Състои се от изтъкнати хора, хора с изключителни достойнства и предани на родината.

— Вие сте един от групата, така ли?

— За мен бе чест да участвувам в нея.

— Тази група бе сформирана, за да избави жертвите на Хувър ли?

— Тя имаше разнообразни функции.

— Преди колко седмици… или месеца ви поканиха да станете член на групата?

За първи път Монтелан се стъписа.

— Какво говорите? Аз членувам в нея от четири години.

— Четири години? — Отново необяснимо противоречие. Доколкото знаеше Питър, групата на Сейнт-Клеър, „Инвър Брас“, бе сформирана да се бори с порочната практика на Хувър в последно време да заплашва и изнудва хората, позовавайки се на своите досиета. Тази борба бе необходимост, родена от ситуацията. Година, година и половина, най-много две — в това време се ширеше тази практика. Но Парис говореше за четири години…

А Джейкъб Драйфус си бе послужил с фразата „четиридесетгодишна служба“, а после споменаваше за изразходването на милиони долари. В онзи тревожен и объркан миг Чансълър бе помислил, че Драйфус говори лично за себе си. Но сега… четиридесетгодишна служба… безчет милиони…

Внезапно жестоките думи на Фредерик Уелс изплуваха в съзнанието му. „Сега страната ни има нужда от мен. Аз трябва да оглавя «Инвър Брас». Другите са стари, слаби! Времето им е минало! Няма друг освен мен!“

Четиридесет години… Четиридесет… Безчет милиони!

Питър си спомни и за писмото на Драйфус до Монтелан. За договора между Кристофър и Парис.

Ние сме просмукани от спомени.

Спомени за какво?

— Кои са членове на тази група? — попита той, втренчил поглед в Монтелан.

— Повече нищо няма да кажа. Вие сте прав, мистър Чансълър. Така и предполагах. Но не съм дошъл тук да разискваме това. Дойдох да се помъча да ви убедя повече да не се намесвате. Вашето включване бе грешка от страна на един блестящ, но озлобен човек. Нямаше нищо опасно, докато стояхте в тила и се ровехте в миналото, но да действувате на предна линия и да задавате публично въпроси — това вече е катастрофално!

— Вие сте уплашен — с учудване каза Питър. — Давате си вид на спокоен, но дълбоко в себе си сте смъртно изплашен.

— Изплашен сам, разбира се. Боя се и за вас, и за всички нас.

— Това „нас“ означава „Инвър Брас“, така ли?

— И още други. Дълбока пропаст дели народа на тази страна от управниците му. В правителството се шири корупция. Не говоря само за борбата за власт. Конституцията жестоко се потъпква, животът ни е изложен на опасност. Не искам да сантименталнича, говоря ви самата истина. Един човек, който не е роден тук, но който и преди се е сблъсквал с подобни своеволия, най-ясно осъзнава докъде води всичко това.

— А какъв е изходът? И съществува ли въобще?

— Изход естествено има. В суровото безпристрастно прилагане на закона. Безпристрастно, повтарям. Народът трябва да осъзнае действителната заплаха от тези своеволия. Трябва да ги проумее с разсъдъка си, а не да се води от емоционални подбуди и да търси отплата. Системата ще заработи както трябва, ако се създадат условия за това. Този процес вече започва. Сега не е времето за скандални разкрития. А за сериозни проучвания и размишления.

— Разбирам ви — бавно продума Питър. — Сега не е време за разобличаването на „Инвър Брас“, така ли?

— Да — твърдо изрече Монтелан.

— А може би това време няма да настъпи?

— Може би. Но вече ви казах: времето на „Инвър Брас“ отмина.

— Затова ли сключихте вашия пакт с Джейкъб Драйфус? С Кристофър?

Сякаш някой яростно го плесна през лицето.

— Дълго се колебаех дали да не се свържа с него. Но реших да не го правя. Вие сте се срещали с него, така ли?

— Да.

— Убеден съм, че той е разговарял с вас по същия начин, както и аз. Неговата преданост към родината е безгранична. Той разбира.

— Но аз не разбирам. Не разбирам нито един от вас.

— Защото знаете твърде малко неща. Но от мен повече нищо няма да научите. Само отново ще ви помоля да се откажете от начинанието си. Струва ми се, че ако продължавате, ще ви очистят.

