Жул Верн
Жангада (15) (800 левги по Амазонка)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe(2008 г.)
Корекция
NomaD(2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko(2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881

История

  1. —Добавяне

XV. Все по-надолу и по-надолу

Беше вечерта на 5 юли. Въздухът, тежък още от предния ден, предвещаваше близки бури. Големи червеникави прилепи размахваха широко крила над самата повърхност на Амазонка. Сред тях се различаваха тъмнокафяви „perros voladors“ със светъл корем, към които Миня и особено младата мулатка изпитваха инстинктивно отвращение. Те спадаха всъщност към ония ужасни вампири, които смучат кръвта на добитъка и нападат дори човек, заспал непредпазливо на полето.

— Ох, гадни твари! — възкликна Лина, закривайки очите си. — Просто се ужасявам от тях!

— А на всичко отгоре са и много опасни — добави Миня. — Нали така, Маноел?

— Много опасни наистина — отговори младият човек. — Тези вампири имат особен усет, който ги кара да смучат кръвта ви точно на такива места, където това става най-лесно, главно зад ухото. Същевременно те продължават да размахват крила и по този начин създават приятна прохлада, и спящият се унася още повече. Разправят, че някои хора, подложени неусетно на такова кръвопускане в продължение на няколко часа, изобщо не се събуждали.

— Не ни разказвайте повече подобни истории, Маноел — каза кита, че Миня и Лина няма да мигнат тая нощ!

— Не бойте се — отвърна Маноел. — Ако потрябва, ще бдим над съня им!

— Мълчете! — каза Бенито.

— Но какво има? — запита Маноел.

— Не чувате ли особен шум откъм тая страна? — продължи Бенито, сочейки десния бряг.

— Вярно — потвърди Якита.

— На какво ли се дължи този шум? — запита Миня. — Като че ли по бреговете на островите се търкалят камъчета!

— Охо, зная какво е! — възкликна Бенито. — Утре в зори ще има гощавка за тия, които обичат костенуркови яйца и пресни костенурчета!

И не се лъжеше. Този шум се предизвикваше от безброй костенурки с различна големина, които бяха изпълзели на островите, за да снесат яйцата си.

Тези земноводни идват на брега да си изберат в пясъка подходящо място, за да положат там яйцата си. Тази работа започва при залез слънце и завършва призори.

В този момент костенурката-водачка вече бе излязла от коритото на реката, за да потърси удобно място. Другите, събрали се с хиляди, бяха заети да копаят с предните си крака ров, дълъг шестстотин фута, широк дванайсет и дълбок шест; след като заровеха в него яйцата си, оставаше им само да ги покрият със слой пясък, а пясъка да притиснат с черупките си, за да го трамбоват.

За индианците от бреговете на Амазонка и притоците й снасянето на яйцата е много важно събитие. Те причакват костенурките и почват да изравят яйцата, като бият барабани; плячката седели на три части, едната се пада на причаквачите, другата — на цялото племе, а третата — на „държавата“, представлявана от бреговата стража, която заедно с полицията се занимава със събирането на данъци. Някои брегове при спадането на водите се оголват; те имат предимството да привличат най-голям брой костенурки и се наричат „кралски плажове“. Събирането на яйцата завършва с празненство за индианците; те се отдават на игри, танци и пиршества — празник и за речните каймани, които се гощават с останките от тези земноводни.

Така че костенурките и костенурковите яйца са предмет на много оживена търговия в целия басейн на Амазонка. Когато костенурките се прибират след снасянето на яйцата, ловците ги „завъртат“, тоест обръщат ги по гръб и ги запазват живи било като ги държат в заградени места, подобни на рибници, било като ги връзват за колчета с въже, достатъчно дълго, за да могат да се движат по земята или под водата. По такъв начин могат винаги да имат прясно месо от тези животни.

Другояче постъпват обаче с малките костенурчета, които току-що са се излюпили. Няма нужда нито да ги затварят, нито да ги връзват. Бронята им е още мека, а месото — извънредно крехко, затова ги ядат досущ като миди, но след като ги сварят. В такъв вид те се консумират в огромни количества.

Но това не единственият начин за използуване на костенурковите яйца в провинциите Амазонка и Пара. Производството на „manteigna de tartaruga“, тоест костенурково масло, което може да се сравнява с най-висококачествените нормандски и бретански масла, поглъща всяка година не по-малко от двеста и петдесет-триста милиона яйца. Но в реките от този басейн има безброй костенурки, и те заравят в пясъка по бреговете неизброимо количество яйца.

И все пак, тъй като служат за храна не само на туземците, но и на дългоногите крайбрежни птици, на американските ястреби и речните каймани, броят им доста е намалял, затова за малка костенурка сега се плаща една бразилска патака[1].

На другия ден още призори Бенито, Фрагозо и няколко индианци взеха една от пирогите и се отправиха към брега на един от големите острови, край които бяха минали през нощта. Не беше необходимо жангадата да спира. Щяха лесно да я настигнат.

