Тери Брукс
Черният еднорог (20)

ДВУБОЯТ

Този стон стигна и до Бен Холидей, който бе коленичил сам сред гората до ручея, дошъл най-после на себе си. Кралският медальон на Отвъдната земя лежеше в шепите му като блестящо сребърно чудо. Стонът се издигна над дърветата, тих и печален, и отекна като просвирване на вятъра между стените на каньон в утринната тишина.

Бен скочи, така че ставите му чак изпукаха. Не можеше да сбърка този вик. Беше Уилоу.

Вкопчи се в медальона и затърси с очи сред горските сенки, готов да се изправи срещу всичко, което би могло да заплашва силфидата. Бе обзет от ужас и страх. Какво ли ставаше с Уилоу? Втурна се напред, но спря и започна отчаяно да се оглежда, осъзнавайки, че не може да разбере откъде идва стонът. Стори му се, че се раздава отвсякъде. По дяволите! Мийкс щеше да чуе този стон също като него — Мийкс и онзи крилат демон. А може би Мийкс вече е… Толкова здраво стискаше медальона, че чак пръстите му изтръпнаха. Уилоу! Образът на силфидата изникна в съзнанието му — крехко и красиво същество, за чийто живот бе отговорен. Отново си спомни как Земната майка му бе повелила да я пази и той й бе обещал. Чувстваше се потресен от чувствата си. Цялата му душа бе разтърсена от истината, на която досега не бе обръщал внимание.

Той бе влюбен в Уилоу.

Тази мисъл го изпълни с изумление и безкрайно облекчение. През цялото време се беше борил с чувствата си, неспособен да ги приеме. Не искаше да допусне никого близо до себе си след загубата на Ани, някогашната си съпруга. Любовта бе отговорност и излагаше човека на риска да претърпи болка и загуба. А той не искаше това да се случва. Но чувствата бяха останали — както винаги става с чувствата, — защото той нямаше сили да ги отхвърли. Беше осъзнал тяхната реалност още онази нощ в източните пустоти, след като избяга от Страбон и Нощната сянка. Тя му се бе разкрила в съня, в който говореше с Еджууд Дърк за порива си да намери Уилоу.

Защо си се разбързал така? За къде тичаш? Защо ти е да търсиш Уилоу? — беше го попитал Дърк в съня му.

Защото я обичам, бе отвърнал той.

И наистина я обичаше — но до този момент не си бе позволявал да се замисли над това, да го разбере, да си даде сметка какво означава.

Сега всичко стана само за секунди. Мислите, разсъжденията и всички съображения преминаха през него в един неуловим миг. Всичко онова, до което се беше домогвал толкова дълго, сега му просветна изведнъж.

Бен вече не се колебаеше. Беше минало времето, когато можеше да има известни колебания, струваше му се, че е било преди хиляди години. Пусна медальона с изваяния сребърен образ и той падна на гърдите му, отразявайки слънцето и пръскайки светли слънчеви петна наоколо.

Тогава призова Паладин.

Светлината се появи и озари края на полянката, прогонвайки сенките и мрака. Бен вдигна глава насреща му и в погледа му просветна вълнение. Мислеше си, че никога повече няма да му се случи това, дори искаше, молеше се да не се налага. А сега копнееше да се случи. Една част от него вече започваше да се откъсва.

От светлината изникна Паладин. Белият му кон пристъпи и изцвили. Сребристата му броня просветна, доспехите и ремъците му изскрибуцаха. Бен почувства медальона да пари гърдите му, ледено-огнен в началото. Почувства как се отделя от себе си и излиза извън тялото си.

Уилоу! Името й отекна в тишината на съзнанието му.

