Богомил Райнов
Людмила — мечти и дела (3)

ПРЕДДВЕРИЕТО

„Онова, което хората обикновено наричат нещастие, всъщност е физическо преддверие на подема“.

Един късен мартенски следобед на вратата ми се позвъни. Станах неохотно да отворя, като недоумявах кой ли може да ме търси по никое време. Беше Мила. Съпровождаше я само шофьорът, който след появата ми слезе при колата си.

Избъбрих неловко няколко думи за радостта си, че отново се връща в живота.

— Да, в живота и в прозата му, — допълни тя без ентусиазъм, като се отпусна в старото охлузено кресло, където винаги сядаше.

— Още не съм дошла на себе си, а Матев ми вика: „Идваш тъкмо навреме, та да мога аз да изляза в отпуска“. Трябвало да си дописва стихосбирката.

— Може би това е галантен начин да ти отстъпи министерското място.

— Не вярвам. И не се интересувам, — рече с лека досада. Попитах иска ли да направя кафе. Отвърна, че нищо не иска. Край стената бяха наредени няколко наскоро купени картини. „А, ти имаш нови находки!“ би забелязала при друг случай. Този път даже не ги погледна. Седеше унило, слаба и крехка в огромното старо кресло, вперила невиждащ поглед в пространството. Бледото й лице сега изглеждаше още побледо и с някакво отсъстващо изражение.

Готвех се да кажа нещо, за да наруша мълчанието, когато тя сама го наруши:

— Онази книга, дето навремето ми я даде… Тези дни я прочетох най-после. Навремето все отлагах, но тези дни я прочетох от край до край, почти на един дъх, почти като роман…

— Не знам дали такава книга трябва да се чете като роман.

— Нямах търпение. Виках си „сега ще я прочета цялата, пък после вече ще чета спокойно, параграф по параграф.“

Не възразих. Беше дошла при мене, не за да слуша съветите ми, а за да се изприказва.

— Най-странното е, че това нещо е лежало в чекмеджето цели две години, без да се сетя да надникна в него… Цели две години, представяш ли си?

Защо беше нужно да си го представям? Нали същата тази книга пак така безполезно бе брала прахта някога тук, у дома, не две ами двайсет години.

— И на други се е случвало, — промърморих.

— Трябва, изглежда, да си разбиеш главата в някоя катастрофа, за да ти дойде умът… — говореше тя като на себе си.

Замълча. Почти бе мръкнало, та станах да запаля лампата.

— Кой е авторът на книгата? — чух да казва. — Върху корицата няма никакво име.

— Значи ю/.ето [???] е без значение.

— Не може да е без значение.

— Мисълта ми е, че името едва ли ще ти е от полза. Няма да го откриеш в никоя енциклопедия.

Не настоя. Само запита:

— Имаш ли други книги от Учителя?

— Намират се.

— Защо не ми ги дадеш?

Наложи се отново да повторя, че това не са текстове, които могат да се нагъват като романи.

— Тогава давай ми ги една по една. И преди да отговоря:

— Днеска с какво ще почнем?

Донесох й още едно томче. После я изпратих до колата, почти убеден, че с това заниманията приключват. Вече не веднъж бях имал възможност да наблюдавам, как възникналият внезапно ентусиазъм у кандидатите за духовно посвещение, подир туй бързо се изпарява. Защото посвещението — противно на очакванията — не е мигновено преображение. То е дълъг процес. А продължителните неща обикновено лесно деградират до отегчение. И после, нали, средата, с която сме свикнали, непрекъснато и ревниво ни дърпа обратно към себе си с обичайните свои порядки на себичността и безсмислието. Средата си има свой катехизис. А как ще станеш новопокръстен, без да си станал преди туй еретик — еретик от общоприетото, от привичното, от установените норми на тъй наречения здрав разум.

Предполагах, че така ще бъде и с Мила. Но не виждах как бих могъл да попреча. За разлика от църковните ритуали, храмът на истинското преображение е безкрайната самота.

„От дълбините на бездната викам към тебе, Господи! Господи, чуй гласа ми!“

Трябва да минеш през безпределната самота, за да излезеш на Пътя. И едва тогава да усетиш около себе си Незнайните и Невидимите.

Никога не съм имал самочувствието на посветен в окултния смисъл на думата. Макар да съм научил много неща от Учението, никога не съм се смятал за добър ученик. Убеден дълбоко в неговата истинност, далеч не винаги съм имал силата да го прилагам. Убеждението ми, че то е мое верую въпреки цялото ми несъвършенство, се основава на казаното от Елена Рьорих:

„На въпроса, как може да се доближи до Учението този или онзи несъвършен човек? — следва да се отговори също с въпрос: А къде са тия, съвършените?… В нашата задача не влиза създаването на ангели, нека с това се занимава църквата… Нашата задача е далеч по-скромна. Ние просто желаем да помогнем на идващите при нас поне малко да разширят съзнанието си и да получат отговор на много жизнени проблеми, на които църквата не е съумяла да отговори… И така, няма да търсим ангели, ами да се заемем с хората.“

Вече съм писал за пътя, по който съм се приближавал към Учението още преди четири десетилетия и за трудностите, възникващи от конфликта между вътрешните ми убеждения и поведението, което бях принуден да спазвам. При Мила обаче — в случай, че не се касаеше до мимолетно увлечение — тези конфликти можеха да станат далеч по-остри. Самото й място в обществото изключваше всякакво нарушаване на партийната ортодоксия.

Но нали се казва, че времето всичко лекува. И нали нерзумният стремеж към истината и съвършенството се смята от много субекти за болестно състояние. Нищо чудно, след като последиците от злополуката напълно отзвучат, да се разсеят и окултните увлечения на потърпевшата.

Не стана така. Няколко дни по-късно тя отново пристигна у дома. Бе време за вечеря, но по липса на вечеря, задоволихме се с по чаша чай. Оплака се, че в Комитета я занимавали с какво ли не, обаче това не й попречило да прочете и втората книга, та искала да й дам третата. В скоби казано не ми донесе обратно предишните книги, както не ми върна и следващите, които й дадох по-късно. Обясни, че ги задържа не от разсеяност, а понеже постоянно препрочитала едни или други пасажи. Уверих я, че на драго сърце й ги подарявам, стига при нужда и аз да мога да правя справки с някои томчета. Тя бързо намери решение на въпроса, като започна да поръчва и да ми предава ксерокопия от всички книги.

Тая практика бе колкото удобна, толкова и обезпокоителна. В онези години към всеки ксерокс у нас директно се причисляваше и някое зорко око на службите. Напомних на Мила за това обстоятелство. Отговори ми да не се тревожа. Работата била поверена на човек, в когото имала пълно доверие. Думата „човек“ бе употребена в единствено число, но качеството на продукцията подсказваше друго. Томчетата бяха акуратно ксерокопирани на хубава хартия, броширани, подрязани и стегнати в корици. Това не би могло да бъде дело на един единствен труженик. Така участниците в операцията, заедно с Людмила, ставаха поне трима. Та сетих се за думите на онзи древен египетски владетел, според когото, там, където трима души са събрани в името на някакъв заговор, единият от тях е предател.

Една от особеностите на Учението, в което все повече се увличаше Людмила е, че то никога не е било обобщавано в прегледната форма на някакъв наръчник. Поредицата книги останали от баща ми, бяха ценни затуй, че предаваха точно думите на Учителя. Това обаче не беше някакъв курс от лекции. Бяха отделни съждения и разяснения по различни, въпроси. Което означава, че възприемането им изискваше в повечето случаи някаква предварителна подготовка.

