Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (22)

21.
Пост в бурята

4 декември, 17:30

Шисур

 

Още бяха по петите му.

Пейнтър виждаше светлинката на преследвачите отзад в бурята. Изцеждаше цялата възможна скорост от трактора, която беше приблизително петдесетина километра в час. В менгемето на ветровете това си беше истинска високоскоростна гонка.

Погледна и в двете странични огледала. По един камион от всяка страна. Успя само да зърне преследвачите си — два натоварени камиона с открита каросерия. Въпреки товара те се движеха по-бързо, отколкото той би могъл, но пък за разлика от него трябваше да се съобразяват с терена. Той водеше двайсеттонния си трактор право напред, смазвайки всичко по пътя си нагоре и надолу по склоновете на дюните.

Пясък поглъщаше видимостта във всички посоки. Пълно затъмнение.

Пейнтър беше включил компютризирания пътен контрол на трактора. Провери и другите уреди. Имаше радарна чиния, но не знаеше как да я насочва. Все пак откри радиостанцията. Първоначалният му план беше да се приближи колкото е необходимо до въздушна база Тумрайт и да се свърже с оманските ВВС. Все някой щеше да го чуе. Ако искаше да спаси другите, трябваше да изостави прикритието си и да предупреди местното правителство.

Само че камионите го бяха принудили да поеме в посока противоположна на базата, навътре в лапите на бурята. Нямаше начин да обърне. Камионите бяха прекалено бързи.

Изкачваше се по една особено висока дюна, когато силна експлозия изтрещя вляво от трактора. Шрапнели и вълна от пясък шамаросаха тежкото возило все едно самият Господ Бог беше замахнал.

Ракетна граната.

За миг ужасен стържещ звук се разнесе откъм веригата, сякаш нещо се късаше.

Пейнтър примижа, но тракторът продължи напред, смилайки това, което беше попаднало в металните зъби. Катереше се величествено нагоре по дългия склон.

Още една експлозия, този път точно зад него. Звукът беше оглушителен, но бронята се представи блестящо — поливъглеродната стомана и кевларът си свършиха работата. Нека стрелят по него. Вятърът и бурята със сигурност щяха да затрудняват мерника им, а бронята на трактора щеше да свърши останалото.

После усети ужасно разтърсване.

Веригите на трактора продължаваха да се въртят, но скоростта му намаля и той започна да се плъзга. Внезапно Пейнтър осъзна каква е била целта на обстрелващите го преследвачи — не да пробият бронята на трактора, а да нарушат сцеплението му.

Бомбардираха склона и предизвикаха лавина. Сега целият склон се плъзгаше назад, повличайки и трактора със себе си. Пейнтър изключи автоматичното управление, стисна скоростния лост и превключи на по-ниска предавка. Натисна педала за газта в опит да възстанови сцеплението между веригите и хлъзгавия терен.

Без успех. Тракторът буксуваше в мекия пясък.

Пейнтър натисна спирачките, задницата поднесе, после включи на задна. Сега се движеше заедно с пясъка, плуваше с вълната на лавината. Завъртя трактора, докато той не застана с предницата към склона, но се наклони опасно. Трябваше да внимава да не го преобърне.

Изключи от скорост, натисна спирачката, после обратно на първа. Тракторът тръгна напред, сърфирайки надолу по склона с добро сцепление и добра скорост. Пейнтър го пришпори към дъното. Камионите го подгониха, но се наложи да намалят, застигнати от лавината.

Пейнтър стигна до подножието на дюната и сви встрани. Писнало му беше да бяга от тези лайнари.

Насочи трактора право напред, после отново включи на автоматично управление.

Пусна волана и изчака да се увери, че тракторът се движи по зададения курс. После мина в задното отделение. Там си намери един гранатомет. Зареди граната, закрепи дългата тръба на рамото си и отиде при задния люк на трактора.

Отвори го с ритник. Нахлу пясък, но не твърде много, защото се движеше срещу вятъра. Впери поглед в мрака отзад. Изчака, докато не видя две светлинки да завиват иззад последната дюна.

— Елате при татко — измърмори той и се прицели.

Кръстчето на прицела попадна върху мишената и той натисна спусъка. Гранатометът подскочи на рамото му и горещ въздух го облъхна, когато гранатата пое по пътя си.

Загледа се в червения огън на опашката й, като на падаща звезда.

Преследвачите също го забелязаха. Камионите моментално свърнаха встрани. Твърде късно. Поне за единия от тях. Гранатата избухна. Пейнтър с наслада проследи как една от светлинките се издига високо във въздуха и избухва в огнена топка, още по-ярка на тъмния фон. После падна с трясък в пясъка.

Другият камион беше изчезнал. Надяваше се да е заседнал някъде между дюните. Щеше да се оглежда за него.

Върна се на мястото си и провери и в двете странични огледала. Пълен мрак.

Възползва се от моментното затишие и отвори откраднатия лаптоп. Пикселите бавно се заредиха и засияха ярко. Молеше се батериите да издържат още малко. Появи се картата на района. Пейнтър не вярваше на очите си.

Нямаше синьо кръгче.

Обзе го паника. После кръгчето се появи. Явно беше необходимо известно време за възстановяване на безжичното захранване. Сафиа все още предаваше. Пейнтър погледна координатите. Променяха се. Тя се движеше. Жива беше. Надяваше се това да означава, че и другите са живи и здрави.

Трябваше да се добере до нея… до тях. Имплантираният приемник не можеше да се отстрани — беше конструиран така, че да се взриви при опит за изваждане, освен ако не е дезактивиран предварително. Но той можеше да изведе Сафиа извън обсега на Касандра и да й намери хирург и сапьор. Изведнъж си даде сметка, че само координатите по оста Z се променят. Тази ос измерваше вертикалата. Отрицателното число намаляваше, приближавайки нулата.

Сафиа се придвижваше нагоре. Почти беше стигнала до повърхността. Явно беше намерила задна вратичка от пещерите. Умно момиче.

После сбърчи вежди озадачено. Z координатите минаха нулата и продължиха да нарастват. Сафиа не само бе стигнала повърхността. Изкачваше се по-нагоре.