Това бе последната му мисъл. От медальона избухна сребърна светлина и прекоси поляната, приближавайки там, където чакаше Паладин. Той почувства, че светлината го носи, за да го пренесе в тялото на рицаря-закрилник на краля. Целият бе покрит в бронята, ремъците и катарамите му бяха пристегнати. В тази метална черупка той загуби съзнание за това кой е и какво е бил. Спомените на Паладин станаха негови, вихрушка от представи и мисли, които обхващаха хиляди други времена и неща, хиляди други животи — и всички те бяха на воин, който никога не е имал равен на себе си, на герой, който никога не е бил побеждаван.

Бен Холидей бе изчезнал. Превърнал се бе в Паладин.

Мярна му се за миг раздърпания силует, който приличаше на статуя в края на поточето, брадясал и занемарен, едно смазано и изтощено тяло. Позна в него краля на Отвъдната земя и престана да мисли за това.

Той се завъртя със своята бяла кобила и се впусна през храстите и шубраците сред горските дървета, за да изчезне.

С вика си Уилоу привлече Мийкс почти на мига. Той излезе от сенките на рухналите стени на Мърук, възседнал крилатия си демон. Тъмната му мантия се вееше на фона на озареното от слънце следобедно небе. Демонът със съсък кацна на едно хълмче, в далечния край на една борова горичка. Сгъна кожените си крила до вълче-змиевидното си тяло и избълва малки струйки дим от ноздрите си. От гърба му се вдигаше пара.

Мийкс бавно се смъкна от люспестия му врат, впил очи в черния еднорог, който пристъпяше на място и надаваше безумен вик на петдесет крачки от него. В здравата си ръка стискаше изчезналите магически книги.

Абърнати дръпна Уилоу, която стоеше като окаменяла, зад гърба си.

— Не се доближавай до нас, магьоснико! — храбро предупреди той.

Мийкс не му обърна никакво внимание. Очите му бяха вперени в еднорога. Направи няколко крачки напред, хвърли бегъл поглед към Уилоу и Абърнати и отново обърна очи към еднорога, после спря. Изглеждаше така, сякаш чакаше нещо. Еднорогът се дърпаше и трепереше, все едно, че вече е заловен, но не побягна.

— Уилоу, какво става тук? — тревожно изръмжа Абърнати.

Силфидата едва се държеше на краката си. Тя поклати глава като замаяна, думите й бяха едва доловими.

— Яви ми се… всичко. Но има… толкова много, че не мога…

Тя явно не бе дошла на себе си от шока и нищо наоколо си не можеше да разбере. Абърнати й помогна да иде до една тревна площ, осеяна с цветя, и внимателно я настани там. После отново се върна при Мийкс.

— Тя с нищо не те заплашва, магьоснико! — викна му той, като привлече погледа му на мига. — Защо не я пуснеш? Вземи еднорога, щом толкова искаш, макар да не разбирам защо ти е. Бог е свидетел, че нещастие е сполетявало всеки, който го е зървал.

Мийкс продължаваше да гледа към него, но нищо не казваше.

— След миг ще дойдат и другите, магьоснико! — заяви Абърнати. — Тъй че съветвам те да побързаш!

Мийкс се усмихна с ледена усмивка.

— Ела насам, писарю — прикани го той със снишен глас. — Ела да побеседваме за това.

Абърнати почувства известно колебание, хвърли бегъл поглед назад към Уилоу, пое си дълбоко дъх и тръгна право през поляната. Бе толкова уплашен, че едва пристъпяше. Последното нещо на света, което му се искаше, беше да приближи магьосника и демона му, но ето че правеше тъкмо това. Поизправи се, за да си вдъхне кураж, решен да посрещне всичко, което има да става. Нямаше друг избор. Трябваше да направи нещо, за да помогне на момичето и това изглеждаше единствената възможност. Денят бе топъл и тих: прекрасен лен за всичко друго, но не и за това. Абърнати вървеше, колкото се може по-бавно и се молеше останалите да се появят, преди да се е превърнал в поредната жертва, изпепелена от магьосника.

На десетина крачки от Мийкс той спря. Сбръчканото лице на магьосника наподобяваше лукава, лицемерно доброжелателна маска.

— По-близо, моля — промълви той.

Абърнати съзнаваше, че е обречен. Нямаше как да се измъкне. Дори и да успее да забави нещата някой и друг миг, това щеше да е краят. И все пак, дори и няколко мига биха могли да помогнат на Уилоу да се спаси.

Направи пет-шест крачки и отново спря.

— Какво има да обсъждаме? — попита. Студената усмивка бе изчезнала.

— Ами например възможността твоите приятели да се появят тук, за да ти помогнат.

Той направи леко движение с книгите, които държеше, и иззад околните дървета се появиха разкривени малки човечета с остри зъби и заобиколиха в кръг поляната. Човечетата ги обкръжиха от всички страни. Грозните им свински зурли, с остри зъби и змийски езици, пръхтяха и надаваха диви крясъци в тишината. Десетина от тези дребни чудовища блъскаха пред себе си Куестър Тюс, Буниън, Парснип и чупка-гномите откъм дърветата. Всичките бяха със запушени усти и здраво оковани във вериги.

Мийкс се извърна. Усмивката отново се бе появила на устните му.

— Виждаш, че твоите приятели не могат много да ти помогнат. Но хубаво, че почака и те да се присъединят към нас.

И последната слаба надежда, която Абърнати хранеше, че може да спаси Уилоу, се изпари.

— Уилоу, бягай! — изкрещя той.

С див рев той се спусна срещу Мийкс. Направи го със смътното намерение да свари магьосника неподготвен и да му избие от ръцете безценните магически книги. И за малко да успее. Абърнати успя да го повали, преди изобщо да се осъзнае. Но магията, която беше във властта на Мийкс, бе бърза като мисъл и той мигновено я призова на помощ. От магическите книги се надигнаха зеленикави огньове и избълваха пламъци срещу Абърнати. Гладкокожият териер се претъркули и застина на кълбо, а от опърлената му кожа бавно започна да се вдига дим. Огньовете, които пазеха Мийкс и магическите книги, стихнаха и отмряха.

Магьосникът погледна към отсрещния край на поляната, където лежеше Уилоу, прилепнала до земята, а черният еднорог стоеше до нея.

— Най-сетне — промълви той и гласът му леко просъска.

Той махна с ръка към чакащите демончета и кръгът започна да се стеснява.

Над полянката настана тишина — сякаш природата бе сложила пръст на устните си и изшъткала на света. Настъпи миг, в който всичко сякаш забави ход. Мийкс чакаше нетърпеливо, докато кръгът на демончетата се затягаше. Крилатият му демон изпръхтя и изпусна пара от ноздрите си. Уилоу седеше с отпусната глава, все още зашеметена, и дългата й коса се спускаше над нея като воал. Черният еднорог пристъпваше все по-близо до нея, приличен на сянката на нощта, безпомощно залутана на светлината на деня. Отпусна глава и нежно потърка ръката на силфидата. Озареният му от бялата магия рог бе потъмнял.

И в този момент изви силен вихър откъм планинските висини и просвирна сред дърветата. Еднорогът рязко вдигна глава, наостри уши и рогът му засвети по-ярко от слънцето. Той чу звуците, които оставаха нечути за всички останали — звуци, които бе очаквал от векове.

Дърветата, храстите и шубраците изпращяха откъм северния край на гората като разтърсени от огромен юмрук. Сред просеката, която се бе образувала, изви вятър и се появи ослепителна бяла светлина. Мийкс и крилатият му демон инстинктивно се отдръпнаха. Изви се гръмотевица, а подир туй се чу чаткане на копита и Паладин изникна от зоната на мрака, за да се впусне в бой.

Мийкс изрева от ярост и изненада. Демончетата му бяха се разпилели на всички страни, пометени като сухи листа. Те не искаха да си имат работа с Паладин. Мийкс се извърна, здраво притиснал магическите книги до мантията си с кожената си ръкавица. Той изкрещя на чудовището нещо неразбираемо и то се спусна, съскайки, напред.

