Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (21)
- Включено в книгата
-
Жангада
800 левги по Амазонка - Оригинално заглавие
- La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), 1881 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Борис Миндов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008 г.)
- Корекция
- NomaD(2008 г.)
- Сканиране и разпознаване
- Darko(2008 г.)
Издание:
Жул Верн
Жангада
800 левги по Амазонка
Роман в две части
Издателство „Отечество“, 1981
Превод от френски: Борис Миндов, 1981
Jules Verne
La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881
История
- —Добавяне
VI. Последният удар
Докато Жоам Дакоста беше подложен на този разпит, Яки-та чрез справка, направена от Маноел, узна, че тя и депата й ще бъдат допуснати да се видят с арестанта още същия ден към четири часа след обед.
От предния ден Якита не бе излизала от стаята си. Миня и Лина бяха при нея, докато чакаше да й разрешат свиждане с мъжа й. Както и да се казваше тя — Якита Гарал или Якита Дакоста, той щеше да намери в нейно лице предана жена, смела другарка в целия му живот.
Същия ден към единайсет часа Бенито се приближи до Маноел и Фрагозо, които разговаряха при носа на жангадата.
— Маноел — рече той, — искам да те помоля за една услуга.
— Каква?
— И вас също, Фрагозо.
— На ваше разположение съм, господин Бенито — отговори бръснарят.
— За какво става въпрос? — запита Маноел, наблюдавайки приятеля си, който се държеше като човек, взел неотменимо решение.
— Вие продължавате да вярваме в невинността на баща ми, нали? — каза Бенито.
— Ах — възкликна Фрагозо, — по-скоро бих повярвал, че аз съм извършил престъплението!
— Щом е така, още днес трябва да изпълним плана, който намислих вчера.
— Да издирим Торес ли? — запита Маноел.
— Да, и да разберем как е открил убежището на баща ми! В цялата тази работа има необясними неща! Познавал ли го е по-рано? Според мен това е изключено, защото повече от двайсет години баща ми не е излизал от Икитос, а този негодник е едва тридесетгодишен! Но още днес ще разбера това, иначе горко на Торес!
Решителността на Бенито не допускаше никакъв спор. Затова нито на Маноел, нито на Фрагозо не им дойде на ум да го разубеждават.
И тъй, моля двама ви да ме придружите — продължи Бенито. — Ще тръгнем веднага. Не бива да чакаме Торес да напусне Манао. Той вече не може да продаде мълчанието си и сигурно ще реши да избяга. Да вървим!
Тримата слязоха на брега на Рио Негро и се запътиха към града.
Манао не беше толкова голям, чеда не успеят да го претърсят за няколко часа. Ако е нужно, ще ходят от къща на къща да дирят Торес; но по-добре да се обърнат първо към съдържателите на странноприемниците, или „ложите“, където би могъл да се подслони авантюристът. Бившият горски стражар навярно няма да каже името си, а може да има и лични причини да избягва всякакъв досег със съдебните власти. Но ако не е заминал от Манао, не ще успее да се изплъзне от младите хора. Във всеки случай не би се отнесъл до полицията, защото по всяка вероятност — а както знаем, така беше в действителност — донесението бе направено анонимно.
Цял час Бенито, Маноел и Фрагозо сноваха по главните улици на града, разпитвайки търговците в магазините им, кръчмарите в „ложите“ и дори самите минувачи, но никой не бе виждал човека, чиито отличителни белези те описваха извънредно точно.
Дали Торес не е заминал от Манао? Нима трябва да се откажат от всякаква надежда да го намерят?
Напразно се мъчеше Маноел да успокои Бенито, който не можеше да си намери място. Торес му беше нужен на всяка цена!
Случайността му помогна и най-после Фрагозо попадна на вярна следа.
В една странноприемница на улица „Бог-свети дух“, когато описа външността на авантюриста, му отговориха, че въпросният човек вчера е отседнал в „ложата“.
— Преспа ли в странноприемницата? — запита Фрагозо.
— Да — отговори ханджията.
— Тук ли е в момента?
— Не, излезе.
— Но уреди сметката си като човек, който се готви да заминава?
— Нищо подобно; напусна стаята си преди един час и вероятно ще се върне за вечеря.
