Робърт Лъдлъм
Ръкописът на Чансълър (24)

23

Питър влезе в кабинета, като кимна признателно на униформения дежурен, който затвори вратата и излезе. От бюрото пред прозореца се надигна набит мъж с червеникавокафява коса и му протегна ръка. Чансълър се приближи и пое ръката му. Ръкостискането бе особено: студено, физически студено и кратко.

— Аз съм старши агент О’Брайън, мистър Чансълър. Положително вие сам знаете, че пристигането ви тук в този час е нещо недопустимо и повече от необичайно.

— Недопустими и необичайни са самите обстоятелства.

— Сигурен сте, че случаят не е за полицията, така ли? Защото нашите правни възможности са ограничени.

— Вие сте ми нужен.

— Добре, но не може ли случаят ви да почака до сутринта? — попита О’Брайън все още прав.

— Не.

— Разбирам. Седнете, моля. — Агентът посочи към едни от двата стола пред бюрото. Питър се поколеба.

— Предпочитам да остана прав. Право да ви кажа, страшно съм изнервен.

— Както ви е удобно. — О’Брайън се върна на стола си. — Поне си свалете палтото. Ако, разбира се, възнамерявате да останете дълго.

— Може би ще остана цялата нощ — отвърна Чансълър, като свали палтото си и го метна върху стола.

— Надявам се да не стане така — каза О’Брайън, като го наблюдаваше.

— Ще ви оставя вие да решите. Така честно ли е?

— Аз съм адвокат, мистър Чансълър. Елиптични отговори, особено предложени под формата на въпрос, са безсмислени и досадни. И ме дразнят.

Питър млъкна и го погледна.

— Адвокат ли? Стори ми се, че казахте агент. Старши агент.

— Казах. Повечето тук сме юристи или икономисти.

— Забравих.

— Припомням ви го. Но това едва ли е съществено.

— Не, не е — отвърна Чансълър, като отново се насочи към темата. — Много неща имам да ви разкажа, мистър О’Брайън. Когато приключа, ще дойда с вас при този, на когото трябва да повторя всичко. Но трябва да започна от самото начало. Иначе няма да се схване смисълът. Преди да започна, ще ви помоля да телефонирате.

— Спрете — прекъсна го агентът. — Вие пристигнахте тук доброволно, като отказахте да дойдете сутринта на официална среща. Затова няма да приема никакви предварителни условия и на никого няма да се обаждам.

— Имам най-основателни причини да поискам от вас това.

— Ако това е предварително условие, не го приемам. Елате утре сутринта.

— Не мога. Освен другите причини има и още една: някакъв човек пристига със самолет от Индианополис с намерението да ме убие.

— Тогава вървете в полицията!

— Само това ли можете да ми кажете? Това и „елате сутринта“?

Агентът се отпусна на стола си. Погледът му изразяваше растящо подозрение.

— Вие написахте книгата „Контраудар!“, нали?

— Да, но случаят няма…

— Сега си спомням — прекъсна го О’Брайън. — Тя излезе миналата година. Много хора повярваха, че в нея се описва истината. Други бяха сериозно разтревожени. Според вас ЦРУ действувало вътре в страната.

— Според мен това е така.

— Разбирам — сухо продължи агентът. — Миналата година ЦРУ. Тази година е ред на ФБР. Пристигате от улицата посред нощ и се мъчите да ни провокирате да извършим нещо, което после да опишете.

Питър се хвана за облегалката на стола.

— Не отричам, че всичко започна от книгата. От идеята за една книга. Но последвалите събития надхвърлиха всякакви граници. Има жертви. Тази вечер едва не ме убиха. И човека до мен. Всичко е навързано.

— Повтарям ви най-настойчиво: обърнете се към полицията.

— Искам вие да се обадите в полицията!

— Защо?

— За да ми повярвате. Защото случаят засяга хора от ФБР. И според мен вие сте тези, които могат да сложат край на всичко.

— Край на кое? — О’Брайън се наклони напред, все още недоверчив, но заинтригуван.

