Робърт Лъдлъм
Ръкописът на Чансълър (14)

13

Постъпи необичайно за досегашната си практика. Започна да пише романа, преди Морган да одобри анотацията. Просто не можеше да се въздържи. Думите сами се изливаха върху листа.

С чувство за вина Питър си каза, че това няма значение. Важното бе да стане книгата. Да се разкрие чрез нея истинският лик на чудовището Хувър. То бе важно и за самия Чансълър — много по-важно от всичко, което бе писал досега. Да развенчае мита за Хувър! И то колкото е възможно по-скоро, за да не се повтарят злодеянията му никога вече.

Ала се наложи да прекъсне работата си за ден. Бе приел да се срещне с Роулинс. Нямаше желание да го прави, каза му, че каквото и да му е наговорил Алан Лонгуърт, той не му е никакъв приятел. Питър вече не искаше и да чуе за него.

И все пак Лонгуърт е бил във Вашингтон преди четири дни, когато се обади Роулинс. Не се е върнал на Хавайските острови. Загадката отново се изпречи пред него. Защо?

Чансълър реши да прекара нощта в апартамента си в Ню Йорк. Обеща да вечеря с Джошуа Харис. Караше на север, по стария път, успореден е бреговете на Делауеър, през градчето Ламбъртвил, а после пое в западна посока през хълмистата област към шосе № 202. Ако нямаше много движение, щеше да достигне магистралата след четиридесет и пет минути, а после през отбивка № 14 до Ню Йорк му оставаше половин час.

По пътя почти нямаше движение. Няколко камиона със сено и мляко внимателно излизаха от калните пътища и стъпваха на шосето. Бързащи автомобили често го изпреварваха: търговски пътници на път за най-близкия мотел. „Ако реша, мога да изпреваря всички“, помисли си той, усещайки под пръстите си здравото кормило. Караше „Мерцедес 450 SEL“.

Страхът предопредели избора на автомобила. Взе най-тежката възможна. Случи се тъмносиня. Чудесно, щом не е…

Сребриста?

Сребриста! Не повярва на очите си.

Зад него! В голямото панорамно огледало вън от колата се отразяваше увеличеният образ на огромна блестяща решетка. Автомобилът отзад бе сребрист. Сребристият „Континентал“!

Положително зрението му изневеряваше. Не можеше иначе! Достраша го да погледне към шофьора, пък не му и трябваше. Сребристият автомобил се изравни с него, шофьорът бе точно пред очите му.

Шофираше жена! Пак същата жена! На двеста мили от предишния път! Същата широкопола шапка, същите дълги коси, слънчеви очила, бледа кожа, силно начервени устни над оранжевото шалче. Умопомрачително!

Натисна педала на газта. „Мерцедесът“ дръпна напред. Нищо по пътя не можеше да го догони.

Но „Континенталът“ го настигна. Без усилие. Без усилие! И злокобният водач гледаше право пред себе си. Сякаш нямаше нищо нереално, нищо неестествено. Право напред. В нищото!

Питър погледна скоростомера. Стрелката потрепваше над стоте. Пътят бе двупосочен. Насрещните коли се мяркаха като размити петна пред очите му. Автомобили. Камиони! Пред него имаше два камиона, един след друг по плавния завой на шосето. Чансълър отмести крака от газта. Ще почака, докато ги настигне.

Ето сега! Натисна спирачката. „Континенталът“ излетя напред и се дръпна вдясно, за да го блокира. Хайде, сега! Даде газ, изви силно наляво кормилото, моторът с грохот изхвърча пред сребристото чудо и лудата жена зад волана.

Изпревари двата камиона, като изуми водачите им с постъпката си, колелата на „Мерцедеса“ нагазиха върху разделителната затревена ивица, гумите изскърцаха.

Ринго! Така пишеше на знака на пътя. Имало някакъв Ринго преди години, на това място бе станало убийство. Защо мислеше за такива неща? Защо главата така ужасно го болеше?

