Яна Язова
Скръб

Мъждукат газени фенери

във уличната гъста кал.

Нощта във локвите трепери.

Вампир луната е заял.

И просяците с ръце вдървени

фенерите подпират с гръб;

а бедните им мисли спрени,

увиснали на щърбав ръб.

Под хладна светлинка във здрачът

на гола немощ, подир теб

те — просешките мисли плачат:

„Пари ми дай, пари за хлеб!“

— Ех, стига куцахте сакати!

Днес в празник тропахте по мен!

„Ний носим сухите комати

в бордей на кална локва плен.

И просим в пътя си до къщи,

по улици — море — вървим.

На всеки стълб фенер намръщен

ний слабия фитил гасим.“

Вървят те — нечовеци бедни.

Вървят — тук плът на вечна скръб.

Фенерите гасят последни,

Подпрели ги със дрипав гръб.

Нощта до портите се спира,

за помощ гледа ме в очи…

А улицата ги разбира

и в хладна тиня си мълчи…

И хукнах аз към теб в тъмите

да скрия празник в твоя праг…

        Но в сънен креп мълчат вратите —

И всеки дом е саркофаг.