Робърт Джордан
Пътят на кинжала (7)

Глава 6
Нишки

Елейн естествено също побягна, вдигнала полите си нависоко, и бързо ги поведе по добре отъпканата пътека. Само Авиенда успя да се изравни с нея. Всички останали се занизаха след тях. Никоя от Ата-ан Миере нямаше да си позволи да избута Ренайле настрани, а въпреки копринените си панталони, тя не можеше да се движи много бързо заради Купата, която бе притиснала до гърдите си. Нинив не страдаше от подобни задръжки, буташе се с лакти, тичаше яко и викаше на всички да се отдръпнат от пътя й, щом се натресеше надякого, било то Ветроловка, Родственичка или Айез Седай.

Елейн тичаше надолу на отскоци, препъваше се, едва се задържаше да не падне, и изведнъж въпреки цялото бързане и въпреки грозящата ги опасност, й се дощя да се разсмее. Лини и майка й бяха забранили категорично всякакво тичане и катерене по дърветата, откакто бе навършила дванадесет години, но радостта й напираше отвътре не само от чистото удоволствие, че тича отново. Държала се беше точно така, както се очакваше да се държи една кралица, и беше подействало точно както се очакваше! Тя беше поела водачеството, отговорността да изведе хората от опасността, и те я бяха последвали! Целият й досегашен живот бе преминал в подготовка за това. Тъкмо задоволството от това я накара да се засмее и знойното сияние на гордостта сякаш напираше да избликне през порите на кожата й, също като сиянието на сайдар.

Тя свърна на последния завой и се понесе задъхано покрай един от високите варосани обори. И палецът й се натъкна на едва подаващ се над земята камък. Тя политна тежко напред, размаха ръце и изведнъж се завъртя на кълбо във въздуха. Не й остана време дори да извика. Тупна толкова силно, че зъбите й изтракаха и дъхът излезе от дробовете й, и се озова точно пред Биргит. В първия миг не можеше дори да помисли, а когато успя, не й остана почти нищо от доволството. Дотук с кралската й гордост. Отметна полепналите кичури от лицето си и зачака язвителните бележки на Биргит. Чудесен шанс за другата жена да си отмъсти, да се направи на по-голямата и по-умна сестра — а тя рядко пропускаше такива възможности.

За изненада на Елейн, Биргит я надигна на крака още преди Авиенда да се озове при двете, при това го направи съвсем сериозно, без да се подхилва като Авиенда. Това, което Елейн усети от Стражника си, беше… съсредоточеност; помисли си, че една стрела, поставена на изпънатата тетива на лъка, би изглеждала така.

— Бягаме ли, или се бием? — попита Биргит. — Разпознах онези сеанчански летци от Фалме и честно казано, предлагам да се бяга. Днес лъкът ми, уви, е най-обикновен. — Авиенда я изгледа леко намръщено и Елейн въздъхна — Биргит наистина трябваше да се научи да си държи езика, ако искаше да скрие коя е.

— Бягаме, разбира се — намеси се задъхано Нинив, преодоляла с усилие последната отсечка. — Да се бием или да бягаме! Що за глупав въпрос? Да не мислиш, че сме пълни… Светлина! Но какво правят те? — Гласът й се извиси. — Алайз! Алайз, къде си? Алайз! Алайз!

Елейн се сепна и едва сега забеляза, че фермата е завряла също така неудържимо, както когато бяха разпознали лицето на Кареане. Ако не и повече. Алайз им бе докладвала, че в момента тук има сто четиридесет и седем Родственички, в това число петдесет и четирите Мъдри жени с червени колани, отпратени преди няколко дни, и много други, отбили се в града; сега като че ли всяка от тях се бе затичала в различна посока. Повечето от слугите в Тарасинския палат в техните зелено-бели ливреи се мятаха насам-натам, понесли всевъзможни товари. Патици и кокошки хвърчаха из цялата тази суматоха, пляскаха с крила и усилваха врявата. Елейн зърна дори един Стражник, посивелия Джаем на Вандийн, да подтичва, награбил в костеливите си ръце някакъв конопен чувал!

