Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (19)

18.
В заешката дупка

4 декември. 11:02

Шисур

 

Пейнтър лежеше, притиснал се към покрива на къщата. Беше увил наметалото си плътно, защипвайки краищата му под краката си, шалът му също беше прибран така, че да не се вее. Не искаше някое глупаво изплющяване да издаде позицията му.

Чакаше хеликоптера да направи още един кръг над града. Щеше да има само един изстрел. Трябваше да приеме, че летателното средство е съоръжено с устройство за нощно виждане. Блясъкът от дулото щеше да издаде позицията му. Чакаше със снайпер „Галил“, опрян в бузата, пръстът — на мекия спусък. Израелското оръжие, взето назаем от Рахим, можеше да простреля човек в главата от триста метра. Но не и при такава буря, не и при толкова малка видимост. Трябваше хеликоптерът да се приближи.

Пейнтър чакаше в засада.

Хеликоптерът беше там някъде, търсеше. Летящ ловец, скрит в бурята. Щеше да открие огън с двете си цеви при най-малкото движение долу.

Пейнтър забеляза блясък по-надълбоко в бурята, по посока на руините. Втори хеликоптер. Молеше се Сафиа и Омаха да са се скрили някак. Беше опитал да се свърже с тях по-рано, когато беше усетил, че нещо става, но сигналът беше блокиран. Може би от смущения заради статичния заряд на бурята. Опита се да стигне до тях пеша, но тогава се бяха появили хеликоптерите.

Щом имаше птици във въздуха, значи не ставаше въпрос за малка разузнавателна група. Касандра беше разбрала някак за грешката си и се беше придвижила с цялата си сила.

Радиослушалката в ухото му жужеше със статичен шум, каналът бе оставен отворен. Думи изпъкнаха през фоновия шум.

— Командире! — Това беше Корал, която докладваше от бойното поле. — Както ти подозираше, вражески единици се приближават от всички страни. Претърсват къщите една по една.

Пейнтър докосна предавателя си, с надеждата, че бурята ще попречи на евентуални подслушвачи.

— Децата и по-старите жени?

— Готови са. Барак чака сигнала ти.

Пейнтър огледа небето. Къде си? Трябваше да свали хеликоптера, иначе нямаха никакъв шанс да пробият примката около селото. Планът беше да ударят западно от руините, да приберат Сафиа и Омаха пътьом, поемайки риска от ужасното време. Бурята се усилваше с всяка изминала минута, но поне щеше да прикрие отстъплението им. Ако се махнеха от руините, може би това щеше да задоволи Касандра и тя нямаше да си даде много труд да ги преследва. Ако можеха да се доберат обратно до планините…

Пейнтър усети гняв да се нагнетява в гърдите му. Омразна му беше мисълта да се оттегли, да подари победата на Касандра. Особено след като бяха открили тайната камера под ямата. Касандра със сигурност щеше да докара тук тежко изкопно оборудване. Имаше нещо там долу. Рахим бяха живото доказателство за нещо изключително. Единствената му надежда беше да се измъкне със Сафиа, като забави Касандра достатъчно, за да предупреди някого във Вашингтон — човек, на когото може да има доверие.

И това със сигурност не беше командната структура на Сигма.

Гневът му растеше и образуваше огнена топка в стомаха му.

Бяха го насадили на пачи яйца. Всички те.

Мислите му прескочиха към Сафиа. И досега усещаше ударите на сърцето й под острието, което беше притиснал към шията й. Беше видял очите й след това — сякаш бях очи на непознат. Но какво друго беше очаквала? Това му беше работата.

Понякога се налагаше да направиш труден избор и да пристъпиш към още по-трудни действия.

Като сега.

Докладът на Корал за вражески единици в покрайнините на селото означаваше, че ще ги обградят всеки момент. Не можеше да чака повече хеликоптера. Трябваше да се справят и така.

— Новак, готов ли е заекът да тича?

— Когато кажеш, командире.

— Дай му газ.

Пейнтър зачака, опрял буза в пушката, вперил око през телескопичния обектив. Ярка светлина изригна в града, изливаше се през отворена врата. Подробностите се губеха в здрача, но през очилата му за нощно виждане светлината грееше ослепително. Двигател изръмжа гърлено и ръмженето се извиси до вой.

— Пускай го — нареди Пейнтър.

— Заекът е пуснат.

Пясъчен мотопед изскочи през отворената врата. Движението му се виждаше само като ярка светлина между сградите. После започна да лъкатуши през лабиринта от улички. Пейнтър обхождаше с поглед небето.

И той се появи, спусна се като ястреб.

Картечниците на хеликоптера затрещяха, дулата им святкаха в бурята.

Пейнтър нагласи снайпера, прицели се в източника на стрелбата и натисна спусъка. Откатът удари рамото му като магарешки ритник. Той не изчака. Стреля още три пъти с пищящи уши.

После го видя — проблясък на пламък. След миг експлозия освети бурята. Горящи отломки се пръснаха във всички посоки, но остатъкът от корпуса полетя надолу по стръмна пътека. Удари се в една сграда, избухна повторно и по-ярко, после се срина на пътя.