— Знаете ли по кой път тръгна, когато излезе?
— Видели го да се насочва към Амазонка, като се спуснал през долната част на града, сигурно ще го срещнете там.
Фрагозо нямаше нужда да разпитва повече. След малко той се озова при двамата младежи и им каза:
— Хванах следата на Торес.
— Значи е тук! — извика Бенито.
— Не, току-що излязъл, но видели, че тръгнал през полето към Амазонка.
— Да вървим! — заповяда Бенито.
Трябваше да слязат отново към реката; най-късият път беше по левия бряг на Рио Негро до устието й.
Скоро Бенито и спътниците му оставиха зад себе си последните къщи на града и тръгнаха по брега, но заобиколиха така, че да не ги забележат от жангадата.
В този час равнината беше пуста. Погледът обхващаше голямо пространство от това поле, в което обработените нивя бяха заместили някогашните гори.
Бенито не говореше: той не беше в състояние да произнесе нито дума. Маноел и Фрагозо не смееха да прекъснат мълчанието му. Така вървяха тримата и се оглеждаха, претърсвайки с очи пространството от брега на Рио Негро до брега на Амазонка. Три четвърти час след излизането си от Манао те все още нищо не бяха забелязали.
Веднъж-дваж срещнаха индианци, които обработваха земята; Маноел ги попита и най-после един от тях му каза, че някакъв човек, който приличал на описания, минал преди малко и запрашил към ъгъла, образуван от двете реки при сливането им.
Без да разпитва повече, Бенито се втурна стремително напред, и двамата му спътници трябваше да бързат, за да не изостават.
В този момент левият бряг на Амазонка се виждаше на по-малко от четвърт миля. Там се открояваше някаква хълмиста верига, която закриваше част от хоризонта и ограничаваше кръгозора до няколкостотин стъпки.
Бенито ускори крачка и скоро изчезна зад един от песъчливите хълмове.
— По-бързо, по-бързо! — завика Маноел на Фрагозо. — Не бива нито за миг да го оставяме сам!
И двамата се впуснаха в тази посока, но изведнъж се чу вик.
Дали Бенито е забелязал Торес? Или Торес го е видял? А може би двамата вече са се настигнали?
Петдесет крачки по-нататък, като заобиколиха бързо една от издатините на брега, Маноел и Фрагозо съзряха двама мъже, застанали един срещу друг.
Това бяха Торес и Бенито.
За миг Маноел и Фрагозо се озоваха до тях.
Можеше да се предположи, че в това възбудено състояние, лице с лице срещу авантюриста, Бенито няма да може да се сдържи.
Но не стана така.
Щом младият човек видя пред себе си Торес, щом се убеди, че той не може вече да му избяга, в държането му настъпи пълна промяна, той въздъхна облекчено, възвърна цялото с, и хладнокръвие и самообладание.
Няколко минути двамата мъже се гледаха, без да проронят дума.
Пръв наруши мълчанието Торес, като каза с обичайния си дързък тон:
— Аха, господин Бенито Гарал?
— Не! Бенито Дакоста! — отговори младежът.
— Вярно — продължи Торес, — господин Бенито Дакоста, придружен от господин Маноел Валдес и моя приятел Фрагозо!
Обиден от това обръщение на авантюриста, Фрагозо, отдавна горящ от желание да му види сметката, понечи да се нахвърли върху му, но го спря Бенито, който продължаваше да запазва самообладание.
— Какво ви прихваща любезни? — извика Торес, като се отдръпна няколко крачки. — Аха, май ще трябва да бъда нащрек!
И докато говореше, измъкна от пончото си една маншета, оръжие за нападение или за защита — в зависимост от случая, — с което бразилецът никога не се разделя. После, приведен и закован на място, зачака.
— Вас търся, Торес — каза тогава Бенито, който не помръдна пред тази предизвикателна поза.
— Мен ли търсите? — повтори авантюристът. — Не е трудно да ме намерите! А защо ме търсите?
— За да чуя от вашата уста това, което изглежда знаете за миналото на баща ми?
— Така ли!
