Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (10)

9.
Кръв по водата

3 декември, 01:02

Арабско море

 

Сафиа стоеше до парапета и се взираше в тъмните очертания на брега. Корабът скърцаше и стенеше. Плющяха платна под напора на променливия вятър, който брулеше среднощното море.

Сякаш се бяха пренесли в друго време, когато светът е бил само вятър, пясък и вода. Миризмата на сол и шепотът на вълните покрай корабния корпус заличаваха шумотевицата на Маскат. Звездното небе отгоре беше ясно, но вятърът беше подкарал плътни облаци към тях. Щеше да завали, преди да пристигнат в Салала.

Капитанът на кораба вече ги беше уведомил за метеорологичната прогноза. Бурята вдигала вълни, високи до три метра.

— Не е нещо, с което „Шабаб“ да не може да се справи — беше казал той с усмивка, — но ще ни поразклати малко. По-добре се приберете в каютите, когато дъждът ни настигне.

Така че Сафиа бе решила да остане под ясното небе, докато още го имаше. След вълненията на изминалия ден каютата й се струваше като затвор. Особено сега, когато действието на таблетките отслабваше.

Гледаше как тъмното крайбрежие се плъзга покрай кораба, толкова тихо, толкова плавно. Последният оазис от светлина, един индустриален комплекс в покрайнините на Маскат, тъкмо се скриваше зад една издатина на сушата.

Нечий глас заговори зад нея, някак преднамерено безразличен.

— Ето че си отива и последната светлинка на познатата ни цивилизация.

Клей Бишоп пристъпи към перилото, хвана го с една ръка и вдигна цигара към устните си. Още беше с дънките и тениската, на която пишеше ИМАМ МЛЯКО. За двете години откакто работеха заедно, Сафиа не го беше виждала с друго освен с тениски, обикновено с имената на рок групи, отпечатани в крещящи цветове. Тази беше в черно и бяло и изглежда се явяваше нещо като официално облекло.

Леко подразнена от натрапената й компания, тя се постара гласът й да прозвучи строго и сериозно.

— Онези светлини — каза тя и кимна към скриващия се комплекс — са от най-важната индустриална зона на града. Можеш ли да ми кажеш какво представлява този комплекс Бишоп?

Той вдигна рамене и след кратко колебание предположи.

— Петролна рафинерия?

Сафиа беше очаквала тъкмо този отговор, но той беше грешен.

— Не, това е инсталация за обезсоляване, която осигурява питейната вода на града.

— Вода?

— Петролът може да е богатството на арабския свят, но водата е неговият живот.

Остави студента си да обмисли този факт. Малцина на Запад си даваха сметка за значението на подобни проекти за обезсоляване тук, в арабския свят. Водните права и запасите от прясна вода вече изместваха петрола като основна причина за конфронтация в Близкия изток и северна Африка. Някои от най-разгорещените конфликти между Израел и съседите му — Ливан, Йордания и Сирия — бяха не заради идеология или религия, а заради контрола над водните запаси в Йорданската долина.

Най-накрая Клей се обади:

— Уискито е за разпивка, водата е за битка.

Тя се намръщи.

— Марк Твен — каза той.

Сафиа за пореден път се изненада от точния му интуитивен усет кимна одобрително.

— Браво.

Младежът се отличаваше с остър ум и това беше една от причините да му позволи да се присъедини към експедицията. Някой ден той щеше да се превърне в чудесен изследовател.

Клей вдигна отново цигарата към устните си. Едва сега Сафиа забеляза, че горящият й връх потрепва леко и че Клей е стиснал толкова силно перилото, та кокалчетата на ръката му са побелели.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не съм голям почитател на откритото море. Ако Бог е искал човекът да плава, нямаше да превърне динозаврите в гориво за самолети.

Тя посегна и го потупа по ръката.

— Хайде в леглото, Бишоп.

Инсталацията за обезсоляване най-после изчезна зад вдадената в морето суша. Всичко потъна в мрак и само корабните светлини се отразяваха във водата.

Самотни фенери и нанизи електрически крушки осветяваха палубата в помощ на екипажа, който се трудеше върху въжетата и такелажа, за да подготви кораба за приближаващата буря. В по-голямата си част това бяха млади мъже, които се обучаваха в Кралския флот на Оман, използваха кораба като тренажор, когато си беше у дома, и предприемаха кратки пътувания по крайбрежието. След два месеца „Шабаб“ щеше да участва в регатата за Президентската купа.

Тихият говор на младежите внезапно беше прекъснат от силен вик откъм средата на палубата, последван от засукана ругатня на арабски. Чу се трясък. Сафиа се обърна и видя отворена товарна клетка в средата на палубата и един отстъпващ назад моряк. Друг мъж изскочи от отворената врата и се хвърли встрани.

Причината за лудото бягство на моряка се появи по петите му — бял жребец се втурна в галоп по рампата на товарната клетка и оттам по палубата. Тръсна грива и застина, целият от сребро под светлика на луната, очите му като два нажежени въглена. Сега викове се чуваха отвсякъде.

— Господи! — възкликна до нея Клей.

Конят се изправи на задните си крака, изцвили заплашително, после копитата му затанцуваха по дъските. Бил е завързан, но краят на въжето висеше разплетен.

Мъже хукнаха в кръгове, като размахваха ръце и се опитваха да подплашат жребеца обратно към клетката. Той отказа да се подчини, набиваше копито, клатеше гневно глава и показваше зъбите си.

Сафиа знаеше, че този кон е един от четирите — два жребеца и две кобили, които корабът превозваше в трюма си към кралската коневъдна ферма край Салала. Някой явно не си беше свършил добре работата при настаняването на животните.

Застанала до перилото, Сафиа гледаше как екипажът се бори с жребеца. Някой беше взел дълго въже и се опита да хване коня с ласо. Неумелият каубой си спечели счупен крак и заскача назад с викове на болка.