Алайз изникна сякаш от въздуха, спокойна и сдържана въпреки капчиците пот по челото й. Всяко кичурче от косата й си беше на мястото, а роклята й изглеждаше сякаш просто е излязла на разходка.

— Няма нужда да се врещи — заяви тя спокойно и сложи ръце на кръста си. — Биргит вече ми каза какво са онези големи птици и аз си помислих, че ще се тръгва много скоро, особено след като вие препуснахте отгоре, сякаш ви е подгонил лично Тъмния. Казах на всички да си вземат по една чиста рокля, три долни ризи за смяна и чорапи, сапун, кошнички с игли и конци, и всичките пари, които имат. И нищо повече. Десетте последни ще довършат прането, докато не отидем там, където ще ходим; това ще ги накара да се поразбързат. Казах и на онези слуги да вземат толкова храна, колкото могат, просто за всеки случай. И на Стражниците ви. Разумни момци се оказаха повечето от тях. Удивително разумни за мъже. Да не би като стане един мъж Стражник, да му става нещо?

Нинив се закова на място с увиснала челюст — тъкмо се бе наканила да раздава заповеди, но не й бяха оставили нищо.

— Много добре — изломоти най-сетне тя. Много кисело. После изведнъж лицето й грейна. — Жените, които не са в Родството. Да! Те трябва да…

— Успокой се де — прекъсна я Алайз и махна с ръка. — Повечето от тях вече си тръгнаха. Предимно онези, които се тревожат за мъже и за семейства. Нямаше да мога да ги задържа, дори да исках. Но поне трийсет от тях смятат, че онези птици наистина са твари на Сянката, и държат да останат колкото може по-близо около Айез Седай. — Рязкото й сумтене показа какво лично тя мисли по въпроса. — А вие вземете да се стегнете. Пийнете малко студена вода, но не бързо, че да не ви изстинат гърлата. И си умийте малко лицата. Аз трябва да понагледам как вървят нещата. — Тя хвърли око на кипящата наоколо суматоха и поклати глава, — Някои ще ми се мотаят дори юмрук тролоци да беше кацнал горе на хълма, а повечето благороднички така и не могат да свикнат на правилата ни. Ясно, че преди да тръгнем ще трябва да го напомня на две-три. — След което закрачи тържествено към бъркотията от паникьосани хора сред двора и остави Нинив зяпнала.

— Е — каза Елейн и заизтупва полата си, — нали ти каза, че била много способна жена.

— Никога не съм казвала това — сопна се Нинив. — Никога не съм казвала „много“. Хммм! Къде ли ми се е дянала шапката? Въобразява си, че знае всичко. Обзалагам се, че това не знае! — Тя се фръцна и закрачи в посока различна от тази на Алайз.

Елейн я зяпна изумена. Шапката й? И на нея й се искаше да знае къде се е дянала нейната — беше си хубава, — но чак пък толкова! Сигурно това, че бе в кръга и извлече толкова Сила, при това с ангреал, беше позамъглило временно ума на Нинив. Тя самата се чувстваше все още малко необичайно, сякаш можеше да щипне трошици сайдар, реещи се във въздуха наоколо. Все едно, в момента имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Например да се подготви да се измъкнат преди сеанчанците да са кацнали. Ако съдеше по това, което бе видяла във Фалме, те наистина бяха способни да спуснат отгоре сто дамане, ако не и повече, и според малкото, което Егвийн си беше позволила да сподели за пленничеството си, повечето от тези жени щяха наистина с охота да помогнат да бъдат окаишени и други. Беше й казала, че това, което наистина накарало стомаха й да се обърне, било гледката на сеанчанските дамане, които се смеели заедно със своите сулдам, галели се и си играели с тях като добре обучени кучета с любимите си господари. Егвийн й беше казала и че някои от окаишените във Фалме жени започвали да се държат по същия начин. При тази мисъл кръвта на Елейн се смрази. Щеше да умре, но нямаше да позволи да й надянат оглавника! И по-скоро щеше да позволи на Отстъпниците да получат това, което бе открила, нежели Сеанчан. Тя продължи тичешком до щерната, следвана от Авиенда, задъхана не по-малко от нея.

