Робърт Лъдлъм
Ръкописът на Чансълър (34)

33

— Вие пак не искате да ми кажете кой е той? — запита О’Брайън, седнал срещу Питър на кухненската маса. Пред всекиго стоеше полупразна чаша с уиски.

— Не. Варак бе прав. Досиетата не са у него.

— Откъде сте сигурен?

— Иначе не би ме пуснал да се измъкна жив.

— Добре. Няма да настоявам. Мисля, че постъпвате безразсъдно, но няма да настоявам.

Чансълър се усмихна.

— Това няма да ви помогне. Какво узнахте за нашата четворка? Някой от тях свързан ли е с Китай? Макар и по най-далечен начин?

— Да. Съществуват две възможности. Другите две са напълно изключени. Но една от възможностите е прекалено занимателна и почти вероятна.

— За кого става дума?

— За Джейкъб Драйфус. Кристофър.

— Защо?

— Свежда се до пари. Влагал е огромни финансови суми в помощ на международни сдружения, действуващи на територията на Тайван.

— Открито ли?

— Да. Публично прокламирал помощта за създаване на жизнеспособна икономика на Тайван. Срещнал решителен отпор. Повечето банки смятали, че тайванският проект е обречен на провал, но Драйфус се борел упорито. Явно е получил подкрепа от Айзенхауър и Кенеди. Обединил пазарите и в същност самостоятелно създал нова индустрия.

Съмнение се прокрадна у Питър: всичко това бе прекалено очевидно. Човек като Драйфус не би действувал толкова открито.

— Няма ли нищо потайно? Някакви потулени сделки или нещо подобно?

— Такова нещо не можахме да открием. И защо е нужно? Парите са доказателство за участие. Това се мъчехме да открием.

— Ако парите са в основата, на прав път сме. Но не съм сигурен. Кой е вторият съмнителен?

— Фредерик Уелс — Банър.

— Каква е връзката му с националистите?

— Той има връзка с Китай, не конкретно с китайското правителство. Синолог е. Пристрастен е към ранната история на Изтока. Един от най-големите колекционери на китайско изкуство в света. Неговите сбирки непрекъснато гостуват в разни музеи.

— Колекции от предмети на изкуството? Какво общо могат да имат със случая?

— Не знам. Търсим връзка с Китай. Ето една връзка.

Чансълър се намръщи. „В същност Уелс може да бъде по свързан с Китай, отколкото Драйфус — помисли си той. — Човек, отдаден на културата на една страна, може да бъде запленен от мистиката на тази култура много по-лесно, отколкото този, който борави само с пари. А не е ли възможно зад прагматизма на Уелс да се крие източен мистицизъм, влязъл в конфликт с неговите западни корени? Или това е абсурдно?“

Всичко бе възможно. Нищо не биваше да се пренебрегва.

— Казахте, че останалите двама са почти изключени. Какво имате пред вид?

— Нито един не може да бъде заподозрян в каквито и да е видими симпатии към Китай. Все пак, Съдърланд — Венис, е произнесъл решение не в полза на правителството по дело, заведено от трима журналисти, на които били отказани паспорти за Китай. Той е пледирал, позовавайки се на обстоятелството, че щом Пекин не възразява да ги приеме, възпирането им от страна на правителството представлява нарушение на Конституцията.

— Логична защита.

— Така е. Приета безапелационно.

— А какво ще кажете за Монтелан?

— Парис е известен като активен противник на Тайван. Наричал е Чай Кай Ши „затънал в корупция властелин“. Открито е поддържал приемането на Китай в ООН.

— Не бе единствен.

— Това имах пред вид, като казах, че двамата се изключват. И Венис, и Парис вземат становища, които може да не са били популярни, но поне в тях няма нищо необичайно.

— Ако не съществуват други причини за тези техни становища.

— Е, да. Но първо да тръгнем от очевидното. Мисля да съсредоточим внимание върху Драйфус и Уелс.