Жребецът се втурна към преплетените такелажни въжета и ги разкъса в настървението си. Наниз електрически лампи се стовари върху палубата. Стъклените крушки се пръснаха на парчета.

Надигнаха се нови викове.

Най-накрая в ръцете на един от моряците се появи пушка.

Яростта на жребеца поставяше в опасност живота на хората и причиняваше щети на кораба.

— Ла! Не!

Проблясък на гола кожа привлече погледа на Сафиа в друга посока. Сред облечените моряци полугола фигура изтича откъм една врата в предната част на палубата. Само по боксерки, Пейнтър изпъкваше на общия фон като някакъв дивак от пущинака. Косата му беше рошава, сякаш току-що е станал от сън. Тропотът и цвиленето на коня явно го бяха събудили.

Грабна една мушама, метната върху макара с навито въже, и хукна бос между моряците.

— Уа-ра! — извика той на арабски. — Дръпнете се назад!

Навлезе в кръга от моряци и размаха мушамата. Движението привлече вниманието на жребеца. Той се вдигна на задните си крака, после наби силно копита в дъските на палубата и застина в заплашителна стойка. Но въгленочерните му очи останаха фиксирани върху мъжа и мушамата. Матадор и бик.

— Яааа! — извика Пейнтър и размаха ръка. Жребецът отстъпи крачка назад и наведе глава. Американецът се плъзна напред — не право към коня, а леко встрани. Метна мушамата върху главата му, покривайки я напълно.

Жребецът приклекна, разтърси бясно глава, но покривалото беше прекалено голямо и се задържа. Конят отстъпи назад и застана неподвижно, заслепен от мушамата, разколебан. Трепереше, потта му лъщеше под лунната светлина.

Пейнтър се приближи на крачка разстояние. Говореше много тихо и Сафиа не го чуваше. Но позна тона на думите му. Беше го чула в самолета. Просто предлагаше на животното утеха.

Най-накрая той пристъпи предпазливо напред и сложи ръка върху неспокойния хълбок на жребеца. Конят подскочи и тръсна глава, но този път по-леко.

Пейнтър се приближи още и потупа жребеца по врата, като продължаваше да му говори тихо. С другата си ръка хвана провисналото въже и бавно обърна животното.

Конят откликна на познатите сигнали, принуден да се довери на човека, който държеше другия край на въжето.

Сафиа наблюдаваше Пейнтър. Кожата му лъщеше също като хълбоците на коня. Той прокара пръсти през косата си. Дали ръката му трепереше, или само така й се стори?

Той се обърна към един от моряците, който го изслуша и кимна. После тръгна към клетката, конят вървеше на повода си след него.

— Страхотно! — одобрително рече Клей и загаси цигарата си.

Така се сложи край на вълнението и екипажът постепенно се върна към задълженията си. Сафиа се огледа. Забеляза, че повечето от хората на Кара вече са се събрали на палубата — колежката на Пейнтър в стегнат на кръста халат, Дани по тениска и шорти. Кара и Омаха бяха със същите дрехи. Сигурно се бяха занимавали с последните подробности по организацията. Точно зад тях стояха четирима високи сурови на вид мъже във военни униформи, които Сафиа виждаше за пръв път.

Пейнтър излезе от товарната клетка, навивайки мушамата на руло.

Екипажът го поздрави с викове. Неколцина го плеснаха одобрително по гърба. Той примижа, смутен от вниманието, и отново прокара пръсти през косата си.

Сафиа неволно тръгна към него.

— Браво на теб! — каза му тя. — Ако се беше наложило да застрелят коня…

— Не можех да го допусна. Бедничкият просто се беше уплашил.

Появи се Кара, скръстила ръце на гърдите си. Лицето и беше непроницаемо, но без обичайната смръщена гримаса.

— Това е любимият жребец на султана. Той ще чуе за случилото се тук. Току-що си спечелихте добър приятел.

Пейнтър сви рамене.

— Направих го за доброто на коня.

Омаха застана до рамото на Кара. Лицето му почервеня от неприкрито раздразнение.

— Къде си се научил на този занаят, каубой?

— Омаха… — предупреди го Сафиа. Пейнтър не обърна внимание на обидата.

— В оборите Клеърмонт в Ню Йорк. Чистех ги, когато бях малък. — Изглежда най-после забеляза облеклото си, или по-скоро липсата на такова. — По-добре да се върна в каютата.

Кара се обади с безизразен глас:

— Доктор Кроу, преди да се оттеглите, ще ви бъда благодарна, ако се отбиете в моята каюта. Бих искала да обсъдим плана след слизането на пристанището.

Очите му се разшириха от изненада при това предложение.

— Добре.

Това беше първият знак от страна на Кара, че е склонна да си съдействат. Сафиа не се изненада. Добре познаваше дълбоката привързаност на Кара към конете, нежност, каквато не изпитваше към нито един човек. Навремето Кара беше шампион в обяздването. Навременната намеса на Пейнтър в защита на жребеца му беше спечелила благодарността не само на султана.

Пейнтър кимна на Сафиа, очите му грейнаха за миг в светлината на фенерите. Тя откри, че не и достига въздух, преди да изломоти едно задавено „Лека нощ“.

Той си тръгна, минавайки през четиримата мъже зад Кара. След малко и другите го последваха, всеки към своята каюта.

Омаха остана при Сафиа.

Кара се обърна и заговори на арабски на един от четиримата — висок чернокос мъж с омански „шамаг“ на главата и военна униформа в жълтеникавокафяв цвят. Бедуин. И четиримата бяха облечени по подобен начин. Сафиа забеляза пистолетите в кобури на кръста. Онзи, който се бе привел да изслуша Кара, имаше и извит кинжал, затъкнат в колана. Не беше церемониален нож, а коварно оръжие, което изглежда бе често употребявано. Очевидно той беше водачът, различаваше се от другите и по избледнял белег като от въже напреко на гърлото си. Кимна на Кара, после се обърна да каже нещо на хората си. Четиримата се отдалечиха.