— Тръгвайте! — изкрещя Пейнтър в радиостанцията си. Преметна снайпера на рамо и се претърколи към ръба на покрива. Пясъкът смекчи падането му. Наоколо двигатели оживяваха един подир друг, ръмжаха, давеха се, виеха. Блеснаха светлини. Мотопеди и бъгита изскочиха от улички, навеси и през прагове. Един мотопед се стрелна покрай Пейнтър. Жена се бе привела над лостовете му, друга седеше зад нея с пушка на рамо. Жените щяха да пробият път напред, охранявайки ариергарда им.

На прага се появи Кара с дете на ръце. Други я последваха. Барак помагаше на една старица, след него излязоха още две, които си помагаха една на друга. Клей и Дани също водеха деца, по едно във всяка ръка. Никой не мрънкаше. Дори Клей.

— Следвайте ме — каза Пейнтър и тръгна.

Пушката остана преметната през рамото му, а в ръката си държеше готов за стрелба пистолет.

Тъкмо минаваха зад ъгъла на убежището им, когато откъм руините се чу стрелба. Блесна прожектор в мрака. Вторият хеликоптер.

— О, Боже!… — промълви Кара зад него, защото знаеше какво означава стрелбата.

Бяха открили Сафиа и Омаха.

 

11:12

 

— По-бързо! — изкрещя Омаха, докато пресичаха на бегом пода на понорната яма, но и сам не чу думите си. Трещенето на картечниците беше оглушително. Той бутна Сафиа пред себе си. И двамата тичаха, ослепени от вихрещия се пясък, подгонени от двойна линия куршуми, разораващи бразди в пръстта.

Право пред тях се изправяше западната стена на ямата, засенчена от руините на Цитаделата горе. Стената беше леко вкопана, вдлъбната навътре. Ако успееха да се доберат до скалния корниз, щяха да си осигурят някакво убежище.

Сафиа тичаше на една ръка разстояние пред него, шината затрудняваше движенията й, а ветровете мотаеха полите на наметалото в краката й. Пясъкът ги ослепяваше. Не им беше останало време дори да си сложат очилата.

Преди няколко секунди двамата бяха решили, че хеликоптерът е по-малката злина. Барутният погреб в трилитната камера означаваше сигурна смърт. Така че те поеха по-малкия риск и хукнаха.

Трясъкът на картечниците се усили, когато хеликоптерът се сниши зад тях.

Пясъчната буря беше единствената причина да оцелеят досега. Пилотът се бореше да удържи хеликоптера под напора на ветровете. Машината се клатушкаше и подскачаше като пойна птичка в ураган и пречеше на пилота да се прицели.

Двамата тичаха слепешком към убежището.

Омаха очакваше всеки момент да го разкъсат куршуми. Миг преди да умре, щеше да блъсне Сафиа към убежището, ако се стигне дотам.

Не се стигна.

Куршумите замлъкнаха внезапно, сякаш на стрелеца му бяха свършили мунициите. Внезапната тишина накара Омаха да хвърли поглед през рамо, ушите му още звънтяха. Прожекторът се отклони под ъгъл, а самият хеликоптер описа дъга назад.

Омаха се спъна в един камък и падна тежко.

— Омаха!

Сафиа се върна да му помогне. Той й махна да не идва.

— Бягай към заслона!

После закуцука след нея, глезенът го болеше адски, със сигурност бе навехнат или изкълчен, дано поне да не беше счупен. Той прокле глупостта си.

Хеликоптерът се оттегли над другия край на ямата. Беше ги хванал на прицел. Въобще не би трябвало да стигнат до убежището на надвисналата скала. Защо се беше оттеглил?

Какво, по дяволите, ставаше тук?

 

11:13

 

— Орел Едно, не стреляй по проклетата мишена! — крещеше Касандра в радиото.

Удари с юмрук по страничната облегалка на мястото си в бронирания трактор. На екрана на лаптопа и грееше синьото кръгче на предавателя. Беше се появило само преди миг.

Стрелбата беше изкарала Сафиа на открито.

Орел Едно отговори, гласът на пилота прозвуча раздразнено.

— Прекратих стрелбата. Двама са. Не мога да преценя кой е мишената.

Касандра се беше свързала с него точно навреме. Представи си как пилотът надупчва жената с куршуми. Кураторката беше най-добрият й шанс да се оправи с тукашните гатанки и да се измъкне с наградата. А тъпият пилот едва не й беше видял сметката.

— Не ги закачай и двамата — каза тя. — Охранявай дупката, от която са изпълзели.

В каквато и дупка да беше изчезнала кураторката, нямаше начин да не е важна.

Касандра се приведе към лаптопа, втренчена в синьото сияние. Сафиа все още беше в огромната яма. Нямаше къде да отиде, без да я засекат. Дори да се вмъкнеше в друга пещера, Касандра вече знаеше къде да намери входа към нея.

Обърна се към водача на трактора — Джон Кейн.

— Давай.

