Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (21)
- Включено в книгата
-
Жангада
800 левги по Амазонка - Оригинално заглавие
- La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), 1881 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Борис Миндов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008 г.)
- Корекция
- NomaD(2008 г.)
- Сканиране и разпознаване
- Darko(2008 г.)
Издание:
Жул Верн
Жангада
800 левги по Амазонка
Роман в две части
Издателство „Отечество“, 1981
Превод от френски: Борис Миндов, 1981
Jules Verne
La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881
История
- —Добавяне
XIX. Стара история
Но Фрагозо продължи разговора, подхващайки го почти веднага със следните думи:
— Какво! Значи сте от Тижуко, самата столица на диамантената област?
— Да — потвърди Торес — Да не би и вие да сте родом от тази провинция?
— Не, аз съм от провинциите по атлантическото крайбрежие, от Северна Бразилия — отвърна Фрагозо.
— А вие не познавате ли този край на диамантите, господин Маноел? — запита Торес.
В отговор младият човек само поклати отрицателно глава.
— А вие, господин Бенито — продължи Торес, обръщайки се към младия Гарал, когото очевидно искаше да въвлече в разговора, — никога ли не сте спохождали диамантената област поне от любопитство?
— Никога — отговори сухо Бенито.
— Ах, как бих искал да видя тоя край! — възкликна Фрагозо, който несъзнателно подпомагаше играта на Торес. — Струва ми се, че все някога бих намерил там някакъв много ценен диамант!
— А какво ще направите с този много ценен диамант, Фрагозо? — попита го Лина.
— Ще го продам!
— И тогава ще станете богат!
— Много богат!
— Но ако бяхте богат само преди три месеца, никога нямаше да ви дойде на ум за… онази лиана.
— И ако не ми беше дошло на ум — извика Фрагозо, — нямаше да ми дойде и очарователна женица, която… Е, личи, че бог си знае работата!
— Вие сам виждате това, Фрагозо — обади се Миня, — защото именно той ви събра с моята мила Лина. Диамант за диамант, вие няма нищо да загубите от тази размяна!
— Не ще и дума, госпожице Миня — възкликна галантният кавалер Фрагозо, — печеля!
Торес изглежда не искаше да остави тая тема за разговор, тъй като взе отново думата:
— Наистина — каза той — в Тижуко някои натрупаха изведнъж такива състояния, които биха замаяли главата на мнозина! Не сте ли чували за прочутия диамант от Абаете, оценяван на повече от два милиона конто-рейса? Та именн от бразилските мини било извадено това камъче, тежащо една; унция! И го намерили случайно в река Абаете, на деветдесет левги от Серо ду Фрио, трима осъдени — да, трима осъдени на доживотно заточение!
— И изведнъж забогатели? — попита Фрагозо.
— О, не! — отговори Торес. — Диамантът бил предаде! на главния директор на мините. Когато се установила стойността на камъка, португалският крал Жуан VI наредил да го пробият и го носел на шията си при тържествени случаи. Ще се отнася до осъдените, те получили помилване и толкова, а по-хитри хора биха извлекли добра изгода от тази работа!
— Вие например? — подхвърли сухо Бенито.
— Да… аз. Защо не? — отвърна Торес. — А вие никога ли не сте ходили в диамантената област? — добави той обръщайки се този път към Жоам Гарал.
— Никога — отговори Жоам, впил поглед в Торес.
— Жалко — продължи авантюристът, — някой ден трябва да прескочите дотам. Много е интересно, уверявам ви. Диамантената област се врязва като клин в обширната бразилска държава, нещо подобно на парк с окръжност дванайсет левги, който с почвата, растителността и песъчливите си пущинаци, обградени от обръч високи планини, се различава коренно от околната местност. Но както ви казах, това е най-богатото място на света: от 1807 до 1817 г. годишното производство е възлизало на около осемнайсет хиляди карата. Ех, какви бляскави възможности не само за катерачите, които търсят скъпоценния камък чак до планинските върхове, но и за контрабандистите, които го пласират скришом! Сега експлоатацията е по-трудна и двете хиляди негри, работещи в държавните мини, са принудени да отклоняват течението на реките, за да извличат диаманти от пясъка им. По-рано е било по-лесно.
— Вярно — съгласи се Фрагозо, — мина доброто време.
— Но и сега човек може лесно да се сдобие с диамант по нечестен път, тоест чрез кражба. Например около 1826 година — тогава бях осемгодишен — в Тижуко се разигра една ужасна Драма, която показва, че престъпниците не се спират пред нищо, когато искат да спечелят цяло състояние с един смел удар! Но това може би не ви интересува…
— Напротив, Торес, продължавайте — отвърна Жоам Гарал със странно спокоен глас.
— Добре — подхвана Торес. — Този път се касаеше за кражба на диаманти, а за една шепа от тези красиви камъчета можеш да вземеш един милион, понякога и два!