— Кои са тези? — попита Сафиа.

— Капитан Ал Хафи от оманския граничен военен патрул.

— Пустинните фантоми — измърмори Омаха прякора, под който бяха известни тези патрули.

Фантомите бяха специалните части на Оман. Те водеха непрестанна война с контрабандисти и наркодилъри в дълбоката пустиня и прекарваха години наред сред пясъците. По-корави мъже нямаше в целия свят. Бивши фантоми обучаваха отряди на американските и британските специални части за военни действия и оцеляване в условията на пустинята.

Кара заговори:

— Той и отрядът му са изявили желание да охраняват експедицията. С разрешението на султан Кабус.

Сафиа проследи с поглед мъжете, които слизаха към каютите долу.

Омаха се протегна, прозявайки се.

— Ще ида да поспя няколко часа преди съмване. — Хвърли поглед към Сафиа. Очите му бяха в сянка под надвисналите вежди. — И ти би трябвало да поспиш. Предстои ни дълъг ден.

Сафиа сви рамене, без да каже нищо. Неприятно й беше да се съгласи с него, дори по толкова маловажен въпрос.

Той отклони поглед. За пръв път Сафиа забеляза белезите, оставени от годините по лицето му, по-дълбоките бръчици, врязали се под жаркото слънце край очите му, сенките под тях. Имаше и още няколко тънки белега. Не би могла да отрече грубоватата му хубост. Пясъчноруса коса, лице от ъгловати равнини, здрачни сини очи. Ала момчешкият му чар беше изчезнал. Сега той изглеждаше уморен, сякаш избелял от слънцето.

И все пак… нещо се разшава у нея, когато погледът му се плъзна встрани, една стара болка, колкото позната, толкова и топла. Когато той се обърна, Сафиа улови намек за мускусната му телесна миризма, спомен за мъжа, който някога беше лежал до нея в поредната палатка. С усилия се сдържа да не протегне ръка, да не го задържи още миг поне. Но какъв смисъл би имало това? Помежду им не бяха останали думи, само смутени мълчания.

Той си тръгна.

Сафиа се обърна и откри, че Кара я гледа.

Кара поклати глава.

— Нека мъртвите почиват в мир.

 

01:38

 

Мониторът показваше екипа гмуркачи. Касандра седеше изгърбена пред екрана, сякаш се опитваше да чуе воя от двигателите на хидрофойла. Картината беше от „Аргус“, подводницата на отряда им, на около осем километра от нея и на двайсет клафтера под водата.

„Аргус“ беше конструирана с две камери. Предната беше пригодена за пилота и неговият помощник. Задната камера, която сега се изпълваше с морска вода, приютяваше двамата гмуркачи. Докато водата покриваше двамата мъже, изравнявайки налягането вътре и вън, задната стена на камерата се отвори като черупка на мида. Двамата гмуркачи се оттласнаха навън, осветени от светлините на подводницата. Бяха привързани през кръста към маневриращи импулсни джетове. Конструираните от АИОП устройства развиваха изумителна скорост. Свързани в мрежа помежду си, двамата влачеха арсенал от инструменти за унищожение. Далечен глас прошепна в ухото и:

— Установен сонарен контакт с мишената — беше пилотът на „Аргус“. — Бойният екип в движение. Контакт приблизително след седем минути.

— Много добре — тихо отговори тя. Усети нечие присъствие зад себе си и погледна назад. Беше Джон Кейн. Касандра вдигна ръка.

— Детониране в два нула нула.

— Прието — каза Касандра, повтори часа и изключи връзката.

Изправи се и се обърна.

Кейн вдигна сателитен телефон.

— Кодирана линия. Само за вашите уши.

Касандра взе телефона. „Само за вашите уши.“ Това означаваше, че е някой от началниците й. Вече сигурно бяха получили доклада и за провала в Маскат. Не беше споменала подробности за странната бедуинка, която беше изчезнала сякаш в нищото. Докладът и без това беше достатъчно неприятен. За втори път не беше успяла да вземе артефакта.

Отвърна й механичен глас, електронно променен до неузнаваемост. Макар тембърът и тонът да бяха маскирани, тя знаеше на кого принадлежи. Шефът на Гилдията, известен под простичкия код „Министъра“. Изглеждаше глупава предпазна мярка, като от анимационно филмче, но Гилдията беше организирала структурата си по примера на терористичните клетки. Помежду им преминаваше информация само при необходимост, всяка имаше самостоятелен ръководител, който отговаряше пред по-висшия ешелон. Самата тя никога не се беше срещала с Министъра — виждали го бяха само трима души, тримата лейтенанти, които ръководеха презокеанския съвет. Касандра се надяваше някой ден да се издигне до този пост.

— Сив лидер — призрачният синтезиран глас използваше оперативното и име, — параметрите на мисията бяха променени.

Касандра застина. Разписанието беше като татуирано в главата й. Нищо нямаше да се обърка. Дизеловите двигатели на „Шабаб“ щяха да бъдат взривени, давайки сигнал за атаката на тежковъоръжените джетове. Щеше да ги последва боен отряд, който да помете всичко и да прекъсне комуникациите. Вземеха ли веднъж желязното сърце, корабът щеше да бъде потопен.

— Сър? Операцията започна. Планът е приведен в действие.

— Импровизирайте — отвърна механичният глас. — Музейната кураторка да бъде заловена заедно с артефакта. Разбрахте ли?