Именно по тази причина възникваше необходимостта да бъда не само доставчик на окултна литература, но и справочник за окултна терминология. С това главно се ограничаваше и ролята ми на помощник при нашите събеседвания. Приказките, които години наред се носеха из града, че съм играл ролята на учител или „сив кардинал“ не бяха нищо повече от обикновено злословие.

За характера на самото Учение едва ли е необходимо да разказвам. Опитах се да го изложа възможно по-сбито и по-пулярно още преди четвърт век. Получи се обемист ръкопис, публикуван по-късно в отделна книга.^[1]

Междувременно различни хора са изказвали, и нерядко публикували свои мнения за възгледите на Живкова, а косвено и за същността на учението. Затуй съм принуден — без да влизам в полемика с когото и да било, — да кажа няколко думи по въпроса.

Една от смайващите черти на някои нашенски всезнайковци е тяхната непреодолима интелектуална леност. Те рядко си дават труда да проучат поне в общи линии въпросите, по които авторитетно и категорично се изказват. Това с пълна сила важи и за настоящия случай.

По повод възгледите на Живкова се разпространяваха още през 70-те години различни фантасмагории. Тогава това беше донейде обяснимо, понеже информациите се излъчваха според системата от уста на ухо и отразяваха не само и не толкова фактите, колкото настроенията на разпространителите. А отношението към Людмила на част от интелектуалците ни (доколко те бяха наистина интелектуалци е отделен въпрос) беше доста резервирано, да не кажа неприязнено.

— Прочетох стиховете на Рьорих, — осведоми ме Венко Марковски в кулоарите на някакъв партиен форум в зала Универсиада.

Приличието изискваше да запитам, дали ги е харесал, макар че отговорът съвсем не ме интересуваше.

— Абе Богомиле, това си е чиста мистика, бе!

Откъде да знам. Не ги разбирам тия работи.

— Как „откъде да знаеш“? Нали ти си ги превел.

— Превеждал съм поезия, не мистика.

— И то, с благословията на Людмила Живкова.

— Това пък откъде го измисли?

— Хайде, хайде! Другояче кой щеше да ти издаде преводите.

Мнозина от ортодоксалните марксисти сред писателите и научните работници бяха твърдо убедени, че Живкова изповядва някакви антипартийни мистически възгледи. Не разбираха само две неща: какви точно са тия възгледи и как баща й допуска подобно своеволие. Други отдаваха странностите й на маниакален стремеж да се прави на интересна. Трети смятаха, че всичко е последица от преживяната катастрофа, като само от предпазливост избягваха епитета „луда“.

Подир тържественото оповестяване на новата демократична ера, естествено бе нещата да се именуват вече открито и по възможност по-точно. Случи се обратното. Откъслечните опити да се каже истината бяха заглушени от всевъзможни свидетелства по телевизията и в печата, противоречиви, но сходни в своята недостоверност.

Не става дума за характера на едни или други лични оценки. Всеки има право на свое отношение, по което е излишно да спорим. Става дума за подмяна на самите факти. Тъкмо автори, които дават вид да са добре запознати с материята, причисляват и днес Живкова било към Теософското общество, било към масонството или към Антропософията на Рудолф Щайнер. По каква причина? Единствената вероятна причина е, че тези всезнайковци изобщо нямат представа за какво говорят, осланяйки се на убеждението, че и читателите им са невежи като самите тях.

Други капацитети обявяват по-предпазливо, че Живкова се била приобщила към йогизма. Удобството при използване на подобно определение е в това, че то не определя нищо. На Изток съществува такъв брой школи, подходи и практики, именувани „йога“, та за характеризирането им са съставени дели справочници.^[2]

Със същото намерение да се говори авторитетно, без да се казва нищо, отново се пуска в ход твърдението за мистиката. Един професор, фигуриращ навремето сред помощниците на Людмила, обясняваше по телевизията именно с този термин както нейните възгледи, така и своята въздържаност да наднича в тях. Терминът идвал от понятието „тайна“, а професорът не желаел да надзърта в тайната на Людмила.

Етимологията на думата мистика се знае. Ала не е излишно да се знае и обстоятелството, че възгледите, към които се придържаше Живкова нямат нищо общо с мистиката. Един от авторите, които Мила дълбоко уважаваше — Николай Рьорих — бе казал по този въпрос: „В различни страни пишат за моя мистицизъм… Много пъти ми се е случвало да казвам, че аз изобщо се боя от това неопределено слово «мистицизъм». То прекалено ми напомня за английското «мист» — сиреч мъгла. Мъглявото и неясното не отговаря на моята природа. Обичам яснотата и светлината.“

И в наши дни, както и в миналото, своеобразието на изповядваните от Живкова възгледи се оценяваше най-радикално с мнението, че те са просто резултат на едно болестно състояние. Руският съдебен медик Т.Шишманов например твърди, че мозъчните травми от катастрофата били причина за епилептични припадъци, на които се дължала и „склонността към мистиката и източните култури“. Българският колега на Шишманов — проф. Иван Попвасилев, също съдебен медик и дългогодишен член на ЦК на БКП, твърди същото без подобни увъртания: „Людмила Живкова беше болна от шизофрения“.^[3]

Духовното движение, към което Мила се бе приобщила, се нарича Жива етика или Агни Йога. Това име още преди повече от четвърт век бе познато на доста хора и не представляваше особена тайна. Освен дето бе раздала на няколко души ксерокопията, за които вече споменах, но тя проектираше част от трудовете на Учителя да бъдат размножени и популяризирани у нас при съответна подготовка и в подходящ момент. Обстоятелството, че тя самата непредпазливо беше разкривала и документирала своите тъй наречени тайни, доказва най-добре цялата несъстоятелност, а често и злонамереност на всевъзможните лъжесвидетелства по въпроса.

„Да, но къде да ги намерим тия митични трудове?“ — може да възрази някой Тома Неверни.

„Ами разходете се до площад Славейков и вероятно ще ги откриете на някоя от книжарските сергии“ — бих отговорил.

Звучи невероятно, но е така.

Някъде през 1996 мъжки глас ми се обади по телефона. Съобщи ми, че готвели за печат пълната поредица книги на Агни Йога, та искаше разрешение да използват като предговор към първия том няколко страници от монографията ми „Тайното учение“. Разреших естествено и пожелах успех на начинанието, макар да се съмнявах в скорошната реализация.

Два или три месеца по-късно получих току-що издадената първа книга на поредицата. Цветната корица бе достатъчно шарена, за да привлича вниманието, хартията — не особено качествена, шрифтът — прекалено дребен, ала важното беше, че доброто начало е вече налице.^[4]

1996… Скромният вид на томчето, ухаещо още на печатарско мастило, ме върна с две десетилетия назад.

1976. Вечерта преминаваше в нощ. Бурният есенен вятър обливаше прозореца с потоци вода. Седях зад бюрото и пушех, загледан инертно в недовършения си ръкопис. Насреща в голямото старо кресло се бе разположила Мила. В кабинета витаеше тютюнев дим и лошо настроение. Беше се отбила уж за малко преди да се прибере у дома си, но разговорът се бе проточил и затънал в неприятна посока. Ставаше дума за техническите неуредици около пренасянето в Париж на голямата изложба „1000 години българска икона“.