— С тях ще започнем, но аз мисля да се свържа и с четиримата. Да разговарям с всеки поотделно. — Питър изпразни чашата си.

О’Брайън се облегна на стола си:

— Какво казахте?

Питър стана и отнесе чашата си към барчето, където стоеше бутилката с уиски. Вече бяха изпили по една чаша. Чансълър се подвоуми, после си наля отново.

— На колко души може да се разчита? Като на онези в мотела в Куонтико и другите, които ни охраняваха?

— Аз ви помолих да повторите това, което казахте.

— Не се опълчвайте срещу мен. Помагайте ми, но не ми пречете. Аз съм свързващото звено между четиримата. Всеки от тях знае как съм бил манипулиран. Един от тях знае — или ще си помисли, — че съм го оградил с кръгче.

— И после?

Чансълър доля чашата си.

— После ще се опита да ме очисти.

— И аз така мисля. Смятате ли, че ще поема отговорността? Не си въобразявайте!

— Не можете да ме спрете! Може само да ми помагате!

— Не мога ли да ви спра? Ще измисля срещу вас десетина обвинения и ще ви изолирам!

— И после какво? Вие не може да застанете срещу тях!

— Защо не?

Чансълър се върна на масата и седна.

— Защото те вече са ви заплашвали. Спомняте си за Хан Чу, нали?

О’Брайън не помръдна и издържа погледа на Питър.

— Вие какво знаете за Хан Чу?

— Нищо, Куин. И не искам да знам. Но мога да се досетя. Когато разговаряхме първата вечер и споменах името на Лонгуърт, когато ви разказах какво се е случило с Филис Максуел… и после стана дума за Часонг… изражението ви, очите ви издаваха панически страх. И вие произнесохте наименованието Хан Чу, сякаш това бе за вас смърт. Гледахте по същия начин, както ме гледате сега. Започнахте да ме обвинявате в неща, от които нищичко не разбирах. Може и да не ми повярвате, но аз ви бях съчинил още преди да се срещнем.

— Какви са тия измишльотини? — нервно запита О’Брайън.

Чансълър смутено отпи. Свали поглед от Куин и се вгледа в чашата.

— Вие сте моят пречистващ се герой. Положителният човек, който се изправя срещу собствените си грешки и слабости и ги преодолява.

— Не ви разбирам.

— Всяка проява, свързана с корупция, трябва да има противодействуваща сила. Един човек, на чиято страна е истината. Според мен разликата между романа и пародията е тази, че в романа никой не е герой от самото начало. И ако някой се превръща в герой, то е, защото съумява да преодолее собствените си страхове. Не съм добър автор на трагедии, затова не бива да наричате страха трагична грешка. Но може да го наречете слабост. Хан Чу бе вашето слабо място, нали така! И така сте попаднали в досиетата.

Куин неволно преглътна, без да снема очи от Чансълър.

— Искате ли да ви разкажа за Хан Чу?

— Не. Наистина. Искам само да знам защо са ви заплашили. Това е станало, преди да се срещнем с вас.

О’Брайън заговори, гълтайки думите, сякаш се боеше да ги произнесе отчетливо:

— В нощта преди смъртта на Хувър трима души са записани във входящите дневници на Бюрото: Лонгуърт, Солтър и Крепс.

— Лонгуърт е Варак! — остро го прекъсна Питър.

— Дали е така? — отвърна Куин. — Вие ми казвате, че Варак умира, мъчейки се да намери досиетата. Човек не би тръгнал срещу смъртта, за да се добере до нещо, което вече притежава. Трябва да е бил друг!

— Продължавайте.

— Не е било възможно истинският Лонгуърт да е бил там. Крепс и Солтър се оказаха нерегистрирани покрития. Така и не можах да установя кой се крие под тези имена. Така че трима неизвестни получават достъп до кабинета на Хувър в оная нощ. Започнах да проучвам. И тогава ми позвъниха по телефона…

— С остър шепот, нали?