Къде, по дяволите? Той провери местонахождението й. Намираше се на близо осем километра от него. Тъй като и без това се движеше приблизително в същата посока, оставаше му да коригира леко курса си право към нея. Увеличи скоростта с още осем километра в час. Главоломна скорост при тези условия.

Ако Сафиа е намерила задна вратичка, същото щеше да направи и Касандра. Трябваше да стигне до Сафиа и другите колкото се може по-скоро. Хвърли отново поглед към синьото кръгче. Знаеше, че и друг човек следи внимателно показанията.

Касандра… която все още държеше портативния детонатор.

 

17:45

 

Сафиа вървеше по сякаш безкрайните тъмни стъпала, другите я следваха, изкачваха се по двойки, деца и стари или ранени жени. Кара носеше единственото им фенерче и осветяваше прохода, така че сянката на Сафиа се издължаваше напред. Целта им беше да се отдалечат максимално от битката долу. Ехо на стрелба все още стигаше до тях. Престрелка, която сякаш не спираше и за миг.

Сафиа се мъчеше да я изключи от мислите си. Прокара ръка по стената. Пясъчник. Стъпалата отдолу бяха протрити от безброй сандали и боси крака. Колко други хора бяха минавали по същата пътека? Представи си как самата Савска царица се изкачва или слиза по тази стълба.

Докато самата тя се изкачваше, усети как времето се свива, минало и настояще се сливат в едно. Тук, в арабския свят, повече от където и да било, миналото и настоящето сякаш нямаха категорична граница. Историята не беше мъртва и погребана под небостъргачи и асфалт, нито дори затворена между музейни стени. Тук тя беше жива, тясно свързана със земята, сливаше в едно легендите и камъка.

Лу’лу я настигна.

— Чух те да говориш с любимия си.

Сафиа не искаше да говори за това.

— Той не ми е… това беше преди…

— И двамата обичате тази земя — продължи ходжата, без да обръща внимание на опита ида отклони темата. — Позволила си твърде много пясък да се натрупа между вас. Но такъв прах лесно може да бъде пометен.

— Не е толкова лесно.

Сафиа сведе поглед към ръката си, където някога бе носила пръстен. Беше си отишъл, също като едно дадено преди време обещание. Как би могла да е сигурна, че ще бъде до нея, когато има нужда от него? „Едно момче те напусна. Сега мъж е коленичил пред теб.“ Можеше ли да повярва на това? Представи си друго лице, като контраст. Пейнтър. Начинът, по който държеше ръката й, тихото му уважение и спокойствието, което и вдъхваше, дори болката в очите му, когато я беше изплашил.

Лу’лу заговори, сякаш прочела мислите й:

— Има много мъже с благородни сърца. Някои порастват по-бавно от другите.

Сафиа усети сълзи да се събират в гърлото й.

— Имам нужда от повече време… да премисля нещата.

— Имала си време. Също като нас и ти си прекарала твърде много време сама. Човек трябва да направи своя избор… докато все още има възможност да избира.

Сякаш в подкрепа на думите й малко по-нагоре ветровете на бурята застенаха в отвора на върха.

Сафиа усети повей по бузата си. Сякаш я теглеше нагоре. След всичкото време, прекарано долу, искаше най-после да се махне от този каменен затвор. Пък макар и за малко. Колкото да й се проясни главата.

— Ще ида да проверя как е бурята горе — промърмори тя.

— Ще дойда с теб — каза Кара, на едно стъпало зад нея.

— И аз — добави ходжата. — Искам да видя със собствените си очи онова, което е видяла първата царица. Искам да видя първия вход към Убар.

Трите продължиха сами по последните стъпала. Вятърът стана по-силен, засипа ги с пясък. Трите вдигнаха качулките, шаловете и очилата си.

Сафиа се изкачи до върха. Отворът представляваше пукнатина в тавана. Кара изключи фенерчето. Бурята беше по-светла от тъмния проход.

Изходът беше на метър от Сафиа. Тя видя един лост, опрян на стената близо до входа. От другата страна на прага имаше голяма плоска скала, частично блокирала пътя.

— Скалата трябва да е скривала входа — обади се Кара.

Сафиа кимна. Хората на капитан Ал Хафи явно бяха използвали лоста, за да отместят камъка, колкото да влязат. Ако успееха да издържат до края на бурята, може би всички щяха да избягат, да върнат камъка на място и да затворят Касандра под земята.

Свежият вятър изпълни Сафиа с надежда. Тук бурята не изглеждаше толкова тъмна, каквато я помнеше от Шисур. Може би започваше да затихва.

Сафиа се промуши през пролуката, но остана на завет зад скалата. Слънцето все още бе скрито зад пясъчен облак, но среднощният мрак беше изсветлял до здрач. Слънцето отново се виждаше като бледа луна през воала на бурята.

— Като че ли е поутихнала. — Кара потвърди преценката на Сафиа.

Лу’лу не беше съгласна.

— Не се лъжете. Пясъците около Убар са измамни. Има напълно основателна причина племената да избягват този район и да го смятат за прокълнат, пълен с призраци, джинове и дяволи.

Ходжата ги поведе навън.

Сафиа я последва, вятърът задърпа плаща и шала й. Огледа се. Намираха се на скалисто плато, на десетина метра над пясъчната основа. Едно от многото каменисти възвишения сред дюните. Номадските племена ги наричаха „корабите на пясъка“.

Сафиа пристъпи още малко напред и огледа мястото. Разпозна формата на платото. Същата като на пясъчната рисунка в двореца. Точно тук е бил открит първият вход към Убар преди почти три хиляди години. Плъзна поглед наоколо. И Цитаделата, и царският дворец са били построени по подобие на това плато. Най-ценният от всички пясъчни кораби.

Отвъд платото бурята привлече погледа на Сафиа. Вихрещите се облаци тук изглеждаха някак странни. Километър и половина по-нататък пясъчната буря тъмнееше на ивици около платото. Сафиа чуваше воя на далечни ветрове.

— Сякаш сме в центъра на ураган — каза Кара.

— Това е Убар — отвърна Лу’лу. — Той тегли мощта на бурята към себе си.