— Това вече ми го казаха. Само един въпрос още: какво се е случило в Часонг?

— Часонг? Битката при Часонг?

— Да.

— Чудовищни загуби. Загинаха хиляди хора заради някаква си незначителна ивица безплодна земя. Мания за величие, която надделя над здравия разум. Това е исторически факт.

Питър усети, че още стиска пистолета в ръката си. Безсмислено беше. Пусна го в джоба си.

— Вървете си в Бостън — изрече той.

— Ще размислите ли внимателно над всичко, което ви казах?

— Да. — Но Питър бе убеден, че трябва да продължи започнатото дело.

За срещата с Даниъл Съдърланд О’Брайън бе избрал малък проток източно от остров Дийл по залива Чезапийк. Там акостираха корабите на търговския риболов, но имаше най-вече рибарски лодки и съдове за стриди, които щяха да останат в залива още седмица-две. Нямаше изгледи за добър улов, океанът в края на декември не бе гостоприемен.

Вълните непрекъснато се блъскаха в пилоните под доковете. Закотвените край пристана лодки неспирно скрибуцаха и ритмично потропваха ведно с грака на чайките във високото утринно небе.

„Венис. Последният от четиримата“, мислеше Питър, седнал на омасления парапет на един траулер в края на пристана. И последната възможност, като се изключи Браво. Естествено, Питър трябваше отново да се срещне със Сейнт-Клеър, това бе вън от съмнение. Възможността Съдърланд да бъде предателят на „Инвър Брас“, убиецът със заплашващия шепот по телефона, изглеждаше доста невероятна. Но нещата и без това бяха невероятни. Можеше всичко да се очаква.

Съдърланд му бе казал, че комитетът, сформиран за борба срещу злодеянията на Хувър, е бил разпуснат. Но Съдърланд бе твърдил и още нещо: че досиетата са били унищожени. Като член на „Инвър Брас“ той е знаел, че и двете са лъжа.

Но защо са му на Съдърланд досиетата? Защо му е да убива? Защо му трябва да върви срещу закона, който сам защищава?

Питър почти не виждаше входа за доковете от множеството скрипци, макари и лебедки. Техните остри и черни контури очертаваха върху сивия фон на небето необичаен свод. Той погледна към тясната ивица вода вдясно от него, където в малка рибарска лодка лежеше О’Брайън. После обърна глава наляво, мъчейки се да различи автомобила, скрит между лодките за стриди, вдигнати на сух док за ремонт. В колата чакаше Алисън. Тя държеше в ръка кибрит, с извадена клечка. Трябваше да я запали и поднесе към прозореца в случай, че има някой в автомобила на съдията Съдърланд.

Изведнъж Питър долови приглушеното бръмчене на мощен двигател, то наближаваше брега. Миг по-късно лъчите на два фара се стрелнаха към входа на пристанището и осветиха корпусите на сухия док. Автомобилът продължи напред и се насочи право към широкото пространство между лодките и водата.

Фаровете изгаснаха, оставяйки светлинка в очите на Чансълър. Той приклекна зад парапета на траулера и продължи да наблюдава. Вълните все така се плискаха по пилоните в неравен ритъм. Скърцането на лодките не спираше.

Чу се отваряне на врата, исполинската фигура на Съдърланд изплува от мрака и изпълни огромното пространство под свода от стоманени скрипци и метални въжета по макарите. Тръгна по пристана право към Питър. Стъпваше твърдо и предпазливо, но без колебание.

Достигна края на пристана и застана неподвижно, загледан към залива — гигантска черна фигура на развиделяване точно на ръба на водата. Даниъл Съдърланд гледаше, сякаш бе последният човек на земята, потънал в мисли за кончината на вселената. Или сякаш очакваше някой шлеп да се приближи и да заповядат на грамадния негър да разтоварва.

Питър се изправи, отблъсна се от перилата на траулера, стиснал оръжието в джоба си.

— Добро утро, господин съдия. Или е по-добре да ви наричам Венис?

Съдърланд се извърна и погледна към тесния траулерен мостик, където стоеше Питър. Не каза нищо.

— Казах добро утро! — продължи Чансълър меко, дори вежливо, неспособен да подтисне уважението, което хранеше към този велик човек.

— Чух ви — отвърна Съдърланд със звучния си респектиращ глас. — Нарекохте ме Венис.

— Така сте известен. Това име ви е дадено от „Инвър Брас“.