По пясъчния бряг личаха малки издутини, които показваха местата, където през нощта са били заровени яйцата, по сто и шестдесет — сто и осемдесет броя във всяка купчинка. Но хората от пирогата нямаха намерение да ги изравят. Преди два месеца тук беше снесена първата партида яйца, и под въздействието на топлината, натрупана в пясъка, се бяха излюпили хиляди костенурчета и сега те припкаха по брега.

Така че ловците имаха добър улов. Те напълниха пирогата с тези интересни земноводни, които пристигнаха точно навреме за закуска. Плячката бе поделена между пътниците и екипажа на жангадата и за вечерта не остана почти нищо от нея.

Сутринта на 7 юли се озоваха през Сан-Жозе-ди-Матура — голямо село, разположено до малка речица, обрасла с висока трева; според преданието на нейните брегове са живеели опашати индианци.

На 8 юли заранта забелязаха село Сан Антонио — две-три къщурки, сгушени между дърветата, а после — устието на Иса, или Путумайо, широко деветстотин метра.

Путумайо е един от най-значителните притоци на Амазонка. На това място през XVI век испанците основали английските мисии, впоследствие разрушени от португалците и сега не е останала нито следа от тях. Все още се намират обаче представители на разни индиански племена, които лесно могат да се разпознаят по различната им татуировка.

Иса тече на изток, като извира от планините Пасто, разположени североизточно от Кито, и минава през най-великолепните гори от диви какаови дървета. Плавателна на разстояние сто и четиридесет левги за параходи с газене не повече от шест фута, в бъдеще тя ще стане един от главните речни пътища в Западна Америка.

Обаче лошото време вече бе настъпило. То започна не с продължителни дъждове, а с чести бури, които предизвикваха атмосферни смущения. Тези стихии не бяха в състояние ни най-малко да забавят хода на жангадата, която не зависеше от вятъра; поради голямата си дължина тя не се влияеше дори от вълнението на Амазонка; но при проливните дъждове се налагаше семейство Гарал да се прибира в жилището си. Тогава разговаряха, споделяха впечатления и езиците никога не млъкваха.

При тези условия Торес започна малко по малко да участвува по-дейно в разговорите. Той разказваше много за разните си интересни пътешествия из цяла Северна Бразилия. Този човек безспорно бе видял доста неща; но разсъжденията му бяха толкова скептични, че твърде често шокираха благовъзпитаните му слушатели. Трябва да кажем също, че той проявяваше особено внимание към Миня. Но макар тези любезности да не се харесваха на Маноел, те не бяха толкова подчертани, та младежът да сметне за свой дълг да се намеси. А и девойката изпитваше към Торес инстинктивно отвращение и дори не се опитваше да го скрие.

На 9 юли на левия бряг на реката се показва устието на Тунантина; този приток, идващ от запад-северозапад, напоява земите на индианците касени и влича черните си води през лиман, широк четиристотин фута.

На това място Амазонка представляваше наистина величествена гледка, но руслото й беше повече от всякога задръстено с острови и островчета. Лоцманът трябваше да приложи цялото си умение, за да направлява сала през този архипелаг, като се приближаваше ту до единия, ту до другия бряг, отбягваше плитчините, заобикаляше водовъртежите и поддържаше неотклонно курса.

Той можеше да поеме по Ахуати-Парана, нещо като естествен канал, който се отделя от реката малко под устието на Тунантина и дава възможност да се навлезе в главното русло, на сто и двайсет мили по-нататък, през река Япура; но докато в най-широката си част този „фуро“ достига сто и петдесет фута, в най-тясната той е само шейсет, тъй че жангадата трудно би минала по него.

На 13 юли се приближиха до остров Капуро и минаха устието на Жутахи, която иде от изток-югоизток и влива черните си води през устие, широко хиляда и петстотин фута. Тук се любуваха на цели пълчища красиви сернобели маймуни с яркочервени муцуни, ненаситни любители на орехите на палмите, на които реката дължи названието си.

На 18 юли пътешествениците пристигнаха при селището Фонтебоа. На това място жангадата спря за дванайсет часа, за да може екипажът да си почине.

Фонтебоа, подобно на повечето селища-мисии на Амазонка, не е избягнало своеобразната традиция да сменя непрекъснато мястото си. Възможно е обаче това селце да е прекратило скитническия си живот и да е заседнало окончателно. Толкова по-добре за него, защото то представлява очарователна гледка с тридесетината си къщурки, покритие листа, и църквата, посветена на Света Богородица Гваделупска — чернокожата мексиканска Дева Мария. Фонтебоа наброява около хиляда жители — индианци от двата бряга, които отглеждат многочислени стада добитък из тучните околни ливади. Но това не е единственото им занятие; те са също смели ловци, или по-право смели ловци на ламантини.

Така че още същата вечер след пристигането си младите хора имаха възможност да бъдат очевидци на много интересен поход от тоя род.