Сафиа си спомни как за кратко, след като ключовете избухнаха и отвориха портата, пясъчната буря сякаш беше поутихнала.

Кара се приближи опасно близо до един от ръбовете, което изнерви Сафиа.

— По-добре се махни оттам — предупреди я тя. Страхуваше се някой по-силен порив на вятъра да не я бутне през ръба.

— Тук има пътечка. Много тясна. Може би ще успеем да се спуснем. Виждам три камиона долу, на четирийсетина метра оттук. Транспортът на капитан Ал Хафи.

Сафиа пристъпи по-близо. Не си представяше как ще минат по пътечка в скалната стена при такъв вятър. Посоката и силата му бяха непредсказуеми.

Лу’лу явно беше съгласна с нея.

— Само ще си намерим смъртта в тези пясъци.

Кара погледна назад към ходжата. Изражението й казваше, че е точно толкова опасно и да останат. Кара явно беше склонна да поеме риска.

Лу’лу разбра какво е намислила.

— Баща ти не обърна внимание, когато го предупредиха за тези пясъци, същото правиш и ти сега. Дори след всичко, което видя.

Думите само я разгневиха.

— Какво толкова страшно има?

Лу’лу разпери ръце, сякаш да обхване пейзажа.

— Това са пясъците на ниснасите.

И Сафиа, и Кара знаеха това име. Черните призраци на пустинята. Именно ниснасите бяха причинили смъртта на Реджиналд Кенсингтън.

Лу’лу посочи на югозапад. Там танцуваше малка вихрушка, въртящо се торнадо от пясък. Проблясваше в мрака, осветено от статични заряди. За миг грейна по-ярко, после изчезна.

— Виждала съм прашен дявол като този — каза Кара. Лу’лу кимна.

— Ниснасите носят изгарящата смърт.

Сафиа си представи изтерзаното тяло на Реджиналд Кенсингтън, заключено в стъклото. Напомняше й на мумифицираните хора долу. Каква беше връзката между тях?

Друг дявол разцъфна на изток. Още един на юг. Сякаш се зараждаха от самия пясък и се издигаха във въздуха. Сафиа беше виждала хиляди такива вихрушки, но нито една не бе светила толкова силно от статичен заряд.

Кара също гледаше към тях.

— Все още не разби…

Право пред тях стена от пясък се издигна нагоре изпод ръба на платото. Трите жени отскочиха назад от уплаха.

— Ниснас! — ахна Лу’лу.

Вихрушката се оформи току до ръба на платото, въртеше се в плътна колона. Кара и ходжата отстъпиха към прохода. Сафиа остана като хипнотизирана на мястото си.

Мощни вълни от статичен заряд се ливнаха нагоре по дължината на колоната, извираха от пясъка и потъваха в небето. Плащът й се развя, този път не от вятъра, а от танца на електричеството във въздуха, искри припукваха по кожата, дрехите и косата й. Беше болезнено, но някак еуфорично усещане. Оставяше тялото и студено, а кожата — топла.

Сафиа издиша, неволно беше затаила дъх.

Направи крачка напред, достатъчно близо да види пълната ширина на извиващата се като змия вихрушка. Енергия продължаваше да се лее в ядрото й. Прашният дявол се беше оформил около един от трите камиона. Отгоре Сафиа видя как пясъкът около возилото се задвижва във въртоп под него.

Подскочи стреснато, когато нещо я докосна по лакътя. Кара. Беше набрала кураж да погледне. Намери ръката на Сафиа и я стисна. По трепета й Сафиа разбра, че Кара преживява отново своя стар кошмар.

Пясъците под камиона потъмняха. Мирис на изгоряло стигна до двете жени. Кара стисна силно ръката на Сафиа. Беше познала миризмата.

Пясъците почерняха. Стопен пясък. Стъкло.

Ниснасът.

Енергиите на вихрушката заплющяха бясно, обхванали цялата колона. От върха на платото двете видяха как камионът потъва в стопената локва, отначало бавно, гумите му се топяха с припукване… после статичното електричество изплющя страховито, прашният дявол се срина в себе си и миг преди да е изчезнал Сафиа видя как стъклото става напълно черно. Камионът пропадна, все едно падаше във въздух. Черната яма си прогори път дълбоко в пясъка, а ветровете натрупаха пясък отгоре, заличавайки всяка следа.

Призракът идва и си отива.

Миг по-късно прозвуча тих взрив. Пясъкът наоколо сякаш подскочи.

— Резервоар с гориво — каза Кара.

И двете вдигнаха очи. Нови смъртоносни вихрушки изникваха навсякъде. Вече бяха станали дузина.

— Какво става? — попита Кара.

Сафиа поклати глава. Ограждащата стена на бурята също бе потъмняла и се свиваше, приближаваше се към тях от всички посоки.

Лу’лу се оглеждаше ужасена.

— Другата буреносна система откъм крайбрежието. Стигнала е дотук, двете се подхранват една друга и се превръщат в нещо ужасно.

— Мегабурята — каза Сафиа. — Ние сме в центъра.

Нови и нови вихрушки танцуваха по пясъците. Светеха като пламъци, родени от пустинята. Пейзаж като от ада. Бурята отвъд ставаше все по-черна и яростна. Воят й се бе превърнал в писък.

Да тръгнеш по тези пясъци означаваше сам да си изпросиш смъртта.

Сафиа чу някакъв звук от по-близо. От радиостанцията й. Омаха я беше помолил да остави канала отворен, за да може да се свърже с нея.

Стисна я в ръка и тръгна обратно към прохода.

Един глас прошепна през статичния шум:

— Сафиа… ако… ме чуваш…

Кара се приведе към нея.

— Кой е?

Очите на Сафиа се разшириха.

— Пейнтър! Жив е!

Някакъв каприз на статичното електричество във въздуха позволи на гласа му да достигне ясно до нея.

— На три километра съм. Дръжте се. Идвам.

После статичният шум погълна всичко.

Сафиа натисна бутона за предаване и вдигна радиостанцията до устните си.

— Пейнтър, ако ме чуваш, не идвай! Не идвай! Чуваш ли ме?

Махна пръста си от бутона. Само статичен шум. Не я беше чул.