— Само наполовина сте прав. Името сам си го измислих.

— Кога? Преди четиридесет години?

Съдърланд не отговори веднага. Той сякаш асимилираше думите на Питър едновременно с гняв и изненада, но външно оставаше спокоен.

— Кога — не е важно. Както и името не е от значение.

— Според мен и двете са важни. Значи ли Венис^[1] това, което предполагам?

— Да. Мавърът.

— Но Отело бе убиец.

— Моят мавър не е.

— Тъкмо това искам да открия. Вие веднаж ме излъгахте.

— Аз ви заблудих за ваше добро. Въобще не биваше да се намесвате.

— Омръзна ми все това да чувам. Защо тогава ме намесихте?

— Защото всички останали опити пропаднаха. Струваше си да се опита с вас. Бяхме изправени пред национална катастрофа.

— Заради изчезналите досиета на Хувър?

Съдърланд замълча, без да снема огромните си черни очи от Питър.

— Значи, сте научили? Вярно е. Тези досиета трябваше да бъдат унищожени, но всички опити да ги открием останаха безуспешни. Браво бе отчаян и прибягна до отчаяни средства. Вие сте едно от тях.

— А защо тогава ми казахте, че досиетата са били унищожени?

— Помолиха ме да потвърдя някои аспекти на историята, която ви бяха разказали. Пък и не исках да приемате нещата твърде надълбоко. Вие сте писател, а не историк. Ако ви бяхме предоставили по-обширна информация, щяхте да се изложите на опасност. Което не можех да допусна.

— Значи, искахте да ме впрегнете, но не докрай, така ли?

— Да речем.

— Нищо подобно. Има и още нещо. Вие защищавахте интересите на група хора, наречена „Инвър Брас“. Вие сте един от тях. Казахте ми, че неколцина загрижени мъже и жени се съюзили, за да се борят срещу Хувър, и че тяхната група се е разтурила след смъртта му. Но и тук ме излъгахте. Тази група съществува от преди четиридесет години.

— Вие сте дали воля на въображението си и препускате заедно с него. — Съдията дишаше тежко.

— Това не е вярно. Говорих и с другите.

— Какво?… — Самообладанието му изчезна, изчезна и чувството за достойнство, което съпътствуваше всяка фраза. Главата му затрепера от гняв. — Какво, за бога, сте направили?

— Изслушах думите на един умиращ човек. И предполагам, знаете кой е той.

— О, господи! Лонгуърт! — Чернокожият гигант се вцепени.

— Вие знаете! — След този шок Питър не можа да си поеме дъх. Мускулите му се стегнаха, стъпалата му се подхлъзнаха, но се закрепи. Съдърланд беше! Никой от останалите не направи връзката! А Съдърланд веднага свърза нещата! Не би могъл да знае, нямаше откъде да знае, ако не бе преследвал Варак и не бе подслушвал разговорите в хотел „Хей-Адамс“.

— Сега ми става ясно — заговори съдията със зловещ монотонен глас. — Вие сте го открили в Хавай, Бие сте го докарали обратно тук, вие сте го унищожили. Налучкали сте веригата от събития, които биха накарали маниаците да излязат извън кожата си. Да вият като псета из улиците с техните обвинения за заговори и какво ли още не! Това, което извърши Лонгуърт, бе наложително. Трябваше да стане!

— За какво, по дяволите, ми говорите? Лонгуърт бе Варак и вие много добре знаете! Той ме откри! Той спаси живота ми и умря пред очите ми!

Съдърланд сякаш загуби равновесие. Дъхът му секна, огромното му тяло се заклати, готово всеки момент да падне. После заговори мъчително:

— Значи, Варак. Допусках, но не исках да повярвам. Той е работел с други. Мислех си, че е някой от тях. Но не и Варак. Раните от детството му останаха незаличени. Той не е могъл да устои на изкушението. Искал е да държи в ръце всички оръжия.

— Да не би да искате да ме убедите, че той е взел досиетата? Няма да мине. Досиетата не са у него.

— Предал ги е на някой друг.

— Какво? — Чансълър пристъпи крачка напред, замаян от думите на съдията.

— Омразата му бе неукротима, а чувството му за справедливост — доста изкривено. Той имаше едничка цел — отмъщението. И досиетата му го осигуряваха.

