Яна Язова
Край канала

По тия дълги булеварди тихи и безлюдни

вървя, където скришом в сенките им двама

се срещнахме… Луна ни свети, сенки вардят будни —

теб нежно влюбен, тих, а мене — горда дама.

 

И под ръка вървяхме ние нощем край канала

по суха пръст, по кал, по много, много сняг;

и в дънотому чакахме зората лека, бяла.

А днеска лешояди пълнят тоя бряг.

 

Вървя, вървя и закъснели, редки минувачи

ме спират и ми казват глупави лъжи;

но и пред тях смутена и отчаяна ще се разплача:

— Ах, вече колко много, много ми тежи!