— Говореха шепнешком. Много любезно и много отчетливо. Казаха ми да престана с издирванията. Заради Хан Чу.

Чансълър се наклони напред. Преди две вечери О’Брайън задаваше въпросите сега бе дошъл неговият ред. Аматьорът поведе професионалиста, Защото професионалистът бе изплашен.

— Какво означава „нерегистрирано покритие“?

— Самоличност, подготвена предварително за екстрени случаи. С биографични данни. Родители, образование, приятели, професия, служебно досие и така нататък.

— За десет минути човек получава лична биография.

— Е, да речем, за няколко часа. Длъжен е да запомни десетки неща.

— Кое ви накара да погледнете в дневниците?

— Досиетата — отвърна О’Брайън. — Неколцина от нас се чудехме какво е станало с тях. Разговаряхме тихо, само помежду си.

— Но защо погледнахте в дневниците?

— Сам не зная. Вероятно по системата на самоизключването. Проверих в помещенията, където се унищожават документите, в пещите, където се изгарят, в терминалите на компютрите — никъде нищо. Дори проверих в кашоните с лични вещи, изнесени от кабинета.

— Имаше ли много кашони?

— Нито един не бе достатъчно голям, за да побере досиетата. Което за мен бе сигурен знак, че са били изнесени. Това ме хвърли в луда тревога. Не забравяйте, че съм свидетел на начина, по който Хувър ги използуваше.

— Александър Мередит… Нещата са ми познати от преди.

— Кой е Мередит?

— Ще се запознаете с него. Само че той не съществува.

— От книгата ви ли?

— Да. Продължавайте.

— След като досиетата са били изнесени, започнах да проверявам дневниците. Всички знаеха, че Хувър си отива. Дори съществуваше термин, кодирано название за неговата смърт, „открита територия“. Смисълът е ясен. Кой ще дойде след директора?

— Или какво ще настъпи?

— Точно така. Разрових се в дневниците от месеци преди смъртта му, като главно се съсредоточавах върху нощните посещения, тъй като не би било нито лесно, нито удобно през деня да се изнесат огромни кашони с папки. Не попаднах на нищо особено — всеки и всичко бе подлагано на проверка. Накрая попаднах на дневниците от нощта на първи май. Там се натъкнах на тези три имена. Двете бяха имена без личности зад тях. — Куин млъкна и отпи от своето уиски.

— Каква бе първоначалната ви хипотеза? Кога разбрахте, че това са кодирани имена?

— Отчасти още тогава и отчасти сега. — О’Брайън запали цигара. — Според мен Хувър е починал един ден преди официално да оповестят. — Агентът дръпна дълбоко цигарения дим.

— Сериозно твърдение.

— Логично е.

— Защо?

— Помислете за нерегистрираните покрития. Тези, които са ги използували, са били добре запознати със секретните операции във ФБР и са могли да покажат истинските си лични документи. Дежурният агент от онази вечер, сержант Парк, отказва да дискутира случилото се. Твърди, че тримата са получили право на достъп до кабинета по лично разпореждане на Хувър, получено по видеотелефона. Вярно, телефонът тази вечер е бил използуван. Но не мисля, че той е говорил с Хувър, а с някой друг, който е бил в дома му. Това му е оказало желаното въздействие. Този телефон бе нещо като светиня.

— И какво, като е разговарял с някого от дома на Хувър? Какво от това?

— Значи, че той е разговарял с човек, чийто авторитет не би могъл да събуди никакви въпроси. Някой, който е видял, че Хувър е починал, и е искал досиетата да се изнесат, преди да се разчуе за смъртта му и обстановката да се усложни. Според мен досиетата са били изнесени в нощта на първи май.

— Имате ли предположения?

— До преди два часа — да. Мислех, че това е дело на втория човек след Хувър, Толсън, и на някои от маниаците. Но благодарение на вас тази версия вече звучи неправдоподобно.

— Благодарение на мен ли?