— Каквото и да говорите, не е така! Варак отдаде живота си, за да открие тези досиета. Лъжете ме! От него научих истината! Той ми каза, че досиетата са у единия от вас четиримата!

— Ако… — Съдърланд отмести поглед към водата. Зловещата тишина се нарушаваше от плясъка на вълните. — Господи! Ако само беше дошъл при мен. — Той отново се обърна към Питър. — Можех да го убедя, че съществуват и по-сигурни пътища… Само ако бе дошъл при мен…

— Защо? Та вие не сте вън от съмнение. С другите вече говорих:. Вие сте още под подозрение! Вие сте един от четиримата!

— Вие сте нахален млад глупак! — прогърмя Даниъл Съдърланд и гласът му отекна в целия залив. После заговори тихо и напрегнато: — Излъгахте. Казахте, че сте се срещали с останалите. Добре, нека ви кажа, че досега много по-резултатно ви мами друг!

— Какво значи това?

— Значи, че знам у кого са досиетата. Знам го от няколко седмици! Наистина са у един от четиримата, но не у мен. И не беше толкова трудно да го открия. По-трудното ще бъде да се измъкнат от този човек. Да се склони един губещ разума си човек към сътрудничество. А вие с Байрак направихте това невъзможно!

Питър гледаше недоумяващо черния великан.

— И вие никому дума не сте казали…

— Не можех! — прекъсна го съдията. — Трябваше да се овладее положението, рискът е прекалено голям. Той работи с наемни убийци. С тия досиета държи като заложници хиляди хора. — Съдърланд пристъпи към Чансълър. — Казахте ли някому, че идвате тук? Обърнахте ли внимание дали не ви следят?

Чансълър поклати глава:

— Аз пътувам със своя охрана. Никой не ме е следил.

— Вие пътувате с какво?

— Не съм сам тук — кротко отговори Питър.

— С вас има други?

— Да — потвърди Чансълър, изтръпнал от внезапния ужас, който обхвана стария човек. — Той е с нас.

— О’Брайън?

— Да.

— О, господи!

Изведнъж се разнесе силен плясък. Не можеше да се сбърка с плясък на риба. Под кея имаше човек. Питър се затича към края на пристана.

Зад гърба му се разнесоха два бързи изстрела. Идеха откъм лодката на Куин! Чансълър се смъкна ниско и се прилепи до дъските. От — всички страни затрещяха гърмежи: от самата вода, от околните лодки. По свистенето на куршумите личеше, че се използуват заглушители. Питър се обърна наляво, търсейки инстинктивно укритието на близките пилони. Един куршум се разби в дървото точно пред главата му. Той притвори очи и ги отвори само за миг, колкото да види огнения език точно срещу себе си. Той изтегли пистолета и гръмна панически.

Чу се писък, нечие тяло се строполи и удряйки се в невидими предмети, се катурна във водата.

Някой изръмжа встрани. Чансълър се извърна. Човек в мокър черен костюм се — катереше по ръба на пристана. Питър се прицели и гръмна. Черното чудовище изви назад гръб, после плонжира напред с намерение да го достигне.

Алисън! Трябваше да стигне до нея! Отстъпи крачка и усети допир до човешка плът. Тялото на Съдърланд! Лицето му покрито с кръв, кървави петна имаше навсякъде по палтото му.

Черният гигант бе мъртъв.

— Чансълър! — крещеше О’Брайън, гласът му се извисяваше над гърмежите. Защо го викаше? За да го убие? Кой бе О’Брайън? Какъв бе О’Брайън?

Не бива да отговаря. Не бива да се превръща в мишена. Инстинктът за самосъхранение го накара да побърза. Прекрачи трупа на Даниъл Съдърланд и се насочи към стоманените кранове в началото на пристана. Залази на четири крака, лягаше по корем, въртеше се, лъкатушеше по мръсните греди колкото се може по-бързо.

Изсвистя рикоширащ куршум. Забелязали са го! Вече нямаше избор: леко се надигна от земята, краката му се подгънаха от страх, и се затича към черните метални кранове. После се хвърли към свода от макари, свърта вдясно и се скри зад техния стоманен щит.

— Чансълър! Чансълър! — Виковете на О’Брайън отекваха над тътена на куршумите. Но Питър не му обърна внимание. Съществуваше само едно обяснение: човекът, на когото той бе съчувствувал, от когото се бе възхищавал, комуто бе поверил живота си, го бе вкарал в капан!

