Яна Язова
Ние — тука…

И аз, жената, спрях. Сляп бе мракът.

„Не се ли вижда още?“ А пред мен,

поднел мъждива свещ, отвърна ти — мъжът:

„Не виждам нийде път, и аз съм заблуден“.

И питах тихо аз — без стон, без вик, едвам:

„Очакваш ли го ти, очакваш ли ти там?!“

 

Повлечена от тебе, тръгнах нанапред.

Загледах с мътен взор — подкрепяш ме с ръка…

Аз отговор не чух; ти беше страшно блед.

Не чаках и ответ — а все вървим така…

И днес не питам аз, вървя до теб без път.

Една подкрепа мен остана — мъжът.

 

И търсим се до днес от векове сами…

Но колко яко ме притискаш в тоя мрак!

Че чувстваш се мой заслон, за мен живееш ти.

Днес знаем, няма път, но нека тръгнам пак!

И леко ни е тъй — с любов, сами вървим,

А в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим.