Жул Верн
Жангада (20) (800 левги по Амазонка)

XX. Между двама мъже

От една минута, сами в тази стая, където никой не можеше нито да ги чуе, нито да ги види, Жоам Гарал и Торес се гледаха, без да произнесат нито дума. Дали авантюристът се колебаеше да заговори? Или съзнаваше, че Жоам Гарал ще отвърне на зададените му въпроси с презрително мълчание?

Да, нямаше съмнение! Затова Торес и не взе да го разпитва. Още в началото на този разговор той беше твърд, влезе в ролята на обвинител.

— Жоам — рече той, — вие не се казвате Гарал, а Дакоста.

Като чу това престъпно име, приписано му от Торес, Жоам Гарал неволно трепна, но нищо не отговори.

— Вие сте Жоам Дакоста — подзе отново Торес, — преди двайсет и шест години чиновник в главното управление на мините в Тижуко, осъден по това дело за кражба и убийство.

Жоам Гарал пак не отговори, странното му спокойствие явно учуди авантюриста. Дали Торес не се лъжеше, като обвиняваше своя домакин? Не. Защото иначе при тези страшни обвинения Жоам Гарал щеше да скочи. Сигурно той гадаеше какво цели Торес.

— Жоам Дакоста — продължи авантюристът, — повтарям, вие бяхте даден под съд за случая с диамантите, уличен в това престъпление, осъден на смърт и избягахте от затвора на Вила-Рика няколко часа преди екзекуцията! Ще отговорите ли?

Този прям въпрос на Торес бе последван от доста продължително мълчание. Жоам Гарал седна, все така спокоен. Облакътен на една масичка, той гледаше вторачено обвинителя си, без да сведе глава.

— Ще отговорите ли? — повтори Торес.

— Какъв отговор очаквате от мен? — запита просто Жоам Гарал.

— Отговор — произнесе бавно Торес, — който би ми попречил да отида при началника на полицията в Манао и да му кажа: „Там има един човек, чиято самоличност лесно може да се установи, да се разпознае дори след двайсет и шест годишно отсъствие. Този човек е подбудил кражбата на тижуковските диаманти, насъскал е убийците на войниците от конвоя, а после като осъден се е измъкнал от наказание. Това е Жоам Гарал, чието истинско име е Жоам Дакоста.“

— Знаци — каза Жоам Гарал, — няма защо да се страхувам от вас, Торес, ако ви дам отговора, който очаквате?

— Да, защото тогава нито вие, нито аз ще имаме интерес да говорим за тази работа.

— Нито вие, нито аз ли? — учуди се Жоам Гарал. — Значи не е нужно да заплащам мълчанието ви с пари?

— Не, каквато и сума да ми предложите!

— Какво искате тогава?

— Жоам Гарал — отвърна Торес, — имам едно предложение. Но не бързайте да отговорите с категоричен отказ, помнете, че сте във властта ми.

— Какво е предложението ви? — запита Жоам Гарал!

Торес се замисли за малко. Най-после, като скръсти ръце, проговори:

— Вие имате дъщеря. Тази дъщеря ми харесва и аз искам да се оженя за нея.

Навярно Жоам Гарал очакваше всичко от такъв човек, така че това искане никак не го смути.

— Значи — каза той, — уважаемият Торес желае да се сроди с един убиец и крадец?

— Това си е моя работа — отговори Торес. — Аз искам да бъда зет на Жоам Гарал и ще бъда.

— Но сигурно ви е известно, Торес, че дъщеря ми ще се омъжи за Маноел Валдес?

— Освободете се от ангажимента си към Маноел Валдес.

— Ами ако дъщеря ми не се съгласи?

— Аз я познавам: като й разкажете всичко, ще се съгласи — отвърна безочливо Торес.

— Всичко ли?

— Всичко, ако е нужно. Тя няма да се поколебае, щом трябва да избира между собствените си чувства и честта на семейството си, живота на баща си!

— Вие сте голям подлец, Торес! — произнесе спокойно Жоам Гарал, който не губеше самообладание.

— Подлец и убиец винаги могат да се разберат.