Какво, по дяволите, ставаше с него?

Главата му се пръскаше от болка. Нейде в далечината може би на миля оттук някаква светлинка трептеше във въздуха. В първия миг не проумя какво е. Това бяха светлините на светофара на пресечката с магистралата. Трите коли пред него намалиха, две отдясно, една вляво. Не можеше да мине. Те бяха на половин миля пред него. „Мерцедесът“ също забави ход. Господи! Ето го отново!

Сребристият „Континентал“ бързо напредваше, решетката на радиатора се виждаше все по-огромна в огледаното. Но светофарът беше пред тях и двете коли трябваше да спрат.

Трябва да се овладее, да овладее болката в главата си, да върши каквото трябва. Трябва да сложи край на лудостта!

Той се изтегли в дясната част на шосето зад другите два автомобила и зачака да види какво ще предприеме „Континенталът“. Сребристата лимузина спря зад единствената кола вляво, но точно до „Мерцедеса“. Чансълър издърпа ръчната спирачка и скокна навън. Изтича към „Континентала“, хвана дръжката и я задърпа с всичка сила. Вратата се оказа заключена. Той зачука по стъклото.

— Коя сте вие? Какво искате от мен? Безизразното лице — ужасяваща маска — гледаше право напред. Никакъв отговор, никаква реакция.

Питър задърпа дръжката и удари с ръка по предното стъкло.

— Как си позволявате да вършите тия неща?

Шофьорите на другите коли подадоха глави навън. Светофарът светеше зелено, но никой не тръгваше. Чансълър изтича покрай колата към прозореца на водача, разтърси дръжката, удари стъклото.

— Кучка смахната! Коя си ти? Какво искаш?

Ужасно бледото лице, скрито зад дългите коси, очилата и шапката, се извърна и го погледна. Това не бе лице, а маска, невъзмутима и страшна. Грим и бяла пудра, твърди устни, очертани с огнено червило. Сякаш гледаше някакво грозно гигантско насекомо, предрешено в отвратителен клоун.

— Отговори ми, по дяволите! Отговори ми!

Нищо. Нищо, само ужасяващият поглед на маската.

Предните коли потеглиха. Питър чуваше грохота на моторите, но гледаше като хипнотизиран ужасяващата гледка зад стъклото. Отново заудря по него.

— Кой…

Моторът на „Континентала“ изрева. Колата изфуча напред и бързо се вля в магистралата. Ръката на Питър увисна във въздуха. Той се опита да запомни номера. Колата беше без номер!

— Копеле мръсно! Ще ти строша черепа! Мръсник! Щеше да ме убиеш!

Тия думи, изревани с бясна ярост, не бяха негови. Първият от камионите, които Питър лудешки бе задминал на завоя, спря зад него. Вратата на кабината се отвори, на стъпалото се появи широкоплещест мъжага с огромен гаечен ключ в ръце.

Питър скокна в „Мерцедеса“ и тресна вратата. Пръстите му бързо натиснаха ключалката. Мъжагата от камиона бе само на стъпки след него, желязото високо във вдигнатата му ръка. Моторът на „Мерцедеса“ избръмча. Чансълър включи на скорост и натисна газта докрай. Машината „450 SEL“ отскочи напред като след експлозия. Питър хвана яко волана, изви го встрани, за да не скокне върху бордюра, после го изправи и полетя напред.

Това бе кошмар! Страхотен, мъчителен кошмар!

Вече повече от час седеше в хола на своя апартамент, Светеше само лампата върху пианото. Шумът на нюйоркската вечер нахлуваше през леко открехнатия прозорец. Той имаше нужда от въздух, а шумът от улицата му действуваше успокояващо. Непрекъснато го обливаше пот, макар в стаята да бе прохладно.