Последва усилена стрелба, след нея експлозия. Пламъци обгърнаха кърмата на един недалечен траулер. Втори взрив — пламна друга лодка. Чуха се викове, команди. Хора тичаха по вълнолома и скачаха във водата. В тази суматоха стрелбата затихна. Отново екна взрив и трета лодка избухна в пламъци. След нея изстрел — и някой извика. Извика нещо.

Думите му не можаха да се разберат. Но една дума се чу отчетливо: Часонг.

Часонг!

Това бе последен вик на ранения — предизвикателство в лицето на смъртта — само така можеше да се охарактеризира този фанатичен вопъл. На езика, напълно непознат на Варак! Сега го чу и Чансълър — незнаен, нечуван досега език.

Тътенът затихна. Двама мъже в мокри дрехи се покатериха на малкия пристан, където лежеше мъртвият Даниъл Съдърланд. От отсрещния кей долетяха три последователни изстрела. Един рикоширащ куршум отскокна от предавателната кутия над главата на Питър и заседна в дъските до него. Нечия фигура бягаше напред, стигна калния бряг и залегна зад обърната лодка. Само след секунди отново се изправи и побягна в тъмнината.

Това бе О’Брайън! С невярващ поглед Питър гледаше как човекът се изгуби в горичката край пристанището.

Престрелката замря съвсем. Откъм залива отвъд пристана забоботи двигател на моторница. Чансълър не можеше повече да чака. Изпълзя от прикритието си, изправи се и хукна между лодките към автомобила.

Алисън лежеше на земята до колата. Очите й замъглени, тялото й трепереше. Питър коленичи до нея и я взе в обятията си.

— Мислех, че повече няма да те видя жив! — прошепна тя, впи пръсти в него и притисна мократа си буза до лицето му.

— Ела! Да бягаме! — Той я изправи на крака, отвори вратата на колата и я бутна вътре.

На пристана настъпи оживление. Моторницата се бе изравнила с брега. Гневно спореха, някои от мъжете наскачаха и се отправиха към брега.

Сега бе моментът да се махнат. След секунди ще бъде вече късно. Той се огледа и превъртя ключа. Моторът изхърка, но не запали.

От утринната влага! Колата не бе карана няколко часа!

Дочу викове откъм вълнолома. Чу ги и Алисън. Тя веднага грабна пистолета от седалката. Автоматически, с бързина, в която личеше опитът, тя отвори пълнителя.

— Само два патрона! Други имаш ли?

— Патрони? Не! — Питър отново завъртя ключа и натисна газта.

Измежду корпусите на траулерите изникна човек с мокри дрехи и се затича към тях.

— Внимавай! Пази си очите! — извика Алисън. Прицели се и гръмна. Гръмотевичен взрив разтърси колата. Страничното стъкло зейна. Моторът запали.

Чансълър включи на скорост и натисна газта. Колата лудешки скокна напред. Той изви вдясно, автомобилът поднесе, пръскайки кал и прах. Изправи волана и потегли към изхода.

Последваха изстрели. Задното стъкло се разби на парчета. Чансълър дръпна Алисън на пода и изви вляво. Но тя не се задържа дълго долу, понадигна се и изстреля последния куршум. За кратко гърмежите зад тях престанаха.

После отново засвириха диви, отчаяни куршуми, но без попадение. Питър стигна изхода и пое пътя през горичката, който извеждаше на главното шосе.

 

 

Останаха сами. Преди час бегълците бяха трима, сега само двама.

Бяха се доверили изцяло на Куин О’Брайън, а той ги предаде.

Към кого можеха да се обърнат сега за помощ?

Домовете и службите бяха под наблюдение. Приятели, познати бяха също под наблюдение. Телефоните се подслушваха, колата им се знаеше. Скоро патрулни коли щяха да ги затърсят по шосета и пътища.

Питър усети, че в него настъпва коренна промяна. Дори взе да се пита дали промяната е действителна или отново плод на въображението му. Каквато и да бе, бе й благодарен, че настъпи.

Страхът — чувството за пълна безпомощност — се замени с ярост.

Той стисна волана и продължи напред, а в ушите му още кънтеше предсмъртният фанатичен вик.

Часонг!

След всичко изприказвано дотук, Часонг си оставаше ключът към загадката.