Изглежда, обаче, Алайз наистина се беше погрижила за всичко. Тер-ангреалите се оказаха вече натоварени в кошовете на товарните коне. Непретърсените кошове си бяха останали натъпкали и от тях стърчаха краища и ръбове от Светлината само знаеше какво, но тези, които двете с Авиенда бяха опразнили, сега се оказаха пълни с груби конопени торбички с брашно и сол, с боб и леща. Шепа коняри наглеждаха животните вместо да тичат насам-натам. Несъмнено изпълняваха нарежданията на Алайз. Дори Биргит притичваше с печална усмивка да свърши поръчаното й!

Елейн надигна платнените покривала да огледа тер-ангреалите, доколкото може, без да ги разтоварва отново. Всичко като че ли беше тук, здраво натъпкано в два коша, недостатъчно, за да ги напълни, но нямаше нищо счупено. Не че нещо друго освен Единствената сила можеше да счупи повечето тер-ангреали, но все пак…

Авиенда седна на земята и започна да бърше обилната пот от лицето си с голяма проста ленена кърпа, която никак не отиваше на хубавата й копринена рокля. Дори и тя вече проявяваше умора.

— Какво си мърмориш, Елейн? Започваш да ми приличаш на Нийив. Тази Алайз само ни спести неволята сами да товарим тези неща.

Елейн леко се изчерви. Не се беше канила да го изрича на глас.

— Просто не искам да ги пипа някой, който не знае какво правят те, Авиенда. — Някои тер-ангреали можеха да се задействат дори от хора, които не могат да преливат, ако направиш нещо погрешно, но истината си беше, че тя искаше никой да не ги пипа. Те си бяха нейни! Съветът не можеше да ги предаде на някоя друга Сестра само защото е по-стара или по-опитна, или да ги скрие, защото проучването на тер-ангреалите било твърде опасно. С толкова много примери за изследване може би най-после щеше да открие как сама да създаде тер-ангреал, който ще работи винаги: толкова много провали и половинчати успехи беше претърпяла. — С тях трябва да се занимава човек, който знае какво прави — добави тя и заметна грубото платнище.

Редът започна да изниква сред безобразния хаос по-бързо, отколкото Елейн беше очаквала, макар и не толкова бързо, колкото й се искаше. Разбира се, призна си тя неохотно, желанието й щеше да се изпълни само ако беше станало моментално. Без да може да откъсне очи от небето, тя отпрати Кареане обратно на бегом на хълма, за да наблюдава какво става откъм Ебу Дар. Дебелата Зелена помърмори малко, преди да приклекне, и дори се навъси към няколкото Родственички, които се втурнаха да си предлагат услугите, но Елейн искаше да иде някоя, която няма да припадне като види появата на „твари на Сянката“, а Кареа не беше най-низшестоящата сред Сестрите. Аделиз и Вандийн излязоха с Испан, здраво заслонена и отново с кожената торба на главата. Тя стъпваше доста леко и нищо не подсказваше видимо, че й е правено нещо, само дето… Испан държеше ръцете си сгънати на кръста и дори не се опитваше да надигне торбата, за да надникне изпод нея, а когато я качиха на коня, изпъна китките си, за да ги завържат за седлото, без да й се казва. След като бе станала толкова отзивчива, може би бяха научили нещо от нея. На Елейн не й се искаше да помисля дори как са я накарали да проговори.

Е, колата, така да се каже, подрусваше от време на време, като се имаше предвид всичко, което скоро можеше да ги връхлети. Което със сигурност щеше да ги връхлети. Това, че Нинив си получи шапката, трудно можеше да се нарече буца на пътя, но за малко щеше да обърне колата — Алайз все пак я беше намерила и и я връчи, поучавайки Нинив да не си я сваля от главата, ако иска да си запази хубавичката нежна кожица да не изгори. Нинив изгледа със зяпнала уста как сивокосата жена се забърза да се оправя с поредната дреболия, след което нарочно напъха шапката в дисагите си.