Трябваше непременно да надвие паниката, която го бе обзела. Трябваше да размисли. Някой явно се стремеше да го лиши от разсъдък. Той трябваше да реагира. Ще проследи ужасната маска. Ще се върне по черния път в Мериленд, където маската се появи за първи път. Как ли се казваше онзи патрулиращ полицай в Роквил? Конъли? Доноуван? Той бе дал името му на бюрото за наемни коли, ще позвъни и ще ги попита. После ще се свърже с този полицай и ще поиска да узнае…

В тоя миг телефонът иззвъня. Чансълър трепна и подскокна от стола. Сигурно се обаждаше конгресменът от Вирджиния. Никой друг не знаеше, че е в града. Роулинс бе казал, че ще позвъни вечерта, за да се уговорят за часа и мястото на срещата.

— Ало?

— Питър?

Беше Джошуа Харис. Чансълър съвсем бе забравил за него.

— Хей, прощавай, приятелю. Имам проблеми. Току-що пристигнах.

— Какво пак се е случило? — Нескрита тревога прозвуча в гласа му.

— Аз… — Не, реши да не казва на Джошуа. Поне засега. Всичко бе толкова объркано. — Нищо сериозно. Колата се повреди. Загубих доста време. Ти къде си?

— Тъкмо се готвех да тръгвам за ресторант „Ришельо“, нали си спомняш?

Да, спомни си. Но не можеше да седне и спокойно да се храни в елегантния ресторант. Щеше да откачи от терзание дали да довери всичко на своя литературен агент.

— Ще имаш ли нещо против да отложим с един ден срещата, ако това не обърква твоите планове? Да си кажа правото, работих от четири и половина сутринта до пет следобед. После шофирах… Сили нямам.

— Значи, книгата за Хувър върви, така ли?

— По-бързо и по-леко, отколкото си представях.

— Чудесно, Питър. Радвам се за тебе. Чудно защо Тони нищо не ми е казал?

Чансълър кротко промълви:

— Той не знае. Написах му страшно обширна анотация. Ще му трябват няколко дни да я прочете.

Защо, по дяволите, не си признае, че вече е започнал проклетата книга?

— Разбира се, ще ми дадеш и на мен екземпляр. Не винаги ви вярвам и на двамата, които общувате с толкова думи.

— Утре вечер, обещавам ти.

— До утре тогава. Аз ще отменя резервацията. Лека нощ.

— Лека. — Чансълър затвори телефона и се приближи до прозореца с изглед над Седемдесет и първа улица. Кварталът му бе приятен, ограден с дървета, един от тези квартали, които в съзнанието на нюйоркчани са свързани с други времена от историята на града. Щом погледна през прозореца, веднага очите му спряха върху някакъв образ. Знаеше, че това е нереално, че е видение, но с нищо не можеше да го пропъди. Образът бе на зловещата маска от „Континентала“. Ужасната маска на онова лице! Огромните очила бяха вперени право в него, зад тях невидими очи, ярко червило, внимателно изписано сред напукана бяла пудра.

Питър затвори очи и опипа челото си. Какво щеше да прави, преди да позвъни Джош? Трябваше да се пребори с този влудяващ образ в стъклото. Телефонът! Ще използува телефона.

В този момент той иззвъня. Но нали звънна преди малко? Тогава защо звънеше отново? Звънеше, наистина звънеше. О, господи! Трябва да си легне. Слепоочията му пулсираха от болка, не бе сигурен… Вдигни телефона! Той се запъти към него.

— Чансълър?

— Да.

— Тук е Роулинс. Как се чувствувате рано сутрин?

— Това коронната ви шега ли е?

— Моля?

— Сутрин работя.

— Това не ме засяга. Знаете ли онова място в Ню Йорк — „Клойстърс“?^[1]

— Знам. — Питър потръпна. И това ли бе някаква жестока шега? „Клойстърс“ бе любимото място на Кати. Колко неделни летни дни бяха прекарали по зелените морави. Но Роулинс не знаеше това. Или пък?…

— Бъдете там в пет и половина сутринта. Влезте през западния вход. Ще е отворен. Тръгнете по пътечката на север, която води към двор, на около стотина метра на-горе. Там ще ви чакам. — После телефонът замълча.

Този южняк бе избрал необичайно място и още по-необичаен час. Избор на един изплашен човек. Алан Лонгуърт отново бе успял да всее страх и ужас. Трябваше да бъде спрян този бивш, „пенсиониран“ агент, този довереник, раздиран от угризения.

Но сега не бе време да мисли за Лонгуърт. Трябваше да си почине. Четири и половина скоро щеше да настъпи.

Влезе в спалнята, свали обувките, разкопча ризата. Приседна в края на леглото. Тялото му неволно се отпусна назад, главата му потъна във възглавницата. Сънят го завладя. И кошмарите.

 

 

Тревата бе мокра от росата, а сутрешните зари разпукваха хоризонта на изток. Наоколо останки от скулптури и изкорубени дървета, сякаш пренесени от миналото. Липсваше само музика от лютня и нежна мадригална песен.

Чансълър намери пътечката. Наоколо обточена с цветни лехи, тя водеше нагоре към каменните стени на францискански манастир от XIII век. Изкачи се и застана под старинна арка. Вътре се виждаха каменни пейки и малки самотни, артистично разхвърляни дръвчета. Цареше зло-веща тишина. Той зачака.

Минутите течаха. Сутрешното небе взе да просвет-лява, блесна бялата повърхност на мрамора. Питър погледна часовника си. Бе шест и десет. Роулинс закъсняваше с цели двайсет минути. Нима конгресменът бе решил да не дойде? Нима бе толкова наплашен?

— Чансълър.

Питър се извърна, стреснат от шепота. Той идеше из-зад шубраците на десет метра от него, китни листа обгръщаха обширен пиедестал върху тревата. Върху пиедестала стоеше скулптираната глава на средновековен светец, Иззад сянката на статуята излезе човек.

— Роулинс? От колко време сте тук?

— От четирийсет и пет минути. — Човекът се приближи, но не протегна ръка.

— Защо чакахте толкова дълго, за да се покажете; Аз съм тук от пет и половина.

— Пет и трийсет и три — поправи го южнякът. — Чаках да видя дали сте сам.

— Сам съм. Да поговорим.

— Да не стоим на едно място. — Тръгнаха по пътечката. — Нещо кракът ви ли не е в ред? — запита Роулинс.

— Стара футболна травма. Или рана от войната. Което си изберете. Не искам да се движим. Искам да чуя какво имате да ми кажете. Не съм дошъл тук по свое желание, а имам и работа.

Лицето на Роулинс почервеня.

— Ей там има пейка.

— Пейки имаше и в двора на манастира.

— Може да има и микрофони.

— Вие сте луд. И Лонгуърт е луд.

Конгресменът не продума, докато не стигнаха до бялата желязна пейка.

— Лонгуърт ви е съдружник, нали? Във вашите изнудвачества. — Роулинс седна. Бледата светлина проясни чертите на лицето му, предишната червенина се бе разнесла.

— Не — отговори Питър. — Не съм изнудвач и нямам съдружник.

— Но вие пишете книга.

— Така си изкарвам прехраната. Пиша романи.

— Ясно. Затова момчетата от ЦРУ трябваше да перат мръсните ризи, които вие измъкнахте наяве. Слушах за книгата ви. „Контраудар!“, така ли?

— Вие преувеличавате. Какво имате да ми кажете?

— Оставете ме на мира, Чансълър — заговори конгресменът с равен глас. — Сведенията, до които сте се добрали, не струват нищо. Дявол да го вземе, може да ме разорите, но аз ще си спася задника по законен начин. А после вие ще отговаряте за последствията.

— За какви сведения говорите? Каквото и да ви е наговорил Лонгуърт, е лъжа. За вас нямам никакви сведения.

