Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (16)

15.
Планинска пътека

4 декември, 00:18

Планините Дофар

 

Сафиа се събуди от тежкия сън. Падаше. Разпери ръце, разкъсвана от паника, която и беше до болка позната, като собствения и дъх. Агонизираща болка прониза рамото й.

— Успокой се, сестро — каза някой близо до ухото й. — При мен си.

Светът направи още едно шеметно завъртане и се фокусира, потънал в среднощен мрак. Седеше подпряна на една клекнала камила, която преживяше мързеливо. Някаква жена се надвеси до нея, беше провряла ръка под мишницата на здравото и рамо и я прикрепяше.

— Къде… — промълви Сафиа, но устните и сякаш бяха залепени.

Опита се да открие опора в краката си, но не успя. Спомените започваха бавно да се връщат. Битката при гробницата. Стрелба изпълни главата й. Ярки образи. Едно лице. Пейнтър. Потрепери в ръцете на жената. Какво беше станало? Къде се намираше?

Най-накрая откри в себе си достатъчно сили да стане, облягайки се тежко на камилата. Забеляза, че раненото и рамо е превързано набързо, стегнато, колкото да се намали кървенето. Болеше я при всяко движение.

Жената до нея, призрачна в мрака, изглежда беше същата, която я беше спасила, само че сега беше облечена с пустинно наметало.

— Идва помощ — прошепна тя.

— Коя сте вие? — успя да изрече Сафиа, внезапно усетила колко студена е нощта.

Намираше се в нещо като пещера, образувана от гъсти надвиснали клони. Дъждът беше спрял, но отделни капки все още се стичаха от тъмния балдахин над главата й. Палмови и тамариндови дървета се издигаха навсякъде около нея. Оплетени лиани и висящи градини от жасмин се спускаха като драперии и изпълваха въздуха с уханието си.

Жената не каза нищо. Посочи със свободната си ръка.

Слаба светлина като от огън пронизваше през дебелите като въжета лиани. Някой идваше, вдигнал високо факел или лампа.

На Сафиа изведнъж й се прииска да избяга, но тялото й беше твърде слабо, за да се подчини на волята й.

Ръката около рамото и се сви, сякаш жената беше прочела мислите й, но Сафиа остана с впечатление, че жестът не е имал за цел да я задържи в пленничество, а просто да й вдъхне увереност.

След малко очите и се нагодиха към мрака достатъчно, за да види, че гъстата гора пред нея крие неравна скална стена от пясъчник, обрасла с лози, пълзящи растения и малки храсти. Светлината идваше от вътрешността на тунел в лицето на скалата. Такива пещери и проходи имаше из цялата дофарска планина — прокопаваха ги мусонните дъждове, които се просмукваха през пясъчника.

Когато светлината наближи входа на тунела, Сафиа различи три фигури — стара жена, дете на около дванайсет години и още една млада жена, която можеше да бъде близначка на нейната спасителка. Всичките бяха облечени еднакво — в пустинни наметала с отметнати качулки.

Освен това всички имаха еднаква украса — рубинена татуировка под външния ъгъл на лявото око. Сълза.

Дори и детето, което носеше газена лампа.

— Онази, която беше загубена… — пропя жената до Сафиа. — … си дойде у дома — каза възрастната и се опря на една тояга. Косата й беше сива и вързана на плитка, но лицето й, макар и набраздено от бръчки, излъчваше жизненост.

Сафиа откри, че й е трудно да срещне тези очи, но и невъзможно да отклони поглед.

— Добре си дошла — каза старицата на английски и пристъпи встрани.

Първата жена помогна на Сафиа да мине през входа на пещерата. След това детето поведе, вдигнало високо лампата. Възрастната вървеше зад тях, потропвайки с бастуна си, а третата жена излезе от тунела и отиде при клекналата камила.

Водеха Сафиа напред.

В продължение на няколко крачки никой не каза нищо.

Сафиа, настръхнала от въпроси, не можеше да мълчи повече.

— Кои сте вие? Какво искате от мен? — Гласът й прозвуча капризно дори в собствените и уши.

— Мир теб — прошепна зад нея старицата. — В безопасност си.

Засега, добави наум Сафиа. Беше забелязала дългия кинжал в колана на жената, която беше останала при камилата.

— Всички отговори ще ти бъдат дадени от нашата ходжа.

Сафиа се стресна. Ходжата беше племенен шаман, задължително жена. Ходжите бяха пазители на знанието, изцелителки, оракули. Кои са тези хора? Докато вървеше напред, усети полъх на жасмин във въздуха. Уханието я успокои, напомняше и за дома, за майка й, за безопасност.

Болката в раненото рамо обаче я държеше нащрек. Кръвта беше пробила през превръзката и се стичаше по ръката й.

Чу шум от стъпки зад себе си. Погледна през рамо. Третата жена ги беше настигнала. Носеше две неща от товара на камилата. В едната си ръка носеше сребристия куфар, вече поочукан, в който се намираше желязното сърце, а на рамото й лежеше желязното копие с бюста на Савската царица.

Бяха откраднали двата артефакта от Касандра.

Сърцето на Сафиа заби по-силно, полезрението й се сви.

Крадци ли бяха? Спасена ли беше, или отново отвлечена?

Тунелът се протягаше дълбоко в планинските недра. Бяха подминали странични тунели и пещери, отклоняващи се под различен ъгъл. Бързо изгуби чувство за ориентация. Къде я водеха?

Най-накрая въздухът стана като че ли по-свеж, по-наситен с кислород, уханието на жасмина — по-силно. Проходът напред просветля. Вятър подухна откъм гърлото на тунела.

Завиха зад един ъгъл и тунелът се отвори в голяма пещера.

Сафиа пристъпи вътре.

Не, не беше пещера, а огромен купол на амфитеатър. Високо горе на тавана имаше малък отвор към небето. Вода течеше през отвора и се спускаше в дълъг клокочещ водопад към малко езеро отдолу. Пет малки лагерни огъня горяха покрай езерото като върхове на звезда и осветяваха цъфтящите лози, които покриваха стените и висяха на дълги преплетени кичури от тавана, някои стигаха чак до пода.

Този тип геоложки образувания й бяха познати. Една от безбройните понорни ями в района. Някои от най-дълбоките се намираха в Оман.

Сафиа зяпна.

Из пещерата се движеха или седяха и други хора с наметала. Трийсетина. Лица се обърнаха към нея, когато групичката им влезе. Осветеното помещение и напомни за пещерата от приказката за Али Баба.

