Джеймс Фенимор Купър
Ловецът на елени (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Плачът на майки, на сираци клети,

нашествениците не ще възпре,

тъй както бурите не спират от столетия

пиратите сред ширното море.

Със алчни и безсъвестни стремежи

те шествуват сред кръв и сред грабежи.

Конгрийв

Ловецът беше прекарал вече около двадесет минути в кануто и започна нетърпеливо да очаква знак за подкрепа от своите приятели. Положението на лодката все още не му позволяваше да вижда в друга посока освен към горния или долния край на езерото, така че „замъкът“ оставаше скрит за него. Пълната тишина също тъй го безпокоеше, защото не знаеше дали да я отдаде на нарасналото разстояние между него и индианците, или на някоя нова хитрост. Най-сетне, измъчен от безплодни наблюдения, младият човек легна отново по гръб, затвори очи и с примирение зачака резултата. Щом диваците можеха да сдържат тъй добре жаждата за отмъщение и той реши да прояви спокойствие и да предостави съдбата си на водните течения и ветровете.

Бяха изминали може би още десет минути при такова мълчание от двете страни, когато на Ловеца се стори, че чува слаб шум от някакво търкане в дъното на лодката. Той отвори очи в очакване да види от водата да се подава лицето или ръката на някой индианец, но вместо това съзря свод от листа, надвиснал точно над главата му.

Първото нещо, което забеляза пред себе си, когато скочи на крака, беше самият Разцепен дъб, който беше способствал на бавното приближаване на лодката само дотолкова, че я беше притеглил към полуострова, когато шумът от търкането на дъното в крайбрежния пясък беше разтревожил нашия герой. Промяната в посоката на лодката се дължеше единствено на неспокойните ветрове и някои водовъртежи.

— Ела — каза хуронът, като със спокойно движение даде заповед на пленника да слезе на сушата. — Моят млад приятел се разхожда с лодката и се измори; той ще забрави как се бяга, освен ако не употреби пак краката си.

— Ти спечели, хурон — отвърна Ловецът, слезе, спокойно от лодката и последва покорно вожда до поляната сред полуострова. — Природата ви помогна неочаквано. Аз съм отново ваш пленник и, надявам се, ще признаете, че умея както да спазвам отпуска, тъй и да бягам от плен.

— Младият ми приятел е истински елен! — възкликна хуронът. — Краката му са много дълги, създадоха много труд на младите ми хора. Но той не е риба, не можа да намери пътя си през езерото. Ние не го застреляхме. Рибите се ловят с мрежи, не се убиват с куршуми. Ако се превърне отново в елен, ще се отнесем с него като с елен.

— Да, приказвай си, Разцепен дъб, прави, каквото ти е угодно. Това е твое право и знам, че ти е присъщо. По този въпрос няма да спорим, защото всички хора трябва да следват присъщите си склонности. Но ако вашите жени почнат да ме предизвикват и обиждат, което допускам скоро да стане, напомни им, че един бледолик се бори за живота си дотогава, докато е законно и мъжествено, и знае да се откаже от него, както подобава, когато почувства, че е настъпило времето. Аз съм ваш пленник. Правете с мен каквото искате.

— Моят брат бяга дълго по хълмовете и се разхожда на воля по водата на езерото — отвърна Разцепеният дъб по-меко, като същевременно се усмихна — нещо, което младият човек знаеше, че изразява миролюбиви намерения. — Той видя горите, видя водата; кое му харесва повече? Може би е видял достатъчно, за да промени намерението си и да се вслуша в разума?

— Говори, хурон. Нещо се крие в мислите ти и колкото по-рано го кажеш, толкова по-рано ще получиш отговора ми.

— Ето това е прямота! В езика на моя бледолик приятел няма заобикалки, макар че при бягането прилича на лисица. Ще му говоря. Сега ушите му са разтворени повече от преди, а и очите му не са затворени. Сега Сумак е по-бедна откогато и да било. По-рано имаше брат и съпруг. Имаше и деца. Но дойде време и съпругът замина за щастливите ловни полета, без да й каже „сбогом“. Той я остави сама с децата й. Не можеше да попречи на това, инак не би го сторил. Рисът беше добър съпруг. Приятно беше да видиш дивеча — дините патици, гъските и мечото месо, който висеше в колибата му през зимата. Сега те липсват, малките запаси не ще изтраят поради топлото време. Кой ще набави прясно месо? Някои мислеха, че братът не ще забрави сестра си и че ще се погрижи през следната зима колибата и да не бъде празна. Ние мислехме така, но Пантерата изрева и последва съпруга по пътя на смъртта. Сега се надпреварват кой пръв да стигне до щастливите ловни полета. Едни предполагат, че Рисът ще изпревари, а други, че Пантерата скача по-бързо. Сумак мисли, че и двамата ще се движат толкова бързо и ще стигнат толкова далеч, че никой от тях вече не ще се върне. Кой ще храни тогава нея и малките й? Човекът, който принуди съпруга и брата й да напуснат своите колиби, за да се отвори място за него. Той е голям ловец и ние знаем, че жената няма да бъде лишена от нищо.

— Да, хурон, тези работи се уреждат лесно от вашите обичаи, но един бял трудно би могъл да се съгласи с тях. Чувал съм, че някои са спасявали живота си по този начин, но познавам такива, които биха предпочели смъртта пред подобно пленничество. Колкото до мен, аз не търся нито края си, нито пък желая брак.

— Нека бледоликият обмисли това, докато хората ми се приготвят за съвета. Тогава ще му се каже какво ще стане с него. Нека си спомни също колко тежка е загубата на брат и съпруг. А сега върви! Когато ни потрябваш, името на Ловеца ще бъде извикано.

Този разговор беше воден, без да има наблизо някой. От цялата група, която доскоро беше изпълвала поляната, се виждаше единствен Разцепеният дъб. Останалите като че бяха напуснали съвсем това място. Дори покъщнината, дрехите, оръжието и другите имущества бяха изчезнали от лагера и само пепелищата от огньовете и отъпканата земя свидетелстваха, че доскоро там се беше намирала индианска група.

Тази толкова внезапна и неочаквана промяна изненада доста Ловеца и до известна степен го обезпокои, защото никога през пребиваването си у делауерите той не бе виждал да се случва подобно нещо. Но младият мъж подозираше, и с право, че мингосите възнамеряват да променят лагера си и прибягват към тайната на придвижването, за да създадат в него смут.

Щом завърши предложението си, Разцепеният дъб се отдалечи по пътеката между дърветата и остави Ловеца сам. Вождът изчезна зад храсталаците на гората и всеки неопитен би помислил, че пленникът е оставен да постъпи тъй, както намери за добре. Но макар и малко изненадан от това драматично развитие на нещата, младият човек познаваше твърде добре неприятелите си, за да помисли, че е свободен. И все пак още не можеше да долови докъде смятаха да приложат хуроните своите хитрости и реши да разбере това веднага, щом му се удаде удобен случай. Като се престори на безразличен, той започна да се разхожда по полуострова и постепенно се приближаваше все повече и повече до мястото, където бе слязъл на сушата. Там изведнъж ускори крачките си, макар че грижливо се стремеше действията му да не приличат на бягство, и като разтвори храстите, се намери на крайбрежната ивица. Лодката не беше там, а не се виждаха и никакви следи от нея, въпреки че Ловецът обиколи северния и южния край на полуострова и изследва бреговете и в двете посоки. Явно, че я бяха откарали далеч.

Сега Ловецът разбра вече по-добре истинското си положение. Той беше пленник на малкия полуостров, който без съмнение се пазеше грижливо, и други средства за бягство освен плуването нямаше. И той отново се замисли за този способ. Но сигурно тогава лодката щеше веднага да се впусне да го преследва и отчайващо малките изгледи за успех при това положение го накараха да се откаже от този план.

Тъй, все по крайбрежието, той стигна до място, където храстите бяха изсечени и нахвърляни на малка купчина. Като дръпна няколко от най-горните клони, той намери под тях трупа на Пантерата. Знаеше, че индианците ще го пазят така, докато намерят място, където да го погребат, за да не бъде скалпиран. После замислено погледна към „замъка“, но там всичко изглеждаше тихо и изоставено; обхвана го чувство на самота, което още повече усили мрачната сериозност на момента.

След като постоя известно време мълчаливо край купчината храсти, Ловецът се отправи към средата на полуострова и за своя изненада съзря там Хети, сама и явно очакваща неговото завръщане. Девойката носеше под мишница Библията. А лицето й, по което обикновено се плъзгаше сянка на тиха меланхолия, сега изглеждаше тъжно и унило.

Ловецът се приближи към нея и я заговори:

— Клета Хети — продума той, — напоследък беше толкова тревожно, че съвсем бях забравил за теб; ние се срещаме, тъй да се каже, за да скърбим за онова, което ще стане. Чудя се какво ли правят сега Чингачгук и Вах-та!-вах?

— Защо уби хурона, Ловецо? — отвърна с укор девойката. — Не знаеш ли заповедта, която повелява: „Не убивай!“ Казват, че си убил мъжа и брата на тази жена.

— Вярно е, бедна ми Хети, наистина е вярно и не ще отричам, каквото е станало. Но трябва да си припомниш, девойко, че много неща, които са незаконни в мир, придобиват законност през време на война. Съпругът на индианката беше застрелян в открит бой или по-скоро открит, колкото се отнасяше до мен, защото той разполагаше с необикновено добро прикритие, а брат й сам стана причина за своята смърт, като хвърли томахавката си върху невъоръжен пленник. Присъства ли ти на това събитие, девойко?

— Видях и съжалявам, че стана тъй, Ловецо, защото се надявах, че ти не ще отвърнеш на удара с удар, а на злото — с добро.

— Ах, Хети, това може да се очаква от мисионерите, но би направило несигурен живота в горите. Пантерата жадуваше за моята кръв и беше достатъчно глупав да хвърли в ръцете ми оръжие точно в онзи миг, когато искаше да ме убие. Да не вдигна ръка за самоотбрана би било неестествено и в противоречие с моя опит и навиците ми.

— Ловецо, смяташ ли да се ожениш за Сумак сега, когато тя няма нито съпруг, нито брат да я хранят?

— Нима твоите схващания за брака са такива, Хети? Трябва ли младите мъже да се женят за стари жени и белите за червенокожи? Това е против разума и природата и сама ще го разбереш, ако помислиш малко.

— Винаги съм чувала мама да казва — отвърна Хети, като извърна лице по-скоро инстинктивно, — че хората не бива да се женят, докато не се обикнат повече от брат и сестра и мисля, че точно това искаш да кажеш и ти сега. Сумак е стара, а ти си млад.

— Според мен смъртта е нещо по-естествено и приемливо, отколкото женитбата с тази жена. Кажи ми, Хети, какво е станало с всички хурони и защо те оставиха тук, на полуострова, като че ли и ти си пленничка?

— Аз не съм пленничка, Ловецо, и мога да ида навсякъде, където поискам. Никой не смее да ме докосне!…

Точно в този миг шумолене на листа и пращене на сухи клони прекъсна разговора и предупреди Ловеца за приближаването на неприятели. Хуроните заобиколиха мястото, приготвено за следващите събития. Сега тяхната бъдеща жертва се намираше в средата на кръга, а въоръжените хурони се пръснаха така между жените и невръстните, че нямаше място, където пленникът да пробие обръча. Но Ловецът и не мислеше вече да бяга, защото последният му опит го бе убедил, че е невъзможно да се изплъзне, преследван по петите от толкова много неприятели. Напротив, цялата му енергия сега бе съсредоточена в това, да посрещне съдбата си със спокойствие, което би направило чест на расата и на мъжеството му — като човек, чужд на страха п на самохвалството.

Когато се появи отново в кръга, Разцепеният дъб зае предишното си най-почетно място. Неколцина от старите воини застанаха около него. Но сега вече, когато братът на Сумак беше убит, той нямаше опасен съперник по влияние и авторитет. Добре известно е, че макар първите колонисти, донесли в това полукълбо понятията и възгледите на своите страни, често да наричаха най-почитаните мъже на тия тъй близки до първобитното състояние народи с гордите титли крале и князе, политическото устройство на северноамериканските племена нямаше почти никакъв монархически или деспотичен характер. Наистина властта у тях се унаследяваше, но имаме всички основания да смятаме, че това се дължеше по-скоро на наследствени и на придобити качества, отколкото на някакво наследствено право. А Разцепеният дъб нямаше дори и такива претенции, защото престижът му се градеше единствено на големите му дарби, на острия му ум и, както е казал Бейкън за всички забележителни държавници, „на съчетанието между блестящите и незначителните качества“ — истина, която обяснява жизнения път на самия голям английски мислител.

И в цивилизования, и в дивия свят след оръжието „дар слово“ е първото качество, което води до всеобща почит и Разцепеният дъб бе успял, както са успявали мнозина преди него, чрез словесното претворяване на измамата в нещо приемливо за слушателите, както и чрез повтаряне на дълбоки заучени истини и най-сетне чрез силата на логиката си. Във всеки случай той имаше влияние и можеше да се каже, заслужено. Като доста хора, които се подчиняват по-охотно на разума, отколкото на чувствата хуронът не се отдаваше на жестоките страсти, присъщи на неговата раса; при всички случаи на мъчение или мъст, които се бяха появявали в племето му, откак беше станал главатар, обикновено беше настоявал за милост.

При сегашния случай, въпреки че предизвикателството беше голямо, той също не искаше да се стига до крайности. Ала не беше по силите на ума му да намери начин, за да избегне подобна възможност. Сумак не тъжеше толкова за смъртта на съпруга и на брата си, колкото за това, че я бяха пренебрегнали, и малко вероятно беше тази жена да прости на човек, тъй недвусмислено предпочел смъртта пред прегръдките й. А без нейната прошка почти нямаше надежда племето да се съгласи да понесе безвъзмездно своите загуби. Ето защо дори и на самия Разцепен дъб, толкова склонен към милост, съдбата на нашия герой изглеждаше почти безвъзвратно решена.

Когато цялата група се стълпи около пленника, настана дълбоко, но заплашително мълчание. Ловецът забеляза, че жените и момчетата приготвят колчета от борови корени, които — той знаеше много добре — щяха да бъдат забити в месото му и запалени, Докато двама-трима от младежите държаха ремъци от лико, с които да го вържат. Димът от далечен огън показваше, че разпалват вече жарта, на която щяха да го пекат бавно, а неколцина от по-старите воини опипваха с пръсти остриетата на томахавките си, сякаш за да изпитат остротата и здравината им. Дори и ножовете сякаш бяха поизмъкнати от ножниците и нетърпеливо очакваха началото на кървавата и безмилостна сцена.

— Убиецо на елени — подхвана наново Разцепеният дъб и в държането му не пролича съчувствие или съжаление, но все пак преобладаваха спокойствие и достойнство. — Убиецо на елени, време е хората ми да вземат решение. Слънцето не е вече над главите ни. Изморено да чака хуроните, то почна да се спуща към боровете отсам долината. То пътува бързо към страната на нашите французки бащи и предупреждава децата си, че колибите им са празни и че те отдавна трябваше да се върнат. Скитникът вълк има своя дупка и се завръща в нея, когато поиска да види малките си. Ирокезите не са по-бедни от вълка. Те имат села, вигвами и засети ниви. Добрите духове ще се изморят да ги пазят сами. Моите хора трябва да се върнат по домовете си и да се погрижат за своите работи. Радост ще настане в колибите ни, когато чуят там нашия вик от гората! Но в този вик ще прозвучи скръб и когато го разберат, всички ще се натъжат. Ще има един вик за скалпиране, но само един. Ние взехме косите на Водния плъх; неговото тяло е при рибите. Сега Ловецът трябва да каже дали на нашата върлина ще виси втори скалп. Две колиби са празни; при всяка врата трябва да има по един скалп — от жив или мъртвец.

— Тогава вземи го от мъртвец, хурон — отвърна пленникът твърдо и без всякакво самохвалство. — Смятам, че моят час е настъпил, а което трябва, ще стане. Щом е нужно да ме мъчите, ще се постарая да понеса страданията, както подобава, макар че никой не може да каже доколко ще устои на болки, когато още не ги е изпитал.

— Бледоликото псе почва да свива опашка между краката си! — извика един млад и бъбрив хурон, наречен Червената врана — прякор, който французите му бяха дали поради това, че вдигаше шум, когато не трябва, и вечно обичаше да слуша собствения си глас. — Бледоликият не е воин; убил е Риса откъм гърба, когато той не е видял блясъка на пушката му. И сега вече грухти като прасе. Когато жените на хуроните започнат да го измъчват, той ще мяучи като малко диво котенце! Той е делауерска жена, облечена в дрехи на англичанин!

— Приказвай си, млади човече, приказвай си — отвърна невъзмутимо Ловецът. — Ти не можеш иначе, затова няма да ти обърна внимание. Думите могат да огорчат жените, но едва ли ще изострят повече ножовете, нито пък ще разпалят огъня или ще направят пушките по-точни.

Намеси се Разцепеният дъб, който смъмри Червената врана за думите му и заповяда на неколцина воини да вържат пленника. Сториха това не защото се страхуваха, че младият човек може да избяга или пък защото нямаше да издържи мъченията със свободни крайници, а с хитрото намерение да го накарат да почувства своята безпомощност и малко по малко да разколебаят решението му, като постепенно го обезсилват, а Ловецът не се възпротиви. Той остави доброволно, да не кажем бодро, да бъдат вързани ръцете и краката му с ликото; по заповед на вожда това беше сторено тъй, че да му причини колкото може по-малка болка. Тези нареждания обаче бяха тайни и дадени с надеждата, че в крайна сметка пленникът ще се спаси без сериозни телесни повреди, като се съгласи да вземе Сумак за жена.

Щом тялото на Ловеца беше овързано достатъчно с лико, за да създаде истинско впечатление на безпомощност, пренесоха го до едно младо дърво и го вързаха за него така, че не можеше нито да се движи, нито да падне. Ръцете му бяха пристегнати до бедрата и около тялото му бе омотано толкова лико, че превърна пленника почти в едно цяло с дървото. След това свалиха шапката му и, полуподпрян на краката си, подупридържан от ремъците той бе оставен да посрещне по възможния най-мъжествен начин онова, което трябваше да последва.

Преди да се премине към крайности, Разцепеният дъб искаше да изпита непоколебимостта на своя пленник, като поднови опита за компромисно решение. Имаше само един начин да се постигне тая цел, тъй като Сумак трябваше да се откаже сама от правото си на отмъщение. Затова бе извикана да се погрижи за собствените си интереси, в което се смяташе, че не може да я замести никой.

През моминството си индианските жени обикновено са нежни и смирени, с музикални, приятни гласове и звънлив смях. Но тежкият труд и страданията ги лишават от тия добри качества още далеч преди да стигнат възрастта, на която сега беше Сумак. Все пак на Сумак не липсваше женска привлекателност и тя беше смятана тъй доскоро за една от красавиците на племето, че още не беше разбрала добре какво влияние оказват времето и усиленият труд както върху мъжете, тъй и върху жените.

По нареждане на Разцепения дъб няколко жени се заеха да убедят злочестата вдовица, че все още има надежда Ловеца да склони и да влезе в нейния вигвам, вместо да замине за света на духовете. И те изпълниха задачата си с успех, който всъщност не би могъл да се очаква, ако се съдеше по доскорошното държане на индианката. Всичко това стана в резултат на решението на главатаря да не остави неизползвано нито едно средство, за да спечели за племето си най-големия ловец, известен по тия места, както и да набави съпруг за жена, която неминуемо щеше да му създава неприятности.

Съобразно този план Сумак беше тайно посъветвана да влезе в кръга и да се опита да въздейства върху чувството за справедливост на пленника, преди да се премине към последните мерки. Жената охотно се съгласи. Защото възможността да стане съпруга на прочут ловец й допадаше толкова, колкото допада в по-културното общество на жените мисълта, че съпругът им ще бъде богат. И понеже майчиният дълг е признат за по-силен от всякакви други съображения, при предявяване на своите права вдовицата не чувстваше онова стеснение, което би изпитвала всяка пресметлива жена у нас при подобен случай. И когато излезе пред цялата група, децата, които водеше със себе си за ръка, оправдаваха всяка нейна постъпка.

— Ти ме виждаш пред себе си, жесток бледолики човече — започна жената, — и твоят ум трябва да ти подскаже каква е целта ми. Намерих тук само теб. Не можах да открия никъде Риса, нито Пантерата. Търсих ги в езерото, в горите, сред облаците. Не мога да кажа къде са отишли те.

— Никой човек не знае, добра Сумак, никой човек не знае — прекъсна я пленникът. — Когато духът напусне тялото, отива в неизвестен за нас свят. Но нека се надяваме, че ги очаква само добро. Без съмнение вашите двама воини са потеглили за щастливите ловни полета и когато му дойде времето, ти сигурно ще ги намериш там. Жената или сестрата на храбрец би следвало да очаква, че той ще завърши така земния си път.

— Жестоки бледолик, какво ти сториха моите двама воини, та ги уби? Те бяха най-добрите ловци и най-смелите млади хора в племето. Великия дух смяташе да ги остави да живеят, докато изсъхнат като клоните на хемлока и паднат от собствената си тежест.