— Я не ме занасяйте. Не отричам, че си имам проблеми. Знам какво мислят за мене хора като вас. Думата „негъра“ е по-често в устата ми, отколкото си въобразявате. Отгоре на това съм женен за една кучка, която може да ме изрита, когато си пожелае, и да ми задигне всичко, което притежавам на север от Роуноук. Макар че живея така, момче, аз си върша работата в Конгреса. И не съм убиец! Ясно ли ти е?

— Разбирам. Просто обикновено плантаторско семейство. Всичко мило и спокойно. Достатъчно. Тръгвам си.

— Никъде няма да тръгнете! — Роулинс скокна на крака и препречи пътя му. — Моля ви, чуйте ме! Може да ме наречете както си искате, но аз не съм дръвник! Няма вече балами. Нещата се промениха. Целият свят се променя и ако останем слепи към промените, значи, сами да си копаем гроба. Никой не печели, всички губят.

— Каква е целта ви? — Чансълър изучаваше лицето на южняка. То бе лишено от притворство. — Към какво се стремите?

— Никога не съм пречел на разумните промени. Но се боря като звяр, когато промените са неоснователни и неоправдани. Да се пръскат милиони за хора, които са тъпи и безпросветни, това тегли всички ни назад!

Питър бе изумен както винаги, когато външният израз и вътрешната същност си противоречаха!

— Но какво общо има всичко това с мен?

— В Нюпорт Нюз всичко бе скалъпено. Напоиха ме и ме поведоха по тъмни улички, които не познавах. Може и да съм ударил онова момиче, но не съм го убивал. Не съм способен да направя с нея това, което направиха те. Но знам кой го направи. И ония черни копелета също знаят, че знам. Те са по-страшни от измет, те са чернолики нацисти, избиват своите и се скриват зад тях…

Чу се остро изсвирване някъде в далечината. И тогава се случи невероятното, невъобразимото. Чансълър гледаше с ужас, неспособен да помръдне.

Устата на Роулинс увисна отворена. Над дясната му вежда се появи червено петно. Бликна кръв, застича се на вадички по пепелявото лице, над немигащото око. Но тялото продължаваше да стои, вцепенено в смъртта. После бавно, като в някакъв кошмарен танц, краката му се подгънаха, трупът се свлече надолу и се стовари върху росната трева.

Мощна струя въздух се изтръгна от гърдите на Питър. Искаше да извика, но викът излезе беззвучен. Шокът бе толкова силен, че не можеше дори да извика.

Чу се повторно изсвирване. Куршумът изсвири над главата му. После трети. Пинг! — и земята под краката му се разрови. Куршумът бе рикоширал в пейката. Инстинктът му за самосъхранение го накара да се хвърли встрани, после се претърколи по тревата вън от обсега на куршумите. Изстрелите не спираха, наоколо хвърчеше трева и кална пръст. Камък отхвръкна край ушите му. Размина се на сантиметър! Можеше да го ослепи или убие! Изведнъж челото му се натъкна на нещо твърдо, дланта му бодеше, сякаш се бе хванал за назъбена скала. Беше връхлетял върху някакъв паметник, обграден от храсталаци.

Отпусна се по гръб. Тук бе скрит, но наоколо още пищяха куршуми. После чу викове, истерични, диви. Идеха от всички страни! Ту се усилваха, ту заглъхваха. Накрая се чу някакъв глас, някакъв рев, гърлен и силен, който не търпеше неподчинение.

— Измитайте се оттук!

Силна ръка го сграбчи за сакото и го извлече от каменното укритие. В другата си ръка човекът държеше огромен автоматичен пистолет с цилиндър върху цевта. Бе насочен по посока на изстрелите. От дулото му излизаше огън н дим.

Питър не можеше нито да продума, нито да противодействува. Над него се надвеси светлокосият Лонгуърт. Омразният Лонгуърт му спасяваше живота!

Питър се хвърли ниско в храстите и запълзя над парещата коприва. Дереше земята с нозе и нокти, само и само да се провре напред. Дробовете му останаха без въздух, но мисълта за спасение не му даваше покой. Той се затича бясно през градината.