Само дето тук всичките четиридесет разбойници бяха жени.

На всякаква възраст.

Сафиа влезе с препъване, внезапно почувствала товара от изтощение, гореща кръв се стичаше по едната и ръка, тялото й трепереше.

Жена се изправи край един от огньовете.

— Сафиа?

Тя присви очи да фокусира жената. Не беше облечена като другите. Сафиа не можеше да си обясни присъствието и тук.

— Кара?

 

01:02

Въздушна база „Тумрайт“, Оман

 

Касандра се наведе над картографската маса в офиса на капитана. Върху сателитна карта на района тя беше пресъздала картата на кураторката. Със син маркер беше начертала линия от гробницата в Салала до онази в планината, а с червен маркер беше прокарала линия от гроба на Йов към откритата пустиня. Беше оградила с червено крайната им цел, местонахождението на изгубения град.

Въздушната база „Тумрайт“ се намираше само на трийсет мили оттам.

— Колко бързо можете да ми осигурите необходимите запаси? — попита тя.

Младият капитан облиза устните си. Той ръководеше снабдителното депо на Харвест Фолкънс, източника на припаси и бойни материали за военновъздушните сили на САЩ, подсигуряващ базите и войските им в целия тукашен регион. Държеше голям бележник на твърда подложка и отмяташе отделните точки.

— Палатките, заслоните, оборудването, порционите, горивото, водата, медицинските материали и генераторите вече се товарят в транспортни хеликоптери. Ще бъдат доставени на място в седем сутринта според инструкциите.

Тя кимна.

Мъжът продължаваше да се мръщи, загледан в мястото, където трябваше да достави припасите.

— Това е в средата на пустинята. Бегълци се стичат непрекъснато във въздушната база. Не виждам как осигуряването на лагер там ще помогне.

Порив на вятъра издрънча в гофрираната ламарина по покрива на сградата.

— Получихте заповеди, капитан Гарисън.

— Да, сър.

Но в очите му продължаваше да се чете объркване, особено когато погледна през прозореца към стотината мъже, приседнали върху раниците си, повечето заети да проверяват оръжията си, облечени в камуфлажни пясъчни униформи без означения за принадлежност.

Касандра го остави на съмненията му и тръгна към вратата. Капитанът беше получил своите заповеди, предадени по командната верига от Вашингтон. Наредено му беше да й съдейства в материалното обезпечаване на отряда. Гилдията беше подсигурила легендата за прикритието. Отрядът на Касандра беше издирвателна и спасителна единица, пратена да помогне на бегълците, които се изтегляха пред настъпващата пясъчна буря, и да участва в евентуални спасителни операции по време на самата буря. Разполагаха с пет високопроходими камиона с огромни гуми за пясък, с един осемнайсеттонен високоскоростен пясъчен трактор M4, два транспортьора и шест от едноместните хеликоптерни шейни, всяка прикрепена към камион с открита каросерия.

На излизане от командната сграда на Харвест Фолкънс Касандра погледна часовника си. Очакваше се пясъчната буря да се стовари върху региона след осем часа. Получаваха се сведения за ветрове със скорост сто и трийсет километра в час. Ветровете тук, където планините се срещаха с пустинята, вече набираха сила.

А те щяха да се отправят право към ядрото на бурята. Нямаха избор. Беше се получило съобщение от командването на Гилдията, което намекваше, че е възможно източникът на антиматерия да е в процес на дестабилизация и може да се самоунищожи преди да бъде открит. Това не биваше да става. Времевото разписание беше съкратено.

Касандра огледа тъмните писти. Един тромав британски VC10 се приземи в далечината, осветен от лампите, очертаващи пистата. Гилдията беше организирала превоза на войниците и допълнителното оборудване предния ден. Министъра се беше свързал лично с нея след снощната престрелка. Дяволски късмет беше, че бе узнала местоположението на изгубения град преди да изгуби Сафиа. При откритие от такова значение Министъра не я беше порицал твърде остро за представянето й.

Тя обаче не беше доволна от себе си.

Представи си как Пейнтър клечи на пътечката между Руините на молитвената стая и гробницата. Острият му поглед, бръчиците на концентрация, как се движеше толкова бързо, завъртане на един крак, изваждане на пистолета. По-добре да го беше застреляла в гърба, когато имаше тази възможност. Рискуваше да уцели Сафиа, но тя и без това вече беше загубена за нея. Но не стреля. Дори когато Пейнтър се беше завъртял към нея, тя се беше забавила с част от секундата и се бе оттеглила, вместо да нападне.

Стисна ръка в юмрук. Беше се поколебала. Проклинаше себе си точно колкото и Пейнтър. Нямаше да допусне същата грешка втори път. Плъзна поглед по огромната площ асфалт и чакъл.

Дали ще дойде тук?

Беше откраднал картата и при бягството си, както и собствения й джип. Откриха го изоставен в гората на няколко мили от пътя, от складираното в него оборудване нямаше и следа.

Пейнтър разполагаше с картата. Определено щеше да дойде.

Но не и преди тя да се е подготвила за срещата им. Разполагаше с достатъчно жива сила и огнева мощ да задържи цяла армия в пустинята. Нека опита.

Втори път нямаше да се колебае.

Една фигура се появи от малка пристроена сграда близо до паркираните камиони, където се помещаваше временният й команден център. Джон Кейн тръгна към нея, левият му крак бе стегнат в шина. Спря намръщен. Лявата половина на лицето му беше запечатана с хирургическо лепило, което придаваше на чертите му синкав оттенък. Под слоя лепило белези от нокти разсичаха бузата и гърлото му, черни от йода, с който ги бяха намазали. Очите му святкаха по-ярко от обичайното под неоновото осветление. Малка доза морфин.

Отказал бе да го оставят тук.

— Почистването е приключило преди час — каза той и прибра радиостанцията си. — Всички улики са били заличени.

Тя кимна. Всички улики за участието им в престрелката при гробницата — тела, оръжия, дори останките от взривената хеликоптерна шейна.

— Някакви сведения за отряда на Кроу?

— Изчезнали са в планината. Пръснали са се. Из цялата планина има черни пътища и камилски пътеки. И почти непроходими гори в дълбоките проломи. Той и онези пясъчни плъхове са подвили опашки и са се покрили някъде.

Касандра го беше очаквала. Престрелката беше лишила отряда и от необходимата жива сила за преследване и издирване. Трябваше да се погрижат за собствените си ранени и да разчистят мястото преди местните власти да реагират на нападението. Тя се беше евакуирала още с първия хеликоптер и се беше свързала с командването на Гилдията — омаловажи хаоса и подчерта откритието за истинското местонахождение на Убар.