Още от самото начало Нинив се беше заела да подравнява същинските буци, но Алайз все се оказваше пред нея и там, където Алайз намереше буца, буцата се подравняваше от само себе си. Няколко благороднички например бяха поискали да им се помогне да си опаковат вещите, при което бяха уведомени най-недвусмислено, че това, което им е казала, е най-сериозно и че ако не скочат тутакси да се оправят, ще им се наложи да преживеят с това, което е на гърбовете им. Скочиха. Някои, и то не само благороднички, промениха намерението си да тръгнат с Айез Седай, след като разбраха, че ще се отива в Андор, и бяха буквално пръждосани. Боси, и им се каза да тичат колкото им държат краката. Всички коне бяха нужни, а те трябваше да се отдалечат достатъчно от фермата, преди да се появят сеанчанците; в най-добрия случай можеше да изловят за разпит всяка, която намереха наблизо. Както можеше и да се очаква, Нинив се развика на Ренайле заради Купата и заради костенурката, използвана от Талаан, която Ренайле най-безцеремонно беше затъкнала под широкия си пояс. Двете тъкмо почнаха да махат с ръце обаче и ето че Алайз се появи и Купата набързо се озова в прегръдките на Сарейта, а костенурката — под грижите на Мерилил. След което Елейн можеше да се наслади на забавната гледка как Алайз размахва пръст под носа на слисаната Ветроловка на Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере и я нарича „крадла“; при което Ренайле запелтечи възмутено. Нинив на свой ред също запелтечи и се отдалечи с празни ръце. Елейн не помнеше да я е виждала някога толкова покорна.

Въпреки всичко обаче подготовката не продължи много дълго. Всички жени, които бяха заварили във фермата, се сбраха под бдителните погледи на Плетящия кръг… и на Алайз, която следеше много внимателно кои ще са последните десет. Всички, с изключение на две, в изящно извезани коприни, почти като облеклото на Елейн. Явно не бяха Родственички. Елейн беше сигурна, че тях поне ги чака пране — Алайз нямаше да позволи такава дреболия като знатна кръв да й се изпречи на пътя. Ветроловките се подредиха с конете си, изненадващо смълчани, с изключение на Ренайле, която мърмореше люти клетви всеки път, щом очите й мернеха Алайз. Кареане беше привикана да се върне от хълма. Стражниците докараха конете на своите Айез Седай. Почти всички поглеждаха нащрек към небето и ореолът на сайдар обгръщаше по-старите Айез Седай и повечето Ветроловки. Както и няколко от Родството.

В челото на колоната, при щерната, Нинив опипа ангреала, който все още беше на ръката й, сякаш се канеше тя да направи Прага, колкото и да изглеждаше тъпо. Първо, въпреки че си беше умила лицето — а и шапката си беше сложила на всичко отгоре; странно предвид всичко случило се преди малко — тя продължаваше да залита всеки път, когато загубеше самообладание. Лан стоеше буквално до рамото и с безизразно лице както обикновено, но ако изобщо можеше да се намери мъж, готов да прихване една жена, ако понечи да падне, то това беше той. Дори с гривната и пръстените Нинив едва ли щеше да може да привлече достатъчно, за да изплете Праг. Нещо повече, беше тичала насам-натам из фермата още откакто слязоха от хълма. Докато Елейн беше стояла повечето време на място, без да изпуска сайдар. И освен това познаваше мястото. Нинив се понацупи, щом Елейн прегърна Извора, но прояви достатъчно благоразумие да не каже нищо.

Още от първия миг Елейн съжали, че не помоли Авиенда да й услужи с фигурката на загърнатата в собствената си коса жена — тя също беше изтощена и всичкият сайдар, който успя да извлече, едва стигаше, за да направи нужния сплит. Потоците се олюляха, готови да се измъкнат от хватката й и да заплющят на воля, след което се лепнаха на мястото си толкова внезапно, че тя подскочи. Да прелееш, когато си уморена, съвсем не беше просто, но сега се получи по-зле от всякога. Добре поне, че познатата вертикална резка светна както трябваше и се ушири в отвор точно покрай щерната. Отвор не по-голям от направения от Авиенда — и при това Елейн можеше само да е благодарна, че беше достатъчно широк, за да се провре през него кон. Та тя дори не беше сигурна, че изобщо ще стане. Откъм Родственичките отекнаха „ах“ и „ох“.