С включен двигател той смени скоростта. Тракторът се разтресе, после се закатери по дюната, която ги скриваше от Шисур. Касандра се облегна назад, придържайки лаптопа с една ръка.

Когато стигнаха върха на дюната, носът на трактора се вирна високо, после се спусна по обратния склон. Долината на Шисур лежеше пред тях. Но нищо не се виждаше отвъд няколкото метра, осветени от специалните фарове на трактора. Другото го поглъщаше бурята.

Всичко, освен група светлинки в града. Движещи се возила. Престрелката между нейните хора и все още неизвестния противник продължаваше.

Ехо от далечна спорадична стрелба стигна до нея.

Капитанът на предните и сили беше докладвал по радиото оценката си: „Изглежда всички са жени.“ В това нямаше смисъл. Касандра обаче си спомни жената която беше гонила по малките улички на Маскат. Онази която беше изчезнала пред погледа й. Имаше ли някаква връзка?

Поклати глава. Вече нямаше значение. Стигнали бяха до края на партията и тя нямаше да позволи на никого да провали плановете й.

Докато гледаше светлинното шоу в мрака, тя вдигна радиото си и се свърза с водача на артилерията.

— Предна батарея, на позиция ли сте?

— Да, сър. Готови сме да запалим свещите по ваша заповед.

Касандра погледна за сверка лаптопа си. Синьото кръгче на предавателя все така си стоеше в понорната яма. Нищо друго нямаше значение. Онова, което търсеха, каквото и да беше то, се намираше сред руините, където беше и кураторката.

Касандра погледна към трептящите светлинки на Шисур. Вдигна радиостанцията пред устните си, свърза се с авангардната група и нареди пълно изтегляне. После се прехвърли отново на честотата на артилерийския капитан.

— Изравнете града със земята.

 

11:15

 

Пейнтър извеждаше другите от града и през портите на руините, когато чу първото свистене. Звукът проби рева на бурята.

Първият снаряд удари града. Огнена топка експлодира към небето, осветявайки бурята и мигновена картина на селото. Бумтежът разтърси вътрешностите му. Ужасени ахвания се разнесоха наоколо му. Ново свистене прониза въздуха, после още няколко.

Ракетни гранатомети.

Не беше подозирал, че Касандра разполага с подобна огнева мощ.

Пейнтър издърпа трескаво радиото си.

— Корал! Изключете светлините!

Каквото и предимство да си бяха спечелили с неочакваната поява на бъгитата и мотопедите, вече го бяха изчерпали. Време беше да се евакуират.

В града долу фаровете на превозните средства угаснаха. Жените трябваше да се изтеглят към руините под прикритието на тъмнината. Взривиха се нови ракети и разцъфнаха в диви спирали от огън, удряни от свирепите пориви на вятъра.

— Корал! — изкрещя той в радиото. Нямаше отговор.

Барак го стисна за ръката.

— Знаят къде трябва да се срещнем.

Пейнтър се завъртя. Нови взривове изкънтяха във вътрешностите му.

Над ямата стрелбата от втория хеликоптер беше замлъкнала. Какво ставаше?

 

11:17

 

Сафиа и Омаха се гушеха под скалния корниз. Бомбите събаряха дребни камъчета от руините на Цитаделата върху скалата над тях.

На юг небето светеше червеникаво от пожарите. Пореден взрив изтрещя през воя на бурята. Унищожаваха града. Дали другите бяха успели да избягат? Двамата бяха оставили радиостанциите си долу, в трилитната камера. Нямаше как да разберат какво става с приятелите им.

Пейнтър, Кара…

До нея Омаха беше прехвърлил тежестта си върху десния крак. Беше си изкълчил глезена. Той измърмори през шала си:

— Все още можеш да си пробваш късмета.

Сафиа беше изтощена, рамото я болеше.

— Хеликоптерът…

Той продължаваше да кръжи над ямата. Прожекторът му беше угаснал, но Сафиа още чуваше ритмичния звук от витлата. Кръжеше ниско, принуждаваше ги да останат на място.

— Пилотът прекрати атаката. Сигурно управлява машината слепешката в тази буря. Ако се движиш покрай стената и изтичаш бързо… Дори бих могъл да стрелям оттук.

Пистолетът все още беше у него.

— Няма да тръгна без теб — прошепна Сафиа. Изявлението й не беше продиктувано изцяло от алтруистични подбуди. Тя стисна ръката му, защото имаше нужда да почувства силата на друг човек до себе си.

Той се опита да издърпа ръката си.

— Забрави. Само ще те забавя.

Тя го стисна още по-силно.

— Не… не мога да тръгна.

Той изглежда най-после проумя дълбокия смисъл на думите й, непреодолимия и страх. Придърпа я по-близо до себе си. Тя се нуждаеше от силата му. И той й я даде.

Хеликоптерът кръжеше над тях, ритъмът на витлата му внезапно се чу по-ясно. Промени под ъгъл посоката си над центъра на ямата, остана невидим, придвижването му бе доловимо само по звука.