Касандра овладя изненадата си. Това не беше просто промяна. Първоначалната задача — да вземат железния артефакт — не включваше опазване живота на хората, които се намираха на борда на „Шабаб Оман“. По план си беше най-обикновена и брутална кражба, последвана от бягство. Безмилостно, кърваво и бързо. Вече започваше да преработва плана наум.

— Мога ли да попитам за какво ни трябва кураторката?

— Може да се окаже полезна за втората фаза. Първоначалният ни експерт по арабската античност се оказа… неблагонадежден. А бързината е жизненоважна за успеха, ако искаме да открием и опазим източника на тази сила. Забавянето е равно на провал. Глупаво би било да не се възползваме от таланта, който ни е подръка.

— Да, сър.

— Докладвайте след успеха. — Намек за заплаха остана да виси във въздуха след тези последни думи, които сложиха край на връзката.

Тя свали телефона.

Джон Кейн чакаше няколко крачки встрани.

Касандра се обърна към него.

— Промяна в плана. Предупредете хората си. Ние ще сме първи. — Тя погледна през прозореца над мостика на хидрофойла. В далечината обточеният с фенери платноход грееше като наниз от огнени скъпоценни камъни върху тъмната вода.

— Кога тръгваме?

— Веднага.

 

01:42

 

Пейнтър почука на вратата на каютата. Познаваше разположението на стаите от другата страна на резбованата врата от шотландски дъб. Това беше президентският апартамент, запазен за висши политици и индустриални магнати, в момента приютил лейди Кара Кенсингтън. При качването си на кораба Пейнтър беше свалил от интернет информация за „Шабаб Оман“, включително и вътрешното му разположение.

Добре е да се знае поземления план… дори когато си в морето.

Вратата отвори един от стюардите. Беше мъж на възраст, едва надвишаващ метър и шейсет, но с достойнство в стойката и движенията, подходящи за много по-висок мъж. Облечен беше изцяло в бяло — от малкото кепе без козирка до сандалите.

— Доктор Кроу — поздрави той и кимна почтително. — Лейди Кенсингтън ви очаква.

Обърна се и даде знак на Пейнтър да го последва. Минаха през преддверието към дневната. Просторната стая беше обзаведена семпло, но елегантно. Голямо антично писалище оформяше кабинет в единия край, преграден с лавици за книги. В средата на стаята имаше две канапета с дебела тапицерия в морското синьо на британския кралски флот и два фотьойла с високи облегалки и с много възглавнички според оманската традиция в червено, зелено и бяло райе — цветовете на оманското знаме. Цялата стаята представляваше смесица от британски и омански стил като признание за историческите връзки между двете страни.

Най-впечатляващото обаче бяха широките прозорци с изглед към тъмния океан.

Кара стоеше до единия от тях като в рамка на фона на обсипаното със звезди небе и посребрените от луната води. Беше се преоблякла в мек памучен халат. Краката й бяха боси. Тя се обърна да го посрещне, уловила отражението му в прозореца.

— Благодаря ти, Яни — каза тя, освобождавайки стюарда. Щом той излезе от апартамента, Кара посочи канапето.

— Бих ви предложила нещо за пиене, но на тази проклета лодка няма капчица алкохол, както и в целия арабски свят.

Пейнтър се настани на канапето, а Кара седна на единия фотьойл.

— Не е проблем. Не пия.

— Анонимни алкохолици? — попита тя.

— Въпрос на личен избор — каза той и се намръщи. Изглежда стереотипът за впиянчените индианци беше пуснал корени и в съзнанието на англичаните — не че в него нямаше известна истина. Собственият му баща беше открил по-голяма утеха в бутилката „Джак Даниелс“, отколкото в семейството и приятелите.

Тя сви рамене. Пейнтър се изкашля.

— Споменахте, че искате да поговорим за плановете ни оттук нататък?

— Разписанието ни ще бъде разпечатано и ще го пъхнат под вратата ви преди изгрев слънце.

Той примижа.

— Тогава защо е тази среднощна среща? — Откри, че е вперил поглед в босите й стъпала. Дали привикването му тук не беше продиктувано от някакви по лични причини? От информацията си за нея Пейнтър знаеше, че Кара Кенсингтън сменя мъжете като носни кърпички.

— Заради Сафиа — простичко каза тя и го свари неподготвен.

Пейнтър примигна и вдигна очи към нейните.

— Забелязах как ви гледа. — Последва дълга пауза. — Тя е по-крехка, отколкото изглежда, и по-корава, отколкото я мислите всички вие, добави той наум.

— Ако намерението ви е да я използвате, добре ще е след това да си намерите някое забравено от Бога и хората кътче на света, където да се скриете. Ако е просто заради секса, по-добре дръжте панталоните си закопчани или рискувате да изгубите важна част от анатомията си. Е, слушам ви.

Пейнтър поклати глава. За втори път в продължение на няколко часа го разпитваха за чувствата му към Сафиа — първо партньорката му, а сега и тази жена.

— Нито едното от двете, които изброихте — каза той по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Обяснете тогава.

Пейнтър се постара лицето му да остане непроницаемо. Не можеше да се отърве от Кара толкова лесно, колкото се беше отървал от Корал. Истината бе, че мисията му щеше значително да се улесни, ако можеше да разчита на съдействие от страна на лейди Кенсингтън, вместо непрекъснато да се бори с нейната враждебност. Въпреки това не каза нищо. Дори не можеше да измисли достоверно звучаща лъжа. Най-добрите лъжи не се отдалечават много от истината… но каква беше истината в случая? Какво изпитваше към Сафиа?

За пръв път се замисли сериозно върху този въпрос. Без съмнение я намираше за привлекателна — зелените й като изумруди очи, гладката кожа с цвят на какао, начинът, по който грейваше лицето й дори при най-леката усмивка. Но той беше срещал не една и две красиви жени в живота си. Така че какво по-специално имаше в нея? Сафиа беше умна, зряла, а и притежаваше някаква сила, за която всички други изглеждаха слепи, гранитна сърцевина, която нищо не можеше да пречупи.