Две от тези тревопасни китоообразни животни току-що бяха забелязани в тъмните води на река Каярату, вливаща се при Фонтебоа. Виждаше се как по повърхността й се движат шест кафяви точки. Това бяха двете заострени муцуни и четирите перки на ламантините.

Недостатъчно опитни рибари биха помислили тези движещи се точки за влачени от течението отломки, ала жителите на Фонтебоа не можеха да се излъжат. И наистина скоро по шумното пръхтене се разбра, че някакви животни изхвърлят стремително през ноздрите си замърсения и станал негоден за дишане въздух.

Две уби, всяка с по трима рибари, се отделиха от брега и се приближиха до ламантините, които тутакси побягнаха. Отначало черните точки очертаха дълга бразда по водната повърхност после изчезнаха едновременно.

Риболовците продължаваха да се приближават предпазливо. Единият от тях, въоръжен с твърде примитивен харпун — прът с дълъг гвоздей на върха, — стоеше прав в пирогата, а другите двама гребяха безшумно. Те чакаха нуждата от въздух да накара ламантините да изскочат от водата. Още десет минути и тези животни непременно щяха да се появят отново на по-голямо или по-малко разстояние.

И наистина, едва изтече това време, черните точки изплуваха недалеч и изхвърлиха шумно два фонтана вода, смесена с въздух.

Убите се приближиха; харпуните полетяха едновременно; единият не улучи целта си, ала другият се заби в опашния прешлен на китоподобното.

Това беше достатъчно, за да зашемети животното, почти неспособно да се защищава, когато го промуши острие на харпун. Лека-полека въжето го притегли към убата, която след това го довлече до брега, под самото село.

Ламантинът се оказа малък, дълъг едва три фута. Тези клети китообразни животни са подложени на такова преследване, че започват да се срещат твърде рядко във водите на Амазонка и нейните притоци, пък и им се представя толкова малко време да пораснат, че сега дори най-големите екземпляри не надвишават седем фута. Какво са те в сравнение с ламантините от по двайсет-петнайсет фута, които още изобилствуват в реките и езерата на Африка.

Но много трудно може да се попречи на това изтребление. Не ще и дума, месото на ламантина е отлично, дори превъзхожда свинското, а маста, получавана от сланината му, дебела три инча, се цени много. Когато се опуши, месото се запазва дълго и представлява здрава храна. Като се има пред вид също, че това животно се лови сравнително лесно, нищо чудно, че видът му е обречен на пълно унищожение.

Един възрастен ламантин, който някога е „носил“ две гърнета мас от по сто и осемдесет фунта днес дава само четири испански ароба, равни на сто килограма.

На 19 юли при изгрев жангадата напусна Фонтебоа и се понесе между двата бряга на реката, съвсем пусти, покрай острови, засенчени от много живописни какаови гори. Небето беше все така плътно забулено с големи облаци, заредени с електричество, предвестници на нови бури.

Скоро откъм левия бряг се открои река Журуа, идваща от югоизток. Ако ладия поеме срещу течението, тя би могла да стигне чак до Перу, без да срещне непреодолими пречки по тези чисти води, подхранвани от голям брой подпритоци.

— Може би именно из тия земи — каза Маноел — трябва да търсим потомците на войнствените жени, от които така се възхищавал Ореляна. Но редно е да добавим, че те не образуват отделни племена като своите предшественички. Просто са съпруги, които се бият рамо до рамо с мъжете си; особено жените от племето журуп се славят много със своята храброст.

Жангадата продължаваше да се спуща по течението; но какъв лабиринт представляваше сега Амазонка! Река Япура, един от най-големите й притоци, чието устие беше на осемдесет мили по-нататък, течеше почти успоредно на нея.

Между тях се образуваха канали, игуарапи, лагуни, временни езера — заплетена мрежа, усложняваща много хидрографията на тази местност.

И макар че Араужо нямаше пътеводна карта, опитът му служеше по-надеждно от всичко друго и човек можеше с удивление да го наблюдава как се оправя в тоя хаос, без никога да се отклони от руслото на великата река.

С една дума, той вършеше така добре работата си, че на 25 юли след обед, след като мина село Парани-Тапера, жангадата можа да хвърли котва при входа на езерото Ега, или Тефе, в което беше безполезно да влиза, защото после трябваше да излезе, за да продължи по Амазонка.

Но Ега е доста значителен град. Заслужаваше да спрат, за да го разгледат. Затова решиха жангадата да остане на това място до 27 юли, а на другия ден, 28 юли, голямата пирога да закара цялото семейство в Ега.

Така прилежният екипаж на сала щеше да получи заслужена почивка.

Нощта мина край доста високия бряг, за който бе привързана жангадата, и нищо не смути спокойствието. Няколко светкавици припламнаха на хоризонта, но те се дължаха на далечна буря, която не засегна входа на езерото.

Бележки

[1] Патаката е равностойна на около един франк. — Б. а.