Сафиа се притисна към Омаха. Беше забравила колко широки са раменете му, колко добре си пасваха телата им. Вперила поглед над рамото му, тя забеляза син проблясък в другия край на ямата, танц на светкавица. 0, Боже…

Стисна още по-силно Омаха.

— Саф — промълви той, устните му — до ухото й, — след Тел Авив…

Експлозията погълна следващите му думи. Стена от силно нагрят въздух запрати и двамата в стената, събори ги на колене. Ярка светлина, после светът се сви до размерите на топлийка и изчезна.

Камъни падаха около тях. Оглушителен трясък отгоре. Огромен скален къс се стовари върху издатината, под която се криеха, и се заби в пясъка. Дъждът от камъни не преставаше, истински водопад. Полузаслепена, Сафиа го усети с коленете си. Земен трус.

Цитаделата се срутваше.

 

11:21

 

Пейнтър беше стигнал до ръба на понорната яма, когато изригна експлозията. Единственото предупреждение беше син проблясък от дълбините й. После колона от лазурносин огън изригна от отвора на камерата, освети всяко ъгълче, отблъсна бурята както с блясъка си, така и с нажежения си дъх.

Земята под краката му се разтресе.

Пейнтър усети горещата вълна да минава край лицето му, право нагоре, ограничена от стените на дълбоката яма, но въпреки това го блъсна назад.

Викове се надигнаха около него.

Стремителната колона от лазурен огън удари последния хеликоптер право в корпуса, изстреля го към небето като есенно листо. Резервоарът му избухна, провлачил червен пламък, в драматичен контраст на фона на синьото. Отломките от машината се пръснаха във всички посоки, не на парчета, а на течни потоци от стопен огън. Хеликоптерът се беше стопил в банята от кобалтов пламък.

Миг по-късно, от южния ръб на ямата, Пейнтър видя как руините на Цитаделата, кацнали нестабилно върху западния ръб, започват бавно да се прекатурват в пропастта. А на дъното й, осветени от пламъците, две фигурки се препъваха сред падащите навсякъде около тях камъни.

Сафиа и Омаха.

 

11:22

 

Замаян, Омаха се облегна на Сафиа. Тя беше провряла ръка под мишниците му. Бореха се за всяка крачка в пясъка. Очите му сълзяха от остатъчното изгаряне на ретините, но зрението му бавно се връщаше. Първо се появи блясък, мътен, синкав. После видя тъмни сенки да падат около него и да се забиват тежко в пясъка, някои отскачаха.

Дъжд от камъни. Библейско проклятие.

— Трябва да се махнем оттук! — изкрещя Сафиа, а гласът й кънтеше, все едно че говореше под вода.

Нещо го удари отзад по здравия крак. И двамата паднаха по очи. Басов тътнеж разтърси въздуха зад тях и над тях, като крясъка на разгневен бог.

— Пада!

 

11:33

 

Пейнтър тичаше слепешката по пътечката към дъното на ямата.

Вляво от него задната половина на Цитаделата пропадаше в пропастта като на забавен каданс. Стенеше и трещеше. Камъни и пясък се изливаха в единия край на ямата. Пейнтър беше виждал кално свлачище по време на пороен дъжд, цял хълм се беше втечнил пред очите му. Сега ставаше същото. Само че малко по-бавно. Скалите се бяха оказали по-инатливи.

Успяваше да зърне на моменти през бурния мрак как Сафиа и Омаха бавно се отдалечават от лавината, която ги гонеше лениво по петите. Паднаха отново, когато камък удари Омаха в рамото и го завъртя.

Пейнтър нямаше да стигне до тях навреме.

Гърлено ръмжене се извиси зад него и един вик:

— Писта!

Викът го накара да се обърне. Блесна светлина, прониза го в лицето. Заслепи го, но той видя достатъчно през тази част от секундата, за да се хвърли встрани.

Пясъчният мотопед се стрелна покрай него надолу по стръмния склон, задните му гуми изхвърляха фонтани от пясък и чакъл. Изскочи от пътеката на три метра от дъното, предното колело литна нагоре, задното се завъртя на празен ход. Приземи се, отскочи, поднесе сред хрущене на пясък… после тръгна напред по дъното на ямата.

Пейнтър продължи надолу по пътеката.

Беше познал водача, наведен ниско над ръчките. Корал Новак, с наметало и очила, качулката отметната назад, светлата коса развяна.

Пейнтър хукна след нея, без да откъсва очи от мотопеда, който се надбягваше с лавината. Предният фар подскачаше наляво-надясно, докато Корал завиваше, за да избегне по-значителните препятствия. Стигна до двамата бегълци, наби спирачки, мотопедът поднесе и спря. Чу я да вика.

— Хванете се здраво!

После потегли отново, право напред, далеч от сриващите се камъни. Омаха и Сафиа се държаха за задната седалка, а краката им се влачеха по земята.

Измъкнаха се от свлачището.

Пейнтър стигна до дъното, достатъчно далеч от падащите камъни и пясък. Всъщност пороят беше престанал. Сриването на хълма и крепостта беше достигнало до някаква точка на равновесие. Стръмната скална стена се беше превърнала в полегат склон.