— Да! Чакам да ми кажете как го познахте, защо се навъртахте из икитоските гори, около нашата фазенда, защо го причаквахте в Табатинга?…
— Е, та това е много ясно! — ухили се Торес. — Аз го причаквах, за да се кача на жангадата му, и се качих с цел да му направя едно много просто предложение… което той отхвърли, но май сбърка.
При тези думи Маноел не можа да се сдържи. С бледо лице и пламтящи очи той пристъпи към Торес.
Ала Бенито, който искаше да опита всички средства за спогаждане, застана между авантюриста и приятеля си.
— Въздържайте се, Маноел — каза той. — И аз също се въздържам!
След това продължи:
— Всъщност, Торес, аз зная по какви причини се качихте на жангадата. Тъй като ви е известна една тайна, която навярно някой ви е издал, вие искахте да си послужите с шантаж! Но сега не става въпрос за това.
— А за какво?
— Искам да зная как разбрахте, че собственикът на икитоската фазенда е Жоам Дакоста!
— Как разбрах ли? — отвърна Торес. — Това си е моя работа и нямам намерение да ви давам обяснения. Важното е, че не съм се излъгал, когато доложих, че той е истинският виновник за престъплението в Тижуко!
— Ще ми кажете!… извика Бенито, който започваше да губи самообладание.
— Нищо няма да кажа — тросна се Торес. — Ах, Жоам Дакоста отхвърли моите предложения! Той отказа да ме приеме в семейството си. Е, няма що, сега, когато тайната му е известна, когато е арестуван, аз пък ще откажа да се сродя със семейството му, семейство на крадец, на убиец, на осъден, когото чака бесилка!
— Подлец! — крясна Бенито, който на свой ред измъкна от колана си маншета и се приготви за атака.
Маноел и Фрагозо с едновременно бързо движение също извадиха оръжието си.
— Трима срещу един! — извика Торес.
— Не! Един срещу един — отвърна Бенито.
— Така ли! Аз пък мислех, че синът на един убиец иска да извърши убийство!
— Торес! — извика Бенито. — Защищавай се, иначе ще те убия като бясно куче!
— Нека да съм бесен — отвърна Торес. — Затова пък хапя, Бенито Дакоста, тъй че пази се от моите зъби!
После, като се прикри с маншетата си, той застана нащрек, готов да се хвърли върху своя противник. Бенито отстъпи няколко крачки.
— Торес — каза той, възвръщайки си напълно загубеното за миг хладнокръвие, — вие бяхте гост на моя баща, заплашихте го, предадохте го, издадохте го, обвинихте невинен човек и с божия помощ аз ще ви убия!
На устните на Торес се изписа най-дръзка усмивка. Може би този подлец си мислеше в момента, че Стига да иска, може да осуети двубоя с Бенито. Навярно беше разбрал, че Жоам Дакоста не е казал нищо за този документ, представляващ вещественото доказателство за неговата невинност.
Ако разкриеше на Бенито, че той, Торес, притежава това доказателство, мигновено щеше да го обезоръжи. Но освен че искаше да почака да последния момент, несъмнено за да получи по-висока цена за този документ, споменът за обидните думи на младежа, омразата, която изпитваше към всички негови близки, го караше да забрави дори собствения си интерес.
При това авантюристът беше здрав, ловък, сръчен, свикнал да си служи добре с маншетата, която често бе имал случай да използува. Така че срещу едва двайсетгодишен противник, който не притежаваше нито неговата сила, нито неговата похватност, шансовете бяха на негова страна.
Затова Маноел за последен път се опита да убеди Бенито да се бие вместо него.
— Не, Маноел — отговори хладно младият човек, — единствено на мен се полага да отмъстя за баща си, и тъй като всичко тук трябва да стане по правилата, ти ще ми бъдеш секундант.
— Бенито!…
— А вие, Фрагозо, няма да ми откажете да станете секундант на този човек, ако ви помоля, нали?
— Добре, — отговори Фрагозо, — макар че в това няма никаква чест. Лично аз — добави той, — без много-много да се церемоня, чисто и просто бих го убил като Див звяр!
Мястото, където щеше да стане дуелът, беше равна площадка, широка около четиридесет крачки, издигащи се на петнайсетина фута над Амазонка. Тя се спущаше отвесно към брега. В подножието течеше бавно реката и миеше тръстиковия гъсталак, който растеше там.