Чансълър се подвоуми. Трябваше да се покаже разумен пред този подозрителен човек. Ако агентът го помисли за смахнат, дори само леко смахнат, ще го прехвърли на полицията. Питър нямаше нищо против полицията. Тя можеше да му осигури закрила и той се нуждаеше от нея. Но полицията не можеше да реши въпроса. Той зависеше само от Бюрото. Чансълър заговори колкото се може по-спокойно.

— Най-напред да се спрат убийствата. После да се сложи край на терора, на заплахите и изнудванията. На унищожаването на човешкия живот.

— От кого?

— От онези, дето мислят, че притежават информация, която може необратимо да навреди на ФБР.

О’Брайън стоеше неподвижно.

— Какво имате пред вид с това „да навреди необратимо“?

— То се основава на предположението, че Хувър е бил убит.

О’Брайън се вцепени.

— Ясно. А защо трябва да позвъня на полицията?

— Една стара къща на Тридесет и пета улица, в северозападната част, близо до Уисконсин, гореше преди няколко часа, когато се измъкнах от нея. Аз я подпалих.

Очите на агента се разшириха, гласът му стана настойчив:

— Това се казва признание. Аз като адвокат съм длъжен да ви уведомя…

— Ако полицията направи оглед — продължи Питър, пренебрегвайки настоятелността на О’Брайън, — ще открие гилзи на тревата пред къщата, дупки от куршуми по стените, дървенията и мебелите, ще види, че горната страна на кухненската стена е разбита, а телефонните кабели прекъснати.

Агентът от ФБР го гледаше вторачено:

— Какви ги дрънкате, по дяволите?

— Беше ми устроена засада.

— Значи, стрелба в населен квартал?

— Изстрелите бяха със заглушител. Никой нищо не е чул. Имаше и периоди на затишие — сигурно заради минаващи автомобили. Затова се реших да предизвикам пожар. Пламъците щяха да се забележат.

— И вие напуснахте мястото?

— Избягах. А сега съжалявам.

— Защо?

Питър отново се поколеба:

— Бях смутен и изплашен.

— А лицето, което е било с вас?

— То е свързано със случая, струва ми се. — Чансълър се спря, съзирайки нескрития въпрос в очите на агента. Не можеше да я закриля по десетки причини. Както Филис сама казваше, каквито и да са прегрешенията й, не си заслужаваше да заплати с живота си. — Казва се Филис Максуел.

— Журналистката?

— Първа избяга тя. Помъчих се да я намеря. Не успях.

— Твърдите, че всичко е станало преди няколко часа. Знаете ли къде се намира сега тя?

— Да. На борда на самолет. — Питър бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади писмото. С нежелание, но съзнавайки, че трябва, го подаде на О’Брайън.

Докато той го четеше, Питър забеляза, че агентът на ФБР нескрито се промени. В миг сякаш кръвта от лицето му се изтегли. По едно време той вдигна очи и се загледа в Питър. Чансълър добре знаеше какво означава този поглед, но не разбираше защо го съзира в очите на този непознат. Те изразяваха страх.

Агентът постави писмото настрана, разтвори някакво тефтерче на бюрото си и вдигна слушалката. Натисна бутона и набра някакъв номер.

— Тук ФБР, един от нощните дежурни офицери, кодово название „75-Врабец“. Имало е пожар в една къща на Тридесети пета, близо до Уисконсин. Имате ли човек на мястото?… Бихте ли ме свързали с офицера, който се занимава със случая? Благодаря. — О’Брайън изгледа Питър, после каза отсечено: — Седнете. — Това не беше покана, а заповед.

Чансълър се подчини, смътно долавяйки в гласа на агента — въпреки заповедния тон — същия страх, който бе съзрял в очите му.

— Сержант, тук е ФБР. — Той премести слушалката в дясната си ръка. Питър с учудване откри, че дланта, която досега бе държала телефона, е влажна от пот. — Вие знаете кода ми. Искам да ви задам няколко въпроса. Имате ли доказателства как е започнал пожарът и някакви данни за престрелка? Гилзи или дупки от куршуми?