Пейнтър заобиколи широката делта от довлечени камъни и пясък и хукна към спрелия мотопед. Сафиа беше стъпила на краката си. Омаха се подпираше с една ръка на седалката. Корал седеше на мотопеда.

Всички се взираха в дупката в земята пред тях. Вихреща се па̀ра извираше от нея, сякаш беше преддверие към ада. Това бе отворът на трилитната камера, разширен от взрива до триметрова дупка.

Пълна с вряща вода.

Фарът на мотопеда осветяваше покритата с па̀ра повърхност.

Водата бързо започна да спада пред очите на Пейнтър, Онова, което се откри под нея, накара всички да занемеят.

 

11:23

 

Касандра гледаше, без да мига, през предното стъкло на трактора. Преди минута бяха видели синя огнена колона да се изстрелва към небето. Право пред тях.

Откъм руините.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Кейн от шофьорското място.

Бяха спрели трактора на стотина метра разстояние. Вляво дузина пожари осветяваха града. Право напред руините отново бяха потънали в мрак, изгубени в бурята.

— Не беше от нашите ракети — каза Кейн.

Не беше, естествено. Касандра погледна към лаптопа си. Кръгчето на предавателя продължаваше да свети, само че примигваше, някакво смущение нарушаваше сигнала. Какво ставаше там?

Опита се да се свърже с единствения човек, който би могъл да знае.

— Орел Едно, чуваш ли ме?

Отговор не дойде.

Кейн поклати глава.

— И двете птици са свалени.

— Нареди още два хеликоптера да излетят. Трябва ми наблюдение от въздуха.

Кейн се поколеба. Касандра знаеше какво го тревожи. Колкото и силна да беше в момента, бурята едва бе започнала да набира мощ. Тепърва щеше да ги удари сериозно. А крайбрежната система се придвижваше бързо от юг и вещаеше още по-бурно време, когато двете системи се сблъскаха. Разполагаха само с шест хеликоптерни шейни и да вдигнат още две означаваше да рискуват половината от оставащата им въздушна сила.

Но Кейн разбираше нуждата от такъв ход. Не смееха да пестят ресурсите си. Въпросът беше всичко или нищо. Предаде заповедта на Касандра по собственото си радио. После погледна към нея с неизречения въпрос какво ще правят оттук нататък.

Тя кимна напред.

— Влизаме.

— Ще изчакаме ли птиците да излетят?

— Не, бронирани сме. — Тя погледна през рамо към мъжете, седнали в задното отделение, командосите на Кейн. — А имаме и достатъчно жива сила. Нещо става там. Подушвам го.

Той кимна, включи на скорост и натисна газта. Тежкият танк зави към руините.

 

11:26

 

Сафиа се смъкна на едно коляно и протегна ръка над ръба на дупката. Изпробва температурата с дланта си. Вятърът я дърпаше. Пясък се вихреше наоколо, но сякаш по-лениво. Бурята беше поутихнала временно, сякаш експлозията беше отнела част от силата й.

— Внимавай — каза Омаха зад нея.

Сафиа се взираше в дупката пред себе си. Водата продължаваше да спада. Изглеждаше невъзможно. С отцеждането стъклена рампа се разкриваше пред погледите им, завита в спирала към дълбините. Трилитната камера беше изчезнала. Останало беше само стъкло, като огромен тирбушон, забит в земята.

Входът към Убар.

Сафиа снижи длан към външната страна на рампата и бавно я приближи към стъклото. То все още блестеше с капчици вода, искрящи върху черната повърхност и отразяващи светлината от фара на мотопеда.

Не усети прекомерна топлина.

Събра смелост и докосна с пръст черното стъкло. Още беше топло, много топло, но не толкова, че да я изгори. Опря цялата си длан.

— Твърдо е — каза тя. — Все още изстива, но повърхността е твърда. — Почука с кокалче по нея, за да им демонстрира.

Изправи се, протегна единия си крак и стъпи върху рампата. Тя издържа тежестта й.

— Водата изглежда го е охладила достатъчно, за да се втвърди.

Пейнтър пристъпи към нея.

— Трябва да се махаме оттук.

Корал се обади от мотопеда си. Беше говорила с другите.

— Командире, всички Рахим са се събрали. Можем да се връщаме, когато кажеш.

Сафиа се обърна към ръба горе, но той се губеше в мрака. Сведе поглед към гърлото на стъклената спирала.

— Това дойдохме да открием.

— Ако не тръгнем веднага, Касандра ще ни заклещи тук.

Омаха се включи в разговора.

— И къде ще отидем?

Пейнтър посочи на запад.

— В пустинята. Ще използваме бурята като прикритие.

— Ти да не си луд? Тепърва ще става страшно. Това е само началото на бурята. Нали не си забравил за проклетата мегабуря? Искаш да я посрещнем на открито в пустинята? — Омаха поклати глава. — Предпочитам да рискувам с онази кучка.