При тези думи Жоам Гарал стана, пристъпи към авантюриста и като го гледаше право в очите, каза:

— Торес, щом искате да се сродите със семейството на Жоам Дакоста, значи знаете, че Жоам Дакоста не е виновен за престъплението, за което е осъден!

— Нима!

— И ще добавя — продължи Жоам Гарал, — че вие имате доказателство за неговата невинност и че изчаквате да обявите тази невинност в деня, когато се ожените за дъщеря му!

— Нека бъдем откровени, Жоам Гарал — отвърна Торес, като сниши глас, — и да видим ще посмеете ли да ми откажете ръката на дъщеря си, когато ме изслушате!

— Аз ви слушам, Торес.

— Е, да — произнесе авантюристът бавно, сякаш думите излизаха неохотно от устата му, — да, вие сте невинен. Това ми е известно, защото аз зная истинския виновник и мога да докажа вашата невинност.

— А негодникът, който извърши престъплението?…

— Той е мъртъв.

— Мъртъв! — извика Жоам Гарал и неволно пребледня, сякаш тази дума му отнемаше всякаква възможност да се реабилитира някога.

— Мъртъв — повтори Торес, — но този човек, с когото се запознах дълго след престъплението, без да зная, че е престъпник, е описал саморъчно, надълго и нашироко, историята на тази афера с диамантите, за да се запази до най-малките и подробности. Като усетил, че краят му е близък, започнал да се измъчва от угризения на съвестта. Той знаел къде се е скрил Жоам Дакоста, под какво име невинният си е създал нов живот. Знаел, че е богат, сред щастливо семейство, но знаел също, че самият той не може Да бъде щастлив! Затова искал да му възвърне щастието заедно с честта, на която имал право!… Но смъртта идвала… и той възложи на мен, другаря му, да свърша това, което вече не беше в състояние да направи сам… Връчи ми доказателства за невинността на Дакоста, за да му г, и предам, и умря.

— Името на този човек! — извика Жоам Гарал с глас, който не можеше да владее.

— Ще го узнаете, когато стана член на вашето семейство.

— А записките му?…

Жоам Гарал беше готов да се нахвърли върху Торес, за да го претърси, да измъкне от него това доказателство за своята невинност.

— Тези записки са на сигурно място — отвърна Торес — и ще ги имате едва след като дъщеря ви стане моя жена. Е, ще ми откажете ли и сега?

— Да — отговори Жоам Гарал. — Но за тези записки ще ви дам половината от състоянието си!

— Половината от състоянието ви! — възкликна Торес. — Приемам, но при условие, че Миня ми го донесе като зестра!

— Ще ви повторя още веднъж, Торес — извика Жоам Гарал, — че сте голям подлец!

— Е, така да бъде.

— И тъй като не съм престъпник, никога не ще можем да се разберем с вас.

— Значи отказвате?…

— Отказвам!

Тогава, вие се погубвате, Жоам Гарал. Всичко в следствието доказва вината ви! Вие сте осъден на смърт, а сам; знаете, че при присъди за такива престъпления правителството няма право да смекчава наказанието. Ако някой ви издаде, ще ви арестуват! А след арестуването ще ви екзекутират… и имен но аз ще ви издам!

Колкото и да се владееше, Жоам Гарал не можеше да се сдържа повече. Той беше готов да се нахвърли върху Торес…

Но с движение на ръката този негодник усмири гнева му.

— Пазете се — каза Торес. — Вашата жена не знае, че е жена на Жоам Дакоста, вашите деца не знаят, че са деца на Жоам Дакоста, а вие ще им разкриете това.

Жоам Гарал се спря. Той възвърна отново цялото си самообладание и лицето му придоби обичайното спокойствие.

— Това обяснение се проточи много — каза той, тръгвайки към вратата, — но вече зная какво да правя!

— Пазете се, Жоам Гарал! — произнесе за последен път Торес, който не можеше да повярва, че гнусният му опит за изнудване се е провалил.

Жоам Гарал не му отговори. Той отвори вратата към верандата, даде знак на Торес да го последва и двамата закрачиха към средата на жангадата, където се бе събрало семейството. Бенито, Маноел, всички станаха, обзети от силно безпокойство. Те виждаха, че Торес още ръкомаха заплашително и в очите му пламти гняв.

Колкото и да е чудно, Жоам Гарал, напротив, се владееше, почти се усмихваше.

Двамата се спряха пред Якита и близките й. Никой не се решаваше да им заговори.

Торес прекъсна това тягостно мълчание с глух глас и с обичайната си безочливост.

— За последен път, Жоам Гарал — каза той, — ви искам окончателен отговор!

— Ето моя отговор.

И като се обърна към жена си, Жоам Гарал каза:

— Якита, изключителни обстоятелства ме принуждават да променя предишното ни решение за сватбата на Миня и Маноел.

— Най-после! — извика Торес.

Жоам Гарал, без да му отговори, хвърли на авантюриста поглед, изпълнен с най-дълбоко презрение.

Но при неговите думи Маноел усети, че сърцето му се разтуптя до пръсване. Девойката се изправи, цялата пребледняла, и като че потърси опора у майка си. Якита разтвори обятията си, за да я закрили, да я защити!

— Татко — извика Бенито, като застана между Жоам Гарал и Торес, — какво искате да кажете?

— Искам да кажа — отговори Жоам Гарал, повишавайки глас, — че няма смисъл да чакаме толкова дълго до пристигането си в Пара, за да венчаем Миня и Маноел! Венчавката ще бъде извършена от отец Пасаня още утре, тук, на жангадата, ако след разговора, който възнамерявам да водя с Маноел, той реши като мен да не отлага повече.

— Ах, татко, татко!… — възкликна младият човек.

— Не бързай още да ме наричаш така, Маноел — отвърна Жоам Гарал с глас, в който се долавяше неизразима мъка.

В това време Торес със скръстени ръце и безпримерна безочливост оглеждаше цялото семейство.

— Значи това е последната ви дума — каза той, протягайки ръка към Жоам Гарал.

— Не, не е последната ми дума.

— А какво още имате да кажете?

— Ето какво, Торес! Аз съм господар тук! И ако обичате, а дори и да не обичате, напуснете жангадата веднага!

— Да, веднага — извика Бенито, — или ще го изхвърля зад борда!

Торес повдигна рамене.

— Недейте със заплахи — каза той, — те са безполезни. Аз самият искам да сляза, и то незабавно. Но вие ще си спомните за мен, Жоам Гарал! Скоро пак ще се видим.

— Ако зависи само от мен — отвърна Жоам Гарал, — можем да се видим дори по-скоро, отколкото желаете! Утре аз ще бъда при съдията Рибейро, главния съдия на провинцията, когото вече предизвестих, че пристигам в Манао. Ако смеете, елате да ме потърсите там.

— При съдията Рибейро… — промърмори Торес, явно смутен.

— При съдията Рибейро — повтори Жоам Гарал.

После с жест на дълбоко презрение той посочи на Торес пирогата и заповяда на хората си да го свалят незабавно на най-близкото място на острова.

Най-после негодникът изчезна.

Цялото семейство, все още разтреперано, мълчеше като собственика на жангадата. Но Фрагозо, който не съзнаваше напълно сериозността на положението и подтикнат от присъщата си пламенност, се приближи до Жоам Гарал.

— Щом венчавката на госпожица Миня и господин Маноел ще стане още утре, на жангадата…

— И вашата ще стане едновременно с тяхната, приятелю — отвърна кротко Жоам Гарал. И като даде знак на Маноел, се оттегли с него в стаята си.

Разговорът на Жоам Гарал с Маноел продължи половин час, който се стори на семейството цял век. Най-после вратата на жилището се отвори отново.