Тя вдигна поглед към новия свят от буря, огън и вятър. Смъртта дебнеше сред пясъците… а Пейнтър идваше насам.

 

18:05

 

Касандра клечеше с двама от хората си. Автоматична стрелба трещеше отвсякъде. След като първата граната я беше сварила неподготвена, тя се включи в битката сред руините на града. Нейните хора бавно и сигурно изтласкваха противника.

Тя гледаше през мерника на пушката и чакаше. Квадратните къщи се редяха пред нея, очертани в отсенки на зелено и сребърно през очилата за нощно виждане. Беше включила паралелно и инфрачервените лещи и сега те й показваха как едно червено петно се движи зад стъклена стена близо до един ъгъл. Вражеска единица.

Касандра огледа внимателно силуета. Носеше тръба на рамото си, която грееше като малко слънце. Нагрята до червено. Гранатомет. Беше инструктирала хората си да търсят именно такива мишени. Трябваше да елиминират средствата на противника за далечна стрелба.

При стената плячката й се раздвижи, излезе на открито и насочи тръбата.

Касандра нагласи кръстчето на мерника си в центъра на най-топлата част от тялото на врага — главата. Натисна спусъка. Само веднъж. Нямаше нужда да повтаря.

През инфрачервените лещи видя как огънят разцъфва в пръски навън. Чисто попадение.

Ала пръстът на човека изглежда се бе свил рефлексивно върху спусъка на гранатомета.

Гранатата излетя, заслепявайки Касандра през очилата. Тя се търколи по гръб зашеметена.

Снарядът профуча много над нея.

Понеже летеше под ъгъл към тавана, Касандра го изгуби от поглед на фона на бурята от електрически разряди горе.

Тя трескаво изключи инфрачервеното и нощното виждане. И през обикновените лещи таванът пак се къпеше в блясък. Сияйният танц беше набрал мощ, изпълвайки целия купол. Малки дъги електричество съскаха като мълнии.

Изстреляната по погрешка ракета избухна от другата страна на езерото. Касандра фокусира телескопичното увеличение на очилата си.

Мамка му!… Все нещо такова ще се случи. Гранатата се беше ударила в стената над тунела, по който бяха влезли в пещерата. Огромен къс от стъклената стена се откъсна от скалата заедно с част от тавана на тунела. Стъкло и камък се сринаха и затрупаха прохода. Изходът беше блокиран.

Касандра се претърколи по корем. Отрядът горе просто ще трябва да ги изкопае оттук. Основната и задача за момента беше да обезопаси града, да залови Сафиа и да грабне наградата. Отново включи на инфрачервен режим. Време беше ловът да продължи.

Двамата мъже с нея вече бяха отишли до тялото да вземат гранатомета. Готови бяха да продължат напред.

Касандра се забави, колкото да провери електронния си търсач.

Сафиа беше не много далеч напред. Червените триъгълници — маяците на командосите — се приближаваха към позицията и от всички посоки.

Доволна, Касандра понечи да пъхне устройството в джоба си, когато данните, изписани до светещото синьо кръгче привлякоха погледа й и тя застина. Нещо не беше наред.

Вдигна поглед към обления в пламъци таван. Ако данните бяха верни, Сафиа се намираше на повърхността. Имаше ли друг път нагоре?

Включи микрофона на гърлото си и прати обща тревога по отворения канал, която щеше да достигне до всеки от хората й.

— Свийте обръча! Веднага! Не оставяйте никого жив!

Касандра скочи на крака и настигна двамата мъже.

— Хайде да приключваме.

 

18:10

 

Омаха чу капитан Ал Хафи да вика на арабски:

— Изтеглете се към стълбите! Всички да отстъпят към изхода.

Омаха, Корал, Дани и Клей бяха заели позиция в двора на двореца. Граната се взриви на двайсетина метра от тях и те се долепиха до стената.

— Трябва да тръгваме — каза Клей.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Омаха. — Просто го кажи на онези двамата зад ъгъла.

Бяха притиснати тук вече цяла минута. Преди това Омаха и Клей бяха изтичали в двора от една посока, Дани и Корал — от другата. И двете двойки бяха преследвани от командоси. Сега и четиримата бяха попаднали в капан.

Нямаше мърдане.

При това войниците на Касандра имаха предимство — специални очила, които явно улавяха и най-малкото им движение.

— Трябва да се изтеглим назад в двореца — каза Корал и вкара нов пълнител в пистолета си. — Там ще имаме по-добър шанс да се измъкнем.

Омаха кимна. Четиримата хукнаха към входа на двореца.

— Ами капитан Ал Хафи и другите? — попита Дани, когато влетяха вътре. — Може да си тръгнат без нас.

Омаха падна на едно коляно с пушка, насочена към двора. Корал зае позиция до него. Дани и Клей стояха отзад.

— Да си тръгнат къде? — попита Омаха. — Предпочитам да си пробвам късмета тук, отколкото на претъпканото стълбище. Тук поне има достатъчно мя…

Куршумът иззвънтя в стената до ухото му. Стъклото се пръсна и остри парченца се забиха в близката до стената страна на лицето му.

— По дяволите!

Заваляха още куршуми. Омаха се просна по корем до Корал. Дани и Клей отстъпиха във вътрешната зала. Единствената причина Омаха да е още жив беше статуята от желязо и стъкло в центъра на двора — дланта, поддържаща сферата, — която осуетяваше директния обстрел на входа.

В предната част на двора един от командосите изтича в полезрението им с гранатомет на рамо, насочен към вратата на двореца. Куршумите ги обсипваха още по-ожесточено, осигурявайки прикритие на артилериста. Смел ход. Явно нещо беше запалило огън под задника на Касандра.

Корал се завъртя и насочи пистолета си към боеца с гранатомета. Закъсня.

Но боговете горе не закъсняха.

Откъм покрива ослепителна енергийна мълния удари земята близо до командоса, изпука и прогори ретините. Не беше истинска мълния, а енергийна дъга между тавана и пода. Не изрови кратер. Дори не събори човека.

Направи нещо много по-лошо.

Стъклото под краката му моментално премина от твърдо в течно състояние. Войникът падна в дълбоката локва и затъна до шията. Писъкът, който се изтръгна от устата му, сякаш дойде от най-страшните ями на ада — писък на човек, който изгаря жив.