Сафиа си представи Касандра, леденото й хладнокръвие, жестокостта в очите й. Каквато и загадка да се криеше долу, Касандра щеше да си я присвои. За себе си и за своя работодател. А Сафиа не можеше да допусне това.

— Аз слизам — каза тя, прекъсвайки спора.

— И аз ще сляза — добави Омаха. — Поне ще се скрием от бурята.

Откъм ръба горе внезапно се чу нова престрелка. Всички се снишиха и се обърнаха.

— Изглежда друг вече взе решението вместо нас — измърмори Омаха.

Корал заговори бързо в радиото си, Пейнтър — в своето.

По протежение на ръба блеснаха светлини, фарове. Мотори изреваха. Мотопеди и бъгита започнаха да се спускат по склоновете на ямата.

— Какво правят? — попита Омаха.

Пейнтър прибра радиостанцията си с мрачно изражение.

— Някой горе е забелязал тунела. Една от жените.

Ходжата, предположи Сафиа. След отварянето на Убар ясените за нищо на света нямаше да избягат. Щяха да го защитават с цената на живота си. Лу’лу водеше долу цялото племе. Две бъгита дори подскачаха напряко през свлачището.

Возилата се приближаваха към тях от всички посоки.

Внезапно избухналата стрелба замлъкна.

Корал обясни, като държеше радиостанцията до ухото си.

— Вражески съгледвачи са се добрали до снайперистка позиция на върха на една от кулите. Вече са ликвидирани.

Сафиа долови уважението в гласа на жената. Рахим бяха доказали качествата си.

Бъгитата и мотопедите с товара си от жени набиха спирачки едно след друго в пясъка. В първото претоварено бъги видяха познати лица — Кара, Дани и Клей. Барак ги следваше с мотопед.

Кара слезе и поведе останалите. Вятърът отново набираше сила, дърпаше шаловете, плющеше в наметалата. Кара държеше пистолет в едната си ръка.

— Приближават се светлини — каза тя и посочи в противоположната посока, на изток. — Много. Камиони, големи. И поне един хеликоптер излетя. Зърнах за миг прожектора му.

Пейнтър сви ръка в юмрук.

— Заключителният ход на Касандра.

Ходжата си проби път през множеството.

— Убар е отворен. Той ще ни защити.

Омаха погледна назад към дупката.

— Аз пък ще разчитам на пищова си.

Пейнтър погледна на изток.

— Нямаме избор. Всички да слязат долу. Дръжте се в група. Ще вземем колкото можем да носим. Оръжия, амуниции, фенерчета.

Ходжата кимна на Сафиа.

— Ти ще ни водиш.

Сафиа погледна надолу към тъмната спирала от стъкло внезапно разколебана. Стана и трудно да диша. Когато ставаше въпрос само за собствения й живот, рискът беше приемлив. Но сега поемаше отговорност и за живота на други хора.

Погледът й се спря върху две момиченца, които Клей водеше за ръка. Изглеждаха толкова ужасени, колкото и младият мъж между тях. Но Клей се държеше.

Сафиа трябваше да направи същото. Позволи на сърцето си да тупти в ушите й, но решително успокои дишането си.

Намеси се нов звук, донесен по вятъра. Дълбоко басово громолене на двигател, нещо огромно. Източният ръб на ямата се обля в светлина.

Касандра беше много близо.

— Тръгвайте! — изкрещя Пейнтър. Срещна погледа на Сафиа. — Води ги надолу. Бързо.

Сафиа кимна, обърна се и започна спускането. Чу Пейнтър да казва на Корал:

— Ще ми трябва мотопеда ти.

 

11:44

 

Синьото въртящо се кръгче на предавателя угасна пред очите на Касандра. Тя стисна юмрук. Кураторката отново беше изчезнала.

— Карай натам — процеди Касандра през зъби. — Веднага.

— Вече почти стигнахме.

От мрака се появи каменна стена, полусрутена, проядена от пясъците, повече очертание, отколкото материя, осветена от фаровете им.

Бяха стигнали до руините.

Кейн погледна към нея.

— Какви са заповедите?

Касандра посочи към отвор в стената, близо до една срутена кула.

— Хората ти да слизат. Искам руините блокирани. Никой да не напуска пропастта.

Кейн намали скоростта на трактора, колкото командосите да скочат от страничните врати над въртящите се вериги. Двайсет мъже, тежко въоръжени, се пръснаха в бурята и изчезнаха през пролуката в стената.

Кейн подкара трактора напред бавно като охлюв.

Тракторът изхрущя над каменните основи на древната стена и се озова във вътрешния периметър на стария Убар. Фаровете му пронизваха мрака само на метър-два сред воя на бурята и навявания от вятъра пясък.

Понорната яма лежеше пред тях, тъмна и мълчалива.

Време беше да се сложи край на всичко това.

Тракторът спря. Фаровете му пронизаха тъмнината напред.

Мъже се бяха проснали по корем покрай ръба, прикривайки се зад големи камъни и отломки от руините. Касандра изчака отрядът да заеме позиции, обграждайки ямата отвсякъде. Слушаше кратките им реплики по радиостанцията.