— Хората по света правят технологически революции, ние се туткаме за най-дребни неща, — говореше отегчено Людмила. — Французите навреме са си уредили нещата. Ние — не. На нас винаги ни пречат сроковете.

Не беше в характера й да унива, но този ден неприятностите явно й бяха дошли в повече.

— Би трябвало да е обратното, ако действието на срока е неминуемо…

— Ако действието на срока е неминуемо, всички обстоятелства са добри — продължи тя фразата ми. — Пожарът осветява пътя. Гърмът те буди в часа за бдение. Пороят измива калта от пътя. Няма насрещни явления…

Беше цитат от Учителя. Помнеше думите му по-добре от мене.

И подир малко:

Казано е, за да ни ободри, а звучи като укор. И така те потиска… Тебе не те ли потиска?

— Неизбежно е. Но стремежът да си винаги най-най също не е от полза. Понеже не може винаги да си най-най. Уж те мобилизира, а носи само разочарование.

— Ами тогава да се примирим с безсилието си и да я караме като всички.

— Не казвам това. Обаче знаеш, че даже героите не прекарват дните си само в геройски подвизи. Аз не съм герой, нито имам амбицията да бъда. Задоволявам се да правя по-дребни неща.

— Като шпионски романи, — подсказа тя.

Беше ми на езика да отвърна, че не пиша само шпионски романи, ала премълчах.

Настъпи неприятна пауза, запълвана само от барабаненето на дъждовните капки по прозореца.

— Прощавай, — чух я да казва. — Не исках да те засегна. И понеже продължавах да мълча:

— Сега остава и да се изпокараме…

— Може би ще е най-добре, — промърморих. — Но знаеш, че не е възможно.

И за да покажа, че сме пропуснали шанса да смалим напрежението чрез кавга, подхвърлих:

— Ти всъщност позна. В момента пиша тъкмо шпионски роман. В главата ми обаче се върти и по-сериозен проект, рискован точно по твой вкус. Единствено от тебе зависи, дали ще го бъде или няма да го бъде.

Усещах, че е уморена, пък и в проекта ми нямаше нищо спешно. Раздрънках се просто, за да залича следите от възникналото помежду ни раздразнение. Тя вероятно по същата причина даде вид, че би искала да чуе намеренията ми още сега. Тъй, че казах, каквото исках да казвам. Людмила в началото слушаше доста разсеяно. Сетне взе да се отърсва от апатията си, прекъсваше ме с въпроси, възразяваше, додето накрая заключи:

— Не виждам нищо неосъществимо. Защо чак сега ми го казваш?

— Струва ми се, че идеята е съвсем щура.

— Как ще е щура. Трябва само да обмислим добре подробностите.

Искаше ми се да е права. Когато малко по-късно я придружавах по стълбите към колата, забелязах с риск да охладя ентусиазма й:

— Дано само Десето да не е записало вече разговора ни.

— Никой нищо не записва, не се безпокой. Шофьорът дремеше в колата си. Дъждът беше спрял.

— Ето че и времето се оправи, — рече Мила. — Това е добър знак за проекта ни.

Вината за възникване на щурата идея бе колкото моя, толкова и на самата Людмила. След като тихомълком и без мое съгласие бе възприела практиката да размножава в ксерокопия книгите на учението, въпросът за произведените бройки вече не бе от първостепенно значение, понеже от всяка бройка можеха да се копират нови бройки. Чисто риторичен следователно ставаше въпросът дали и доколко органите са в течение на това нелегално производство. Ако се правеха на разсеяни, то беше вероятно, защото не се касаеше за някаква подривна литература и, което е по-важно, защото скромната самодейна печатарска изява ставаше по поръчка на другарката Живкова.

Оттук и идеята ми, че щом сме се хванали да правим нещо, нека поне да го правим като хората. Книжките можеха да се печатат нейде на Запад в съвсем ограничен тираж и на тънка хартия, тъй че да бъдат удобни за пренасяне. Открит оставаше само деликатния проблем за вноса на продукцията, но той трябваше да бъде решен от Живкова. При нейния авторитет и при естеството на института, който ръководеше, не беше трудно пратките да минават под формата на някакви невинни материали.

За да поясня, че планът не бе скалъпен съвсем на версия, налага се да направя едно малко отклонение.

От края на 50-те години в Женева работеше като служител в библиотеката към ООН българинът Теодор Димитров. Редкият шанс да заеме поста си в международния институт, където по неписано правило приемаха само кандидати от капиталистическите страни, се дължеше на изключителните качества, с които Димитров бе успял да спечели конкурса за съответната длъжност. Без да влизам в подробности за възпитанието и образованието му, ще кажа само, че това бе млад мъж с приятна външност и добри обноски, владеещ пет западни езика и добре запознат с библиотечното дело. Запознах се с него при едно пътуване за някакъв симпозиум на ЮНЕСКО в Женева през май 1961. За последен път се видяхме през юли 1981. Двайсетте години между тези две дати представляват и периода на общуването ни. По онова време ми се случваше да пътувам по различни поводи до Женева, но той нито веднъж не се върна в България. Неотдавна ми съобщиха, че е починал на 17 август 2002 в Женева. Два столични всекидневника споменаваха с няколко реда за смъртта му, главно заради завещанието, направено в полза на държавата ни. Подробности за самия покойник липсваха. Известно е, че ние по традиция проявяваме по-голям интерес към грабителите, отколкото към дарителите.

Теодор Димитров беше от ония достойни граждани, които в страните с цивилизовани държавнически порядки биват награждавани, макар и посмъртно. Една от заслугите му към България беше, че като висш служител в ООН с достъп до всички големи библиотечни хранилища, той издирваше, копираше и размножаваше на свои разноски редица документи, важни за националната ни история. Именно това обстоятелство ме подтикна да използвам дружеските си отношения с Теодор, за да получа информацията, необходима ми за споменатия вече мой проект.

Наскоро след разговора с Людмила ми се случи да пътувам до Женева. Срещнах се с Димитров в някакво кафене нарю Мон Блан. Обясних му накъсо какъв е проблемът ми. Той охотно се съгласи да ми достави необходимите сведения от някаква фирма и да ме осведоми на следния ден. Въпросът му какво се готвя да публикувам, ме постави в донейде неловко положение.

Не го излъгах, обаче не му разкрих и цялата истина. Нещата се развиваха приблизително като при срещата между Джон Пирпънт Морган и Хенри Форд в романа „Регтайм“ на Доктороу. Морган, току що завърнал се от Египет, се опитвал с недомлъвки да въведе събеседника си в някои възгледи на окултизма, но говорел с недомлъвки, за да не би онзи да го сметне за превъртял. Отегчен от тия усуквания, Форд по едно време рекъл: „Доколкото разбирам, вие имате предвид възгледа за прераждането. Излишно е да ме убеждавате в него, аз го споделям напълно.“

Не знам дали горната среща изобщо се е състояла — Доктороу е известен с похвата си да съчинява исторически „факти“. Но в моя разговор с Теодор няма нищо измислено. Обясних му, че ако направя това, което съм намислил, ще го направя на своя глава и го осведомих за характера на произведенията. Премълчах единствено, че с проекта ми е запозната и Живкова.

Димитров от своя страна ми разказа, че имал връзка с неколцина млади хора, негови колеги от ООН, които споделяли идеите на Агни Йога и периодично си правели срещи да ги обсъждат. Всъщност именно той пръв спомена името Агни Йога, докато аз до този момент, също като стария Морган, предпочитах недомлъвките.