— Не, не, добра Сумак — прекъсна я Ловецът, чиято любов към истината бе тъй непреодолима, че не можеше да слуша равнодушно подобни хиперболи, дори когато излизаха от разкъсаното сърце на една вдовица. — Не, не, добра Сумак, това надхвърля малко качествата на двамата червенокожи. Нито един от тях не беше млад, както и ти не можеш да се наречеш млада. А що се отнася до волята на Великия дух, според която те трябвало да загинат иначе, то печална заблуда е, че всичко, което искал Великия дух, наистина става така. И после истина е, че никой от твоите приятели не ми е сторил зло, но вдигнах ръка срещу тях, защото те се готвеха да ми сторят зло. А това е естествен закон — да вдигнеш ръка, за да не загинеш от ръката на другия.

— Така е. Сумак има само един език. Тя може да говори само едно: бледоликият уби хуроните, за да не убият те него. Хуроните са справедлив народ. Те ще забравят това. Главатарите ще затворят очи и няма да твърдят, че са го видели, младите мъже ще повярват, че Пантерата и Рисът са отишли на лов в далечни земи, а Сумак ще хване за ръка децата си, ще отиде в колибата на бледоликия и ще каже: „Виж, това са твоите деца — те са също и мои, храни ни и ние ще живеем с теб“.

— Не мога да приема тия условия, жено, макар че съчувствам на загубите ти, които сигурно са тежки, не мога да приема тези условия. Ако живеехме някъде наблизо, нямаше да бъде голям подвиг за мен да те снабдявам с дивеч, но нека бъда искрен към теб — не чувствам никакво желание да стана твой съпруг и баща на децата ти.

— Погледни това момче, жесток бледолик. То няма баща, който да го научи да убива елени или да сваля скалпове. Виж това момиче! Кой млад човек ще дойде да потърси съпруга в колиба без стопанин? А в Канада имам още деца и Ловецът ще намери да храни толкова уста, колкото пожелае сърцето му.

— Казвам ти, жено — възкликна Ловецът, който дори не беше помислил, че вдовицата ще повтори предложението си и когото образната картина, рисувана от нея, бе почнала да дразни. — Всичко това не значи нищо за мен. Племето и роднините трябва да се грижат сами за своите сираци, като ги предоставят на онези, които нямат деца. Колкото до мен, аз нямам потомство и не искам жена. А сега върви си, Сумак. Остави ме в ръцете на вашите вождове, защото цялото ми същество се бунтува против това, да те взема за съпруга.

Не е необходимо да описваме подробно въздействието от този категоричен отказ след предложението на жената. Ако в гърдите й — като у всяка жена — имаше още място за нежност, при този прям отговор тя се изпари докрай. Ненавист, гняв, накърнено самолюбие и вулкан от ярост избухнаха изведнъж в нея и я накараха да обезумее, сякаш докосната с магическа пръчка. Без да отговаря с думи, тя нададе страхотен рев, който отекна под горските сводове, а след това се нахвърли върху жертвата си и я хвана за косите, сякаш искаше да ги изскубне от корен.

Мина известно време, преди да успеят да разтворят ръцете й, за да освободят младия човек. За щастие на пленника нейната ярост бе сляпа, инак той беше напълно безпомощен. И ако действията й бяха насочени по-сигурно, може би щяха да бъдат съдбоносни. Но сега, когато младите воини я откъснаха от жертвата, тя бе успяла да отскубне само два-три кичура.

Обидата, нанесена на Сумак, се смяташе за обида на племето не защото уважаваха толкова жената, а защото смятаха накърнена честта на целия хуронски народ. Иначе всички намираха Сумак за толкова зла, колкото е неприятно и растението, от което беше получила името си. А сега, когато най-големите поддръжници — съпругът и братът й — бяха мъртви, малцина се стараеха да прикриват своето отвращение от нея.

Но независимо от това въпрос на чест беше за всеки да вземе участие в наказанието на бледолик, който беше презрял хуронката и хладнокръвно бе предпочел смъртта, вместо да облекчи племето, като поеме грижата за вдовицата и нейните деца.

Младите мъже проявяваха вече нетърпението си да започнат измъчването на пленника — Разцепеният дъб разбираше много добре това. И тъй като останалите старейшини нямаха нищо против, той се видя принуден да даде знак за началото на адската сцена.