Паладин свърна леко, без да забави ход, за да срещне демона.

Огромната паст на демона избълва огнени пламъци, които обгърнаха ездача и коня му от всички страни. Ала Паладин си проправи път сред пламъците и настъпи с приведено копие. Демонът избълва огнена струя отново и пламъците обгърнаха рицаря още веднъж. Уилоу вдигна глава и видя как сребристият рицар и конят му се изгубиха сред огъня. Тя изведнъж осъзна, че щом Паладин е тук, значи тук е и Бен.

Пламъците се извиваха от тревите, докосвайки сведените клони на околните дървета. Изведнъж всичко се оказа нажежено до бяло. Но в този момент Паладин отново се отърси от пламъците, конят и бронята му целите димящи и покрити в пепел. Връхлетя право срещу демона с насочено копие. Демонът твърде късно осъзна опасността, опитвайки се да разпери криле и да политне. Копието на Паладин прониза гърдите му, въпреки защитните люспи, с които бе обвито тялото му. Вълкът-змия изрева и се вдигна на задните си крака, тъй че бойното копие се пречупи в тялото му. Направи опит да се задържи на крака, но не успя. Сърцето му не издържа, той рухна на земята, обхванат от последен гърч, и повече не помръдна.

Паладин преустанови атаката и се извърна леко, за да дочака края на агонията. После отново се спусна, извади меч и пришпори белия си кон към Мийкс, за да довърши битката.

Но този път Мийкс го чакаше подготвен. Той призова цялата си магическа сила.

Злокобна зелена светлина запламтя по средата между настъпващия рицар и причакващия го магьосник. Мийкс нададе вик и целият настръхна. Отметна глава назад и зелената светлина избухна.

От пламъците изникнаха редица бронирани скелети, възседнали безплътни животни, наподобяващи нещо средно между козли и змии. Уилоу ги преброи. Трима, четирима, петима — бяха общо шест. Скелетите държаха мечове и боздугани в голите си, костеливи ръце. Черепите им, непокрити с шлемове, бяха разтегнати в застинали ухилени гримаси. Както ездачите, така и животните им бяха черни като нощта.

Те се извърнаха като един и се нахвърлиха срещу Паладин. Паладин препусна насреща им.

Уилоу наблюдаваше битката, сгушена до черния еднорог. Беше дошла на себе си; мисълта й течеше ясно. Наблюдаваше как Паладин и черните конници се сблъскаха със звън на метални оръжия, как всички бяха обгърнати в прах и един от черните ездачи рухна на земята като купчина кокали. Биещите се страни се извиваха и нападаха и виковете, които надаваха, бяха страшни. Тя стоеше встрани от битката и мислите й бяха погълнати не от Паладин, а от Бен. Къде ли е той сега? Защо ли не е тук? Защо кралят на Отвъдната земя не е близо до своя закрилник?

Рухна и друг от черните ездачи, костите му се разпаднаха и изпращяха под копитата на коня на Паладин. Паладин се спусна, завъртя се и замахна към трети ездач. Огромният му меч разпръсна сребриста светлина, описвайки смъртоносна дъга. Останалите конници настъпиха, удряха с оръжия, които трещяха и мятаха искри, когато се докосваха до бронята му, карайки го да отстъпи назад.

Уилоу се изправи на колене. Паладин бе застрашен. В този момент зелени пламъци лумнаха над костите. Уилоу почувства, че стомахът я свива от ужас. Та враговете им бяха удвоили силите си. Куестър, коболдите и гномите стояха все още завързани и безпомощни. Абърнати беше още в безсъзнание. Мийкс ги беше отстранил всички. Нямаше кой друг да помогне на Паладин, освен нея.

Нямаше кой да помогне и на Бен.

Знаеше какво да направи. Черният еднорог стоеше притихнал до нея и смарагдово зелените му очи я гледаха. В тях прозираше явна интелигентност. Тя можеше да прочете в тези очи какво трябва да прави и то съвпадаше с онова, което тя вече знаеше със сърцето си.