Тази информация й беше купила живот.

Знаеше на кого дължи това.

— А музейната кураторка? — попита тя Кейн.

— Оставих хора в планината. Все още няма следа от сигнала й.

Касандра се намръщи. Микропредавателят, който беше имплантиралата жената, имаше обхват от десет мили. Как е възможно да не са уловили още сигнала и? Може да беше някакво смущение заради планината. Или пък заради буреносната система. Е, рано или късно щяха да я открият.

Касандра си представи малката таблетка C4, вградена в предавателя. Сафиа може и да беше избягала… но така или иначе вече беше мъртва.

— Да тръгваме — каза тя.

 

01:31

Дофарските планини

 

— Добро момиче, Саф — промърмори Омаха.

Пейнтър се размърда на поста си до пътя. Какво беше открил Омаха? Беше оглеждал черния път с очилата си за нощно виждане. Юрованът беше паркиран под клоните на група дървета.

Омаха и другите се бяха скупчили зад пикапа, задната му врата бе отворена широко. Омаха и Дани се бяха навели над картата, която Пейнтър беше откраднал от гробницата.

До тях Корал преглеждаше припасите, отмъкнати от джипа на Касандра.

На слизане от гробницата бяха налетели на Клей и Дани които направо се бяха побъркали заради изчезването на Кара. Пушката й бяха намерили на пътя, но от самата Кара нямало и следа. Бяха я викали, но без успех. А с Касандра по петите им и хеликоптери във въздуха не можеха да чакат дълго Докато Пейнтър и Омаха търсеха Кара, другите бяха преместили всички припаси от джипа в пикапа, после бяха бутнали джипа по една стръмнина. Пейнтър се боеше, че Касандра може да ги проследи с помощта на GPS предавателя му, както беше направил самият той по-рано.

Освен това, тя не знаеше за юрована. Малко предимство.

Не след дълго бяха потеглили с надеждата, че Кара не е направила някаква глупост.

Сега Пейнтър крачеше по пътя, все по-недоволен от решението си. Не бяха открили труп. Къде се беше дянала Кара? Дали изчезването й имаше нещо общо с прекъснатия прием на наркотици? Той пое дълбоко дъх. Може би така беше най-добре. Далеч от тях Кара сигурно би имала по-големи шансове за оцеляване. И въпреки всичко Пейнтър продължи да крачи неспокойно.

Встрани от пътя Барак и Клей пушеха, напълно различни на ръст, вид и философия, но свързани от любовта си към тютюна. Барак познаваше планините и ги беше превел по серия от черни, разорани от коловози пътища. Караха с изключени фарове, толкова бързо, колкото позволяваше безопасността, и спираха всеки път, когато чуеха звук на хеликоптери.

Бяха само шестима — той и Корал, Омаха и Дани, Барак и Клей. Участта на капитан Ал Хафи и Шариф оставаше неизвестна, навярно се бяха пръснали заедно с мъжете от Байт Катир. Можеха само да се надяват, че са добре.

След три часа шофиране бяха спрели да починат, да се прегрупират и да решат какво ще правят по-нататък. Единственото им направление бяха линиите, начертани върху картата.

Омаха се изправи и изви гръб назад, при което костите му изпукаха силно.

— Изиграла е онази кучка.

Пейнтър остави планинската долина на тишината и мрака и тръгна към другите.

— За какво говориш?

Омаха му махна да се приближи.

— Ела да видиш.

Пейнтър застана до него. Ако не друго, поне войнствените намерения на Омаха бяха отслабнали. Докато пътуваха, Пейнтър им беше разказал за леопардите, за престрелката, за намесата на странната жена. Омаха изглежда се беше утешил с мисълта, че стига Сафиа да е далеч от Касандра, всичко друго може да се смята за успех.

Омаха посочи към картата.

— Виж тези линии. Синята очевидно води от гробницата в Салала до тази на Йов тук, в планината. Сафиа явно е открила нещо в първата гробница, което я е довело до втората.

Пейнтър кимна.

— Добре, а червената линия какво означава?

— Че Сафиа е открила нещо и в гробницата на Йов.

— Металния прът с бюста?

— Сигурно. Вече няма значение. Виж тук. Отбелязала е кръгче по протежение на линията. Навътре в пустинята. Все едно там трябва да отидат.

— Местоположението на Убар. — Пейнтър усети стомахът му да се свива, натежал от лоши предчувствия. Ако Касандра вече знаеше къде се намира…

— Не, не е там — каза Дани. Омаха кимна.

— Измерих го. Кръгчето отстои на шейсет и девет мили от гробницата на Йов по червената линия.

Пейнтър им беше разказал как високият мъж бе извикал числото шейсет и девет, след като беше премерил нещо на пръта.

— Същото число, което чух — каза Пейнтър.

— Само че са го нанесли в мили — каза Омаха. — Наши мили.

— Е, и?

Омаха го погледна учудено, сякаш отговорът беше очевиден.

— Ако артефактът, който са открили в гробницата на Йов е от същото време като желязното сърце, което изглежда логично, то значи говорим за двестата година преди Христа или там някъде.

— Добре — каза Пейнтър, приемайки изложения факт.

— Така е.

— По онова време обаче милите били определени от римляните. Една миля била равна на пет хиляди римски стъпки. А една римска стъпка е равна само на единайсет инча и половина или около двайсет и девет сантиметра. Сафиа със сигурност знае това! Оставила е Касандра да си мисли, че става въпрос за съвременните мили. Пратила е кучката за зелен хайвер!

— Тогава какво е истинското разстояние? — попита Пейнтър и се премести по-близо до картата.

До него Омаха дъвчеше крайчеца на палеца си и явно пресмяташе наум. След малко каза:

— Шейсет и девет римски мили се равняват на малко повече от шейсет и три съвременни мили.

— Прав е — каза Корал. Тя също го беше изчислила.

— Значи Сафиа е пратила Касандра на шест мили отвъд истинското място. — Пейнтър се намръщи. — Това не е много далеч.

— В пустинята — възрази Омаха — шест мили са колкото шестстотин.

Пейнтър не искаше да залива със студен душ въодушевлението на Омаха и гордостта му от изобретателността на Сафиа, но знаеше, че подвеждането няма да задържи дълго Касандра в заблуда. Веднага щом откриеше, че на посоченото място няма нищо, щеше да потърси професионален съвет. Все някой щеше да разреши загадката. По преценка на Пейнтър уловката на Сафиа щеше да им спечели един или най-много два дни.

— И къде на картата е истинското място? — попита той.

Омаха сведе глава развълнуван.

— Ами да видим. — И бързо се зае с новите пресмятания. Челото му се свъси. — Няма смисъл. — Забоде една карфица върху картата.

Пейнтър се наведе и прочете името под карфицата.

— Шисур.

Омаха поклати глава.

— През цялото време сме търсили зелен хайвер.

— Какво искаш да кажеш?

Омаха продължи да се мръщи на картата, сякаш тя беше виновна.

Дани отговори вместо него:

— Шисур е мястото, където през 1992 са били открити старите руини на Убар от Никълъс Клап и още неколцина други. — Дани погледна към Пейнтър. — Там няма нищо. Всичките ни усилия ни водят към място, което вече е било открито и отметнато като безинтересно.

Пейнтър не можеше да приеме това.

— Все трябва да има нещо.

Омаха стовари юмрук върху картата.

— Самият аз съм бил там. Задънена улица, ето какво е. Всичките тези опасности и кръвопролитие… за нищо!

— Трябва да има нещо, което всички са пропуснали — настоя Пейнтър. — Всички смятаха, че двете гробници — в Салала и тук — отдавна са били проучени подробно, но ето че само за няколко дни бяха направени нови открития.

— Открития, направени от Сафиа — горчиво рече Омаха. Никой не каза нищо.

Пейнтър се замисли върху думите на Омаха. И бавно проумя.

— Тя ще отиде там.

Омаха се обърна към него.

— За какво говориш?

— Сафиа. Излъгала е Касандра, за да й попречи да стигне до Убар. Но също като нас и тя знае накъде сочат уликите.

— Към Шисур. Към старите руини.

— Именно.

Омаха се намръщи.

— Но както вече казахме, там няма нищо.

— И както самият ти каза, Сафиа е открила улики там където никой не ги е открил досега. Ще реши, че може да направи същото в Убар. Ще отиде там дори само за да опази мястото и каквото има в него от ръцете на Касандра.

Омаха пое дълбоко дъх.

— Прав си.

— Ако и позволят да отиде — обади се Корал отстрани. — Не забравяйте жената, която я е отвела. Онази с леопардите.

Отговори й Барак с известно смущение в гласа.

— Чувал съм легенди за такива жени около лагерните огньове в пустинята. Разказват ги сред всички племена от пясъците. Легенди за воините на пустинята. Смятат ги по-скоро за джинове, отколкото за хора от плът и кръв. Могат да говорят с животните. И изчезват по своя воля.

— И аз съм чувал нещо подобно — каза Омаха.

— Наистина имаше нещо странно в онази жена — съгласи се Пейнтър. — И мисля, че не за пръв път се сблъскваме с нея.

— Какво имаш предвид?

Пейнтър кимна към Омаха.

— Вашите похитители. В Маскат. Видял си жена на пазара, нали?

— И какво? Смяташ, че е същата жена?

Пейнтър сви рамене.

— Или друга от същата група. По всичко личи, че има и трета заинтересувана страна в цялата тази история. Сигурен съм. Не знам дали са жените воини на Барак или просто някоя група, която търси лесна печалба. Във всеки случай не са отвели Сафиа без причина. В интерес на истината, възможно е да са се опитали да отвлекат теб, Омаха, заради връзката ти със Сафиа. За да те използват като лост.

— Лост за какво?

— За да накарат Сафиа да им помогне. Забелязах и сребристия куфар, завързан за гърба на камилата. Защо ще взимат артефакта, ако не им трябва? Всичко продължава да сочи към Убар.

Омаха размисли над думите му, като кимаше с глава.

— Тогава и ние ще отидем там. След като онази кучка е отишла да търси зелен хайвер, ние ще отидем там и ще чакаме Сафиа да се появи.

— И междувременно ще претърсим мястото — добави Корал. Кимна към натрупаната екипировка. — Има радар за дълбоко проникване, с който може да се погледне под пясъка. Имаме и кутия с гранати, допълнителни пушки, а това не знам какво е.

Тя вдигна едно оръжие, което приличаше на пушка с разширено в края дуло. Ако се съдеше по блясъка в очите й, нямаше търпение да го изпробва.

Всички се обърнаха към Пейнтър, сякаш чакаха съгласието му.

— Разбира се, че отиваме — каза той. Омаха го тупна по рамото.

— Най-после да сме съгласни за нещо.

 

01:55

 

Сафиа прегърна Кара.

— Ти пък какво правиш тук?

— И аз не знам. — Кара трепереше в прегръдките й. Кожата и беше лепкава, влажна.

— А другите? Пейнтър го видях… А Омаха, брат му?

— Доколкото знам, всички са добре. Но аз бях далеч от престрелката.

Сафиа почувства, че трябва да седне, краката и бяха омекнали, коленете и се подгъваха. Пещерата се мержелееше пред погледа й. Ромоленето на водопада през дупката в тавана звучеше като сребърни звънчета. Светлината откъм петте огъня заслепяваше очите й.

Тя се отпусна върху намачкано одеяло до единия огън. Не усещаше топлината на пламъците.

Кара седна до нея.

— Рамото ти! Ти кървиш.

Простреляха ме. Не беше сигурна дали го каза на глас или само си го помисли.

Приближиха се три жени, носеха нещо. Леген с гореща вода, над която се вдигаше па̀ра, сгънати кърпи, покрит мангал и колкото и да не беше на място — кутия с червения кръст на аптечка за спешна помощ. Възрастна жена — не онази, която я беше довела тук — ги следваше, подпирайки се на дълъг бастун, който отразяваше пламъците на огньовете. Беше много стара, с прегърбени рамене, косата й — бяла но спретнато прибрана на плитки над ушите. Носеше рубинени обеци, които наподобяваха татуираната сълза на лицето й.

— Легни, дъще — каза старицата на английски. — Дай да ти видим раните.

Сафиа нямаше сили да се съпротивлява, но Кара беше надвиснала над нея като майка пазителка. Не и оставаше друго, освен да се надява приятелката и да я защити, ако се наложи.

Съблякоха й блузата. После напоиха окървавената превръзка с горещата отвара от алое и джоджен и бавно я отлепиха от раната. Сякаш одраха кожата от рамото й. Сафиа простена и пред очите и притъмня.

— Боли я — предупреди ги Кара.

Една от трите жени беше коленичила и сега отвори аптечката.