— Трябваше да го оставиш на мен — каза тихо Нинив. Тихо, но с язвителна нотка. — За малко щеше да ги оплетеш.

Авиенда изгледа Нинив накриво и на Елейн й се дощя да я стисне за ръката. Тя като че ли смяташе, че трябва да защитава честта на почтисестра си; ако наистина станеха първосестри, Елейн май трябваше да се погрижи да я държи съврем настрана от Нинив, както и от Биргит.

— Важното е, че стана, Нинив — отвърна бързо тя. — Другото е без значение. — Нинив я изгледа тъпо и измърмори нещо как всички днес били решили да я дразнят, сякаш Елейн беше тази, която се заяждаше!

Биргит премина първа, — с готов лък — и се ухили безсрамно на Лан. Елейн долови нетърпението й, примесено със задоволство, може би от това, че този път води пред Лан — между Стражниците винаги съществуваше леко съперничество, — както и с нотка на тревога. Много лека. Елейн познаваше тази ливада много добре; недалече от нея Гарет Брин я беше учил да язди. На около пет мили оттук, отвъд обраслите с рехава гора хълмчета, се намираше едно от именията на майка й. Вече нейни — трябваше да свикне с това. Седемте семейства, които поддържаха къщата и прилежащите й земи, щяха да са единствените хора на половин ден езда наоколо.

Елейн беше избрала това имение, понеже беше толкова изолирано, че тя можеше да влезе в Кемлин преди изобщо някой да е разбрал, че е в Андор. Това можеше да се окаже много необходима предпазна мярка — в различни времена от историята на Андор съперници за Короната на розата бяха задържани като „гости“, докато се откажат от претенциите си. Майка й беше задържала двама такива претенденти, докато получи трона. С повече късмет можеше да изгради здрава основа, докато пристигне Егвийн с останалите.

Лан поведе Мандарб веднага след Биргит и Нинив се люшна напред, сякаш готова да хукне след черния боен кон, но веднага се овладя и изгледа кисело Елейн да не би да посмее да й каже нещо. Пръстите й заиграха свирепо с юздите и очите й с видимо усилие се мъчеха да се извърнат от сияещата рамка, зад която се озова Лан. Устните й се размърдаха. Елейн разбра, че си брои наум!

— Нинив — промълви тя, — наистина нямаме време за…

— Хайде, движение — подвикна им отзад Алайз и плесна подканящо с ръце. — Без бутане и блъскане, но повлекани няма да търпя! Мърдайте!

Главата на Нинив бясно се извърна и на лицето й се изписа болезнена нерешителност. Странно защо пипна широката си шапка със счупените сини пера, след което си свали ръката и изръмжа:

— Ах, дърта козешка… — Останалото не се чу под тропота на копитата на кобилата й през Прага. Елейн изсумтя. И Нинив имаше нахалството да се кара на хората заради техния език! Съжали обаче, че не можа да чуе останалото — първата част вече я знаеше.

Алайз продължи да ги подканя, макар че след първата й подкана едва ли имаше нужда от повече. Дори Ветроловките се разбързаха, хвърляйки притеснени погледи към небето. Дори Ренайле, която пърмореше нещо по адрес на Алайз, което Елейн си отбеляза в някакво кътче на паметта си. Въпреки че да наречеш някого „рибояда боклукчийка“ й се стори твърде умерено. Тя лично предполагаше, че Морският народ яде риба непрекъснато.

Самата Алайз остана почти в тила, само със Стражниците пред нея, сякаш за да подкара и товарните коне. Спря се само за да подаде на Елейн шапката й със зелените пера.

— Трябва да си пазиш това сладко личице от слънцето — каза й тя с усмивка. — Какво мило момиченце. Няма защо да се сбабичосваш преди да ти е дошло времето.

Авиенда, седнала на земята наблизо, се катурна по гръб и зарита с крака от смях.

— Мълчи, че ще я помоля и на теб да ти намери шапка. С много пера и големи фльонги — каза й с мил гласец Елейн, след което последва Родственичката. При което смехът на Авиенда секна моментално.