Верен на даденото обещание Теодор още следната вечер ми донесе в кафенето точна справка за условията на фирмата, според изискването — добро качество при минимални цени. Неотдавна, докато ровех архивите си намерих случайно запазени листчета с бележките му по въпроса.

— При един скромен тираж цената също е съвсем скромна, — признах. — Особено ако можеше да се заплаща в левове…

Намекът ми беше достатъчно прозрачен, та да е нужно да се дешифрира. Димитров побърза да ме увери, че мога да разчитам на него. Възразих, че ми е неловко да се възползвам от щедростта му, като естествено мислех обратното.

Людмила бе доволна, че сега, подир пътуването до Женева, смътното намерение вече се превръща в конкретен проект. Но преди да се пристъпи към осъществяването на проекта предстоеше да се решат още два въпроса. Излишно е да казвам, че тя вече ги бе решила за себе си: Първият се отнасяше до езика, на който следваше да се публикуват книгите — руски или български. Вторият бе относно съставянето на някакъв встъпителен труд, понеже, както бе споменато, овладяването на материята бе трудно без предварително пояснение. И двете тези задачи — това също е излишно да го казвам — бяха предоставени на мене.

Когато възразих, че да се заема с превода на десет книги би означавало да изоставя за неопределено време другата си работа, Мила бързо отстъпи:

— Прав си. Преводачи ще се намерят. Ти приготви встъплението. Сега то е най-важното.

По този въпрос нямахме противоречия. Без да съм се смятал когато и да било за специалист по окултните проблеми, надявах се, че ще мога да изложа в популярен вид някои от основните положения на Учението. По този начин щях да реагирам на множеството измислици, родени от злонамереност или невежество.

Додето пишех книгата, Живкова на няколко пъти се отбиваше в къщи. От различните теми, по които разговаряхме, много ясно си спомням само една:

— Знам, че не обръщаш внимание на тая подробност, но искам отново да те предупредя: Този апартамент се подслушва, — напомних.

— Щом ти е известно, че се подслушва, защо го казваш на глас? — засмя се тя.

— Ами точно за това: за да знаят, че знаем, та да не разчитат, че ще чуят нещо по-така.

— Хубаво! Аз имам начин да проверя и ще го направя още тия дни, за да се успокоиш.

— Направи го.

— Ще го направя.

Когато дойде отново следващата седмица, не пропуснах да се осведомя:

— Провери ли за онова нещо?

— Не ми остана време, но ще проверя, не бой се. Няколко дни по-късно пак я подсетих и пак се оказа, че не успяла да направи проверката. Подир което добави:

— Какво толкова се притесняваш? Нали виждаш, че аз не се притеснявам.

Притесняваше се, и то тъкмо от въпросите ми. Беше проверила и беше разбрала истината. Личеше си достатъчно ясно, понеже не я биваше да лъже. Личеше си и по това, че темата за издателския ни проект взе да остава на заден план, а после съвсем отпадна от разговорите.

Междувременно продължих да пиша книгата и за три-четири месеца я завърших. Мисля че бях й поставил заглавието „Учителят и учението“. Мила бе доволна от бързината на изпълнението. Била будувала цяла нощ додето я прочете. Каза няколко добри думи за простотата и яснотата, с която съм успял да изложа редица сложни неща и изрази недоволството си от това, че докато съм изтъквал щедро заслугите на Елена Рьорих, съм подценявал Блаватска. Друго — какво? Друго нямаше, тъй че сменихме темата.

Разговорът се водеше в хола ни, сиреч почти на всеослушание. Нямам предвид Соня и Светлин, които бяха също тук, а по-скоро Невидимия трети, както гласеше названието на един филм. Едва по-късно, когато слизахме с асансьора, Людмила забеляза полугласно:

— Ще трябва да отложим нашия проект… Засега.

Това „засега“ щеше да се окаже твърде продължително. Никога вече не заговорихме за книгата ми. Накрая тя все пак излезе от печат, макар под друг заглавие и точно десет години след като Мила си беше отишла.^[5]

Живков не обичаше да чува неприятни неща за близките си. Хората натоварени да подслушват и да донасят, също избягваха да го осведомяват за подобни неща, понеже не знаеха как ще реагира. В случая обаче информация за проектите на щерката бе стигнала под някаква форма до него. Той бе кипнал и ударил по масата.

Приказките, че Людмила можела да прави каквото си иска, бяха само до някъде верни. В онези години даже Живков не беше свободен да прави каквото си иска, та камо ли дъщеря му.

Казах вече: Мила никога не е била моя ученичка. Пропуснах само да добавя, че у нея, отрано дремеше предразположението да бъде учителка. Не по отношение на мене, но по отношение на доста други зрели и отдавна приключили с образованието си хора. Отделен въпрос е доколко успяваше, ала беше забавно да гледам как тази млада жена, с външен вид почти на ученичка от горните класове, се опитва да наставлява тромави в мисленето партийни и държавни апаратчици, закалени в горнилото па доктринерското скудоумие.

Времето, когато получаваше и усвояваше една по една книгите на Адепта, бе преминало бързо. Жадна и ненаситна за знания, тя прерови и остатъците от бащината ми библиотека — Блаватска, Ани Безант, Чарлз Летбитър. По-късно по различни пътища се появиха и авторите на сходни доктрини — Рудолф Щайнер, Пьотр Упенски, Шри Арубиндо.

— Ти вече съвсем пренебрегна съвета на Еклесиаст да не прекаляваме с четенето, — подхвърлих веднъж.

— Това е по Стария завет, — възрази тя. — В Новия липсват подобни указания.

Преднамерено казах „усвояваше“, а не просто преглеждаше или прелистваше. Правеше си бележки по прочетеното, подчертаваше, класираше по-съществените параграфи. Донесох й от едно пътуване в Германия миниатюрно шкафче с библиотечни фишове. Излишно беше да питам за какво й е необходимо. Чудех се само как съдържанието на тази все по нарастваща камара книги се побира в главата й. Много години по-късно в един разговор по телевизията Иван Славков, на въпроса как съпругата му си е прекарвала времето, отговори с две думи, които повтори и потрети:

— Четеше и пишеше, четеше и пишеше…

Именно в годините, когато тя все така неуморно четеше и пишеше, един наш общ познат бе промърморил по същия повод:

— Дилетантска работа. Има учени, които жертват целия си живот, за да установят морфологията на някоя доисторическа вкаменелост. А ние благоговеем пред любители, дето напират да вместят в малките си мозъчета цялото мироздание.

Въпрос на светоотношение. Мила наистина не се интересуваше особено от вкаменелостите. Тя беше възприела диалектиката на два известни още от древността постулата:

„Светът е тайна“. И „Няма тайна, която да не е постижима“.

Оттук упорството, с което отстояваше изискването за разширение на съзнанието. Оттук и интересът към големите окултисти в стремежа им да обяснят необясненото. Третирана от някои скептици като мистичка, за да не кажа смахната, тя изпитваше респект пред научното познание като дълъг, труден, ала надежден път към постепенно проникване в Тайната. В личната си библиотека, която все по-вече обогатяваше, Мила виждаше основа на документацията, необходима за дейността на един сериозен научен институт. Този институт, обозначаван в разговорите ни с името „Рьорих“, бе един от проектите, целящи да придадат практическа стойност на призива за разширяване на съзнанието.