И Торес, чието лице изразяваше най-низка алчност, почти несъзнателно разтвори и сви пестник.
— Ето как станала тази работа — продължи той. — В Тижуко има обичай да се изнасят наведнъж всички диаманти, събрани през годината. Разделят ги на две части според големината им, като ги прекарват през дванайсет сита с различни дупки. Тези части се затварят в торби и се изпращат в Рио де Жанейро. Но тъй като струват милиони, разбира се, имат си придружители. Охраната им се състои от един чиновник, определен от управителя на мините, четирима кавалеристи от провинциалния полк и десетина пехотинци. Те се отбиват най-напред във Вила-Рика, където главният управител слага на торбите печата си, а после конвоят продължава към Рио де Жанейро. Трябва да добавя, че за по-сигурно заминаването винаги се пази в тайна. Ала в 1826 година един млад чиновник на име Дакоста, двайсет и две — най-много двайсет и три годишен, който от няколко години работел в Тижуко в канцеларията на главния директор, измислил следната хитрост. Наговорил се с шайка контрабандисти и им съобщил деня на заминаването на конвоя. Многобройните и добре въоръжени злосторници взели съответните мерки. През нощта на 22 януари някъде около Вила-Рика бандата нападнала ненадейно войниците от охраната. Те се защищавали храбро, но били избити, с изключение на един, който, макар и тежко ранен, успял да избяга и да съобщи новината за това подло покушение. Чиновникът, придружаващ войниците от конвоя, също не бил пощаден. Паднал под ударите на злодеите, които след това го помъкнали и навярно хвърлили в някаква пропаст, защото трупът му изобщо не бе намерен.
— А тоя Дакоста? — запита Жоам Гарал.
— Е, не спечелил нищо от престъплението. Вследствие на различни обстоятелства скоро подозренията паднали върху него. Обвинили го, че е ръководил цялата тая работа. Напразно уверявал, че е невинен. Постът му бил такъв, че само той можел да знае деня, в който трябвало да тръгне конвоят. Единствен той бил в състояние да предизвести шайката злосторници. Дакоста бил обвинен, арестуван, съден и осъден на смърт. А такава присъда се изпълнява в срок от двайсет и четири часа.
— И този нещастник бил екзекутиран? — запита Фрагозо.
— Не — отговори Торес. — Хвърлили го в затвора на Вила-Рика, ала през нощта, само няколко часа преди екзекуцията, или като действувал сам, или с помощта на някои свои съучастници, успял да избяга.
— И оттогава сигурно никой вече не е чувал за този човек? — попита Жоам Гарал.
— Никога! — отговори Торес. — Трябва да е напуснал Бразилия и навярно сега си живее блажено в някоя далечна страна с плячката от кражбата, организирана от самия него.
— Дано да живее като последен окаяник! — произнесе Жоам Гарал.
— И дано бог го накаже да се измъчва от угризения за престъплението си! — добави отец Пасаня.
С тези думи сътрапезниците наставаха от масата и тъй като вечерята бе свършила, всички излязоха да подишат вечерния въздух. Слънцето преваляше към хоризонта, но имаше още един час до настъпването на нощта.
— Такива истории не са весели — каза Фрагозо, — а началото на годежната ни гощавка беше по-приятно!
— Но за това сте виновен вие, господин Фрагозо — обади се Лина.
— Как така аз?
— Да, защото непрекъснато разпитвахте за тая област и за тия диаманти, които никак не ни интересуват!
— Ей богу, имате право! — възкликна Фрагозо. — Но не предполагах, че ще свърши така!
— Значи вие сте главният виновник!
— И главният наказан, госпожице Лина, защото не чух смеха ви на десерта.
В това време цялото семейство се запъти към носа на жангадата. Маноел и Бенито крачеха един до друг, без да говорят. Якита и дъщеря й вървяха след тях също безмълвно, и всички изпитваха необяснима тъга, сякаш предчувствуваха някакво сериозно събитие.
Торес не се отделяше от Жоам Гарал, който, с наведена глава, изглеждаше потънал дълбоко в размишленията си. Изведнъж Торес сложи ръка на рамото му:
— Жоам Гарал — каза той, — може ли да поговоря с вас четвърт час?
Жоам Гарал изгледа Торес.
— Тук ли? — запита той.
— Не! Насаме!
— Тогава елате.
Двамата се върнаха към къщата, влязоха и вратата се затвори подире им.
Трудно може да се опише какво почувствуваха останалите, когато Жоам Гарал и Торес се отдалечиха. Какво общо можеше Да има между този авантюрист и почтения икитоски фермер? Като че ли заплаха от страшно нещастие бе надвиснала над цялото семейство и никой не смееше да проговори.
— Маноел — каза Бенито, като улови приятеля си за ръката и го дръпна настрана — каквото и да става, утре този човек ще слезе в Манао!
— Да!… Непременно!… — отвърна Маноел.
— А ако заради него… да, заради него се случи някакво нещастие на баща ми… аз ще го убия!