Агентът слушаше, забил поглед върху бюрото, не в нещо определено, а просто фиксиран в една точка. Чансълър го гледаше като хипнотизиран. По лицето на О’Брайън избиха ситни капчици пот. Затаил дъх, той разсеяно изтри потта от челото си. Когато заговори отново, гласът му едва се чуваше:

— Благодаря ви, сержант. Не, не знаем нищо, само следваме анонимно обаждане. Няма нищо общо с нас.

О’Брайън затвори телефона. Бе дълбоко развълнуван, в очите му се появи внезапна тъга.

— Доколкото са могли да установят — поде той, — пожарът е предизвикан умишлено. Намерени са останки от парцали, напоени с керосин. Намерени са гилзи, счупени прозорци. Основания да се очакват заседнали куршуми вътре — в останките от дома. Всичко ще се изпрати за лабораторни изследвания.

Питър се наклони напред. Нещо не бе в ред.

— Но защо казахте на сержанта, че не знаете нищо?

Агентът преглътна.

— Защото искам да чуя какво ще кажете вие. Твърдите, че случаят се отнася до ФБР: подхвърляте някаква безумна мисъл за убийство на Хувър. Това за мен е достатъчно. Аз съм човек от кариерата. Искам да го узная пръв. После винаги мога да вдигна телефона и да поискам отново полицията.

О’Брайъи отговори с равен и тих глас. „Правилно“, помисли си Чансълър. Всичко, което бе научил за Бюрото, сочеше, че в основата е линията на социалните контакти. Да се избягват затрудненията на всяка цена. Да се брани ръководството. Думите на Филис Максуел отново нахлуха в съзнанието му.

„Историята не е разказана никому. И не мисля, че някой някога ще я узнае… ФБР ще го закриля… Приемниците няма да позволят да се опетни паметта му. Боят се да не бъде опетнена кръвната им линия и са непълно прави.“

„Така е“, мислеше си Чансълър. О’Брайън се придържаше към модела. Неговото бреме бе най-тежко, защото пръв чуваше изумителната история. Имаше нещо гнило във ФБР и агентът трябваше да уведоми висшестоящите си за тази плесен. Дилемата му бе напълно разбираема. Приносителите на лошата вест нерядко са били смятани за причинители на катастрофата. Кръвта на един род наистина може да бъде опетнена. Какво чудно тогава, че този агент от кариерата целият бе плувнал в пот?

Но дори богатото въображение не успя да подготви Питър за това, което последва.

— Ще се върна към самото начало — започна Чансълър. — Преди четири, пет месеца живеех по Западното крайбрежие, в Малибу. Беше късен следобед: забелязах един човек на брега, който гледаше вторачено в къщата ми. Излязох и го запитах какво иска. Оказа се, че знае кой съм: каза ми, че се казва Лонгуърт.

О’Брайън се стрелна напред в стола си и прикова очи в Питър. Устните му повториха името почти недоловимо: „Лонгуърт!“

— Да, Лонгуърт. Значи, го знаете.

— Продължавайте — прошепна агентът.

Питър отгатна причината за изумлението на О’Брайън. Алан Лонгуърт бе предал Хувър, бе изменил на Бюрото. И някак си се бе разчуло. Но Хувър е покойник, а предателят — на другия край на света, позорът — измит. Сега старши агент О’Брайън трябваше да чуе вестта, че потъналият в забрава Лонгуърт отново е изплувал на повърхността. Чансълър изпита някакво странно състрадание към този агент от кариерата, надхвърлил средната възраст.