— Да. Вие едва не сте убили един човек в Коркорановата галерия. Намерили го в стълбищната шахта. Той бе един от маниаците. Спипали са го в болницата и са го оставили да избере: или да разкрие останалите си съмишленици и да подаде оставка, или да бъде даден на прокурор, да загуби пенсията си и да излежава безкрайна присъда. Той естествено избрал първото. Преди два часа един от нашите ми съобщи, че всички маниаци са подали оставка. Те не биха постъпили така, ако притежаваха досиетата.

Чансълър внимателно наблюдаваше О’Брайън.

— Това отново ни връща при нашите четирима — Банър, Парис, Венис и Кристофър.

— И Браво — додаде О’Брайън. — Не искам да го изключвате. Следвайте принципа си: нека сам насили нещата. Ако той е наистина такъв човек, за какъвто го е смятал Варак или за какъвто вие го мислите — той няма да ни откаже. Ще се срещнете още веднаж.

Чансълър поклати глава:

— Пропускате нещо съществено. Той е уморен, няма вече сили. Варак е знаел това. Затова се обърна към мен. Това са хората — вие и аз, О’Брайън. Не търсете друг за помощ.

— Тогава ние ще предизвикаме събитията! Ще оповестим имената им!

— Защо? Каквото и да кажем, те ще отрекат. Мен ще ме обявят за наемен драскач, който прави реклама на книгата си, а с вас ще стане още по-лошо — ще трябва да се преборите с вашия Хан Чу. — Питър отмести чашата си. — Като с това няма да се свърши. Браво бе прекалено недвусмислен. Рано или късно ще паднат две жертви. Трябва да се съобразим с това. Трябва да гледаме трезво на нещата. Ние не сме безсмъртни.

— По дяволите, но те не могат да отрекат изчезването на досиетата!

Чансълър наблюдаваше разгневения, обезсърчен агент. Алекс Мередит живееше в Куин О’Брайън. Питър реши да му разкаже всичко.

— Боя се, че и това могат успешно да отрекат. Защото само част от досиетата са изчезнали. От буквите „М“ до „Z“. Другите са били унищожени.

О’Брайън бе като зашеметен.

— Унищожени от кого?

— Варак не знаеше.

Куин изгаси цигарата си:

— Или не е искал да каже!

— Питър! Куин!

От хола крещеше Алисън. О’Брайън пръв стигна до вратата. Навсякъде бе тъмно. Алисън стоеше до прозореца с ръка върху пердето.

— Какво има? Какво стана? — Чансълър пристъпи към нея.

— Нагоре по пътя — отвърна тя с безизразен глас. — При възвишението при главната порта. Сигурна съм, че видях човек. Стоеше и наблюдаваше къщата. После изчезна.

Куин бързо се приближи към едно табло на стената, почти прикрито от завесите. В мрачината едва се забелязваха два реда от изпъкнали бели дискове. Приличаха на редици от нетрепкащи очи.

— Никоя от фотоелектрическите клетки не е зафиксирала нещо — спокойно изрече той, сякаш ставаше дума за промяна във времето.

Питър полюбопитствува кое в същност прави къщата „стерилна“, освен радиопредавателите, плътните стъкла и решетките отвсякъде.

— Има ли електронни лъчи, които да опасват къщата? Затова, предполагам, са тези лампички?

— Да. Инфрачервени лъчи се кръстосват навсякъде около къщата. Под земята има помощни генератори, в случай че електричеството прекъсне. Те се проверяват всяка седмица.

— Това място е като мотела в Куонтико, така ли?

— Проектирани са от един и същи архитект, строени са от една и съща фирма. Всичко е от стомана, дори вратите.

— Но входната врата е дървена! — прекъсна го Чансълър.

— Облепена е с дървени панели — спокойно отговори Куин.

— Да не би някой съсед да се е разхождал? — запита Алисън.