Вдъхна дълбоко, протегна ръце и прегърна еднорога.

Магията мигновено протече през нея, бързо и копнежно. Изящното тяло на еднорога облекчено потръпна и виденията започнаха да се нижат. Те изпълниха съзнанието на силфидата до краен предел и валяха едно подир друго. Уилоу се огъна пред тяхната сила, искаше й се да вика и едва успя да се удържи. Този път поривът и желанието не я владееха чак толкова мощно. Тогава виденията забавиха ход, подредиха се в някаква последователност и започнаха да й се явяват отново. Мъчителната болка, която ги съпътстваше, понамаля и ослепителната им яркост стана поносима.

Тя започна да различава онова, което виждаше. Пръстите й ласкаво обгръщаха лъскавата, изящна шия на еднорога, с когото се беше сляла чрез магията.

Чу се вик.

Вълшебно създание! Освободи ме!

Това бе викът на еднорога и на нищото. Една част от този еднорог бе истинска, а друга не. Виденията се явяваха и изчезваха в съзнанието, на Уилоу и тя ги наблюдаваше как се изнизват. Черният еднорог копнееше да бъде свободен. Бе дошъл, за да намери свободата си. Вярваше, че ще я получи… но защо ли?… от Бен! Кралят можеше да го освободи, защото в негова власт бе магическата сила на Паладин, а само Паладин беше в силата си да противостои на магията, която го държеше в подчинение. И тогава се бе появила Уилоу, която също търсеше Бен и носеше златната юзда, която магьосниците бяха направили, за да го уловят, когато той се бе измъкнал на свобода в някогашни времена. Еднорогът се беше уплашил от Уилоу и юздата, защото не знаеше какво тя възнамерява и бе хукнал да бяга от нея, докато не осъзна, че тя е добра, че може да му помогне и че може да го отведе при краля и да го освободи. Уилоу щеше да разпознае краля дори и зад фалшивата външност, когато и самият крал не знаеше…

Виденията започнаха да нахлуват по-бързо и Уилоу пак се опита да ги позабави, за да не й убегне смисълът им. Дишаше ускорено, сякаш дълго е бягала и лицето й лъщеше от пот.

Викът отново прозвуча в съзнанието й.

Кралят бе изгубил силата си и не можеше да ми помогне! Не можех да бъда освободен!

Гласът звучеше почти неистово. Виденията нашепваха настоятелно. Сънищата, които бяха накарали Уилоу да го търси, бяха смесица от лъжа и истина, едните изпратени й от магьосника, другите — от вълшебните същества… Вълшебните същества ли? Нима вълшебните същества й бяха изпращали сънища?… Всички трябва да се обединят, за да се постигне истината и да постигнат нужната сила — за да може Паладин и магьосникът да се срещнат и по-силният от двамата да победи. По-силният и добрият. И тогава магическите книги ще могат и най-сетне завинаги ще бъдат и трябва да бъдат…

Мисълта се прекъсна, нахлуха други видения и мисли, затворени в черния еднорог от неизброими векове. Уилоу настръхна и сключи ръце около нежната шия на еднорога. И отново в гърдите й се надигна луд, неистов вик. Виденията й разкриха и още нещо. Черният еднорог криеше в себе си не един живот, а множество животи! О, Бен! — възкликна мислено тя. Пред погледа й множество живи същества се мъчеха да излязат на свобода, но не успяваха. Те копнееха за неща, които бяха непонятни за нея, в светове, които не можеше дори да си представи. Та това бяха души, държани в затвор, живи създания, лишени от свобода, бяха им отнели магията, бяха злоупотребили с нея. Бен!

В този момент внезапно й се явиха изчезналите магически книги, заключени в тъмно, тайно място, над което витаеше нещо зловещо. От едната от книгите се извиха огнени пламъци, сякаш от тях се раждаше нов живот и от тази книга и тези пламъци изскочи един черен еднорог, излязъл на свобода, препуснал от мрака към светлината, търсещ…

Гласът извика още веднъж.