Така че поради естеството на брега мястото беше малко, и оня от противниците, който отстъпеше, щеше мигновено да пропадне в бездната.
По сигнал, даден от Маноел, Торес и Бенито запристъпяха един към друг.
Сега Бенито се владееше напълно. Защитник на свята кауза, със своето хладнокръвие той имаше значително предимство над Торес, чиято съвест, колкото безчувствена и закоравяла да беше, в този момент сигурно помътняваше погледа му.
Когато двамата се срещнаха, Бенито пръв нанесе удар. Торес го отблъсна. После двамата противници се отдръпнаха, но почти веднага се впуснаха един срещу друг, като всеки хвана противника си с лявата ръка за рамото… И като че ли не искаха да се пуснат вече.
По-силният Торес нанесе с маншетата си страничен удар, който Бенито не можа съвсем да избегне. Той бе улучен в десния хълбок и пончото му се обагри с кръв. Но отговори бързо и рани леко Торес в ръката.
След това си размениха няколко удара, но нито един не беше решителен. Бенито продължаваше да мълчи, впил поглед в очите на Торес като острие, което се забива в сърцето. Негодникът явно започваше да се обърква. Той заотстъпва малко по малко под напора на този неумолим отмъстител, решен по-скоро да отнеме живота на предателя на баща си, отколкото да защити своя. Единственото желание на Бенито беше да удря, докато другият се стремеше сега само да отбива ударите му.
Скоро Торес се видя притиснат до самия края на площадката, на мястото, където тя леко се издаваше и надвисваше над реката. Той схвана опасността, опита се да премине отново в настъпление и да си възвърне загубения терен…Смущението му нарастваше, мрачният му поглед гаснеше… Накрая бе принуден да се наведе под ръката, която го заплашваше.
— Умри! — изкрещя Бенито.
Ударът бе насочен право в гърдите, но върхът на маншетата опря в някакъв твърд предмет, скрит под пончото на Торес.
Бенито се нахвърли още по-ожесточено. Торес, който с контраудара си не успя да улучи своя противник, се почувствува загубен. Той бе принуден пак да отстъпи. В тоя момент искаше да извика… да извика че животът на Жоам Дакоста е неразривно свързан с неговия!… Но не свари.
Вторият удар на маншетата този път прониза сърцето на авантюриста. Той политна назад, но изведнъж срещна празно пространство и падна от площадката. За последен път ръцете му се вкопчиха конвулсивно в сноп тръстика, но не можаха да го удържат… Той изчезна под водите на реката.
Бенито се бе подпрял на рамото на Маноел; Фрагозо му стискаше ръцете. Той не позволи на другарите си дори да превържат раната му, която се оказа лека.
— На жангадата — каза той, — на жангадата!
Маноел и Фрагозо, обзети от дълбоко вълнение, вървяха подир него, без да добавят нито дума.
След четвърт час тримата стигнаха до брега, за който беше привързана жангадата. Бенито и Маноел се втурнаха в стаята на Якита и Миня и им разказаха какво се бе случило.
— Сине мой! Братко! — извикаха едновременно и двете.
— Да вървим в затвора!… — каза Бенито.
— Да!… Да вървим! Да вървим! — повтори Якита. Бенито, следван от Маноел, поведе майка си. Тримата слязоха на брега, тръгнаха към Манао и след половин час се озоваха пред градския затвор.
По заповед, издадена предварително от съдията Жарикес, незабавно ги пуснаха и ги заведоха до стаята, където беше затворникът.
Вратата се отвори.
Жоам Дакоста видя, че влизат жена му, синът му и Маноел.
— Ах, Жоам, мой Жоам! — извика Якита.
— Якита, жено моя! Деца мои! — откликна затворникът, разтвори обятия и ги притисна до сърцето си.
— Мой невинен, Жоам!
— Невинен и отмъстен… — извика Бенито.
— Отмъстен ли? Какво искаш да кажеш?
— Торес е мъртъв, татко, умря от моята ръка!
— Мъртъв!… Торес!… Мъртъв!… — възкликна Жоам Дакоста. — Ах, сине мой!… ти ме погуби!