Леко нагънатата ливада беше широка и дълга почти една миля, обкръжена от хълмове, обрасли с дървета, които познаваше — дъб, бук и пиния, кожолист и борове. Малки сивкави балвани стърчаха тук-там сред гъстата кафява трева, изсъхнала почти като на юг.

Този път поне Нинив не почна да се озърта за Лан. Той и Биргит бездруго нямаше да са се отдалечили много, не и тук. Вместо това закрачи енергично между конете: нареждаше на хората да слизат със силен, заповеднически глас, гълчеше слугите с товарните коне, сопваше се на Родственичките без коне, че и последното дете може да измине пеш някакви си пет мили, разкрещя се на една крехка алтарска благородничка с вързоп в ръцете, голям почти колкото самата нея, че като е била толкова глупава да помъкне всичките си дрехи, сега ще си ги носи сама. Алайз беше насъбрала Ата-ан Миере и ги учеше как се яха кон. Най-чудното беще, че те като че ли наистина я слушаха. Нинив хвърли поглед към нея и като че ли остана доволна — но само докато Алайз не й се усмихна окуражително и не й махна с ръка да продължава да си върши работата.

За миг Нинив се закова на място и я изгледа. След което закрачи през тревата към Елейн, вдигна ръце към шапката си, поколеба се, изгледа Елейн сърдито и си я намести.

— Този път просто ще я оставя да се оправи с всичко — каза тя с подозрително спокоен тон. — Ще я видим ние как ще се оправи с този… Морски народ. Да-да. Ще видим. — Опасно спокоен тон. Изведнъж тя се намръщи към все още зеещата рамка на Прага. — Защо го държиш това? Я го пускай. — Авиенда също се мръщеше.

Елейн си пое дъх. Мислила беше за това и друг начин нямаше, но Нинив щеше да се опита да я разубеди, а време за спорове нямаха. През рамката отвъд се виждаше част от фермата — празна, дори кокошките и патиците се бяха разбягали подплашени от суматохата, но колко още щеше да остане така преди да се напълни с хора? Тя огледа сплита, заплетен така изкусно, че изпъкваха само няколко нишки. Можеше да види всеки поток, разбира се, но освен тези няколко всички други сякаш бяха вплетени неразличимо.

— Отведи всички в имението, Нинив — каза тя. До залез слънце оставаше малко. Може би не повече от още два часа светло. — Господин Хорнвел ще се изненада при толкова много гости по мръкнало, но ти му кажи, че сте гостенки на онова момиченце, което плака за червеноушката със счупеното крилце. Това ще си го спомни, Аз ще дойда по-късно.

— Елейн… — почна Авиенда смайващо плахо и в същото време Нинив се сопна:

— Ама ти какво си въобразяваш, че…

Имаше само един начин да го спре. Елейн измъкна една от различимите нишки от сплита; тя се замята и засъска, тънки мъхчета сайдар се заоткъсваха с блещукане преди да се стопят. Не беше забелязала как Авиенда си разплете сплита, но края му бе зърнала.

— Хайде — подкани тя Нинив. — Ще изчакам, докато се скриете. — Нинив я зяпна с отворена уста. — Трябва да го направя — въздъхна Елейн. — Сеанчанците ще се появят във фермата след час-два, бъди сигурна. Дори да изчакат до утре, какво ще стане, ако някоя Дамане има Талант да различи утайката? Нинив, Пътуването няма да го дам на Сеанчан. Няма!

Нинив изсумтя нещо по адрес на сеанчанците — нещо, което трябваше да е доста съдържателно, ако се съдеше по тона й.

— Да, ама аз няма да ти позволя да се отгориш! — заяви тя високо. — Я го прибирай веднага! Преди цялото това нещо да е гръмнало, както каза Вандийн. Можеше да избиеш всички ни!

— Не може да се върне обратно — промълви Авиенда и докосна Нинив по рамото. — Тя го започна и сега трябва да го довърши. Трябва да направиш, както тя каза, Нинив.

Веждите на Нинив се свъсиха. „Трябва“ беше думичка, която тя никак не обичаше да чува, не и насочена към нея. Но все пак не беше глупачка и след като изгледа ядосано Елейн, Прага и Авиенда, и общо взето целия свят, прегърна Елейн и я притисна толкова здраво, че ребрата й изпукаха.