— Възможно е, но е малко вероятно. Всяка от околните къщи разполага с дворна площ от три акра. Апартаментите се обитават от служители на Държавния департамент — дипломати от много висок ранг. Предупредени са да стоят настрана от тази къща.

— Как така?

— Няма нищо необичайно! Тук обикновено се разпитват дезертьорите.

— Ето го! — Алисън отдръпна пердето.

В далечината, между каменните стълбове на входната врата, забелязаха фигура на мъж с балтон. Намираше се точно на възвишението на пътя и силуетът му се очертаваше на фона на нощното небе.

— Той просто стои — отбеляза Питър.

— Не прави опит да влезе през вратата — допълни Куин. — Знае, че къщата има сигнализация и ни показва, че това му е известно.

— Погледнете! — прошепна Алисън.

Фигурата пристъпи напред и вдигна дясната си ръка. Сякаш изпълняваше ритуален жест, бавно я изнесе пред себе си, порейки въздуха. В същия миг панелът забръмча. Белият диск пламна в червено.

Фигурата отстъпи вляво и се скри в тъмнината.

— За какво бе всичко това? — рече О’Брайън, отправяйки въпроса по-скоро към себе си.

— Нали сам казахте — отвърна Чансълър. — Иска да ни покаже, че му е известно за сигнализацията.

— Но това не е чудно. Повечето от околните домове са снабдени със сигнализации.

Бръмченето от панела се разнесе повторно. Този път друг бял диск загоря в червено.

После бързо един след друг пламнаха всички дискове и какофонията от сигналната уредба стана нетърпимо болезнена за слуха. За тридесет секунди всички дискове горяха и бръмченето бе непоносимо. Стаята се окъпа в алена светлина.

О’Брайън гледаше таблото:

— Те знаят пътя на всеки вектор! На всички до един! — Той бързо се спусна към един шкаф в стената. Вътре имаше радиостанция. Агентът натисна бутона и заговори. Гласът му не скриваше тревогата:

— Тук е Сейнт Майкълс едно, обадете се! Повтарям, Сейнт Майкълс едно. Тревога!

Вместо отговор се чу жестоко пращене.

— Обадете се! Сейнт Майкълс едно. Тревога!

Никакъв отговор. Само пращене, което сякаш се усилваше. Питър се огледа наоколо, погледът му спря върху горящите лампички в мрака.

— Телефонът!

— Не си правете труда! — О’Брайън отстъпи от радиостанцията. — Няма да ни го оставят. Прекъснали са кабела. Не дава сигнал.

Така беше.

— А радиостанцията? — запита Алисън, като се стараеше да говори спокойно. — Защо не можахте да се свържете?

Куин ги изгледа.

— Заглушават нашата честота, което означава, че я знаят. А тя се променя всеки ден.

— Опитайте тогава на друга честота! — предложи Питър.

— Няма смисъл. Някъде навън, на петдесет или сто метра, има електронен прехващач. Докато се свържа с някого и предам съобщение, те отново ще ни заглушат.

— Опитайте, за бога!

— Няма смисъл — отвърна О’Брайън, като отново погледна към таблото. — Те това целят. Да всеят сред нас паника. На това разчитат.

— Но защо? Нали казахте, че тук никой не може да ни проследи? А ето, проследили са ни, радиостанцията не работи! Не вярвам на вашите стоманени конструкции и дебели стъкла! Те не могат да издържат на няколко горелки и чукове. За бога, направете нещо!

— Нищо не правя, а те тъкмо това не могат да повярват. След две-три минути ще опитам да предам съобщение на същата честота. — Куин погледна към Алисън. — Качете се горе и проверете всички прозорци отпред и отзад. Викнете, ако забележите нещо. Чансълър, вървете в столовата и направете същото.

Питър не помръдна.

— А вие какво ще правите?

— Нямам време да ви обяснявам! — Той се приближи към прозореца и надникна. Питър тръгна след него. На входната врата фигурата отново се очерта върху нощното небе. Постоя неподвижно няколко секунди, после отново повдигна двете си ръце напред.

