Яна Язова
Вълни

Защо ти бучиш и ревеш, бездънна вълна?

Протягат се водни, огромни ръце, напред —

да се скопчат в брега.

Извива се тъмен гръбнак, усуква се гръбна дъга.

С рев на надежда ли, с радост ли бурна огромна тя сили напна?

И хвърли се бясно на острите, мокри скали.

Затътна, изтръпна хладната, каменна гръд —

ядосано хласна тя — … Падна вълната, прегракна задушен викът,

но все кат преди протегна разбити ръце… изплака…

и тъй се смали…

Заплака ли ти, разбита вълна? — През сълзи

Захълца гласът.

„Навътре ме тласкат веч други вълни… брегът

надалече остана…

— На помощ! Те всички фучат към брега… Залива и дави ме пяна.

Крушение всички ни тука събра; вълна е на всеки удавник трупът.

— На помощ!… Гласът ни див ужас преграква.

И плясък на кораб подмятан; трясък на мачти разбити

в гласа ни!… Ний, живите нявга, сега сме с водата размити

и все към брега се протягат ръце и всеки, и всеки очаква

покоя на сушата, но стигне ли… сегне ли… меки, размити са всички ръце…

О, всеки за свой гроб на суша бълнува, а гроба ни —

бездна опасна…

Душите ни ужаса веч не побират, ний гинем в пропаст стогласна,

размити с водата души — сме вълните — … но нямаме вече лице…“

протегна се цяла, поднесе я вихър… превалят я други вълни,

реват и прииждат, за помощ гласът им прегракнал кънти.

Крайбрежната мрачна скала ги оттласква навътре със яд.

В морето — вълна след разбита вълна — изчезват в бездънния ад.