Жул Верн
Жангада (36) (800 левги по Амазонка)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe(2008 г.)
Корекция
NomaD(2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko(2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881

История

  1. —Добавяне

XVI. Приготовления

На другия ден, 30 август, Бенито и Маноел се съвещаваха. Те бяха разбрали мисълта, която съдията не бе пожелал да изложи пред тях. Сега търсеха начин как да устроят бягството на осъдения, заплашен от смъртно наказание.

Нищо друго не им оставаше да правят.

Всъщност беше ясно като бял ден, че за властите в Рио де Жанейро недешифрираният документ няма никаква стойност, че той е мъртва буква, че първата присъда, обявяваща Жоам Дакоста виновник за престъплението в Тижуко, няма да бъде отменена и че заповедта за екзекуция ще дойде неминуемо, защото в случая не можеше да става въпрос за смекчаване на наказанието.

Следователно Жоам Дакоста трябваше без колебание да бяга още веднъж, за да се спаси от изпълнението на несправедливата присъда.

Най-напред двамата младежи се уговориха да запазят в пълна тайна това, което възнамеряваха да правят; дори на Якита и Миня да не съобщават за плановете си, да не би така да им дадат последна надежда, която можеше да не се сбъдне! Кой знае дали поради някакви непредвидени обстоятелства този опит за бягство няма да се провали печално!

В случая присъствието на Фрагозо несъмнено би било ценно. Този разсъдлив и предан момък можеш е да бъде много полезен на двамата младежи; но Фрагозо не се появяваше. Разпитвана по този въпрос, Лина не можа да каже какво е станало с него, нито защо е напуснал жангадата, без дори да и се обади.

И, разбира се, ако Фрагозо бе предвидил, че нещата ще се развият така, нямаше да изостави семейство Дакоста, за да предприеме едно начинание, което явно не можеше да даде никакъв сериозен резултат. Да, по-добре да бе помогнал в бягството на осъдения, отколкото да търси някогашните другари на Торес! Но Фрагозо го нямаше и по неволя трябваше да минат без неговата помощ.

И така, в зори Бенито и Торес слязоха от жангадата и се запътиха към Манао. Те стигнаха бързо до града и потънаха в тесните улички, още пусти в тоя час. След няколко минути два мата се озоваха пред затвора и обходиха във всички посоки празното пространство, на което се издигаше бившият манастир, превърнат в затвор.

Налагаше се да изучат много щателно неговото разположение.

До един ъгъл на сградата, на двадесет и пет фута над земята, зееше прозорецът на килията, в която беше затворен Жоам Дакоста. Този прозорец беше запречен с доста разнебитена желязна решетка. Тя лесно можеше да се изкърти или пререже, ако се стигнеше до нея. По лошо споените камъни, изровени на места, имаше много издатини. Те биха осигурили на крака здрава опора, ако човек успееше да се покатери по въже. А ако това въже се метнеше ловко, можеше да се увие около някоя от пръчките на решетката, които отстрани бяха отделени от стената и извити като куки. После щяха да махнат една-две пръчки, така че да има възможност да се провре човек, и на Бенито и Маноел не оставаше нищо друго, овен да се вмъкнат в килията па затворника и да устроят бягството му без особени затруднения, с помощта на въжето, вързано за желязната решетка. През нощта, която ако се съди по небето, обещаваше да бъде много тъмна, никой нямаше да забележи тези маневри и преди да се съмне, Жоам Дакоста щеше да бъде в безопасност.

Цял час Маноел и Бенито ходеха насам-нататък, като се пазеха да не привлекат вниманието, и много грижливо уточниха всичко; както разположението на прозореца и на решетката, така и мястото, откъдето беше най-удобно да се прехвърли въжето.

— Значи се разбрахме — каза накрая Маноел. — Но да предупредим ли Жоам Дакоста?

— Не, Маноел! Нека не издаваме нито на него, нито на мама тайната на това начинание, което може и да не успее!

— Ще успеем, Бенито! — отвърна Маноел. — Само че трябва всичко да се предвиди, и в случай, че главният надзирател на затвора усети нещо в момента на бягството…

— Ще имаме достатъчно злато, за да подкупим този човек! — вметна Бенито.

— Добре — съгласи се Маноел. — Но щом баща ни излезе от затвора, той не може да остане скрит нито в града, нито на жангадата. Къде ще намери убежище?

Това беше вторият много важен въпрос за решаване, и ето какво измислиха.

На сто крачки от затвора празното пространство се пресичаше от един от каналите, които се вливат в Рио Негро под града. По този канал лесно можеше да се стигне до реката, при условие, че някоя пирога чакаше там беглеца. От подножието на стената до канала той трябваше да измине не повече от сто крачки.