Но пък като погледнеше назад, Касандра беше също толкова силна, изобретателна и красива, а бяха минали години, преди да я възприеме като обект на желание. Така че какво толкова имаше у Сафиа, което му бе влязло под кожата така бързо?

Имаше едно подозрение, но не му се искаше да го признае… дори и пред себе си.

Загледан през прозорците, Пейнтър си представи очите на Сафиа, раната зад изумруденото им сияние. Спомни си ръцете й около раменете си, когато падна от покрива на музея, беше се вкопчила в него, после въздъхна облекчено и се разплака. Още тогава нещо у нея караше ръцете му да я погалят, нещо, което събуждаше мъжа в него. За разлика от Касандра Сафиа не беше изтъкана единствено от гранит. В нея имаше сила и ранимост, имаше твърдост и мекота.

Дълбоко в сърцето си Пейнтър знаеше, че именно това противоречие го очарова повече от всичко друго. Нещо, което с удоволствие би проучил по-подробно.

— Е? — притисна го Кара след проточилото се мълчание.

Отговорът му беше спестен от първата експлозия.

 

01:55

 

Омаха се събуди с гръм в ушите. Седна стреснат в леглото, усещаше вибрациите с цялото си тяло, чуваше дрънчене то на малкия прозорец на каютата си. Знаеше, че се очаква буря. Погледна часовника си. Не бяха минали и десет минути. Твърде рано бе за бурята…

Дани се изхлузи от горната койка, тупна тежко на пода и се хвана за перилото с едната ръка, докато с другата си вдигаше боксерките.

— По дяволите! Какво беше това?

Автоматичен огън от картечница избухна над главите им. Последваха го крясъци.

Омаха отметна завивката. Определено се беше разразила буря… само че различна от онази, която бяха предсказали синоптиците.

— Нападат ни!

Дани грабна очилата си от най-горното чекмедже на малко бюро.

— Кой ни напада? Защо?

— Откъде да знам, по дяволите?

Омаха скочи на крака и нахлузи една риза през главата си с лъжливото чувство, че така не е толкова открит. Прокле се че е оставил пушката и пистолетите си в багажното отделяне. Знаеше колко коварни можеха да бъдат арабските морета, кръстосвани от съвременни пирати и полувоенни фракции, свързани с терористични организации. Изглежда пиратството все още процъфтяваше по тези ширини. Но не беше очаквал някой да нападне флагманския кораб на оманския флот.

Открехна вратата и надникна в тъмния коридор. Една-единствена стенна лампа хвърляше кръг от светлина близо до стълбите, които водеха към горните два етажа и откритата палуба. Както обикновено, Кара беше настанила двамата братя в най-лошата каюта над най-широката част на кораба — каюта за екипажа, доста по-различна луксозните пътнически помещения. От другата страна на коридора изскърца врата.

Омаха и брат му не бяха единствените, настанени като бедни роднини.

— Кроу — извика той.

Вратата се отвори по-широко и на прага застана не Кроу, а колежката му. Корал Новак пристъпи боса навън, по клин и спортен сутиен, белезникавата й коса падаше по раменете. Даде му знак да мълчи. В дясната ръка държеше кинжал, коварно оръжие с дълго острие от излъскана стомана и черна дръжка. Военен модел. Държеше го ниско и уверено, сякаш над главите им не трещяха картечни залпове.

Беше сама.

— Къде е Кроу? — изсъска Омаха. Тя вдигна палец нагоре.

— Преди двайсет минути отиде да говори с Кара. Точно оттам някъде се чуваше стрелбата, добави наум Омаха. Страхът стесни полезрението му, когато тръгна към стълбите. Сафиа и нейният дипломант бяха настанени в каюти под апартамента на Кара, твърде близо до стрелбата.

Сърцето му се свиваше при всеки откос. Трябваше да стигне до нея. Тръгна към стълбите.

Картечницата се чу отново откъм горния край на стълбището.

Нечии ботуши затропаха към тях.

— Оръжия? — прошепна Корал.

Омаха се обърна и показа празните си ръце. Бяха ги накарали да предадат всичките си лични оръжия още преди да се качат на борда на кораба.

Тя се намръщи и изтича до подножието на тясното стълбище. С дръжката на ножа счупи крушката, която осветяваше коридора. Спусна се мрак.

Стъпките се приближаваха бързо. Най-напред се появи сянката.

Корал сякаш прочете нещо в тази сянка, защото промени леко стойката си, разтвори по-широко крака и отпусна ръката си.

Тъмна фигура се препъна по последните стъпала.

Корал ритна с крак и удари мъжа в едното коляно. Той политна с главата напред и се строполи с вик на пода. Човек от екипажа. Корабният готвач. Лицето му се удари с трясък в дъските, главата му отхвръкна назад. Изпъшка, но не се опита да помръдне, лежеше зашеметен.

Корал приклекна до него с нож в ръка, явно не знаеше как да постъпи.

Отгоре продължаваха да се чуват откоси картечна стрелба, някак по-къси, целенасочени и смъртоносни.

Омаха тръгна напред, оглеждайки стълбището.

— Трябва да идем при другите. При Сафиа.

Корал се изправи и протегна ръка да му препречи пътя.

— Трябват ни някакви оръжия.

Изстрел от пушка изтрещя горе, още по-оглушителен заради затвореното пространство.

Всички отстъпиха крачка назад.

Корал и Омаха се спогледаха. Той вдигна очи към стълбите, разкъсван между желанието си да хукне към каютата на Сафиа и разума, който му диктуваше да действа предпазливо. Юмруци срещу куршуми не беше добър план за спасителна операция. Завъртя се рязко.

