— Как така разбра, че е еднорог? — попита Моли. — И защо се страхуваше да не те докосне? Видях те, че се уплаши.

— Не ми се говори за това — отвърна безобидно котаракът. — На твое място не бих си пилял времето с подобни глупости. Що се отнася до първия ти въпрос, външността не може да заблуди един опитен котарак, за разлика от човека, който се съобразява само с външното. А що се отнася до втория ти въпрос… — тук котаракът се запъна и изведнъж особено съсредоточено започна да ближе козината си. Той не пророни нито дума, докато цялата не я облиза обратно на косъма и после не я изглади отново. Дори и тогава не вдигна очи към Моли, а продължи съсредоточено да разглежда лапите си.

— Ако ме беше докоснал — пророни той — щях да загубя себе си и да му принадлежа завинаги.

Питър С. Бийгъл, Последният еднорог

ПРОЛОГ

Черният еднорог се открои, пристъпи откъм утринната мъгла, сякаш бе роден от нея, и се загледа към кралството на Отвъдната земя.

На изток зората надничаше зад върховете на хоризонта като нашественик, който се подава от укритието си, за да зърне бързото отдръпване на нощта. Появата на еднорога направи тишината още по-дълбока — сякаш цялата долина в този затънтен край бе доловила някак си това незабележимо събитие. Навсякъде настъпваше пробуждане, навсякъде животът идваше на мястото на сънищата и тъкмо в този миг на преход времето изглеждаше като спряло.

Еднорогът бе застанал в най-далечния северен край на долината, високо сред Мелкорските планини тъкмо където започваше вълшебният свят. Пред него се простираше Отвъдната земя, гористи склонове и голи скални масиви се спускаха към подножието на хълмове и поляни, реки и езера, гори и шубраци. Ивици мъгла потрепваха в различни цветове сред разпиляващия се мрак и първите слънчеви лъчи танцуваха отразени в утринната роса. Замъци, градове и къщурки се открояваха с неясни очертания и неправилни форми в една обща хармония като същества, приседнали да починат, и от изтлелите огнища се издигаше дим.

Зеленикавият огън, обхванал долината от край до край, извикваше в очите сълзи и избухваше отново и отново. Беше толкова отдавна!

Ручейче бълбукаше надолу и образуваше малко вирче сред скалите, на десетина метра от мястото, където бе застанал еднорогът. Група горски животни се бяха сгушили в края на вира и удивено гледаха чудото, което се бе открило пред очите им — това бяха заек, язовец, няколко катерици и полевки, един опосум с малкото му, една самотна жаба. Някаква пещерна твар се скри сред сенките. Един тресавищен звяр се напъха обратно в бърлогата си. Птиците застинаха по клоните на дърветата. Всичко стихна. Единственият звук бе ромоленето на ручея по планинските камъни.

Черният еднорог поклати глава, съзнавайки каква почит му се отдава. Абаносовото му тяло проблясваше в здрача, гривата и глезените му просветваха на вятъра като сребро. Той тъпчеше на едно място с козите си крака и махаше лъвска опашка, а движенията му бяха неспокойни сред този застинал пейзаж. Ръбестият му рог прорязваше мрака, леко озарен от вътрешна магическа светлина. Създание с такава грация и прелест като еднорога никога не се бе появявало преди, нито щеше да се появи някога отново.

Зората внезапно озари долината в Отвъдната земя и настъпи новият ден. Черният еднорог усети слънчевата светлина по лицето си и вдигна глава като за поздрав. Ала невидими вериги все още го оковаваха и техният хлад веднага разпръсна мигновено почувстваната топлина.

Еднорогът потръпна. Той беше безсмъртен и никога не би могъл да бъде убит от смъртни същества. Ала животът му, въпреки всичко, можеше да му бъде отнет. Времето беше съюзник на врага, който го бе оковал. А времето следваше своя ход.

Черният еднорог се промъкваше като живак сред сенките и светлината, опитвайки се да се изплъзне на свобода.

Към следващата част или към съдържанието

Тери Брукс Черният еднорог (1)

Метаданни

Данни

Черният еднорог

Информация

История

Сваляне / Връзки

ПРОЛОГ

Тери Брукс
Черният еднорог (1)