— Имам една ампула морфин, ходжа — каза тя.

— Нека първо да видя раната. — Старицата се наведе, подпряна на бастуна си.

Сафиа помръдна, така че рамото и да се открие.

— Куршумът е излязъл. Раната е плитка. Добре. Няма нужда да я режем. Чай от сладка смирна ще облекчи болката. Заедно с две таблетки „Тиленол“ с кодеин. Включете система в здравата и ръка. Влейте литър затоплен физиологичен разтвор.

— А раната? — попита другата жена.

— Ще я дезинфекцираме, после ще я тампонираме и ще превържем рамото, а ръката ще обездвижим с шина.

— Да, ходжа.

Повдигнаха Сафиа да седне. Третата жена сипа в чаша горещ чай и я подаде на Кара.

— Помогни й да я изпие. Ще й даде сила.

Кара се подчини и пое чашата с две ръце.

— И ти си пийни — обърна се старицата към нея. — Да ти прочисти главата.

— Съмнявам се, че това нещо е достатъчно силно.

— Тук съмненията не са ти от полза.

Кара отпи от чая, изкриви лице и поднесе чашата към Сафиа.

— Пийни си. Изглеждаш ужасно.

Сафиа я остави да сипе няколко глътки между устните й. Топлата течност потече към студената яма на стомаха й. Пийна още малко. Подадоха й две таблетки.

— За болката — прошепна най-младата от трите жени. Приличаха си като сестри, с по няколко години разлика във възрастта.

— Изпий ги, Сафи — каза и Кара. — Или аз ще ги изпия.

Сафиа отвори уста и преглътна хапчетата с чая.

— А сега легни, за да се погрижим за раната — каза ходжата.

Сафиа се отпусна върху одеялата. Вече не и беше толкова студено.

Ходжата бавно седна до нея, движеше се с грация, която не съответстваше на годините й. Сложи бастуна върху коленете си.

— Почини си, дъще. Мир теб. — Сложи ръка върху ръката на Сафиа.

Нежно, мамещо усещане я заля, прогони болката от тялото й, понесе я в бавен полет. Сафиа усети аромата на жасмин, който обвиваше пещерата.

— Кои… кои сте вие? — попита тя.

— Ние сме твоята майка, скъпа.

Сафиа се размърда в отрицание, обида. Майка й беше мъртва. А и тази жена беше твърде стара. Сигурно се беше изразила метафорично. Преди да е възразила на глас, всичко пред очите й се разми. Само няколко последни думи успяха да пробият пелената.

— Всички ние. Всички сме твоята майка.

 

02:32

 

Кара гледаше как жените се грижат за Сафиа, докато приятелката й спеше на одеялата. Вкараха катетър във вената на дясната й ръка, свързан със затоплена банка физиологичен разтвор, която една от сестрите държеше високо. Другите две измиха и подсушиха раната в рамото на Сафиа — тя беше колкото малка монета. Покриха обилно мястото с антибиотична пудра, после го намазаха с йод, покриха го с памучна марля и стегнато превързаха рамото.

Сафиа трепваше при по-болезнените процедури, но без да се буди.

— Погрижете се да не вади ръката си от шината — каза накрая старицата. — И когато се събуди, да изпие още една чаша от чая.

Ходжата вдигна бастуна си, опря върха му в пода и се изправи с негова помощ. Обърна се към Кара.

— Ела. Моите дъщери ще се погрижат за сестра ти.

— Няма да я оставя. — Кара се премести по-близо до Сафиа.

— За нея ще се погрижат добре. Ела. Време е да откриеш онова, което си търсила толкова време.

— За какво говорите?

— За отговори на твоя живот. Ела или остани. За мен е без значение. — Старата жена се отдалечи, потропвайки с бастуна си. — Няма да споря с теб.

Кара погледна към Сафиа, после към старицата. Отговори на твоя живот. Изправи се бавно.

— Ако нещо се случи на… — Но всъщност не знаеше кого заплашва. По всичко личеше, че сестрите се грижат добре за приятелката й.

Кара поклати глава и тръгна след ходжата.

— Къде отиваме?

Ходжата продължи да върви, без да й обръща внимание. Ромонящият водопад и огньовете останаха зад тях, когато поеха към по-дълбоките сенки по края на пещерата.

Кара се огледа. Почти не си спомняше как се беше озовала тук. Движеше се сякаш обвита в галеща сетивата мъгла, вървеше послушно след друга възрастна жена, облечена също като тази. Двете вървяха повече от час през потънала в сенки гора до един древен сух кладенец, до който се стигаше през тесен процеп в скалата. Бяха навлезли навътре в планината по лъкатушна пътечка. Когато пристигнаха в пещерата, Кара остана до един от огньовете да чака и мъглата се вдигна от нея. В този миг главоболието, треморът и гаденето се бяха върнали като оловно одеяло. Не беше в състояние да помръдне, камо ли да открие пътя си през този лабиринт от тунели. Въпросите, които задаваше, оставаха без отговор.

А имаше да пита за толкова много неща.

Впери поглед в гърба на старицата, която вървеше пред нея сега. Кои са тези жени? Какво искаха от тях двете?

Стигнаха до отвора на някакъв тунел в стената. Край входа чакаше дете със сребърна газена лампа в ръка — като онези от приказките, които потъркваш, за да призовеш духа от лампата. Мъничък пламък облизваше върха й. Момичето, на не повече от осем, беше облечено с пустинно наметало, което изглеждаше твърде голямо за него. Подгъвът се беше набрал около краката му. Ококорените му очи не се отделяха от Кара, сякаш зяпаше някакво извънземно. Но в очите му нямаше и следа от страх, само любопитство.

Ходжата кимна на детето да върви отпред.

— Тръгвай, Якут.

Детето се обърна и провлачи крака към тунела. На арабски „якут“ значеше „рубин“. За пръв път Кара чуваше тук да наричат някого по име.

Обърна се към ходжата.

— Как се казвате?

Старицата най-после я погледна. Зелени очи просветнаха ярко на пламъка на лампата.

— Наричат ме с много имена, но рожденото ми име е Лу’лу. Мисля, че на вашия език това означава „перла“.

Кара кимна.

— Всичките ви жени ли са кръстени с имена на скъпоценни камъни?

Не чу отговор, докато вървяха в мълчание след детето, но усети потвърждението на жената. В арабската традиция имена на скъпоценни камъни се даваха само на една каста.

На робите.