— Лонгуърт ми каза, че искал да разговаря с мен, защото чел книгите ми. Имал да ми разкаже някаква история и вярвал, че аз съм човекът, който би могъл да я опише. Казах му, че не търся никакви сюжети. Тогава гой подхвърли необикновеното предположение за убийството на Хувър, свързвайки го с някакви изчезнали лични досиета. Каза ми да направя проверка на самоличността му. Имах възможност да го сторя и той явно е знаел това. Може би звучи налудничаво, но аз захапах въдицата. Господ ми е свидетел, че не повярвах. Хувър бе стар човек с дългогодишно сърдечно заболяване. Но идеята ме омагьоса. И фактът, че този Лонгуърт си бе направил труда да…

О’Брайън скокна от стола. Застана зад бюрото и загледа Питър с горящи очи.

— Лонгуърт… Досиетата… Кой ви изпрати при мене? Кой сте вие? Какво, по дяволите, съм за вас?

— Моля?

— Очаквате да ви повярвам? Пристигате от улицата посред нощ и ми дрънкате разни измислици! Какво, за бога, искате от мен?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна Чансълър напълно объркан. — Никога досега не съм ви виждал.

— Солтър и Крепс! Хайде, карайте! Солтър и Крепс! W те бяха там, нали?

— Кои са Солтър и Крепс? Къде да са били?

О’Брайън се извърна. Дишаше тежко.

— Знаете къде. Нерегистрирано покритие. А Лонуърт е на Хавайските острови.

— Той живее на Мауи — подкрепи го Питър. — Отплатили му се по този начин. Другите две имена не съм чувал. Не ги е споменавал въобще. С Лонгуърт ли са работили?

О’Брайън стоеше неподвижно. Постепенно се извърнакъм Чансълър и присви очи:

— Работили с Лонгуърт? — едва чуто прошепна. — Какво искате да кажете с това „работили заедно“?

— Точно така. Лонгуърт бил прехвърлен от Бюрото на работа под дълбоко законспирирано прикритие в Държавния департамент. Но това не е било истина. Просто прикритие. Дотолкова успях да проуча. Но ме изумява това, че вие тук знаете въобще за Лонгуърт.

Старши агентът продължаваше да гледа мълчаливо. Ужасените му зеници се разшириха.

— Вие сте напълно чист?

— Какво?

— Вие сте чист? Пристигате направо от улицата и сте съвършено чист.

— Какво значи това, че съм „чист“?

— Ако не сте, не бихте говорили всичко това… Би било лудост. „Дълбоко законспирирано прикритие в Държавния…“ О, боже! — О’Брайън сякаш беше в транс, даваше си сметка за напрежението, но не можеше да се отърси от него. Подпря се на бюрото, ръцете му се впиха в дървото. Притвори очи.

Питър се разтревожи:

— Може би е по-добре да ме заведете при друг?

— Не. Почакайте малко. Моля ви.

— Няма смисъл. — Питър се надигна от стола си. — Както сам казахте, това не е за вас. Нека поговоря с някого от другите дежурни офицери.

— Няма други.

— Казахте по телефона…

— Знам какво съм казал. Опитайте да разберете! Трябва с мен да разговаряте! Да ми кажете всичко, което знаете! Всяка подробност!

„Никога“, помисли си Питър. Няма да спомене за Алисън, тя не бива да бъде намесена. Пък и няма желание да продължи разказа си пред този необяснимо възбуден човек.

— Искам други да ме изслушат.

О’Брайън примигна няколко пъти. Дойде на себе си, пристъпи сковано към полицата в другия край на кабинета, извади касетофон и се върна към бюрото. Седна и отвори долното чекмедже. Извади малка пластмасова касета.

— Неразпечатана е, касетата е неизползувана. Ще я изпробвам, ако желаете. — Агентът отвори кутията, изтегли касетата и я сложи в магнитофона. — Имате честната ми дума. Другите ще чуят каквото ми разкажете.

— Записът не върши работа.

— Трябва да ми се доверите — каза О’Брайън. — Каквото и да мислите за поведението ми преди няколко минути, трябва да ми се доверите. Ще запишем целия ви разказ. Не си казвайте името. Кажете, че сте писател, това е всичко. Назовете имената на всички участвуващи, без тези, които са лично или професионално свързани с вас. Ако се окаже невъзможно, ако трябва да ги споменете във връзка със събитието, вдигнете ръка. Ще спра магнитофона и ще помислим какво да правим. Приемате ли?