Пресекна само след миг.

Главата му се отпусна назад, па̀ра излизаше от устата му.

Мъртъв.

Стъклото отново беше твърдо.

Прикриващият огън пресекна заедно с живота на боеца. И другите бяха видели какво стана.

В далечината битката продължаваше, ехото подхващаше пушечни изстрели — тук обаче никой не помръдваше. Омаха вдигна поглед. Таванът пламтеше, огън изпълваше целия купол. Още мълнии прескачаха между пода и тавана. Някъде надолу се чу нов писък, същият като онзи, който бяха чули преди миг.

— Случва се отново — каза Корал.

Омаха погледна към мъртвеца, погребан в стъклото. Знаеше какво има предвид Корал.

Огнената смърт се беше върнала в Убар.

 

18:12

 

Пейнтър подскочи на седалката, когато двайсеттонният трактор прелетя над една малка дюна. Вече не виждаше нищо. Видимостта от няколко метра се беше стопила — сега виждаше само до върха на носа си. Караше слепешката. Като нищо можеше да се движи право към ръба на пропаст и да го разбере твърде късно.

Преди няколко минути пясъчната буря внезапно се беше извила с подновена ярост. Бушуващите ветрове стоварваха върху трактора гигантски юмруци. Главата на Пейнтър пулсираше от сблъсъка на силите.

Въпреки това продължаваше сляпо напред. Единственият му ориентир грееше на екрана на лаптопа до него.

Сафиа.

Нямаше представа дали го е чула по радиостанцията, но след предаването не беше помръднала повече. Все още беше над повърхността… всъщност на десетина метра над повърхността. Сигурно имаше някакво възвишение там. Трябваше да намали, когато наближи координатите й.

Отразен блясък привлече погледа му. В страничното огледало. Вторият камион преследвач. Следваше силните светлини на трактора. Преследвачът сигурно също караше слепешката, следваше го по петите, движеше се по утъпканата от него пътека, разчитайки тракторът да премаже всяко препятствие по пътя.

Слепец води друг слепец.

Пейнтър продължи напред. Не смееше да напусне поста си. Ветровете внезапно заплющяха още по-силно. За миг тракторът се изправи на едната си верига, после с трясък възстанови равновесието си. Исусе…

Незнайно защо го напуши смях. Истеричното веселие на обречените.

После ветровете спряха отведнъж, сякаш някой беше изключил вентилатора.

Тракторът се движеше в по-открит терен. Дори небето просветля от среднощен мрак до здрач. Пясъкът все още се вихреше и ветровете все още вееха, но скоростта им беше едва една десета от предишната.

Погледна в страничното огледало. Солидна стена от мрак забулваше гледката. Изглежда беше минал през ядрото на бурята и сега се беше озовал от другата му страна.

Колкото и да се взираше, не видя и следа от преследващия го камион, фаровете му потънаха в абсолютния мрак. Може би последният яростен порив на ветровете беше преобърнал нещастника.

Пейнтър насочи вниманието си напред.

Видимостта се беше увеличила почти до половин километър. В далечината се извисяваше силует от тъмна скала. Пустинно плато. Пейнтър хвърли поглед към екрана на лаптопа. Синьото кръгче лежеше право напред.

— Ето къде си значи.

Той рязко увеличи скоростта.

Чудеше се дали Сафиа го вижда. Протегна ръка и взе радиостанцията. Държеше под око и пътя. Докъдето му стигаше погледът, малки вихрушки плющяха и се извиваха като змии, съединявайки пустинята с небето. Излъчваха синьо сияние. Дъги статично електричество се извиваха от земята. Повечето стояха на едно място, но някои криволичеха над пустинния пейзаж. Съвсем наблизо една се спусна по склона на дюна и вдигна пръски от припукващ пясък. След себе си оставяше черна следа като разтеглен подпис, драскулка от молива на някой бог на бурите.

Пейнтър се намръщи. Никога не беше виждал подобно явление.

Но сега не му беше до това. Вдигна радиото към устните си.

— Сафиа, кажи, ако ме чуваш. Би трябвало и да ме виждаш вече.

Зачака отговор. Не знаеше дали у Сафиа има уоки-токи. Беше настроил предавателя на трактора на същата честота. Шум изригна откъм приемника.

— … ейнтър! Обръщай веднага! Назад!

Това беше Сафиа! По гласа и усети, че е в беда.

Той натисна бутона за предаване.

— Няма да се върна. Трябва да…

Електрическа дъга подскочи от приемника на радиостанцията към ухото му. Пейнтър извика и хвърли радиото. Замириса на опърлена коса.

Усети вълна от статичен разряд да преминава през целия трактор. От всяка повърхност го удряше ток. Той обхвана с ръце обвития с гума волан. Лаптопът изсъска, после изпука силно. Екранът угасна.

Бурята изсвири силно, продължително.

Не беше бурята… беше клаксон на тежко превозно средство.

Погледна в страничното огледало. Откъм черната стена на бурята камионът преследвач изскочи на открито. Последните ветрове изплющяха по задницата му. Корпусът започна да се накланя, всеки момент щеше да се преобърне.

После се освободи. Удари се в пясъка, първо гумите от едната страна, после и другите. Подскочи, поднесе и се завъртя в пълен кръг. Но вече се беше измъкнал от лапите на бурята.

Пейнтър изпсува.

Шофьорът на камиона сигурно беше точно толкова потресен от факта, че е жив, колкото Пейнтър беше потресен от факта, че го вижда. Камионът забави и спря. Изглеждаше ужасно. С една спукана гума, предната броня извита в стоманена усмивка, брезентът над товара отзад се влачеше от едната страна, оплетен във въжетата.

Пейнтър натисна газта и ускори напред, за да увеличи максимално разстоянието до камиона. Първия преследвач беше обезвредил с гранатомета. Сега щеше да си осигури малко пространство за дишане и после щеше да се погрижи и за този.

В страничното огледало видя, че камионът още го следва.

Пейнтър се подготви за битка. Първата стъпка беше да включи автоматичното управление.