Защо тези жени си бяха избрали такива имена? Те със сигурност изглеждаха по-свободни от повечето арабски жени. Детето свърна в една пресечка на тунела, която веднага ги изведе в пещера от пясъчник. Беше студена, стените — влажни, проблясващи на светлината на лампата. Молитвено килимче беше постлано на пода, с подложен под него наръч слама за по-меко. От другата му страна се изправяше нисък олтар от черен камък.

Кара усети, че се смразява от страх. Защо я бяха довели тук?

Якут се приближи до олтара, мина зад него, наведе се и изчезна от погледа на Кара.

Внезапно пламъци припукаха по-ярко зад камъка. Якут беше запалила с лампата си малък наръч дърва. Кара усети миризмата на тамян и керосин от наръча, напоен за по-лесно запалване. Керосинът изгоря бързо и остана само сладкото ухание на тамян.

Когато пламъците се издигнаха по-високо, Кара отчете грешката си. Тъмният олтар не беше непрозрачен като камък, а кристален, като отломък от черен обсидиан, само че по-прозрачен. Блясъкът на пламъците прозираше през камъка.

— Ела — напевно каза Лу’лу и заведе Кара до молитвеното килимче. — Коленичи.

Изтощена от недоспиване и от малкото адреналин в организма си, Кара с благодарност се отпусна на мекото килимче.

Ходжата застана до нея.

— Това е, за което си дошла толкова отдалеч и което си търсила толкова дълго. — И посочи с бастуна си към олтара.

Кара погледна към блокчето прозрачен камък. Очите и се разшириха, когато наръчът дърва припламна по-ярко зад олтара и светлината премина през него.

Не непрозрачен камък… необработено стъкло.

Пламъци осветиха вътрешността му и очертаха сърцевината на стъкления блок. Вътре, като мушица в кехлибар, се виждаше фигура, категорично човешка, почерняла, краката свити като на ембрион, а ръцете — разперени в агония. Кара беше виждала и преди подобна фигура. В руините на Помпей. Превърнато в камък тяло, погребано и вкаменено под горещата пепел на изригналия в древността Везувий. Същата поза на мъчителна смърт.

Но най-лошото от всичко беше, че Кара знаеше защо са я довели тук, защо й показват това.

Отговорите на живота й.

Отпусна се на ръце върху килимчето, защото тялото й внезапно бе натежало. Не… Сълзи бликнаха от очите й. Знаеше кой лежи погребан в сърцевината на стъклото, съхранен в своята агония.

Вик се изтръгна от гърлото й, той изцеди от тялото й всичко — силата, зрението, надеждата, дори волята за живот, остави я празна.

— Татко…

 

03:12

 

Сафиа се събуди сред музика и топлина. Лежеше върху меко одеяло, съвсем будна, но някак не й се искаше да стане веднага. Заслуша се в тихите звуци на лютня, придружени от мекия екот на духов инструмент от тръстика, блуждаещи и самотни. Светлосенки от огньовете танцуваха по тавана над нея и рисуваха шарки по диплите от лози и цветя. Ромонът на водата добавяше контрапункт към музиката.

Знаеше къде се намира. Нямаше го бавното събуждане към настоящето, само лека замаяност от кодеина, който беше изпила. Чу гласове, които говореха тихо, от време на време и изблици на детски смях.

Седна бавно и усети рамото си да протестира сърдито. Но болката беше тъпа и дълбока, нямаше ги острите шипове отпреди. Чувстваше се необичайно спокойна и отпочинала. Погледна часовника си. Беше спала малко повече от час сякаш бе спала дни наред.

Млада жена се приближи към нея и коленичи с чаша в ръце.

— Ходжата поръча да изпиете това.

Сафиа пое чая със здравата си ръка. Другата лежеше шинирана на корема й. Отпи благодарно и чак тогава забеляза, че Кара я няма.

— Кара? Приятелката ми?

— Когато си изпиете чая, ще ви заведа при ходжата. Тя чака заедно със сестра ви.

Сафиа кимна. Изпи горещия чай колкото и беше възможно по-бързо. Сладката течност я затопли отвътре. Остави чашата на земята и бавно се изправи.

Младата жена й предложи да се опре на ръката й, но Сафиа отказа, защото се чувстваше достатъчно стабилна.

Поведоха я към далечния край на пещерата и оттам по един тунел. С лампа в ръка придружителката й я водеше уверено през лабиринта от проходи.

Сафиа се обърна към нея:

— Кои сте вие?

— Ние сме Рахим — неохотно отговори жената.

На арабски „рахим“ означаваше „утроба“. Дали не бяха някакво бедуинско племе от жени, нещо като амазонките на пустинята? Замисли се за името. То съдържаше и подтекст на святост, на прераждане и продължение.

Кои бяха тези жени?

Напред се появи светлина, откъм една пещера встрани.

Водачката й спря на няколко крачки от входа и кимна на Сафиа да продължи.

Тя тръгна натам и за пръв път откакто се беше събудила усети неприятно чувство на несигурност. Въздухът сякаш се сгъсти, стана по-трудно да се диша. Тя се съсредоточи върху вдишването и издишването и превъзмогна натисналата я за миг тревога. Когато приближи, чу някой да плаче, сърцераздирателно, отчаяно.

Кара…

Сафиа прогони страховете си и забърза към пещерата. Завари Кара свита на кълбо върху едно килимче в средата. Старицата беше коленичила до нея и я люлееше в прегръдките си. Зелените и очи срещнаха погледа на Сафиа.

Сафиа се затича.

— Кара, какво има?

Кара вдигна лице, очите — подути, бузите — хлътнали. Явно не беше в състояние да изрече и дума. Вдигна ръка към големия камък със запаления отзад огън. Сафиа веднага позна, че отломъкът е стъкло, образувано от втвърдил се разтопен пясък. Беше намирала парчета подобен материал на места, където беше падала светкавица. Древните народи са ги ценили високо, използвали са ги за изработка на бижута, като свещени предмети и молитвени камъни.

После различи фигурата в стъклото.

— О, не…

Кара изграчи:

— Това е… това е баща ми.

— О, Кара!

Очите на Сафиа се наляха със сълзи. Коленичи до приятелката си. Самата тя бе чувствала Реджиналд Кенсингтън като баща. Разбираше мъката на приятелката си, но объркването си проби път през собствената и скръб.

— Но как? Защо?

Кара погледна към старицата, твърде разстроена, за да обясни сама. Ходжата потупа Кара по ръката.