— На позиция, квадрант три…

— Мангуста четири, на кулата…

— Гранатомети на позиция и заредени…

Касандра натисна „команда Q“ на клавиатурата си и двайсет и един червени триъгълника разцъфнаха върху координатната мрежа на екрана. Всеки от командосите имаше локаторен маяк, прикрепен към униформата. Тя гледаше на екрана как отрядът заема позиция, без колебание, бързо и професионално.

Кейн насочваше хората си от командния трактор. Стоеше прав с ръце на таблото и се взираше през предното стъкло.

— Всички са на позиция. Не се забелязва движение долу, всичко е тъмно.

Касандра знаеше, че Сафиа е там, скрита под земята.

— Осветете ямата.

Кейн предаде заповедта.

Навсякъде покрай ръба се включиха дузина прожектора насочени надолу към ямата. Пропастта грейна на фона на бурята.

Кейн вдигна ръка към слушалката в ухото си. Заслуша се, после каза:

— Не се забелязват вражески единици. Мотопеди и бъгита на дъното.

— Виждат ли някакъв вход — на пещера или нещо друго?

Кейн кимна.

— Където са паркирани возилата. Черна дупка. Вече трябва и ние да получаваме образ. На трети канал.

Касандра отвори друг екран на лаптопа си. Видеокартина в реално време. Образът трептеше, точиците се размазваха и вибрираха. Статични смущения. Електрически разряд затанцува по външната антена.

Бурята демонстрираше пълната си мощ.

Касандра се наведе по-близо. На екрана се виждаше потрепващ образ на дъното на пропастта. Пясъчни мотопеди с огромни възлести гуми. Пустинни бъгита „Сайдуиндър“. Но всички те бяха изоставени. Къде бяха хората? Образът се люшна и се фокусира върху тъмна дупка, три метра широка. Изглеждаше прясно изкопана, проблясваше и отразяваше светлината от прожекторите.

Вход на тунел.

И всички зайци се бяха скрили в дупката.

Изображението се разми, фокусира се, после отново изчезна. Касандра изруга наум. Искаше лично да види това. Затвори безполезния прозорец на екрана и огледа триъгълниците на командосите върху координатната мрежа на района около ямата. Никой не би могъл да се измъкне през блокадата.

Касандра разкопча предпазния колан.

— Ще ида да огледам. Поемаш командването тук.

Мина в задното отделение и отвори плъзгащата се странична врата. Вятърът я блъсна назад, зашлевявайки я право в лицето. Тя се приведе ядно срещу порива, уви шал около устата и носа си, стъпи върху веригата на трактора и скочи на пясъка.

Тръгна напред, като се опираше с една ръка на веригата. Ветровете я блъскаха ожесточено. С уважение си спомни за хората на Кейн. Когато самата тя беше на завет във вътрешността на танка, придвижването им и се беше сторило задоволително — бързо, ефикасно, без размотаване. Сега го прецени като изключително.

Мина пред трактора и застана между фаровете. Последва лъчите им към ямата. Беше въпрос на няколко крачки, но докато стигне до ръба, вече едва чуваше ръмженето на танка през воя на бурята.

— Как изглеждат нещата оттам, капитане? — попита Кейн по радиото.

Тя коленичи и надзърна през ръба. Пропастта се простираше пред нея. От другата страна на ямата склонът беше обсипан с камъни и отломки, на места продължаваха да се свличат пясък и дребни камъчета. Скорошна лавина. Какво, по дяволите, беше станало тук? Тя отмести поглед право надолу.

Входът на тунела отвърна на погледа й, грейнало око, кристално.

Стъкло.

Пулсът и се ускори. Това трябва да беше входът към съкровището, което се криеше долу. Тя плъзна поглед по пръснатите возила. Не можеше да допусне онези да й откраднат плячката.

Докосна микрофона на гърлото си.

— Кейн, искам пълен отряд да е готов за навлизане в тунела след пет минути.

Нямаше отговор.

— Кейн — извика тя по-силно и се обърна. Фаровете на танка я заслепиха.

Тя се метна встрани. Прониза я остро като нож подозрение.

Тръгна напред и едва тогава забеляза нещо преобърнато на една страна на завет до стената, изоставено, наполовина зарито в пясъка.

Пясъчен мотопед.

Само един човек беше толкова умен.

 

11:52

 

Ножът се устреми към лицето му. Пейнтър се претърколи в теснотията на пода и обърна глава, за да избегне фаталното попадение в окото. Кинжалът сряза бузата му, закачайки костта под окото.

Ярост и отчаяние вляха нови сили в мускулите му. Въпреки бликащата кръв той продължи да стиска с крака краката на другия мъж, дясната му ръка бе увита в стегната хватка около врата му.

Копелето беше силно като бик, мяташе се неистово и се опитваше да го преобърне.

Пейнтър го прикова и затисна ръката с кинжала.