Ето защо Бенито и Маноел решиха към осем часа вечерта от жангадата да отплава пирога, карана от лоцмана Араужо и двама яки гребци. Тя щеше да поеме срещу течението на Рио Негро, да влезе в канала, да се промъкне през празното пространство и там, скрита във високата крайбрежна трева, да стои цяла нощ на разположение на затворника.

Но къде да търси убежище Жоам Дакоста, когато се качи на нея?

След като претеглиха внимателно всички доводи „за“ и „против“ по този въпрос двамата младежи взеха последното си решение.

Връщането в Икитос би било и трудно, и съпроводено с опасности. Във всеки случай пътят дотам беше дълъг, независимо дали беглецът щеше да се впусне по суша, нагоре или надолу по Амазонка. Нито с кон, нито с пирога не би могъл да се спаси от преследвачите си. А и фазендата не беше вече сигурно убежище. Когато се върнеше там, той нямаше да бъде фермерът Жоам Гарал, а осъденият Жоам Дакоста, винаги под заплаха да бъде предаден на бразилските власти, и не можеше да мисли вече да започва наново предишния си живот.

Да избяга по Рио Негро до северната част на провинцията или дори извън бразилските владения изискваше много време, с каквото Жоам Дакоста не разполагаше, пък и трябваше да се постарае преди всичко да се изплъзне от потерята, която щеше незабавно да тръгне подире му.

Да продължи надолу по Амазонка? Но по двата бряга на реката се намираха много военни постове, села и градове. Отличителните белези на осъдения щяха да бъдат разпратени до всички полицейски началници. Така имаше опасност да бъде арестуван дълго преди да стигне атлантическото крайбрежие. Но дори и да го стигнеше, къде и как щеше да се крие, докато чака сгоден случай да се качи на кораб, който да го отведе зад океана, далеч от правосъдието?

След като разгледаха тези различни проекти, Бенито и Маноел се убедиха, че и едните, и другите са неизпълними. В един-единствен се криеше известен шанс за спасение.

Той се състоеше в следното: след като се измъкне от затвора, беглецът да се качи на пирогата, да се добере по канала до Рио Негро, да се спусне под управлението на лоцмана по този приток, да достигне мястото, където се съединяват двете реки, после да се спусне шестдесетина мили по течението на Амазонка, все покрай десния й бряг, като плава нощем и спира денем, и така да дойде до устието на Мадейра.

Този приток, който се спускаше от склоновете на Кордилерите, уголемен от стотина подпритока, е истински речен път, водещ към самото сърце на Боливия. Така че пирога би могла да се впусне по него, без да остави никаква следа от минаването си, и да се приюти в някой населен пункт — селце или колиби, разположени оттатък бразилската граница…

Там Жоам Дакоста щеше да бъде в относителна безопасност; ако е нужно, можеше да чака няколко месеца сгоден случай да се добере до тихоокеанското крайбрежие и да се качи на кораб, заминаващ от някое морско пристанище. Ако този кораб го закара до някой от североамериканските щати, той ще бъде спасен. Тогава ще види дали може да прибере цялото си състояние, да се изсели окончателно от страната и да търси зад моретата, в Стария свят, последно убежище, за да завърши там живота си, така жестоко и несправедливо разстроен.

Където и да отидеше, семейството му щеше да го последва без колебание, без съжаление, а в семейството си той трябваше да включи-и Маноел, който щеше да бъде свързан с него с нерушими връзки. Този въпрос дори не подлежеше на обсъждане.

— Да вървим — каза Бенито. — До довечера всичко трябва да бъде готово и не бива да губим нито минута.

Двамата младежи тръгнаха към Рио Негро, като се движеха все по брега на канала. Така те се увериха, че пирогата ще може да мине съвсем свободно, че никаква пречка — шлюз или кораб в ремонт — не ще я спре. После се спуснаха по левия бряг на притока, като избягваха вече оживените градски улици и стигнаха до мястото, където стоеше привързана жангадата.

Първата работа на Бенито беше да се отбие при майка си. Той се владееше достатъчно, за да скрие измъчващото го безпокойство. Искаше да я успокои, да й каже, че надеждата още не е загубена, че тайната на документа ще се изясни, че във всеки случай общественото мнение е на страната на Жоам Дакоста и че под натиска на това движение в негова полза съдебните органи ще им дадат необходимото време, за да представят най-после вещественото доказателство за неговата невинност.

— Да, мамо, да — добави той, — преди да се съмне, сигурно вече няма да има защо да се страхуваме за баща си!