Изведнъж мощен прожектор от няколко хиляди свещи проряза мрака.

— Вижте, отпред! — провикна се отгоре Алисън. — Има…

— Виждаме! — изрева О’Брайън. — Чансълър, проверете къщата отзад!

Питър хукна към малката сводеста врата за трапезарията. Друг ослепителен сноп удари прозорците от задната страна на къщата. Той погледна встрани и затвори очи. От заслепението го заболя глава.

— И отзад има прожектор! — викна той.

— И оттук! — Гласът на О’Брайън идеше от нишата в дъното на всекидневната. — Проверете откъм кухнята! От север!

Питър се втурна към кухнята. Както предполагаше Куин, четвърти прожектор шареше по решетъчните прозорци и в северната страна на къщата. Питър отново закри очи! Истински кошмар! Накъдето и да погледнеха, ги ослепяваше горещата бяла светлина! Атакуваха ги с ослепителна бяла светлина!

— Чансълър! — изкрещя О’Брайън отнякъде. — Качете се горе! Дръпнете Алисън от прозорците! Застанете в средата на къщата! Побързайте!

Питър, неспособен да разсъждава, веднага се подчини. Стигна стълбата, хвана се за перилата и побягна нагоре. Зад себе си чу гласа на О’Брайън. Въпреки цялото безумие наоколо той бе спокоен и сигурен. Отново опитваше радиостанцията.

— Ако ме чувате, тревогата се отменя. Сейнт Майкълс едно, повтарям. Тревогата се отменя! Съобщихме в Чезапийк по резервната радиостанция. Те са вече на път. Ще пристигнат до три-четири минути. Повтарям. Стойте вън от зоната. Тревогата се отменя.

— Какво вършите?! — изкрещя Питър.

— По дяволите, качвайте се горе! Вземете момичето и застанете в средата на къщата!

— На чия страна сте?

— Тези мръсници се опитват да ни изиграят! Привличат ни към прозорците, за да ни ослепят!

— Какво казахте…

— Това е единствената ни надежда! — ревна в отговор агентът. — Сега вървете при Алисън и правете каквото ви казвам! — Върна се до радиостанцията и натисна бутона.

Питър не дочака да чуе думите му. Видя само, че агентът е коленичил ниско до земята, скрит зад един фотьойл, и поднася микрофона към устните си. Чансълър се затича нагоре.

— Алисън!

— Тук съм. В предната стая!

Питър се спусна през коридора към спалнята. Алисън стоеше до прозореца, хипнотизирана от гледката навън.

— Някой тича!

— Махни се оттам! — Той я дръпна навътре и я отведе в коридора.

Първо чу металически звън — нещо се удари в стъклото или в решетката на прозореца. И изведнъж…

Експлозията бе оглушителна. Ударната вълна ги повали на пода. Дебелото стъкло се пръсна на всички посоки, парчета заседнаха по стените и в пода. Отломките от желязната решетка със звън се удряха в твърдите предмети.

Цялата къща се разтърси. Мазилката се пропука, гредите се усукаха. Държейки Алисън в ръце, Питър разбра, че е имало още два-три взрива, така близко един след друг, че се бяха слели в едно.

Не. Експлозиите бяха четири, от всяка една страна на къщата, от всеки ослепителен прожектор. О’Брайън излезе прав. Идеята им бе наистина да ги привлекат към стъклата и да хвърлят експлозиви. Ако бяха близо до прозорците, острите късове стъкло щяха да се набият в телата им. Вени и артерии щяха да се прекъснат, можеха да получат дълбоки порязвания по главите и лицата, както се бе случило с Питър на шосето за Пенсилвания. Сходството в двата случая бе болезнено. Дори през гъстия облак от хоросан пред очите му изникна споменът за катастрофиралия автомобил. Само жената в обятията му беше друга.

— Чансълър? Всичко наред ли е? Отговорете!