— Не — възрази Чансълър. — Сега почакайте вие. Не съм дошъл тук за това.

— Дойдохте, за да сложите край на безобразията. Така поне ми казахте. Край на убийствата, край на терора, край на изнудванията! Същото искам и аз! Вие не сте единственият притиснат до стената. Нито Филис Максуел! Господи, аз имам жена и деца!

Питър се отдръпна, разтърсен от думите на О’Брайън.

— Какво казахте?

Смутено, агентът от ФБР понижи глас:

— Казах, че имам семейство. Не е важно. Не обръщайте внимание.

— Напротив, аз мисля, че е твърде важно — отвърна Питър. — Просто не мога да ви обясня колко е важно за мен тъкмо сега.

— Не се притеснявайте — прекъсна го О’Брайън. Изведнъж се превърна в закоравял професионалист. — Ще говоря аз. Запомнете: не се представяйте. Назовете всички, които са влезли във връзка с вас или към които сте били препратен. Споменете имената на онези, които че сте познавали преди. Другите имена ще ми дадете после, не върху записа. Не искам да ви преследват. Говорете бавно, обмисляйте думите си. Ако се поколебаете за нещо, погледнете ме. Ще разбера. Започваме. Един миг — да въведа себе си и обстоятелствата.

О’Брайън натисна двата клавиша на малкия касетофон и заговори с отсечен, твърд глас:

— Този запис е направен от старши агент К. Куинлан О’Брайън, седемнайсет-дванайсет, вечерта на 18 декември, приблизително в 23 часа. Човекът, когото ще чуете, бе докаран от нощния дежурен офицер. Заличих името му от входящите дневници и уведомих дежурния по пропуск да ми се докладва, ако някой поиска справка за горното лице… — О’Брайън млъкна, взе молив и си отбеляза нещо върху бележника. — Смятам информацията в тази касета за строго секретна и важна от съображения за сигурност и не допускам ничие вмешателство. Напълно съзнавам необичайността на методите, които използувам, и по лични причини поемам цялата отговорност върху себе си.

Агентът спря магнитофона и погледна към Питър.

— Готов ли сте? Започнете разказа си от това лято, плажа на Малибу и срещата ви с Лонгуърт. — После натисна клавишите и лентата се завъртя.

Разкъсван от съмнения, Чансълър започна своя разказ; говореше бавно, опитваше се да следва указанията на този човек, който изведнъж му се стори толкова познат. Този носеше нещо от неговите герои. К. Куинлан О’Брайън. Александър Мередит. Адвокат. Адвокат. ФБР. ФБР. Жена и деца. Жена и деца.

Наплашените хора.

О’Брайън бе нескрито потресен от разказа, едновременно вцепенен и смутен от събитията, които Питър описваше. Споменеше ли личните досиета на Хувър, агентът изведнъж ставаше напрегнат и ръцете му започваха да треперят. Когато Питър заговори за отвратителния, безизразен, силен шепот по телефона, както Филис го бе описала, О’Брайън не можа да се овладее. Въздъхна тежко, отпусна се назад и затвори очи.

Питър млъкна. Касетата продължаваше да се върти Тишина. О’Брайън отвори очи и ги впери в тавана. После бавно се обърна към Чансълър.

— Продължавайте — каза той.

— Почти привърших. Вие прочетохте писмото й.

— Да, да, прочетох писмото. Опишете какво стана по-нататък. Стрелбата, пожарът. Защо избягахте?

Питър продължи. После млъкна. Бе разказал всичко Или почти всичко. Не спомена нищичко за Алисън.

О’Брайън спря касетофона, върна записа малко назад и прослуша последните фрази. Доволен го изключи.

— Добре. Записахме каквото пожелахте. А сега ми разкажете останалото.

— Какво?