Маноел излезе сам. В погледа му светеше благородна решителност. Като се приближи до Якита, той й каза: „Мамо!“, на Миня рече: „Жено!“, на Бенито: „Братко“, а като се обърна към Лина и Фрагозо, каза на всички: „До утре!“

Той знаеше всичко, което бе станало между Жоам Гарал и Торес. Знаеше, че разчитайки на подкрепата на съдията Рибейро в резултат от кореспонденцията, която поддържаше с него от една година, без да каже на домашните си, Жоам Гарал бе успял най-после да му разясни случая и да го убеди в своята невинност. Знаеше, че Гарал се бе впуснал смело в това пътешествие с единствената цел да издействува преразглеждане на гнусното дело, на което бе станал жертва, и да не позволи да падне върху зет му и дъщеря му тежестта на ужасното положение, което бе принуден да търпи и бе изтърпял сам толкова време! Да, Маноел знаеше всичко това, но знаеше също, че Жоам Гарал, или по-право Жоам Дакоста, е невинен, че със самото си нещастие му бе станал по-скъп и по-свят!

Но не знаеше, че съществува веществено доказателство за невинността на фермера и че това доказателство е в ръцете на Торес. Жоам Гарал искаше да предостави на съдията сам да използува това доказателство, което трябваше неминуемо да го оправдае, ако авантюристът казваше истината.

Така че Маноел се ограничи да съобщи, че ще отиде при отец Пасаня, за да го помоли да приготви всичко за двете венчавки.

На другия ден, 24 август, само час преди церемонията, една голяма пирога, която се бе отделила от левия бряг на реката, спря до жангадата.

Дванайсет гребци я бяха докарали бързо от Манао с няколко полицаи и началника на полицията, който се представи и се качи на борда.

Жоам Гарал и близките му, вече пременени за тържеството, тъкмо излизаха от жилищната постройка.

— Жоам Гарал? — запита полицейският началник.

— Аз съм — отговори Жоам Гарал.

— Жоам Гарал — продължи полицейският началник, — вие сте се казвали също Жоам Дакоста! Един и същ човек е носел тези две имена! Аз ви арестувам!

При тези думи смаяните Якита и Миня замръзнаха на място, неспособни да помръднат.

— Моят баща убиец! — извика Бенито и понечи да се впусне към Жоам Гарал.

Баща му даде знак с ръка да мълчи.

— Ще си позволя само един въпрос — каза Жоам Гарал с твърд глас, обръщайки се към началника на полицията. — Заповедта, въз основа на която ме арестувате, от главния съдия на Манао, съдията Рибейро ли е издадена?

— Не — отговори полицейският началник, — тя ми бе връчена от неговия заместник, с нареждане да я изпълня веднага. Съдията Рибейро снощи получи удар и умря нощес в два часа, без да дойде в съзнание.

— Умрял! — извика Жоам Гарал, за миг поразен от тази вест. — Умрял… умрял.

Но скоро вдигна пак глава и се обърна към жена си и децата си:

— Скъпи мои, единствен съдията Рибейро знаеше, че съм невинен! Смъртта на този съдия може да се окаже фатална за мен, но няма защо да се отчайваме.

И като се обърна към Маноел, му рече:

— Да се уповаваме на божията милост. Да видим сега дали истината може да слезе обратно от небето на земята.

Началникът на полицията даде знак на своите подчинени да арестуват Жоам Гарал.

— Но говорете, татко! — извика Бенито, обезумял от отчаяние. — Кажете една дума и ще поправим, дори със сила, ужасната грешка, на която сте жертва.

— Тук няма грешка, сине мой — отвърна Жоам Гарал. — Жоам Дакоста и Жоам Гарал са един и същ човек. Аз съм в действителност Жоам Дакоста! Аз съм честният човек, осъден несправедливо на смърт преди двайсет и шест години поради съдебна грешка вместо истинския виновник. И се заклевам веднъж завинаги, деца мои, в моята пълна невинност, заклевам се пред бога във вашите глави и главата на майка ви!

— Всякаква връзка между вас и близките ви е забранена — каза тогава началникът на полицията. — Вие сте арестуван, Жоам Гарал, и аз ще изпълня заповедта с цялата й строгост.

Като възпря с жест децата си и ужасените слуги, Жоам Гарал рече:

— Нека хората раздадат своето правосъдие, докато чакаме правосъдието божие!

И с високо вдигната глава се качи на пирогата.

Като че ли наистина от всички присъствуващи единствен Жоам Гарал не беше смазан от този страшен удар, стоварил се така неочаквано, като гръм, върху главата му!