Само, че както е известно, прилепите ненавиждат светлината. Нелепият край на Живкова послужи като сигнал не само за зачеркване на всички нейни проекти, но и за унищожаване на всяка следа, напомняща за тях. Да разпитваш какво е станало с личната й библиотека или с ръкописите, беше колкото безполезно, толкова и опасно. Истинската Людмила трябваше да бъде зачеркната от историята, с цел да бъде заменена с бездарно сглобения уродлив партиен макет на Незабравимата.

Основните възгледи на Людмила за човешкото битие и за космическата безпределност бяха в общи линии близки до моите. Не защото аз й ги бях внушил, а защото източникът беше един и същ, — словата на Учителя Мория, оповестени на света чрез книгите на Елена Рьорих.

Като използвам израза „в общи линии“ това подсказва, че помежду ни е имало различия, но те не бяха съществени. Когато не беше съгласна в нещо с мен, тя не се колебаеше да го изрази. Трябва да призная, че за разлика от нея, аз понякога премълчавах своите несъгласия. Пристигаше обикновено привечер, достатъчно претоварена с обичайните служебни дертове. Пристигаше с намерението да се отърси от делничната проза. Не желаех да я посрещам с възражения и несъгласия, та дори да са от философско естество.

Времето, когато тя най-вече задаваше въпроси, а аз трябваше да обяснявам това или онова, отдавна бе минало. Сега вече моята роля нерядко се свеждаше до това, да слушам и да мълча или да кимам в знак на съгласие. Успокояващо и отморяващо. Освен нас двамата към разговора често се присъединяваха и други — Соня, Александър Лилов, Светлин. Изобщо все близки хора, ако не броим Невидимия трети. Затуй Людмила си позволяваше да развива свободно някои по-деликатни теми и да нарича нещата с истинските им имена. За жалост ние не бяхме единствената аудитория, пред която тя правеше това.

Един следобед Ваньо Славков ми се обади с предложение да се видим, но по възможност насаме. Видяхме се, пихме кафе, дори запалихме по една пура, — в ония години, поради бойкота на Запада срещу кубинските пури, те се продаваха у нас на безценица.

— Искам да те помоля да поговориш с Мила, — разнесе се по някое време гласът на Ваньо през облака дим.

— За какво, по-точно?

— Сещаш се за какво. За приказките й.

— Смятам, че Мила е достатъчно съобразителна, та да е нужно да я предпазваме от самата нея.

— Толкова е съобразителна, че вече се опитва да посвещава в теософията и членове на политбюро. Онзи ден я слушах, как обяснява на Петър Младенов принципите на прераждането.

Ваньо разполагаше и с други красноречиви примери, та продължихме разговора чак до края на пурата. Разбира се, обещах да говоря с Людмила, макар да не вярвах, че това ще има ефект. Тя се осланяше на собствения си усет и не обичаше да я съветват. Затуй реших да използвам обиколен път на въздействие, когато се отби у дома няколко дни по-късно.

— Ти нали чете „Писмата“ на Елена Рьорих, дето преди няколко месеца ти ги дадох?

— Не ти, ами аз ти ги дадох.

— И вероятно помниш нейните думи за популяризацията на Учението?

— Какво имаш предвид?

— Нейните предупреждения: „Не вербувайте последователи. Не мисионерствайте. Не приканвайте.“

— Да, но какво имаш предвид? — настоя Мила. И още преди да отговоря:

— Сещам се: Ванчо ти е идвал на гости. Излишно беше да отричам.

— Ами те, цитатите, са по същия повод.

— И как да ги разбираме, според теб? Да седим със скръстени ръце и да чакаме Светия Дух да изпълнява задачите ни?

— Имам предвид да внимаваме, за да не би вместо да изпишем вежди, да извадим очи.

Казах още нещо по темата. Изслуша ме търпеливо, но не се съгласи. Във всеки случай — не веднага. Накрая, след като и двамата изчерпахме доводите си в препирнята, все пак отстъпи.

— Усещам, че понякога се увличам. Но когато хората сами питат и ме слушат с такъв интерес, как бих могла да премълча истината?

— Слушат, за да ти правят добро впечатление. А после злословят зад гърба ти.

— Вероятно има и такива. Обаче не мисля, че всички са лицемери.

И понеже вече бяхме поели по пътя на цитатите, тя ми припомни притчата за Сеяча:

„Ето, излезе сеяч да сее…“

И додето произнасяше с обичайния си припрян, малко забързан глас евангелските фрази, почувствах, че вече се е вживяла в ролята на сеяча.

А камениста и безплодна бе почвата, върху която бе излязла да сее.

По силата на предразсъдъците, които обществото въздига като неписани закони, кариеризмът в едни случаи може да се смята за порок, а в други — за естествен стремеж към успеха. Щом си станал дипломат, няма нищо обидно в това, да казват, че си „от кариерата“. Щом си военен, съвсем нормално е да се осланяш на Наполеоновата максима, че „всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл“. Но ако си човек на науката или изкуството, какво друго би било редно да желаеш, освен да растеш като специалист или творец.

Този род разсъждения може да има някаква стойност, ако говорим за по-далечното минало. И макар практичните българи да твърдяха, че „Гъдулар къща не храни“, народът ценеше добрите си гъдулари, без да се интересува от ранга и еполетите им. Това, че Елин Пелин е бил селски даскал, Яворов — пощенски чиновник, а Майстора — писар в съда, с нищо не помрачаваше славата им.

Промените, настъпили подир 1944, засегнаха и явлението, наричано най-общо „кариера“. Процесът на все по-властно одържавяване, обхванал и материалния, и духовния живот на хората, неизбежно водеше до преоценка или направо до обезценяване на предишните ценности. Паметна е от онова време крилатата фраза на поета Младен Исаев: „При социализма, ако не успееш да получиш добър пост, все едно, че си нищо“.

Да си „нищо“ в казионно бюрократичната йерархия — това също може да съдържа известно скромно очарование. Казал го е още някога Беранже:

„Приятели, не ща от вас внимание; на друг предлагайте медали, титли, власт. Не съм роден за тези занимания, към дворцови съблазни нямам страст. Какво ми трябва ли? Момиче стройно, насъщен хляб, веселие спокойно. Че още някога, при родното огнище, ми каза Бог: Не ставай нищо.“

Людмила притежаваше и възможности и предразположение за спокойна научна работа. Тя не беше от амбициозните, които се насочват към политическа кариера, понеже не ги бива за друго. Още подир защитата на дипломната си работа бе удостоена с научна степен „кандидат на историческите науки“. През 1974 публикува монографията си „Казанлъшката гробница“ и бе избрана за старши научен сътрудник. Завърши задочно история на изкуството в Москва. Издаде през 1977 изследването си „Четириевангелието на цар Иван Александър“. Подготвяше книга за Владимир Димитров-Майстора. Нямаше материални нужди. Не изпитваше суетни стремежи. Какво толкова би могла да очаква от министерския ранг, освен завист и задкулисни интриги? Каква нужда имаше от политическите постове в една партия, към която изпитваше все по-голямо недоверие?

За хората, които познаваха Людмила, отговорът на горните въпроси бе ясен. Оставаше обяснението, че инертно е отстъпила пред влиянието на средата, в която е израсла и пред внушенията на високопоставения си баща.

Не беше това.

Пиер-Жаи Беранже. На приятелите ми, станали министри.