— Помолих ви да ми се доверите. Но вие не разкрихте всичко. Вие сте работили в Пенсилвания. А изведнъж се озовавате във Вашингтон. Защо? Според вас проверката, която сте правили, е била вече завършена. Избягали сте от горящата къща на Тридесет и пета улица преди пет часа. Пристигнахте тук преди два часа. Къде бяхте цели три часа? Запълнете празнините, Чансълър. Това е твърде важно.

— Не. Това не влиза в сделката.

— Каква сделка? Закрилата? — О’Брайън гневно скокна на крака. — Глупак, как мога да ви предложа закрила, като не знам кому я предлагам! И не се заблуждавайте, закрилата е цената. А на мене, или на когото се заеме с това, ще отнеме почти час да се проследи всеки ваш ход, откакто сте напуснали Пенсилвания.

Логиката на агента бе неоспорима. Чансълър имаше чувството, че е зле подготвен аматьор, изправен срещу закоравял професионалист.

— Не искам тя да бъде намесена в случая. Затова ми дайте честната си дума. И без това много й се събра.

— Ето че имало какво! И на кея ли са се обадили по телефона?

— На нея не. Но на вас са се обаждали, нали?

— Тук аз задавам въпросите. — Агентът седна отново. — А сега ми разкажете за нея.

Питър разправи мрачната и печална история на генерал-лейтенант Брус Макандрю, неговата жена и дъщерята, принудена от обстоятелствата така рано да порасне. Описа самотната къща по пустия страничен път в Мериленд. И думите, изписани в кървавочервено върху стената: „Мак палачът. Убиецът от Часонг“.

Куин О’Брайън притвори очи и бавно изрече:

— Хан Чу.

— Това в Корея ли е?

— Друга война. Но същите методи на измама: военни доклади, които така и не стигаха до Пентагона. А ако стигаха, биваха потулвани. Сега някой друг ги държи в ръцете си.

Дъхът на Питър секна.

— За досиетата на Хувър ли намеквате?

О’Брайън го загледа, без да отговори. Чансълър се чувствуваше като премазан: безумието бе абсолютно.

— Те се били унищожени — прошепна Питър, несигурен в собствените си слова. — Били са унищожени. Какво, по дяволите, ми говорите? Това съществува само в книгата ми. Но в нея нищо не е действително! Вие трябва да браните проклетото си Бюро. Но не и тях! Не и досиетата!

О’Брайън стана и вдигна ръце. Това бе успокоителен жест на баща, който укротява разбеснялото се дете.

— Спокойно! Не съм казал нищо за досиетата на Хувър. Твърде много сте преживели тази вечер и правите прибързани изводи. И аз за миг допуснах същото. Но не бива. Два изолирани случая, свързани с военни доклади, едва ли могат да се приемат за система. А онези досиета бяха унищожени. Знаем това.

— А какво е това Хан Чу?

— Няма връзка с разказа ви.

— Но преди минута вие сам показахте, че е точно обратното.

— Преди минута какви ли не мисли минаха през главата ми. Но сега нещата ми се проясниха. Някой ви използува. Също и мен, и може би десетки още, за да унищожи Бюрото. Някой, който ни познава, който е запознат със структурата. Твърде възможно е да е някой отвътре, от нас. Няма да е за първи път.

Питър изучаваше лицето на агента. След смъртта на Хувър тръгнаха слухове, дори се писа във вестниците, че Бюрото се раздира от борби между вътрешни групировки. Затова проницателността и искреността на О’Брайън звучаха убедително.

— Прощавайте — каза той. — Вие толкова ме изплашихте.

— Имате пълното основание да се плашите. Много повече от мен. По мен още никой не е стрелял. — О’Брайън се усмихна окуражително. — Но край на всичко. Ще намеря хора, които да ви пазят денонощно.

Чансълър му отвърна с измъчена усмивка:

— Които и да са, надявам се, да са най-добрите. Не се свеня да ви призная, че никога в живота си не съм бил така наплашен.