Унищожете книгите!

Това бе отчаян глас. Едва ли не крещеше. Той затъмни виденията, погълна всичко в своята неистовост. Болката му бе непоносима.

Уилоу нададе силен вик, който се извиси над трясъците на битката. Силфидата се откъсна от черния еднорог и се дръпна назад. Бе на път да изгуби съзнание от всичко преживяно. Свлече се на колене, отпуснала замаяна глава, изтръпнала от студ. Струваше й се, че умира, но в същото време знаеше, че няма да умре. Усещаше как черният еднорог неудържимо трепери до нея.

Тя повтаряше само с устни последния му вик.

Унищожете книгите!

Тя полу-приклекна и изкрещя тези думи към полето на сражението.

Думите се разпиляха като хартийки, носени от вятъра. Паладин не ги чу, увлечен в яростната битка. Не ги чу и Мийкс, насочил цялото си внимание към магията, която беше призовал, за да се спаси. Куестър Тюс, Буниън, Парснип, Филип и Сот, изоставени от демонските изчадия, лежаха завързани и със запушени уста в отсрещния край на полянката.

Само Абърнати чу вика на Уилоу.

Кучето бе в полусъзнание и думите достигнаха до него, сякаш от мрака на собствените му мисли. Той запримига като в мъгла, чу ехото да повтаря думите, чу ужасяващия трясък на сражението.

Паладин и черните ездачи се спускаха и връхлитаха едни срещу други по средата на полянката в луд вихър от движения и викове. Уилоу и еднорогът изглеждаха като два дребни, уловени в капан силуета в далечния край на поляната. Другите си приятели не можа да види.

Дишаше тежко и се облизваше, езикът му стигаше чак до носа. Започна да чувства болка в цялото си смазано тяло. Спомни си какво му се бе случило и къде се намира.

Бавно се обърна, за да може да вижда по-добре. Мийкс се намираше едва ли не непосредствено до него. Увлечен в битката между Паладин и черните ездачи, магьосникът бе приближил и само пет-шест крачки го разделяха от кучето.

Думите отекнаха отново в съзнанието на Абърнати. Унищожете книгите!

Кучето се опита да се изправи на крака, но не можеше да помръдне тялото си и отново се отпусна назад. В него нахлуха и други мисли. Да унищожи книгите ли? Да унищожи единствения си шанс отново да стане човек? Та нима би могъл и да помисли за нещо подобно?

Още един от черните ездачи падна и костите му изпукаха. Паладин бе нападнат от всички страни, бронята му бе потъмняла от пепел и ожулена от мечовете и копията. Той започваше да губи битката.

Абърнати разбираше какво би означавало за всички тях, ако не се откажеше да мисли за собствените си проблеми. Опита се отново да се изправи и този път успя — но не напълно. Муцуната му цяла се изопна от усилието.

В този момент Мийкс пристъпи още по-напред и кракът му се озова на сантиметри от главата на Абърнати. Магьосникът носеше меки обувки, кракът му бе гол. Абърнати изрева. Даваше му се последен шанс.

Той се хвърли с глава срещу Мийкс и силно захапа магьосника за глезена. Мийкс нададе вой на болка и изненада, разпери ръце и магическите книги изпаднаха.

След това всичко се разви светкавично. Нещо като черна светкавица се стрелна през поляната покрай Паладин и покрай ездачите-скелети, покрай облаци прах и бърза от мисъл. Мийкс дърпаше крак, опитвайки се с всички сили да се отскубне от Абърнати и в същото време простираше ръце да улови книгите, които се носеха на вятъра. Абърнати не го пускаше. Уилоу извика и Абърнати захапа още по-жестоко. Черният еднорог стигна до тях. Той направи един скок във въздуха, магията озаряваше рога му в бяла светлина, заби рог в търкалящите се магически книги, разби ключалките, все едно, че бяха от стъкло и разпиля страниците им навсякъде.