Пустинята напред се беше превърнала в гора от въртящи се пясъчни дяволи, святкащи в зловещия здрач. Сега като че ли всички бяха тръгнали нанякъде. Той смръщи вежди. Движеха се в унисон, като някакъв свръхестествен балет.

Тогава го усети. Познато раздвижване в пясъка.

Беше усетил същото при лавината по склона на дюната. Разместване на пясъка под веригите на трактора.

Само че сега беше на равна земя.

Навсякъде около него вихрушките танцуваха, статичното електричество искреше, а пясъкът отдолу поддаваше. Двайсеттонният трактор затъваше. Скоростта намаля. Пейнтър усети, че задницата поднася. Тракторът се завъртя, повлечен от незнайни сили. После спря, уловен в капан.

Страничният прозорец сега гледаше право към преследващия го камион. Той продължаваше да се движи към него, скъсяваше разстоянието с широките си гуми с грайфери за пясък. После пясъкът под него стана на прах. Камионът пропадна до средата на гумите… после затъна до шасито.

И ловецът, и плячката бяха в капан, като мухи в кехлибар.

Само че техният кехлибар още се движеше.

Пейнтър го усещаше под себе си. Пясъкът плуваше.

 

18:15

 

Сафиа се отказа да крещи в радиото. Можеше само да гледа ужасена заедно с Кара и Лу’лу. Беше пейзаж, излязъл от нечий кошмар, дело на четката на Салвадор Дали. Светът се топеше и разтягаше.

Сафиа гледаше напрегнато вихрушките, смъртоносните електрически разряди, черния пясък — на локви и потоци, прокопани от танцуващите дяволи. Прашните облаци в небето светеха от огромното количество енергия, протичащо през тях, подхранвано от гърчещите се колони пясък и статично електричество.

Но това не беше най-лошото.

Докъдето и стигаше погледът, цялата повърхност се наместваше бавно в един-единствен гигантски въртоп над заровения мехур на Убар. Платото от пясъчник беше като скала сред силно течение. Имаше и по-малки скали — тракторът на Пейнтър и един камион, заседнали във врящия пясък.

Вихрушки приближаваха возилата, врязваха се в пясъка със стопяващ огън.

Трясък се чу отляво. Парче от платото се откъсна и се срина в пясъка като скала в море.

— Не можем да останем тук — каза Кара. — Този остров няма да издържи още дълго.

— Пейнтър… — промълви Сафиа.

Дрехите й искряха и припукваха от статични токове, докато тя пристъпваше към ръба. Беше дошъл да ги спаси, подписвайки неволно смъртната си присъда. Трябваше да направят нещо.

— Да се оправя сам — каза Кара. — Ние не можем да му помогнем.

Радиото внезапно оживя в ръката й. Беше забравила, че го държи. Пейнтър…

— Сафиа, чуваш ли ме? — Беше Омаха. Тя вдигна радиото към устните си.

— Чувам те.

Гласът му звучеше далечен, сякаш се обаждаше от друга планета.

— Нещо странно става тук долу. Статичното електричество полудя. Дъгите стигат до стъклото и го топят. Катастрофата се повтаря! Стойте далеч!

— Можете ли да се качите по стълбите?

— Не. С Дани, Клей и Корал сме се окопали в двореца. Раздвижване при тунела привлече погледа и. Шариф излезе през пролуката.

Кара тръгна да го пресрещне.

Той посочи към тунела и каза задъхано:

— Отстъпихме при стълбите. Капитан Ал Хафи ще се опита да задържи противника. Вие трябва да… — Гласът му пресекна, когато видя пустинята. Очите му се разшириха.

Нов разцепващ трясък. Като от сблъсък на скали. Ръбът на платото се разтроши.

— Аллах да ни е на помощ! — прошепна Шариф. Кара му махна да се връща.

— Добре ще направи. Защото определено ни свършиха скривалищата.

 

18:16

 

За пръв път от много време Касандра изпита истински ужас. Беше почувствала такъв разяждащ вътрешностите страх като дете, докато се ослушваше за стъпките на баща си пред стаята й нощем. Сега беше същото. Страх, който втечнява вътрешностите и превръща костния мозък в лед. Дишането беше забравен дар.

Криеше се в миниатюрна стъклена сграда, нещо като параклис за един човек. Единственият вход беше ниска врата. Прозорци нямаше. През прохода долната част на града се стелеше пред погледа й.

Касандра гледаше с ужас електрическите дъги. Някои се удряха в езерото, набираха допълнителна мощ и се стрелкаха обратно към тавана, чието сияние се усилваше — сякаш бурята горе се хранеше от водите долу.

Не беше така при попаденията върху стъкло. То абсорбираше странната енергия, превръщайки се в течна локва, но само за миг. После отново се втвърдяваше.

Един от хората й бе попаднал в обсега на такава мълния. Беше се прикрил зад една стена, облегнат на нея. Мълнията удари стената и той падна през нея, защото опората му изчезна внезапно. После стената се втвърди отново. Горната половина от тялото му остана от едната й страна, долната — от другата. В средата беше изгорял до кости. Дори дрехите му се подпалиха, истинска човешка факла от двете страни на стъклото.

Из целия град битката беше спряла. Хората търсеха убежище.

Бяха видели мумифицираните тела. Разбраха какво става.

Пещерата беше утихнала зловещо, освен отделни изстрели откъм задната стена, където противникът се беше оттеглил в някакъв проход. Всеки, който се приближеше, биваше застрелван.

Касандра стискаше електронния си търсач. Наблюдаваше движението на червените триъгълници. Нейните хора. Преброи ги. От петдесетте командоси бяха останали едва дузина. Още един триъгълник угасна пред очите й. Писък на агония разтърси града.

Смъртта дебнеше хората й.

Знаеше, че дори такива затворени помещения не бяха безопасни. Беше видяла мумифицирани тела в някои от къщите.

Ключът изглежда беше в движението. Може би количеството статично електричество в пещерата беше такова, че и най-малкото движение привличаше мълния.

Така че Касандра седеше неподвижно, абсолютно неподвижно. Същото като в детското си легло. Тогава не и беше помогнало. Не вярваше, че и сега ще и помогне. Беше уловена в капан.