— В трюма има пушки и амуниции — каза той и посочи към капака на пода, който водеше към долното помещение. — Все ще успеем да се промъкнем оттук и да стигнем до главния трюм.

Корал стисна още по-силно ножа си и кимна. Вдигнаха капака и се спуснаха по късата стълба в обширното помещение с нисък таван долу. Миришеше на водорасли, сол и дъбова дървесина. Омаха слезе последен.

Изригна нов картечен залп, последван от пронизителен писък. На мъж. Въпреки това Омаха изтръпна и се помоли на всички богове Сафиа да се е скрила някъде.

Изпълнен с омраза към себе си, той затвори капака. Погълна ги пълен мрак. Спусна се слепешката по последните стъпала и цопна в локва на пода.

— Някой да има фенерче?

Никой не му отговори.

— Супер! — измърмори Омаха. — Просто супер.

Нещо пробяга през краката му и изчезна сред тихички плискащи звуци. Плъхове.

 

01:58

 

Пейнтър се наведе през един от корабните прозорци. Двуместен джет профуча отдолу под издадения бак. Стрелна се почти безшумно, със заглушен двигател, оставяйки ветрилообразна следа напреко на вълните. Въпреки мрака Пейнтър позна модела, конструиран от АИОП, експериментален прототип за тайни операции.

Пилотът се бе привел ниско зад предното стъкло. Вторият човек от екипажа седеше по-изправен и обслужваше въртящата се жироскопски стабилизирана картечница в задната част. И двамата бяха с очила за нощно виждане.

Патрулният джет профуча и се скри. Дотук Пейнтър беше преброил четири. Сигурно имаше и други, които обикаляха по външен периметър. По тъмната повърхност на морето не се виждаше знак от основния атакуващ кораб, транспортирал дотук бойните екипи с джетовете. Сигурно беше пристанал за кратко близо до някой от бордовете на кораба, а после се е отдалечил на безопасно разстояние, докато стане време да прибере джетовете.

Мушна се обратно вътре.

Кара клечеше зад едното канапе и изглеждаше повече ядосана, отколкото уплашена.

Веднага щом първата експлозия разтресе кораба, Пейнтър провери коридора пред каютата. През люка към палубата забеляза кълба дим и зловеща червена светлина откъм кърмата.

Запалителна граната.

И за малко не го убиха. Мъж в черно камуфлажно облекло се бе появил внезапно в отвора, само на няколко крачки от него. Пейнтър едва успя да се мушне обратно в каютата и онзи засипа отвора с куршуми. Ако не беше металният обков по вратата на президентския апартамент, от Пейнтър да е останала само кървава каша. След като заключи вратата, той уведоми Кара за първоначалната си преценка на ситуацията.

— Превзели са комуникационния център.

— Кой?

— Не знам… някаква полувоенна група, ако съдя по вида им…

Пейнтър заряза поста си до прозореца и клекна до Кара. Вече знаеше със сигурност кой води отряда. В това нямаше никакво съмнение. Касандра. Джетовете бяха откраднати прототипи на АИОП. И самата тя сигурно бе някъде отвън. Може би дори на борда на кораба, начело на атакуващия отряд. Представи си решителния блясък в очите й, двойната бразда между веждите й, която се вдълбаваше там в мигове на крайна концентрация. Той прогони тази мисъл, изненадан от внезапната болка, нещо средно между ярост и чувство на загуба.

— Какво ще правим? — попита Кара.

— Ще стоим тук… засега.

Барикадирани в президентския апартамент, тях двамата не ги грозеше непосредствена опасност, но другите можеха да пострадат. Оманските моряци бяха обучени добре — отвърнали бяха бързо на нападението и оказваха ожесточена съпротива. Ала повечето бяха млади момчета и леко въоръжени, а Касандра със сигурност си беше написала домашното и знаеше всичките им слаби места. Корабът скоро щеше да премине в нейни ръце.

Но каква беше целта й?

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Трябваше да спре да реагира, поне за миг, и да помисли, да се концентрира. Баща му го беше научил на няколко пекотски напева, единственият му опит да запознае сина си с племенните традиции, обикновено съпроводен с миризмата на текила и бира в дъха му. Все пак Пейнтър беше научил напевите, шептял ги бе в мрака, докато родителите му се караха, крещяха и псуваха в съседната стая. Намираше утеха и фокус в повтарянето на слова, чието значение не знаеше — и преди, и сега.

Устните му се движеха мълчаливо, отнесено. Затвори се за картечните откоси.

Отново си представи Касандра. Можеше да се досети за целта на нападението — да се добере до онова, което преследваше от самото начало. Желязното сърце. Единствената веществена улика към загадката на взрива от антиматерия. Желязното сърце, което се намираше в каютата на кураторката. Мислите му прехвърляха различни сценарии за атака, параметри на мисията…

И изведнъж, насред напева, го споходи озарение.

Скочи на крака.

От самото начало не му даваше мира нелепостта на нападението. Защо първо ще взривяват комуникационния център, вдигайки на крак екипажа? Ако беше обикновена наемническа група, би могъл да обясни липсата на предварително планиране и прецизност с липсата на опит, но ако Касандра стоеше зад всичко това…

Стомахът му се сви от лоши предчувствия.

— Какво? — попита Кара, надигайки се след него. Стрелбата от другата страна на каютата беше замлъкнала зловещо. В настъпилата тишина Пейнтър чу издайническия вой.

Отиде до прозореца и подаде глава навън.

Четири джета се появиха откъм мрака… но всеки се управляваше само от пилота. Пътници нямаше. Местата отзад при картечниците бяха празни.

— По дяволите!

— Какво? — отново попита Кара, този път със страх в гласа.

— Закъсняхме.

Вече знаеше със сигурност, че взривената граната не е била знак за началото на мисията, а за нейния край.