Обяснението бе съвсем друго. И началото му лежеше в отдавна минали неща, като онзи късен мартенски следобед с бавно прииждащия здрач и с нейния глух глас, уморен и едва доловим, сякаш говореше на себе си:

— Трябва, изглежда, да си разбиеш главата, за да ти дойде умът…

Отзвукът от потреса, вече осъзнат, но все тъй болезнен. Подир който щеше да дойде другото.

Не я запитах никога за онова — другото. Подозирах, че е твърде неповторимо, за да се преразказва. И твърде странно, за да се изрази с думи. Защото как ще опишеше тръпното сияние, което изведнъж те обгръща, и шокът на преглеждането, и самотата, пълната самота, през която кротко и властно се спуска към тебе онзи лъч.

Озарението.

Сякаш под блясъка на мълния, тя бе видяла внезапно живота си в нова светлина. И бе усетила бъдещето да се разкрива в далечни ведри пространства. И в един миг бе доловила Смисъла след всички досегашни безсмислици. Както бе казал Йоан Богослов:

„И видях ново небе и нова земя“

(Откровение. 21:1)

Едва по-късно, когато тръпното сияние избледнее до унилата светлина на земния ден и наоколо отново заприижда врявата на пазарището, ще изплува прозаичния неотменим въпрос:

— А сега, накъде?

За да стане ясно, дали Озарението е било само една илюзия или илюзия е онова, което до този момент си възприемал като живот. А в случай, че Озарението не е било мираж, — дали да се изолираш от суетата и нечистотията на пазарището или да се възправиш срещу него в името на истината и доброто. Вечната дилема. На времето баща ми я беше изразил в едно заглавие:

„Между пустинята и живота“.

Изборът е твърде лесен, ако го правим на нивото на обичайното делнично съществуване. И доста труден, ако вече сме осъзнали колко жалко и безсмислено може да бъде това съществуване, не само в личен, а и в общочовешки смисъл. Някога Томас Елиът бе изразил презрението си към „тази огромна панорама от нищожност и анархия, каквато е съвременната история“. Но той само повтаряше в модернизиран вариант онова, което три века по-рано бе писал Шекспир в своя „Макбет“: „Животът е история, разказана от идиот, изпълнена с шум и ярост, и която няма никакъв смисъл.“

В светлината на Озарението Людмила бе прозряла смисъла й бе направила своя избор. От този момент нататък започна новото летоброене в нейния кратък живот — седем години, през които тя се опита с невероятна енергия и упорство да приложи някои от идеите на Учението, въпреки съпротивата на склерозиралата партийна бюрокрация. И нека не си въобразяваме, че всичко в нейната апостолска дейност е вървяло по мед и масло, поради щастливото обстоятелство да се нарича Живкова.

Нейде към края на 1978, при едно заседание на висшия партиен орган, Тодор Живков подхвърлил:

— Някои другари са подготвили предложение Людмила Живкова да бъде издигната като член на Политбюро… Какво ще кажете?

— Какво ще кажем ние не е толкова важно, — обадил се Тодор Павлов. — По-важното е какво ще каже народът.

— Добре, добре, — промърморил Живков. — Въпросът не е актуален и не фигурира в дневния ред, фигурираше обаче на първо място в клюките по него време и някои писатели не се колебаеха да изразят възхищението си от смелостта на бай Тодор Павлов.

— Това е тя, старата гвардия, — умиляваше се Иван Бурин. — Няма мила-драга при тях, щом става дума за партията.

С Бурин бяхме на различно мнение по много въпроси, което не пречеше да бъдем приятели. Бе от малцината твърдолинейни комунисти, възприемащи развитието на събитията като лична драма, а по-късно и като трагедия. Подир ноември 1989 се самоуби.

Поведението на Тодор Павлов бе от по-друго естество. За да не се откланям в биографични подробности, ще спомена само, че принципните позиции у нас рядко са били дотам принципни, та да се пренебрегват личните дертове. Кокетиращ някога с известно свободомислие, бай Тодор от началото на 50-те години, та до смъртта си отстояваше крайно догматични позиции. Бихме могли да махнем с ръка и да кажем, че това си е негова работа, ако не беше привичката му да въздига личните си пристрастия като мярка за партийна ортодоксалност. Самовъоръжил се с тази мярка той раздаваше свирепи присъди спрямо всичко, откланящо се от каноните на соцреализма. От това най-много си патеха беззащитните млади автори.

Между него и мене също възникнаха противоречия. Смяташе ме за еретик в областта на марксическата естетика, която надзираваше като свое частно стопанство. При една дискусия върху книгата на Роже Гароди „Реализъм без брегове“ обяви позицията ми за недопустимо мекушава. За да ме срази беше се въоръжил дори с репродукции от „човеконенавистически“ картини на Пикасо. И докато размахваше пред аудиторията някакво голо тяло от кубистичния период на майстора, питаше възмутено:

— Кажете, другари, може ли човек да се влюби в такава жена?

— На тебе и Венера от Ботичели да ти поднесат, все тая! — репликира го Иван Мешеков от дъното на залата.

Понякога обаче нещата не бяха чак до там шеговити. Додето бях главен редактор на „Литературен фронт“ бай Тодор ни изпрати директивна статия (неговите винаги бяха директивни) за някои тревожни явления в творчеството на по-млади автори като Йордан Радичков, Коста Павлов и други. Реших да не я помествам. Две или три седмици по-късно ме извикаха при Живков.

— Защо сте обидили така бай Тодор? — полюбопитства той.

Изложих с няколко думи аргументите си. Партийни, разбира се. Нали се намирах пред шефа на партията:

— Ммм дааа, — проточи шефът, докато вероятно намисляше отговора си.

Погледна замислено към прозореца, после се обърна към мене и произнесе сериозно и донейде тържествено, сякаш говореше от трибуната:

— Нашата партия има три колоса в идеологията: Благоев, Димитров и Тодор Павлов.

Замълча, сякаш преценяваше реакцията ми. Сетне повтори:

— Истински колос, това е Тодор Павлов. После добави по-тихо:

— Само, че съвсем изкуфял!

Сигурен съм, че е споделял тази скръбна констатация и с други хора, та няма начин бай Тодор да не я е научил. Към тази обида се бяха прибавили впоследствие и враждебните чувства на Колоса спрямо дъщерята на Живков, която вече бе дала достатъчно доказателства, че е също толкова враждебна към партийните троглодити.

Толкова за принципните позиции на академика.

Но Големия шеф също имаше своите принципи. Единият от тях бе, че не обичаше да му се противоречи. Няколко месеца по-късно, по време на поредния пленум през юли 1979 Людмила все пак бе предложена и утвърдена за член на Политбюро. Предложението бе направено от Александър Лилов и в отсъствието на Живков, който по онова време бе на посещение в Италия. Изобщо, — никакви основания да се твърди, че бащата има нещо общо с възхода на дъщерята.

Въпреки тия деликатни ходове в стил „ни лук ял, ни лук мирисал“, мълвата, че Людмила е твърде амбициозна продължаваше, съпроводена с добавката, че таткото прави всичко възможно, за да й осигури бързата кариера. Така си беше. Но като се връщам назад мислено, чак додето ми стига спомена и обхождам пак тъй мислено родната политическа менажерия, питам се: „Колко и кои са били скромните дейци в тия селения? Май че няма такива.“ „Скромен политик“, това си е чист оксиморон от типа „дървено желязо“.