Усмивката изчезна от лицето на агента:

— Които и да са, няма да бъдат от ФБР.

— Така ли? Защо?

— Не знам на кого мога да се доверя.

— Тогава очевидно знаете, че има хора, на които не бива да се доверявате? Конкретен човек ли?

— Не е само един! Тук има цяла глутница екстремисти. Някои от тях са ни известни, но не всички. Наричаме ги трупата на Хувър. След неговата смърт мислеха, че ще вземат властта. Но не успяха и са бесни. Някои от тях са параноици като Хувър.

Чансълър бе поразен от думите на О’Брайън. Те напълно потвърждаваха неговите първоначални мисли. Всичко, което стана — от Малибу до Роквил и старата къща на Тридесет и пета улица, — бе резултат на свирепи битки вътре във ФБР. Затова Лонгуърт се бе появил отново.

— С вас се разбрахме. Искам закрила. За мен и за момичето.

— Ще я имате.

— Откъде? От кого?

— Вие споменахте съдията Съдърланд. Преди няколко години той изигра решаваща роля за възстановяването на разрушените контакти между ФБР и останалите организации с разузнавателна дейност. Хувър бе пресякъл потока на всякаква информация за ЦРУ и СНС.

— Знам — прекъсна го кротко Чансълър. — Писал съм книга за това.

— „Контраудар!“, нали? Май ще трябва да я прочета.

— Аз ще ви дам екземпляр, вие ще ми дадете закрила. Но пак ви питам? Кой? И откъде?

— Има един човек на име Варак. От хората на Съдърланд. Той ми е задължен.

 

 

О’Брайън се отпусна в стола. Главата му падна назад, дишаше нервно и учестено, сякаш въздухът не стигаше до дробовете му. После закри с длани лицето си. Усещаше как пръстите му треперят.

Не беше сигурен, че ще се справи. На няколко пъти през последните два часа му се струваше, че ще рухне.

Само страхът на писателя успя да го мобилизира. И мисълта, че с Чансълър трябва да бъде предпазлив, че не бива да му позволи да узнае истината.

Досиетата на Хувър не бяха унищожени, това Куин знаеше. И беше сигурен, А ето че сега и друг го научи. Но колко ли още хора го знаеха? Колко ли са телефонните обаждания? На колко хора е позвънил отвратителният писклив шепот? Един убит генерал, един убит конгресмен, една изчезнала журналистка — и колко ли още?

Сега нещата не бяха същите както преди два часа. Разкритията на Питър Чансълър показваха, че му предстои бързо да пристъпи към действия. За свое огромно облекчение О’Брайън почувствува, че отново има сили да заработи.

Вдигна телефона и позвъни в Съвета за Национална сигурност. Но Стефан Варак не можеше да се открие.

Къде беше Варак? Каква ли задача пречеше на агента от СНС да се свърже с Бюрото? И особено с него? С Варак бяха приятели. За него се бе излагал на страхотен риск преди две години, снабдявайки го с информация, забранена от Хувър. Това можеше да му коства кариерата.

Сега Варак му беше нужен. В света на разузнаването Варак нямаше равен на себе си. Многостранният му опит, дълбочината и броят на връзките му го правеха изключителен. Куин искаше Варак пръв да изслуша записа на Чансълър. Варак щеше да измисли какво да предприемат.

А междувременно писателят щеше да получи временна закрила. Името му бе заличено от входящите дневни-ници, всички въпроси във връзка със случая щяха да бъдат отправяни до него. Имаше няколко души в ЦРУ, които Куин бе захранвал с информация по време на ембаргото. Когато О’Брайън им каза, че човекът, когото трябва да охраняват, е авторът на „Контраудар!“, те едва не му отказаха. Но накрая, разбира се, приеха. Разумните хора дори в най-неразумната професия трябва да си помагат един на друг. Иначе неразумните ще вземат връх, което води до катастрофа.

Може би неразумните вече бяха успели. Може би катастрофата настъпваше.