Мълчаливо прокле глупостта си. Играта беше свършила, а той дори не беше участвал, в нея. Бяха го изиграли тотално. Позволи си този миг на гняв, после се съсредоточи върху ситуацията.

Играта може и да беше свършила, но това не означаваше непременно, че няма да има още един рунд.

Гледаше как четирите джета се приближават към кораба. Идваха да приберат последните членове на атакуващия отряд, ариергарда, чиято задача е била да взривят комуникационния център на „Шабаб“. Някой от моряците сигурно случайно бе налетял на натрапниците и това бе довело до престрелката на палубата.

Стрелбата се поднови, сякаш по-отдалеч и по-решително, близо до кърмата на кораба. Започваше отстъпление.

През прозореца Пейнтър гледаше как последният джет заобикаля отдалеч, извън обсега на стрелбата. Другите джетове, които возеха стрелци в задната си част, не се виждаха никъде. Не се чуваше и да стрелят. Бяха си заминали. Заедно с плячката.

Къде обаче?

Той отново огледа водата за основния атакуващ кораб. Трябва да беше там някъде. Но се виждаха само тъмни води. Буреносни облаци бяха закрили луната и звездите, потапяйки света в тъмнина. Пръстите му се свиха върху перваза на широкия прозорец.

Докато претърсваше с поглед водата отвън, слаб проблясък привлече вниманието му — не на повърхността, а под нея.

Наведе се още и се взря в дълбините.

Дълбоко в среднощните води слаб блясък се плъзна изпод кораба. Бавно се изниза изпод десния борд и започна решително да се отдалечава. Подводница. Защо?

Отговорът дойде едновременно с въпроса.

След края на мисията подводницата и основният атакуващ отряд се измъкваха. Оставаше само да се почисти. Да се отстранят свидетелите.

Знаеше защо са предпочели да използват подводница. За да се приближат тихо, да не бъдат забелязани…

— Минирали са кораба — каза той на глас. Пресметна наум колко време ще е нужно на една подводница да се отдалечи от зоната на взрива.

Кара каза нещо, но той не я чу.

Обърна гръб на прозореца и бързо тръгна през стаята. Престрелката беше утихнала до отделни изстрели. Ослуша се при вратата. В близост не се чуваше нищо. Отключи.

— Какво правиш? — попита иззад рамото му Кара, явно подразнена от собствения си подсъзнателен подтик да стои близо до него.

— Трябва да се махнем от този кораб.

Открехна вратата. На няколко стъпки встрани беше изходът към средната палуба. Вятърът набираше скорост — „Шабаб Оман“ навлизаше в периметъра на приближаващата буря. Платната плющяха като камшици. Въжетата се изпъваха.

Той огледа палубата, разчитайки я като шахматна дъска.

Екипажът не бе имал възможност да скъси въжетата и да прибере големите платна. Оманските моряци бяха заклещени от огъня на двама… не, трима стрелци… прикрити зад купчина варели в другия край на средната палуба. Маскираните мъже бяха избрали идеалната позиция да отрежат достъпа до предната част на кораба. Единият от тях държеше пушката си насочена към повдигнатата задна палуба, пазейки гърба на групата.

По-близо четвърти маскиран стрелец лежеше проснат по лице на палубата с локва кръв около главата само на няколко крачки от Пейнтър.

Той анализира ситуацията с един поглед. В също толкова добра позиция, зад натрупани палети откъм по-близката страна на средната палуба, се бяха прикрили четиримата омански фантоми. Лежаха по корем, взели на прицел стрелците. Патова ситуация. Навярно именно фантомите бяха задържали ариергарда на нападателите и не им бяха позволили да се прехвърлят през перилата.

— Хайде — каза Пейнтър и хвана Кара за лакътя. Повлече я през вратата на апартамента към стълбите надолу.

— Къде отиваме? — попита тя. — Нали щяхме да слизаме от кораба?

Той не отговори. Беше закъснял, но трябваше все пак да провери. Спусна се по стълбите до долното ниво. Къс коридор водеше до каютите за гости.

В средата на коридора под светлината на единствената лампа нечие тяло лежеше напреки на пода. По очи, също като маскирания мъж на палубата. Само че този не беше от нападателите.

Облечен само в боксерки и бяла тениска. Мъничко тъмно петно изпъкваше в средата на гърба му. Застрелян отзад, докато се е опитвал да избяга.

— Това е Клей… — потресена промълви Кара, подтичвайки след Пейнтър.

Коленичи до тялото на младежа, но Пейнтър само го прекрачи. Нямаше време да скърби. Хукна към вратата, накъдето бе тичал и дипломантът, търсейки място да се скрие или да предупреди другите. Твърде късно.

Всички те бяха закъснели.

Пейнтър спря пред вратата. Беше полуоткрехната. Електрическа светлина се процеждаше в коридора. Пейнтър се ослуша напрегнато. Нищо. Стегна се вътрешно за онова, което щеше да завари.

Кара се обърна към него, отгатнала страховете му.

— Сафиа?

 

02:02

 

Омаха протегна рязко ръка, когато корабът се надигна под него. Мракът в голямото помещение нарушаваше чувството му за равновесие. Вода се плискаше край обувките му и глезените му вече се бяха омръзнали.

Трясък се чу до него… и псувня. Явно и Дани не се справяше по-добре.

— Знаеш ли къде отиваш? — Корал попита Омаха с леден глас, който ехтеше във влажното помещение.

— Да — троснато отвърна той. Което си беше лъжа. Продължи да опипва с ръка извитата стена вляво от себе си, като се молеше да открие някаква стълба нагоре. Следващата би трябвало да ги отведе в основния складов трюм под средната палуба. Или поне така се надяваше той.

Продължиха в мълчание.