— Да те чуе бог, сине! — отвърна Якита и очите и бяха впити така изпитателно в него, че Бенито едва можа да издържи на нейния поглед.

От своя страна Маноел, като че се бе наговорил с него, се опита да успокои Миня, повтаряйки й, че съдията Жарикес, убеден в невинността на Жоам Дакоста, ще направи всичко възможно, за да го спаси.

— Искам да ви вярвам, Маноел! — отвърна девойката, която не можеше да сдържа сълзите си.

Маноел побърза да се отдалечи. Той усещаше, че и неговите очи се наливат със сълзи, които щяха да опровергаят обнадеждващите думи, току-що изречени от него.

Впрочем бе дошло време за всекидневното свиждане със затворника, и Якита, придружена от дъщеря си, тръгна бързо към Манао.

Цял час двамата младежи разговаряха с лоцмана Араужо. Те го запознаваха с всички подробности на намисления от тях план и се посъветваха с него както за проектираното бягство, така и за мерките, които трябваше да се вземат впоследствие, за да се осигури безопасността на беглеца.

Араужо одобри всичко. Той се нагърби, когато се мръкне, без да предизвиква никакво подозрение, да прекара пирогата през канала, пътя по който познаваше отлично, до мястото, където трябваше да чака пристигането на Жоам Дакоста. След това няма да бъде никак трудно пирогата да се върне в устието на Рио Негро и да се промъкне незабелязано през отломките, влачени непрекъснато от течението.

Араужо не възрази дори когато стана въпрос да се спуснат по Амазонка до устието на Мадейра. Той също беше на мнение, че това е най-правилното решение. Течението на Мадейра му беше познато на повече от сто мили разстояние. Ако по някаква случайност потерята тръгнеше в тази посока, тя лесно можеше да бъде измамена в тия пусти краища. При нужда щяха да се доберат до самото сърце на Боливия, а ако Жоам Дакоста настояваше да напусне родината си, по-безопасно за него щеше да бъде да се качи на някой кораб от тихоокеанското крайбрежие, отколкото от атлантическото.

Одобрението на Араужо окуражи двамата младежи. Те вярваха в практическия усет на лоцмана, и то с пълно основание. Колкото до предаността на този честен човек, в нея не можеше да има никакво съмнение. Той положително би рискувал свободата и дори живота си, за да спаси икитоския фермер.

Араужо се залови незабавно, но в най-строга тайна, с приготовленията, които трябваше да извърши във връзка с този опит за бягство. Бенито му даде голяма сума в злато за евентуални разходи при пътуването по Мадейра. След това Араужо нареди да приготвят пирогата, като заяви, че уж възнамерявал да тръгне да търси Фрагозо, който все още не се явяваше, и всичките му другари се тревожеха много за неговата съдба. После сам наслага провизии за няколко дни, а също и въжетата и инструментите, за които двамата младежи трябваше да дойдат, когато лодката стигнеше края на канала в уречения час и на определеното място.

Тези приготовления не направиха особено впечатление на екипажа на жангадата. Дори двамата яки негри, избрани от лоцмана за гребци, не бяха посветени в тайната на начинанието. Въпреки това можеше да се разчита напълно на тях. Араужо знаеше добре, че щом научат за какво благородно дело ще действуват, и Жоам Дакоста, най-после свободен, бъде поверен на техните грижи, те ще бъдат готови на всичко, дори да рискуват собствения си живот, за да спасят живота на господаря.

След обед приготовленията за отплаване на пирогата завършиха. Оставаше само да чакат нощта.

Но преди да пристъпят към действие, Маноел искаше да се види за последен път със съдията Жарикес. Може би съдията ще му каже нещо ново за документа.

Бенито предпочете да остане на жангадата, за да дочака там завръщането на майка ги и сестра си.

Затова Маноел тръгна сам за къщата на съдията Жарикес и бе приет незабавно.

Съдията, който стоеше неотлъчно в кабинета си, беше все тъй възбуден. Документът, омачкан от нетърпеливите му пръсти, продължаваше да лежи на масата, пред очите му.

— Господине — заговори Маноел и гласът му трепереше, когато зададе този въпрос, — получихте ли от Рио де Жанейро…

— Не — отговори съдията Жарикес, — заповедта не е дошла… но всеки момент…

— А документът?

— Нищо не излиза! — изкрещя съдията Жарикес. — Опитах всичко, което ми подсказваше въображението… и все нищо!

— Нищо!!

— Впрочем, не! Различих ясно една дума в този документ… една-едничка!…

— А тази дума… — извика Маноел — каква е тази дума?

— Бягство!

Без да отговори, Маноел стисна ръката, подадена му от съдията Жарикес, и се върна на жангадата, за да чака момента за действие.