Това бе гласът на Куин, изкривен от болка. Идеше нейде от долния етаж. Питър чу рев на потеглящи автомобили.

— Да.

— Те заминаха. — Гласът му ставаше все по-слаб. — Ние трябва да се махаме оттук! Час по-скоро!

Питър пропълзя до края на стълбите и се пресегна към ключа за лампата. Светна. О’Брайън се бе свил на първото стъпало, обгърнал с една ръка перилата. Вдигна очи към Чансълър. Лицето му беше в кръв.

 

 

Шофираше Чансълър. На задната седалка Алисън придържаше главата на О’Брайън. Парчета стъкло се бяха набили в рамото и дясната му ръка, а по лицето и шията си имаше дълбоки разкъсани рани, не особено опасни, но силно болезнени.

— Смятам да ви откарам у вас — каза Чансълър, който продължаваше да диша учестено от страх. — При жена ви и при вашия лекар.

— Правете каквото ви казвам! — отговори Куин, надвивайки болката. — Жена ми знае, че съм във Филаделфия, а лекарят ми ще задава ненужни въпроси. Ще потърсим друг.

— Според мен въпросите тъкмо сега са нужни!

— Но никой няма да повярва на отговорите!

— Не бива да постъпвате така — каза Алисън, като попи лицето му с кърпичка. — Питър е прав!

— Не, не е вярно. — О’Брайън потръпна от болка. — Сега сме по-близо до досиетата, отколкото когато и да било. Трябва да ги намерим. Да ги вземем. Това е единственият отговор. За нас.

— Защо? — запита Питър.

— Къщата в Сейнт Майкълс е в недосегаема територия, недвижимо имущество на стойност четири милиона долара. Практически никой не може да има достъп до нея.

— Но вие получихте достъп — прекъсна го Чансълър.

— Може да ви се стори странно, но не аз получих право на достъп. — Куин пое звучно дъх. Болката попремина и той продължи: — Ако Държавният департамент или ФБР разберат как съм излъгал, не ми мърдат двадесет години затвор. Наруших всички клетви.

Питър усети прилив на симпатии към него.

— Защо? Какво е станало?

— Пред Държавния департамент си послужих с името на Варак. Той бе специалист по работата с дезертьорите, а аз съм запознат с процедурата при получаване на „стерилна“ база. Преди години ФБР се занимаваше също с дезертьори. Казах, че това е съвместна операция между Съвета за Национална сигурност и моя отдел. Името на Варак се оказа решаващо. В моя отдел могат да направят проверка. Но при Варак — никога.

Чансълър внимателно изведе колата от дългия десен завой. Дори мъртъв, Варак продължаваше да участвува в играта.

— Не беше ли опасно да си служите с неговото име? Той е мъртъв. Тялото му сигурно вече е открито.

— Отпечатъците от пръстите му бяха заличени още преди години. Предполагам, че дори зъбите си е поправял под чуждо име. Като имате пред вид броя на убийствата в града и формалностите в полицията, може да мине и седмица, преди да идентифицират трупа му.

— Но каква бе идеята ви? Използувахте Варак, за да получите достъп до къщата в Сейнт Майкълс-. Какво от това? Защо да сме по-близко до досиетата?

— От вас никога няма да излезе юрист. Този, който ни нападна тази вечер, е знаел две конкретни неща: процедурите в Държавния департамент за ползуване на къщата и, второ — че Варак е мъртъв. Един от четиримата, които вие се готвите да посетите: Банър, Парис, Венис или Кристофър. Един от тях е знаел и двете.

Питър стисна здраво кормилото. Спомни си думите, които бе чул само преди няколко часа:

В дневниците на Държавния департамент е отбелязано, че в момента участвувам в заседание…

Мънро Сейнт-Клеър, извънредният и пълномощен посланик с достъп до всички тайни на нацията, знаеше за смъртта на Варак.

— Или Браво — яростно добави Чансълър. — Петият.