Плъхове цвърчаха възмутено и в мрака тези звуци бяха като от мокри булдози. Въображението умножаваше броя им многократно. Омаха ги чуваше как пляскат във водата по пода, бягат пред натрапниците и навярно се трупат на гневна купчина при кърмата на кораба. Беше виждал изгризан от плъхове труп в една уличка в Калкута. Очите ги нямаше, гениталиите бяха изядени, всички меки места — нагризани. Не обичаше плъховете.

Ала страхът за Сафиа го тласкаше напред, тревогата му се усилваше от мрака и от залповете картечен огън. Кървави картини пробягваха през главата му, толкова ужасни, че бързаше да ги прогони. Защо не й беше казал за чувствата, които все още изпитваше към нея? Сега с радост би паднал на колене, стига само тя да беше жива и здрава.

Протегнатата му ръка се удари в нещо твърдо. Посегна предпазливо и усети пречки и глави на болтове. Стълба.

— Ето я — каза той с повече увереност, отколкото изпитваше. Не го интересуваше дали е прав или греши и накъде, по дяволите, водеше стълбата. Качваше се и толкова.

Когато Дани и Корал се приближиха, той стъпи на първата пречка.

— Внимавай — предупреди Новак.

Стрелбата отгоре продължаваше. Близо. Това беше достатъчно предупреждение.

Стигна до най-горната пречка и опипа с ръка за дръжката на капака. С надеждата, че капакът не е заключен или затиснат с тежък товар, той бутна силно нагоре.

Капакът се отвори с лекота, падна навън и се удари в едва дървена подпора.

Корал му изсъска. Без думи, просто в израз на възмущение.

Благословена светлина го обля, ослепително ярка след мрака долу. Миризмата също беше освежаваща след солта и мухъла в утробата на кораба.

Прясно окосена трева.

Голяма сянка се размърда вдясно от него.

Омаха се обърна и откри, че стои срещу огромен кон, надвиснал отгоре му. Същият арабски жребец, който се беше освободил по-рано. Животното отметна глава и изпръхтя. С очи прибелени от страх, то заплашително вдигна копито, готово да стъпче внезапния натрапник, появил се в корабния му обор.

Омаха се мушна обратно, проклинайки лошия си късмет. Капакът се беше отворил право в отделението на жребеца. Забеляза и други коне в съседните отделения.

Насочи вниманието си обратно към коня, който дърпаше въжето си. Уплашеният арабски жребец беше по-надеждна охрана от всеки въоръжен пазач. Само че те трябваше да се измъкнат оттук и да стигнат до оръжията в съседния трюм.

Страхът за Сафиа вля огън в кръвта му.

С надеждата, че въжето ще удържи коня, той изскочи през капака, претърколи се по дъските и мина под преградната стена.

Скочи на крака и изтупа голите си колене.

— Побързайте!

Откри един конски чул в ярки жълти и червени цветове. Размаха го към жребеца, за да отвлече вниманието му, докато другите се измъкнат. Конят изцвили, но вместо да се разгневи допълнително от новите натрапници, той задърпа въжето, привлечен от одеялото, което се подлагаше под седлото.

Омаха си даде сметка, че животното вероятно е познало собствения си чул и го е възприело като обещаващ знак, че някой се готви да го изведе на езда, да го измъкне от тази тясна конюшня. Престрелката явно бе засилила желанието на жребеца да се освободи.

С известно съжаление Омаха метна одеялото обратно върху преградната стена, когато Дани и Корал стигнаха до него. Големите очи на жребеца срещнаха неговите, уплашени, търсещи успокоение.

— Къде са оръжията? — попита Корал. Омаха обърна гръб на отделението.

— Би трябвало да са ей там. — Посочи към рампата, която водеше към горната палуба. Три палети бяха наредени една върху друга покрай задната стена. Всяка носеше печата на Кенсингтън.

Докато ги водеше през трюма, Омаха инстинктивно навеждаше глава при всеки картечен откос. Повтаряща се размяна на изстрели в едната и в другата посока, залп след залп. Ако се съдеше по звука, престрелката се водеше от другата страна на двойната врата в края на рампата.

Омаха си спомни въпроса на брат си. Кой ги нападаше? Това не бяха обикновена банда пирати. Беше твърде упорито, твърде добре организирано, твърде дяволски смело.

Стигна до палетите и плъзна поглед по инвентарните им списъци. Понеже сам се бе погрижил за запасите, знаеше, че трябва да има една палета с пушки и пистолети. Откри я и я отвори с помощта на лост.

Дани извади една от пушките.

— Какво ще правим?

— Ти ще си пазиш задника — каза Омаха и грабна един пистолет „Пустинен орел“.

— Ами ти? — попита Дани.

Омаха се заслуша в престрелката, докато зареждаше пистолета си, клекнал на пода.

— Аз трябва да се добера до другите. Да проверя дали са добре.

Но си представяше само Сафиа, усмихната и по-млада.

Веднъж вече бе излъгал доверието й… нямаше да го допусне отново.

Корал избра един-единствен пистолет след огледа на съдържанието на палетата. Бързо и сръчно го зареди с патрони калибър .357, после затвори с ядно движение магазина. Въоръжена, тя изведнъж сякаш се поуспокои, като лъвица която са пуснали от клетката, готова да тръгне на лов.

Двамата с Омаха се спогледаха.

— Трябва да се върнем през долното помещение и оттам да отидем при другите.

Нов залп изтрещя току зад двойните врати.

— Ще изгубим твърде много време. — Омаха вдигна поглед към рампата, която водеше право към центъра на престрелката. — Може да има и друг начин.

Корал се намръщи, докато той очертаваше плана си.

— Сигурно се шегуваш — промърмори Дани. Но Корал кимна в съгласие:

— Струва си да опитаме.

— Да тръгваме тогава. Преди да е станало късно.