 

18:17

 

Омаха лежеше по корем на входа на двореца. Тишината го притискаше. Отвъд двора огнената буря вилнееше все по-яростно. Мълнии трещяха и раздираха въздуха на зигзаг. Куполът светеше като короната на синьо-бяло слънце.

Омаха гледаше и знаеше, че смъртта е близо.

Но поне беше казал на Сафиа, че я обича. Беше постигнал мир със себе си. Налагаше се да се задоволи с това. Погледна нагоре. Молеше се тя да е добре. Беше му описала накратко хаоса горе.

Смърт горе, смърт долу.

Сам си избери.

Корал лежеше до него и оглеждаше бурята.

— Намираме се във вътрешността на най-големия трансформатор в света.

— Какво искаш да кажеш?

Говореха шепнешком, сякаш се бояха да не привлекат вниманието на спящия великан.

— Стъклената пещера с разтвора от енергизирана антиматерия действа като масивен изолиран свръхпроводник. Привлича енергия към себе си също като желязната камила в музея. В нашия случай всмуква статичната енергия на всяка минаваща наблизо пясъчна буря и я складира тук долу. Но с натрупването на енергия в камерата се стига до някакъв критичен праг, отвъд който излишната енергия трябва да бъде отведена някъде, точно както светкавиците освобождават излишната енергия при гръмотевична буря. Само че тук посоката е от пясъка към небето, огромни разряди се издигат нагоре и създават краткотрайните смъртоносни вихрушки по повърхността на пустинята.

— Като изтощаване на батерия — каза Омаха. — Но какво става тук вътре?

— Буря в бутилка. Мегабурята излива твърде много енергия тук. Мехурът не успява да се освободи достатъчно бързо от нея и една част се връща обратно.

— Обстрелва сам себе си.

— Преразпределя заряда — поправи го тя. — Стъклото е много силен проводник. То просто поема излишната енергия и я предава към скалата отдолу, разпръсква я, така зарядът се разпределя равномерно по целия стъклен мехур, вместо само по горния купол. Именно това енергийно равновесие поддържа езерото от антиматерия стабилно по време на бурята. Равновесие на зарядите.

— Ами джобовете стопено стъкло?

— Не мисля, че е стопено стъкло. Поне не точно.

Омаха погледна въпросително към нея.

— А какво е?

— Стъклото винаги е в течно състояние. Виждал ли си някога антично стъкло? Ивиците, които леко замъгляват прозрачността му? Гравитацията въздейства на стъклото като на течност и бавно го придърпва надолу на ивици.

— Но какво общо има всичко това със случващото се тук?

— Енергийните потоци не просто разтопяват стъклото. Те променят състоянието му, като моментално скъсват всички вътрешни връзки, втечняват го до точка, която граничи с газообразно агрегатно състояние. Когато енергията се разпръсне, то се втвърдява отново. Но само за миг, защото е в гранично състояние между течност и газ. Точно затова не се разтича. Запазва основната си форма.

Омаха се надяваше тази беседа да доведе до някакво практическо решение.

— Можем ли да направим нещо за себе си? Корал поклати глава.

— Не, доктор Дан, боя се, че сме прецакани отвсякъде.

 

18:19

 

Огнена експлозия насочи вниманието на Пейнтър към платото.

Един камион, паркиран близо до възвишението от пясъчник, излетя във въздуха с опашка от запален бензин. Бродещ пясъчен дявол ги подмина и остави след себе си димяща следа черен пясък.

Стопено стъкло.

Змиевидните колони от статичен заряд освобождаваха по някакъв начин астрономични количества топлинна енергия и стопяваха пътя си през пейзажа.

Пейнтър си спомни предупреждението на Сафиа по радиото — беше се опитала да го спре. Той не я послуша и сега беше затворен в трактора насред огромен въртоп от кипящ пясък. През последните пет минути въртопът го беше носил в широка дъга и бавно го въртеше около оста му. Като планета в орбита около звезда.

Навсякъде около него танцуваше смърт. На мястото на всяка вихрушка, която се сриваше със страховит разряд на статично електричество, се зараждаха други три.

Беше само въпрос на време някоя да се озове на пътя му, или още по-лошо — да отвори пясъка под него. Докато се въртеше, хвърляше по едно око към другия камион. И неговото положение не беше по-добро. Втора планета, по-малка, като луна.

Пейнтър плъзна поглед по камиона. И видя своя шанс.

Беше си истинска лудост, но пак беше за предпочитане пред това очакване на смъртта. Ако ще се мре, поне да е като мъж. Погледна надолу към голото си тяло. Боксерки и нищо друго. Добре де, като гол мъж.

Мина в задното отделение.

Все пистолет… и нож. Пристъпи към задната врата. Налагаше се да действа бързо. Забави се, колкото няколко пъти да си поеме дълбоко въздух. После отвори вратата.

Равната шир на пустинята внезапно избухна само на няколко метра от него. Дявол се завихри от пясъка. Вълната статична енергия го зашлеви. Косата се разлетя около главата му с припукване. Надяваше се, че няма да се запали.

Пейнтър отстъпи със залитане назад. Времето му беше изтекло.

Хвърли се към страничната врата, отвори я рязко и скочи.

Потъна до глезените. Пясъкът беше дяволски рехав. Хвърли поглед през рамо. Дяволът надвисваше над трактора, концентрираната в колоната енергия пукаше страховито. Усети миризма на озон. Нажежен въздух пулсираше на вълни откъм чудовището.

„Който превари, той товари.“ Баща му обичаше да напомня тази поговорка винаги когато го хванеше да се помотва. Не, татко… няма да се помотвам тук.

Пейнтър измъкна краката си от пясъка и заобиколи на бегом предницата на трактора. Въртопът го теглеше, почти като плаващ пясък.

Видя камиона. Петдесет метра. Половин футболно игрище. Хукна натам.

Който превари, той товари. Тичаше, а стихчето звучеше в главата му като мантра.

Вратата на камиона се отвори. Боецът застана на стъпенката и насочи пушка към него.

За щастие Пейнтър вече беше вдигнал пистолета си. Стреля няколко пъти. Нямаше причина да пести патроните. Натискаше ли, натискаше спусъка.

Шофьорът падна с разперени ръце.

Експлозията зад Пейнтър го блъсна напред и той падна по лице. Парна го гореща вълна. Изплю пясък, скочи и хукна.

Погледна назад — тракторът лежеше на хълбок и гореше, резервоарът му се беше възпламенил. Горящ бензин валеше наоколо и се събираше в локви по пясъка.

Пейнтър продължаваше да тича.

Стигна до камиона, подмина вратата на кабината, използва трупа на войника за стъпало и се покатери на каросерията отзад. Брезентът още беше там, оплетен във въжетата. Пейнтър ги сряза с ножа. Бяха здраво опънати и плющяха като скъсани струни на китара. Срита брезента и въжетата встрани.

Отдолу лежеше онова, което беше забелязал, когато камионът затъна. Една от хеликоптерните шейни.

Този, който превари, с криле се натовари.

 

18:22

 

Сафиа чу бързата поредица изстрели.

Пейнтър…

Беше се свила при самия изход на стълбищния проход. Кара и Лу’лу стояха до нея. Търсила бе изход от дебнещата ги катастрофа, с чувството, че все има някакъв, но той упорито и убягва. Гонеше го страхът, който бе допуснала в мислите си. Само че със страха бяха стари познайници. Тя пое дълбоко въздух, вдиша спокойствие и издиша напрежението.

Съсредоточи се върху мистерията.

Спомни си какво бе мислила по пътя нагоре — как миналото и настоящето се сливат по безброй начини. Затвори очи. Почти усещаше как отговорът се надига в нея като мехур във вода.

После се чуха изстрелите.

Последвани от експлозия. Същата като онази, която току-що беше унищожила един от камионите на капитан Ал Хафи.

Сафиа хукна назад към върха на платото. Огнено кълбо се издигаше нагоре, разнасяно от ветровете. Тракторът лежеше на хълбок.

О, Господи… Пейнтър.

После забеляза някакъв гол човек да тича в пясъка към по-малкия камион. Кара застана до нея.

— Това е Кроу.

Сафиа се вкопчи в тази надежда.

— Сигурна ли си?

— Определено се нуждае от подстрижка.

Фигурата се качи в нещо, натоварено на каросерията. После Сафиа забеляза разгъващите се витла. Чу далечен вой. Витлата се завъртяха. Хеликоптер.

Кара въздъхна.

— Изобретателен е, това поне трябва да му призная.

Сафиа забеляза малка вихрушка, една от онези, които сякаш пишеха с черен молив през дюните, да се завърта в широка дъга право към камиона с хеликоптера.

Дали и Пейнтър я беше видял?

 

18:23

 

Пейнтър лежеше по корем в шейната. Контролните прибори бяха близо до ръцете му, по един за всяка. Увеличи скоростта на витлата. Беше пилотирал хеликоптери по време на обучението си в специалните сили, но не и от този вид.

Не можеше да е чак толкова различен.

Дръпна дясната ръчка. Нищо не стана. Дръпна лявата. Пак нищо. Добре де, може пък тук нещата да бяха малко по-различни.

Дръпна двете ръчки едновременно и хеликоптерът се вдигна от люлката си. Пейнтър задържа ръчките в това положение и шейната описа неуверена дъга във въздуха, носена от ветровете. Туптенето на витлата беше в унисон със сърцето му, бързо и яростно.

Когато хеликоптерът се завъртя, Пейнтър видя за миг една вихрушка току зад опашката на шейната. Блестеше и плюеше огън като демон, излязъл от ада.

Пейнтър изпробва контролните ръчки, разбра къде е ляво, дясно и напред.

Напред щеше да свърши работа.

Набра скорост, гмурна се твърде ниско, все едно се пързаляше по заснежен склон. Опита да вдигне носа, преди да се е забил в пясъка. Въртеше ръчката — наляво, после изправи и накрая откри начин да вдигне носа.

Сега се движеше право към една чудовищно голяма вихрушка.

Изкачи се по-високо и вдясно… и успешно съумя да се завърти на място, като все още летеше към огромния дявол. Усети как стомахът му се преобръща. Дръпна лявата ръчка, спря въртенето и се размина на косъм с вихрушката.

Но като прощален изстрел вихрушката изплю дъга статично електричество и го удари. Пейнтър усети токовия удар от пръстите на краката си до веждите.

Същото сполетя и шейната.

Захранването й угасна. Уредите изключиха. Хеликоптерът се понесе, тласкан от ветровете, витлата се движеха по инерция. Пейнтър изключи всички системи, после пак ги включи. Излизаш и влизаш — при компютрите действа, току-виж подействало и тук. Отговори му тих вой, моторът се задави. После млъкна.

Платото лежеше напред. Той се насочи към него, доколкото му беше възможно… тоест към назъбените скали от едната му страна.

Изключи и включи отново. Този път моторът захапа. Въртящите се витла явно бяха заредили достатъчно акумулатора.

Дръпна и двете ръчки. Хеликоптерът се издигна.

Скалите се устремиха към него.

— Хайде, дявол да те вземе!… — измърмори той през стиснати зъби.

Зърна за миг върха на платото. Концентрира се, сякаш можеше само със силата на волята си да издигне шейната с още няколко сантиметра. Плазовете забърсаха ръба, закачиха се и наклониха шейната на една страна. Витлата се удариха в камък.

Разтрошиха се на парчета.

Кабината подскочи високо и се приземи надолу с тавана върху платото. Чиста проба късмет. Пейнтър си удари силно главата, но още беше жив.

Отвори страничния люк и падна навън. Лежеше на камъните, дишаше тежко и не можеше да повярва, че е жив. Приятна изненада.

Сафиа хукна към него.

Дойде и Кара, погледна го отвисоко със скръстени ръце.

— Браво! Но да си чувал приказката „скочил от тигана, та право в огъня“?

Той седна.

— Какво става, по дяволите?

— Трябва да идем на безопасно място — каза Сафиа и му помогна да се изправи.

— Къде? — попита Кара и го прихвана за другата ръка. — Бурята вилнее в пустинята, а Убар е в пламъци.

Сафиа изправи гръб.

— Знам къде можем да отидем.