Амбициите на Живкова трудно биха били вярно разбрани, ако ги разглеждаме само като черти на характера, вън от условията на времето и обстановката. По силата на един парадокс нейното включване в състава на висшия партиен орган стана в момент, когато тя вече напълно се бе отчуждила от партийната идеология. Защо й беше нужна тази съмнителна победа? Ами по простата причина, че всички важни за страната въпроси се решаваха по него време именно в партията, понеже дисидентските клубове още не бяха открити, а не бяха открити, понеже още нямаше дисиденти.

Ако слушаш днес някои новопокръстени демократи, пренаписали чевръсто биографиите си, всичко може да ти се стори твърде просто: От едната страна са те самите, предтечите на свободното общество, от друга страна са останалите — комунистическата сволоч. Само, че „предтечите“ по онова време най-често също бяха партийни членове, публикуваха книгите си, получаваха звания, димитровски и други награди или си кротуваха като партийни съмишленици.

А понеже този род безпартийни страдалци обичат да разказват басни за това как прословутото Шесто управление на ДС непрекъснато ги тормозело и вървяло по петите им, изкушен съм да цитирам няколко реда от спомените на последния началник на управлението генерал Антон Мусаков, отнасящи се именно до такива герои:

„Те никога не са страдали! Те за нищо не са били репресирани! Даже са помагали други да изпитват мъка. И много бързо забравиха как щедро бяха облагодетелствани от режима, как безсрамно превиваха гръб, как грабиха с всички сили от народната хазна. (Георги Друмев, Петко Бочаров, Михаил Неделчев, Енчо Мутафов и др.)“.^[6]

И още:

„В целия този многоброен състав под формата на «помощи», «контрактации», «завишени хонорари», заемане длъжности «по съвместителство» и т.н. активно се обогатяваха такива обвинители на Управлението, като Ал. Йорданов, Михаил Неделчев, Елка Константинова, Енчо Мутафов, Димитър Коруджиев, Васил Станилов и др.“^[7]

В своя кратък мемоар Мусаков съвсем леко е повдигнал само единия край на завесата, прикриваща панорамата на политическите гадости от по-ново време. Огромният материал, с който разполагаше в тази област, генералът бе оставил за по-късно, тъй като героите на панорамата вече се бяха въоръжили със закони, запрещаващи обнародването на мерзостите им. За жалост смъртта го отнесе, преди още да успее да се изкаже. А имаше да казва много.

Фактите обаче остават и вероятно ще дойде време да бъдат припомнени. Ако не за друго, поне за да се веселят любителите на черния хумор. Които ще се развличат примерно с факта, че не друг, а тъкмо Михаил Неделчев, двукратно споменат от генерала, бе натоварен с почетната задача да определя кой е бил у нас дисидент и кой — не.

Живкова бе избрана за председател на Комитета за култура в началото на юли 1975. Седмица или две по-късно ме покани да участвам в някакво съвещание, което било много важно.

Съвещанието стана в една вила край София. Помощникът на Людмила, с когото пристигнахме, ме въведе от обляната в слънце тераса в някакъв усоен хол. Край дългата маса вече бяха се разположили към дузина участници. Доколкото познавах неколцина от тях, следваше да предполагам, че се касае за интелектуален елит. Особено след като тук бе и директорът на Института по култура с многозначителното име Елит Николов. Нямах време да разпитвам за темата на занятието. На отсрещния край на масата тъкмо в момента се настаняваше и самата Председателка.

Нищо общо с приветливата усмихната Людмила от някогашните петъчни сбирки. Не бих казал, че сега бе почнала да важничи, но имаше сериозен и донейде угрижен вид. Обясни накъсо, че след като сферата на дейност за Министерството е културата, би следвало да си изясним какво всъщност разбираме под понятието „култура“ и оттам — как виждаме специфичните си задачи за нейното развитие.

После ни даде думата. И започна говорилнята.

Стори ми се, че противно на партийната традиция, дежурни изказвания не бяха подготвени. Поне двама-трима от участниците обаче вероятно предварително бяха информирани по темата — личеше си, че са прочели предния ден нещичко по въпроса. Други разчитаха главно на рутината си да говорят много, без да казват нищо — умение, толерирано у нас при всички режими. Трети търпеливо изчакваха да извлекат своите изказвания от изказванията на преждеговорившите.

Времето се точеше бавно. Празнословието — също. От нямане какво да правя, наблюдавах бегло Людмила. Доста умело криеше отегчението си. Даже се правеше, че слуша внимателно. Влизах й в положението, но нямаше как да й помогна, освен да спестя собственото си изказване. Което и сторих. Накрая съвещанието все пак приключи. С обещание да продължи на следната заран.

— Ти повече не се весна на нашето обсъждане, — забеляза Мила, когато подир няколко вечери се отби у дома.

— За какво да идвам. Не съм културолог.

— И нямаш мнение по въпроса.

— Е, ако е просто до личното ми мнение, скалъпил бях нещо, за в случай, че ме извикаш пред черната дъска.

Посегнах към бюрото и взех един лист, оставен там предния ден:

— Да ти го прочета ли?

— Разбира се. Макар, че по-добре ще е да го прочетеш пред всички.

— Пред всички ще ме е срам. Но пред тебе — може. Нали и двамата не сме културолози.

И зачетох:

„Културата, това е синтезът от достиженията на обществото в неговото материално и духовно развитие, съставящи културните му традиции и служещи за по-нататъшния му прогрес“.

— Само толкова ли?

— Може и в по-друга редакция: „Понятието култура обединява достиженията във всички сфери на човешката дейност, резултат от умствения и физически труд в тяхното единство“.

— И какво още?

— „Съдържанието на културата е творческия съзидателен труд на човека във всички области на живота. Отношението към труда е най-важния белег за нивото на човешкото развитие.“

— Чудесно! — прецени Мила. — Твоите формулировки почти напълно съвпадат с вчерашните на… (Спестявам името).

— Не се учудвам Защото съм ги преписал от същото място, от което ги е преписал и той: „философская Енциклопедия“, том 3, стр. 118.

— Ами нали такава е ползата от енциклопедиите: да ни доставят полезна информация. Какво лошо има в това?

Не ми се спореше. Замълчах.

— Трябва да поставим едно ново начало, да очертаем задачите, да раздвижим тия мозъци, — произнесе уморено тя, недоволна от мълчанието ми.

— Така е. Напълно те разбирам. Но защо да почваме с бъбрене. За бъбренето — мераклии колкото щеш. А има толкова неща за правене.

— Кажи ги.

— Ти по-добре ги знаеш.

— Нищо де. Подсети ме! Кажи поне едно.

— Ами ето! — посочих захвърления на дивана брой на „фигаро литерер“, който бях преглеждал, преди тя да дойде. — Тази година се навършват деветдесет години от раждането на Жюл Паскин. В Германия и Франция датата ще бъде отбелязана с възпоменателни изложби и публикации в печата. А у нас в България, където Паскин се е родил, юбилеят му ще бъде ознаменуван с гробно мълчание.

Мила пожела да научи повече подробности за живописеца, чието име само бе чувала. И след като я осведомих накъсо, запита:

— Какви неща има от него в нашата галерия?

— Никакви.

— Как така „никакви“?

— Е, има една малка картинка. А можеше и нея да я няма. Била е рисувана на картон, оставена без стъкло и рамка, смачкана и захвърлена между купищата боклуци при едно почистване на депата. Добре, че Шмиргела в последния момент забелязал картончето, пратил го в реставрационното ателие и така го спасил от гибел.