— Вече обясних на приятелката ти, че Реджиналд Кенсингтън не беше непознат на нашия народ. Неговата история води дотук, така както и вашата. Навлязъл е в забранени пясъци в деня, когато е загинал. Бил е предупреден, но е предпочел да не обърне внимание на предупреждението. И не случайно се е озовал сред онези пясъци. Търсел е Убар, точно както и дъщеря му. Знаел е, че същите тези пясъци са близо до сърцето му и не е могъл да остане далеч от тях.

— Какво е станало с него?

— Да бродиш из пясъците около Убар значи да си навлечеш гнева на силата, която е лежала скрита в продължение на хилядолетия. Сила и място, които ние, жените, охраняваме. Той е чул за мястото, бил е привлечен от него. То е било неговата гибел.

Кара седна, явно вече беше изслушала същото мъгляво обяснение.

— Каква е тази сила?

Ходжата поклати глава.

— Това ние не знаем. Портите на Убар са затворени за нас от две хилядолетия. Онова, което лежи зад портите, се е изгубило през вековете. Ние сме Рахим, последните от неговите пазители. Знанието е преминавало от уста на уста, от едно поколение на друго, ала две тайни никога не са били изричани след унищожението на Убар, не са ни били предадени от оцелялата царица на Убар. Толкова голяма е била трагедията, че тя запечатала града и с нейната смърт тези две тайни умрели — къде са скрити ключовете за портите и каква сила се крие под пясъка, в сърцето на Убар.

Всяка дума, изречена от старицата, повдигаше хиляда въпроса в главата на Сафиа. Портите на Убар. Последните от неговите пазители. Сърцето на изгубения град. Скрити ключове. Ала нещо в казаното подръпна струна в мислите й.

— Ключовете… — промълви тя. — Желязното сърце.

Ходжата кимна.

— Което води до сърцето на Убар.

— И копието с бюста на Биликис, Савската царица.

Старицата кимна бавно.

— Тя, която е била майка на всички ни. Първата от царския дом на Убар. Единствено тя може да украсява втория ключ.

Сафиа прехвърли наум познатата история на Убар. Градът наистина е бил основан около деветстотната година преди Христа, когато е живяла и Савската царица. Убар процъфтявал, докато пропадането на понорна яма унищожила града около тристата година от новата ера. Животът му никак не бил кратък. Само че съществуването на управляващата фамилия беше добре документирано.

Сафиа оспори този факт.

— Мислех, че цар Шадад е бил първият управник на Убар, правнукът на Ной. — Дори имаше един изолиран бедуински клан, Шахра, които твърдяха, че са потомци на същия цар.

Старицата поклати глава.

— Шадад и потомците му са били обикновени администратори. Биликис и потомците й са били истинските владетели, тайна, скрита от всички, знаели само най-доверените. Убар дал силите си на царицата, избрал я, позволил й да постави началото на потомствена линия от силни и уверени хора. Линия, която продължава и до днес.

Сафиа си спомни лицето на статуята. Младите жени тук удивително приличаха на нея. Възможно ли беше една потомствена линия да се запази чиста в продължение на две хилядолетия?

Тя поклати невярващо глава.

— Да не би да твърдите, че вашето племе може да проследи произхода си чак до Савската царица?

Ходжата сведе глава.

— Повече от това… много повече. — Тя вдигна очи. — Ние сме Савската царица.

 

03:28

 

На Кара й се гадеше ужасно — но не заради липсата на успокоителните. Всъщност след пристигането си в тези пещери гладът и за наркотика беше поутихнал, треморът — понамаля, сякаш бяха направили нещо на главата й. Но онова, което я измъчваше сега, беше хиляди пъти по-лошо от липсата на амфетамини. Чувстваше се смазана, отчаяна, обезсилена, опустошена. Всички тези приказки за тайни градове, тайнствени сили, древен произход не означаваха нищо за нея. Очите й се взираха в останките на баща й, в устата, замръзвала във вик на агония.

Казаното от ходжата се беше вкопало в главата й.

Той търсел Убар, също като дъщеря му.

Кара си спомни деня на смъртта му и онзи лов. Винаги се беше питала защо бяха отишли толкова далеч. Имаше добри ловни участъци много по-близо до Маскат, защо трябваше да летят чак до въздушна база „Тумрайт“ после да пътуват с роувърите, а след това да подхванат лова с пясъчните мотопеди. Нима беше използвал рождения й ден като предлог да огледа онези земи?

Гняв се натрупа в гърдите й, излъчвайки се от нея като пламъците зад стъкления блок. Ала му липсваше фокус. Гневеше се на тези жени, че са пазили тайната толкова дълго, на баща си, че е рискувал живота си в една смъртоносна мисия; на себе си, че беше продължила по стъпките му… дори на Сафиа, че така и не я беше спряла дори когато беше станало ясно, че търсенето убива Кара отвътре. Огънят на гнева изгори докрай повлеклата на гаденето.

Кара седна назад и се обърна към старата ходжа. Прекъсна историческите й обяснения с натежали от горчивина думи:

— Защо баща ми е търсил Убар?

— Кара… — рече с успокоителен тон Сафиа, — мисля, че това може да почака.

— Не! — Гневът придаде сила на гласа й. — Искам да знам сега.

Ходжата не се впечатли, а се приведе пред гнева на Кара като тръстика на вятъра.

— Имаш право да попиташ. Точно затова и двете сте тук.

Кара се намръщи. Жената впери поглед някъде между двете.

— Пустинята отнема едно, но дава друго.

— Какво означава това? — троснато попита Кара. Ходжата въздъхна.

— Пустинята отне баща ти. — Тя махна към страховития камък. — Но ти даде сестра. — И кимна към Сафиа.

— Сафиа винаги е била най-близката ми приятелка.

Въпреки гнева й гласът на Кара тежеше от чувства. Истината и дълбочината на казаните гласно думи поразиха израненото сърце на Сафиа по-силно, отколкото би могла да си представи. Опита се да се отърси, но раните бяха твърде пресни.

— Тя ти е нещо повече от приятелка. Тя ти е сестра както духовно… така и физически. — Ходжата вдигна бастуна си и посочи към тялото, погребано в стъкления блок. — Там лежи твоят баща… и бащата на Сафиа.

Старицата погледна към двете зашеметени жени.

— Вие сте сестри.

 

03:33

 

Сафиа не беше в състояние да обхване смисъла на казаното от жената.

— Невъзможно! — заяви Кара. — Майка ми е починала при раждането ми.

— Имате общ баща, не обща майка — поясни ходжата. — Сафиа е родена от жена от нашия народ.

Сафиа поклати глава. Бяха полусестри. Покоят, който бе познала след събуждането се пръсна. Откакто се помнеше, не знаеше нищо за майка си, освен че е загинала при катастрофа с автобус, когато Сафиа е била на четири години. За баща й не се знаеше нищо. Дори сред неясните й спомени отпреди сиропиталището — мъгляви образи, миризми, шепот, — никога не беше присъствала мъжка фигура, баща. От майка й беше останало единствено името — Ал Мааз.

— Успокойте се и двете. — Жената вдигна ръце с длани към тях. — Това е подарък, а не проклятие.

Думите й успокоиха донякъде препускащото сърце на Сафиа, като длан, положена върху трептящ камертон. И все пак не откриваше у себе си кураж да погледне към Кара, твърде засрамена, сякаш присъствието й по някакъв начин опетняваше паметта на лорд Кенсингтън. Върна се назад към деня, когато я бяха взели от сиропиталището, онзи страшен, изпълнен с надежди ден. Реджиналд Кенсингтън беше избрал нея от всички други момичета, дете със смесена кръв, завел я бе у дома си и й беше дал нейна собствена стая. Кара и Сафиа се бяха сприятелили веднага. Дали и в онази крехка възраст не бяха почувствали подсъзнателно тайната връзка, естествената привързаност между членовете на едно семейство? Защо Реджиналд Кенсингтън така и не им беше казал, че са сестри?

— Ако знаех… — простена Кара и протегна ръка към Сафиа.

Сафиа вдигна очи. Не прочете обвинение в очите на приятелката си — гневът отпреди миг беше потушен. Видя само облекчение, надежда и обич.

— Може би сме знаели всъщност… — промърмори Сафиа и се сгуши в прегръдката на сестра си. — Може би винаги сме го знаели дълбоко в себе си.

Потекоха сълзи. И просто така, за миг, вече не бяха само приятелки — бяха едно семейство.

Прегръдката им се проточи, но накрая напиращите въпроси все пак ги разделиха. Кара задържа ръката на Сафиа в своята.

Ходжата най-накрая заговори:

— Общата ви история започва по времето, когато лорд Кенсингтън откри статуята в гробницата на Наби Имран. Забележителното му откритие беше важно за нас. Статуята датираше от основаването на Убар и беше заровена на място, свързано с една жена на чудесата.

— Дева Мария? — попита Сафиа. Отговорът бе кимване.

— Като пазителки една от нас трябваше да намери начин да се приближи и да проучи погребалния предмет. Казано е че ключовете за портите на Убар ще се разкрият, когато настъпи подходящият момент. Изпратихме Алмааз.

— Ал Мааз — каза Сафиа, наблягайки на кратката пауза между двете части на името.

— Алмааз — твърдо повтори ходжата. Кара стисна ръката й.

— Всички жени тук са наречени на скъпоценни камъни. Името на ходжата е Лу’лу. Перла.

Очите на Сафиа се разшириха.

— Алмааз. Името на майка ми е било Диамант. В сиропиталището решиха, че това е фамилията и — Ал Мааз. И какво е станало с нея?

Лу’лу поклати глава уморено и се намръщи.

— Като много от нашите жени, и твоята майка се влюбила. Докато проучвала статуята, тя си позволила да стане твърде близка с лорд Кенсингтън. И двамата били много влюбени един в друг. След няколко месеца едно дете започнало да расте в утробата й, посадено там по естествения за всички жени начин.

Сафиа се навъси при този странен подбор на думи, но не прекъсна старицата.

— Бременността хвърлила майка ти в паника. На нас ни е забранено да износваме дете от мъжки слабини. И тя избягала от лорд Кенсингтън. Върна се при нас. Ние се грижихме за нея, докато роди. Но след като ти се появи, тя трябваше да си тръгне. Алмааз беше нарушила нашето правило. А ти, дете със смесена кръв, не беше чистокръвна Рахим. — Старата жена докосна татуираната сълза, рубинения символ на племето. Сафиа нямаше татуировка. — Майка ти те отгледа — доколкото и позволяваха силите — в Калуф на оманското крайбрежие, недалеч от Маскат. Но катастрофата те остави сираче. През цялото това време лорд Кенсингтън не се отказал да търси майка ти… и детето, което може би е родила. Преровил цял Оман, похарчил цяло състояние, но когато една от нас пожелае да остане скрита, не я намират. Кръвта на Биликис ни е благословила по много начини.

Старата жена погледна надолу към тоягата си.

— Когато научихме, че си останала сираче, не ни даде сърце да те изоставим на произвола на съдбата. Открихме къде са те отвели и се погрижихме тази информация да стигне до лорд Кенсингтън. Той даваше мило и драго да разбере нещо за съдбата на Алмааз, но пустинята отнема едно, а дава друго. Върна му една дъщеря. Той те прибра и те направи част от семейството си. Предполагам, че е чакал и двете да пораснете достатъчно, за да разбирате сложните пътища на сърцето преди да ви разкрие тайната за общата ви кръв.

Кара се размърда.

— Сутринта преди онзи трагичен лов… татко ми каза, че имал да ми съобщи нещо важно. Нещо което вече съм била достатъчно зряла да узная. — Преглътна с мъка, гласът и изневери. — Помислих, че е нещо за училище или за университета. А не… не…

Сафиа стисна ръката й.

— Няма нищо. Сега вече знаем.

Кара вдигна поглед, в очите и се четеше объркване.

— Но защо е продължавал да търси Убар? Не разбирам.

Ходжата въздъхна.

— Това е една от многото причини, поради които ни е забранено да се свързваме с мъже. Може Алмааз да му е прошушнала нещо в леглото. Разговор между влюбени. Но, така или иначе, баща ви разбрал за Убар и по-късно започнал да търси изгубения град, може би като начин да бъде по-близо до жената, която изгубил. Но Убар е опасен. Пазителите му са се нагърбили с тежък товар.

Сякаш да го демонстрира нагледно, старицата се изправи с мъка.

— А с нас какво ще стане сега? — попита Сафиа, докато двете с Кара също се изправяха.

— Ще ви кажа по пътя — отвърна жената. — Чака ни дълго пътуване.

— Къде ще ходим? — попита Сафиа. Въпросът като че ли изненада ходжата.

— Ти си една от нас, Сафиа. Ти ни донесе ключовете.

— Сърцето и копието?

Кимване. Старицата се извърна.

— След две хилядолетия ще идем да отключим портите на Убар.