Когато се бе промъкнал през страничната врата на трактора, която Касандра — сякаш за негово удобство — не беше затворила докрай, Пейнтър позна мъжа. До този миг се беше крил, заровен под рехав, навят от вятъра пясък до полусрутената стена. Преди пет минути се беше изкачил с безразсъдна скорост по стръмния склон на ямата и беше подгонил мотопеда към пролуката в източната стена. Знаеше, че силите на Касандра ще трябва да минат оттам, какъвто и да е транспортът им.

Не беше очаквал чудовищния трактор, който тежеше поне двайсет тона на пръв поглед. Автобус с танкови вериги. Той обаче пасваше на целите му дори по-добре от обикновен камион.

Беше изпълзял от прикритието си, когато тракторът спря. Навря се между веригите отзад. Както можеше да се очаква, вниманието беше насочено изцяло към ямата.

После Касандра слезе и му осигури достъпа, от който се нуждаеше. Пейнтър се беше мушнал през отворената врата в задното отделение с пистолет в ръка.

За съжаление противникът изглежда беше видял отражението му в стъклото. Беше се завъртял на шинирания си крак, избивайки с другия пистолета от ръката на Пейнтър.

И сега се боричкаха на пода.

Пейнтър не отпускаше задушаващата си хватка. Кейн се опита да забие задната част на главата си в носа му. Пейнтър избегна удара. После дръпна още по-назад главата на противника си и я трясна здравата в металния под.

Стенание.

Повтори същото още три пъти. Командосът се отпусна безжизнено. Пейнтър продължи да затяга хватката си около врата му. Едва тогава забеляза кръвта, която пълзеше по сивия метал. Счупен нос.

Времето му изтичаше и Пейнтър пусна мъжа. Изправи се и отстъпи, накуцваше. Ако онзи леопард не беше осакатил копелето, Пейнтър никога не би спечелил тази схватка.

Намести се на шофьорското място, запали двигателя и натисна леко газта. Тромавият гигант се люшна напред, изненадващо покорен. Пейнтър свери ориентирите си и насочи трактора по правилната траектория, директно към ямата.

Внезапно куршуми засипаха трактора отстрани. Автоматични оръжия. Присъствието му беше разкрито.

Шумът беше оглушителен.

Пейнтър спокойно продължи напред. Тракторът беше брониран, страничната врата — предвидливо заключена.

Ръбът на ямата се появи отпред. Тракторът продължи да се движи.

Дъждът от куршуми не секна нито за миг, камъни по консервна кутия.

Предницата на трактора изпълзя над ръба на ямата.

За целите на Пейнтър това беше достатъчно. Разчитайки на инерцията, той се измъкна от седалката. Тракторът намали скоростта си, но продължи да пълзи над ръба на ямата. Предницата хлътна надолу, когато ръбът се разтроши под тежестта му. Подът се наклони.

Пейнтър запълзя към задната врата с намерението да скочи, преди тракторът да е паднал, и след това да си изпробва късмета с командосите. Само че една ръка сграбчи крачола на панталона му и го събори. Той падна тежко и сблъсъкът с пода изкара въздуха от дробовете му.

Кейн го задърпа към себе си, все още невъзможно силен Пейнтър нямаше време за това. Подът се наклони рязко. Той ритна назад, право в счупения нос на Кейн. Главата на мъжа отскочи назад. Глезенът на Пейнтър беше свободен.

Той запълзя трескаво по наклонения под, катерейки се по скала от стомана. Оборудване и принадлежности се затъркаляха към предницата и го удряха по пътя си. Пейнтър усети, че тракторът започва да се плъзга необратимо, сграбчен от гравитацията. Веригите му захрущяха в камък.

Падаше.

Пейнтър скочи с последни сили и сграбчи ръчката на задния люк. За съжаление люкът се отваряше навън. А той нямаше опора, за да го избута. Запъвайки се с пръсти и прасци, успя да избута люка само на трийсетина сантиметра.

Вятърът свърши останалото. Бурята подхвана вратата и я отвори докрай.

Пейнтър я последва, буквално издърпан навън.

Под него тракторът се гмурна в ямата.

Той успя да ритне веднъж. Отблъсна се като жаба от люка и протегна ръце към ръба на ямата.

Успя, на косъм. Коремът му се удари в ръба. Той притисна торса си към земята, краката му висяха в пропастта. Пръстите му се забиха отчаяно. Трясък на смачкан метал се чу изотдолу. Мерна фигури да тичат към него.

Нямаше да го достигнат навреме.

Плъзна се назад. Нямаше за какво да се захване. Веригите на танка бяха заравнили ръба. За миг успя да се задържи, впил пръсти в един стърчащ над прахта камък.

Увисна на една ръка и погледна надолу.

Десет метра по-надолу тракторът се беше забил с предницата си в стъклената дупка, пропадайки наполовина като двайсеттонна тапа в тунела.

Щеше да свърши работа.

Камъкът, за който се държеше, поддаде под тежестта му. Пейнтър падна в пропастта.

Чу някой да вика името му.

После рамото му се удари в издатина на скалата, той отскочи и дъното на ямата се втурна нагоре да го посрещне, осеяно с камъни и метални отломки.