Тя изслуша търпеливо абсурдната история, но не каза нищо. Минахме към други теми.

Едва три месеца по-късно подхвърли съвсем без връзка:

— Онзи ден се сетих за Паскин. Ясно е, че сме изтървали датата, но поне да не изтървем и годината. Няма ли да напишеш нещо?

— Говорил съм с Литфронт. Ще им дам една малка статия.

— А не би ли могъл и да откриеш една изложба?

— Каква изложба?

— Ами на Паскин.

Още след предишния ни разговор Людмила се бе обърнала към Френското посолство с молба да ни осигурят няколко работи на художника, за да отбележим юбилея. Съответните френски институти бяха отговорили на молбата ни с ненадейна щедрост и бързина. В Комитета току-що била получена колекция от 90 живописни и графични произведения на Паскин. Така през ноември 1975 в София бе открита първата и за сега единствена у нас изложба на големия майстор.

— Прочетох ти статията, — рече Мила няколко дни по-късно.

Явно, не беше във възторг от прочетеното.

— Искаш да кажеш „бележката“.

— Наистина е само бележка. Мисля, че човекът е заслужил един по-сериозен очерк.

— Заслужил е даже цяла монография. Стига да има кой да я напише.

— Ами ти можеш да я напишеш. Комитетът ще ти осигури всичко необходимо.

— Нищо друго не ми е необходимо, освен време. Всъщност може да вмъкна и тази задача, между два шпионски романа.

— Виждам, че здраво си се засегнал. Писмено ли да ти се извиня, за да приключим с тази тема?

— Ти от шега не разбираш ли?

— Прав си. Не съм шегаджийка. И малко по-късно:

— Горкият Паскин. Няма кой у нас да му напише една монография.

— Не вярвам точно затуй да се е самоубил.

Тя ме погледна недоволно. Наистина не си падаше по шегите. Особено безсолните.

— Наистина, защо ли се е самоубил?

— Ами омръзнал му е животът — и толкова.

— Това не е оправдание.

— Оправдание — пред кого? Пред дядо Господ ли?

— Пред себе си. Нали помниш какво казва Учителят за самоубийците. Искат да се отърват от земните мъки, а си навличат такава ужасна карма, че ще трябва да я изкупват с векове.

И понеже бяхме на едно мнение по въпроса, минахме на друго.

Людмила поддържаше енергията си с ведри надежди и с красиви илюзии, но никога не се откъсваше от реалността. Затуй още през тия месеци, независимо от възвишената идейна риторика в сферата на културологията, тя реализира прагматичните структурни промени в Комитета, съумя да създаде щаб от близки сътрудници, подготви Всенародната програма за естетическо възпитание и осигури приемането й в края на годината от пленума на КК.

Отделен въпрос е доколко едни или други решения бяха сполучливи. По характер и темперамент тя бе враждебна към привичките на родната ни бюрокрация: Да се прехвърлят от заседание в заседание проблемите, без да се свърши накрая каквато и да било. Да се започва с ентусиазъм нещо, за да се изостави още при първите появили се затруднения. Да се видоизменя аргументирано даден проект, докато се преобрази в своята противоположност. Да се имитира дейност е единствената цел да се прикрива бездействието.

Но Людмила не бе чудотворец и понякога бе принудена да примирява високите си изисквания с нивото на реалните възможности. Макар да обичаше да повтаря, че „да искаш, значи да можеш“ практическите резултати не веднъж я убеждаваха, че искането само по себе си още нищо не решава.

Никога не любопитствах за проблемите й на ръководител. Запознат бях единствено с онова, което тя споделяше и от което — откровено казано — рядко се интересувах. Така беше и когато от въпроса за същността на културата екипът мина към проблема за ръководството на културните процеси.

Въпреки, че преди да стане титуляр, Живкова бе работила повече от три години като зам.-председател на Комитета, тя нямаше ясно становище за методите на ръководство. Единственото, което знаеше бе, че в момента те не са задоволителни. Желанието за решителна промяна от една страна и слабата лична подготовка от друга я караха да търси помощта на хора, минаващи за специалисти в тази област. Аз пък нито имах опит, нито изпитвах някакъв афинитет към дебрите на управленческата проблематика, тъй че само слушах нейните разсъждения по въпроса. Пасивността ми при подобни разговори или по-точно монолози се приемаше от Мила като знак на необяснима апатия към готвеното преустройство. При една такава беседа, веднъж забеляза:

— Ако не си съгласен, кажи го. Няма да се обидя.

Какво да кажа, когато главата ми се беше надула от нейните наукообразни формулировки с всевъзможни кибернетични, програмно-целеви или мултипликационни подходи и с кардиналното организиране, субординиране и прогнозиране на процесите…

— Не знам, — рекох, — Така затъпявам от този кибернетично-канцеларски, милчогермановски жаргон, че дори вече забравям за какво става дума…

— Какво ти е виновен Милчо Германов?^[8]

— Нищо, освен дето усещам, че ми се изплъзва смисълът. Та се сещам за един друг подобен случай…

Слушаше ме с явно неодобрение. И макар да не попита за какъв случай става дума, продължих:

— Преди години Петър Пондев, минаващ за страстен последовател на Плеханов и на Тодор Павлов, бе се прочул с изобилната си и крайно засукана употреба на марксистки термини. Но когато запитали самия Павлов какво мисли за стила на верния си ученик, той отговорил, че подобна марксистка фразеология може да се чуе само в Московската лудница.

— Това по адрес на Милчо ли го казваш или по адрес на мене?

— Е, чакай де. Не сме седнали да се обиждаме. Знаеш, че нямам нищо против Милчо. Въпросът е, дали в това увлечение по подходите на управление не сме почнали да забравяме какво и кого всъщност управляваме.

Тя чакаше да чуе какво още ще кажа, но в израза на лицето й не долавях съчувствие.

— Мисълта ми е, че чиновниците от всички времена са се опитвали да управляват културата и нейните създатели. Тия пионери на управленчеството са отдавна почти забравени. Дълбока диря са оставили единствено жалките управлявани, включително най-вироглавите и неуправляемите, — разни своенравни, впиянчени, а понякога и съвсем изперкали типове.

Ами тогава да поверим ръководството на Комитета на лудия Генко и на впиянчения Гецов, пък ние да си търсим друга работа, — забеляза Живкова.

Знаеше, че не това имам предвид. Казах й го. Подир туй тя пък ми каза друго, та трябваше да й отговоря. След което отново ми натри носа с припомнянето, че целта на Комитета не е да учи писателите как да пишат и певците — как да пеят…

— … Нужни са — продължаваше Мила — все пак и някакви презрени чиновници, за да се занимават с дертовете на театрите и читалищата, с издателствата и с естетическото възпитание на децата, а понеже говорим за естетическо възпитание, просто ми е неловко да ги приказвам тия работи пред един дългогодишен професор по естетика…

— Няма нищо неловко, — успокоих я. — Аз също съм я докарал до там, да разсъждавам по съвсем елементарни неща, например, кой всъщност ги е създавал художествените принципи: дали теоретиците като Кант, Хегел и Винкелман или разни далеч по-боси в теорията практици, като франсоа Вийон, Моцарт или Ван Гог.

Не помня как приключи разговорът, пък и не е важно. Този род пререкания между нас възникваха рядко. Те бяха пример за привичката на Людмила да мисли самостоятелно, а също и за умението й да търпи чуждото мнение, дори когато не е съгласна с него.