Страниците се посипаха на всички страни — тези с рисунките на еднорози и тези, които бяха обгорели по средата, се смесиха. Мийкс нададе вик на болка и най-сетне успя да се измъкне от челюстите на Абърнати. От ръцете му бълваха зелени пламъци и се забиваха в еднорога, който отскачаше и се отдръпваше встрани от тях. Еднорогът изви тяло високо във въздуха и избълва бели пламъци срещу магьосника. Мийкс отхвръкна назад. В еднорога се забиваха зелени пламъци, а в Мийкс бели. Огнените струи летяха в едната и в другата посока между еднорога и магьосника и ставаха все по-силни.

Паладин бързо се развъртя в средата на поляната, размахвайки меч, с който съсече останалите черни ездачи, които вече бяха започнали да се разпадат. Магията, която ги държеше, беше започнала да напуска кухите им тела. Те се сринаха мигновено и изчезнаха.

И тогава Паладин препусна към еднорога и магьосника. Но не можа да стигне на време. Пламъците вече бяха обхванали Мийкс, магията им бе твърде силна дори и за него. Той нададе последен стон, взриви се и стана на дим. Черният еднорог беше погълнат в същия този момент целият от дима. Той се издигна на задните си крака, направи огромен скок и изчезна от погледите.

Паладин също изчезна. Той полетя всред внезапен взрив от бяла светлина, която изчисти пепелта и праха и поправи сребърната му броня, докато тя лъсна като нова. Всичко това стана мигновено и рицарят, както и светлината просто изчезнаха.

Абърнати и Уилоу безмълвно се гледаха от двата края на обгарялата, пуста горска поляна.

И тогава стана нещо необикновено.

Видяха го всички — Уилоу и Абърнати, клекнали на обгорелия склон, все още онемели от жестоката битка, на която бяха станали свидетели; Куестър и коболдите, и чупка-гномите, които напразно се опитваха да се изправят и седнат, все още завързани във веригите, в които ги бяха оставили демонските изчадия; и дори Бен Холидей, който едва се тътреше, останал без дъх, след като бе пробягал цялото разстояние от мястото, където се бе преобразил, без да знае защо, знаейки само, че трябва да дойде. Те всички станаха свидетели и спотаиха дъх от смайване.

Започна изпърво като вятър, който е размърдал утринния покой, първоначално като лек шепот, след това прииждащ шум като океански рев. От земята, където лежаха разпилени страниците на разкъсаните магически книги, изви ветрец, който отърси праха и пепелта и профуча над малките зеленикави пламъчета, които продължаваха да горят сред тревите на поляната. Той се издигна към небето като фуния и изви разпилените страници в бяла вихрушка. Изгорелите страници внезапно станаха отново здрави, прокъсаните им краища се изправиха, пожълтялата им повърхност стана отново първозданно бяла. Страниците с рисунките на еднорози се сляха и смесиха с тях, тъй че вече не можеха да се различат едни от други. Към небето се надигна цяла стена от листа, които неистово плющяха и шумоляха на вятъра.

И в този момент листите започнаха да се преобразяват. Рисунките засветиха и започнаха да се огъват и еднорозите внезапно оживяха. Вече не бяха застинали неподвижно върху страниците, а започнаха да препускат към края на фунията. Бяха стотици, всичките бели, подвижни, бликащи от сила и енергия. Страниците и кориците на магическите книги бяха изчезнали. Останали бяха само еднорозите. Те се стрелкаха във въздуха и цвилеха от възторг сред рева на вятъра.

Свободни сме! — сякаш викаха те. — Ние сме свободни!

Еднорозите се разпръснаха по линията на хоризонта — озарени от магията на промяната, настъпила с тях — и полетяха в далечината. Ревът остана да отеква миг подир тях, след което потъна в тишина. Планината отново притихна.