— И да внимаваш, чу ли ме! — прошепна й тя. — Ако вземеш, че се убиеш, кълна ти се, кожицата ти ще съдера! — Напук на всичко, Елейн избухна в смях. Нинив изсумтя и я пусна,после изръмжа: — Знаеш какво искам да ти кажа. И не си мисли, че няма да го направя! Мисли му. — И добави по-тихо: — Пази се.

Трябваше й малко време да се овладее — примигваше и опъваше сините си ръкавици. Очите й дори като че ли малко овлажняха, въпреки че това беше невъзможно — Нинив караше другите да се разплакват, тя самата не плачеше никога.

— Добре — заяви тя високо. — Алайз, само да не си ги подготвила… — Обърна се и прекъсна заканата с приглушен грак.

Онези, които трябваше да са качени по конете, бяха — дори Ата-ан Миере. Всички Стражници се бяха сбрали около своите Айез Седай. Лан и Биргит се бяха върнали и Биргит гледаше Елейн угрижено. Слугите бяха подредили товарните коне в колона и Родственичките чакаха търпеливо. Повечето коне, които можеха да се използват за езда, бяха натоварени с чували с храна и вързопи с лични вещи. Жените, взели повече от това, което Алайз бе наредила — нито една от Родството, — си носеха вързопите на гърбовете. Крехката благородничка с белега се беше превила непохватно под своя вързоп и гледаше намусено към всички без Алайз. Всяка жена, която можеше да прелива, се взираше втренчено в прословутия Праг. И всяка жена, която беше чула думите на Вандийн, следеше полудялата нишка все едно че беше червена усойница.

Тази, която доведе коня на Нинив, беше самата Алайз. При това оправи шапката й със сините пера, докато Нинив пъхаше крак в стремето. Нинив я изгледа убийствено, но защо просто не я сгълча, Елейн така и не разбра. Ако й слушаше човек приказките, тя беше поставяла по-стари от нея жени на мястото им още като малко момиченце. А пък и сега беше Айез Седай, в края на краищата — това трябваше да стовари планини от бреме върху всяка Родственичка.

Когато колоната се заизвива по пътя си към хълмовете, Елейн погледна Авиенда и Биргит. Авиенда просто си стоеше и я гледаше. В едната си ръка бе стиснала жената, увита в дългите си коси. Биргит взе юздите на Лъвица от ръцете на Елейн, добавяйки ги към юздите на своя кон и на този на Авиенда, след което се отдалечи до една малка канара на двадесетина крачки встрани и седна.

— Вие двете трябва… — почна Елейн и се окашля, след като веждите на Авиенда се вдигнаха от изненада. Да отпратиш Авиенда надалеч от опасността означаваше да я посрамиш. А и навярно просто беше невъзможно. — Искам да тръгнеш с останалите — обърна се тя към Биргит. — И отведи Лъвица. Двете с Авиенда можем да се редуваме на нейния кон. Обичам малките разходки преди да си легна.

— Ако се грижиш за един мъж наполовина колкото за този кон — отвърна й сухо Биргит, — той ще е твой за цял живот. Мисля просто да поседя тук малко. Днеска яздих доста. И няма да ти припкам, щом ми викнеш или махнеш с ръчица. Тази игра може да я играем пред Сестрите, за да не се червиш непрекъснато, но двете с тебе си знаем как е. — Въпреки насмешливите думи, това, което Елейн почувства от нея, бе привързаност. Не. По-силно от привързаност. Очите я засърбяха. Смъртта й щеше да нарани Биргит до мозъка на костите — стражническата връзка щеше да се погрижи за това, — но не това я задържаше сега, а приятелството.

— Благодарна съм, че имам приятелки като вас — промълви тя. Биргит й се ухили, сякаш бе казала нещо глупаво.

Авиенда обаче се изчерви силно и зяпна Биргит с широко отворени очи и смутена, сякаш присъствието на Стражничката беше виновно за пламналите й бузи. После бързо погледна към върволицата, която се изнизваше на отсрещния хълм.

— Най-добре да се изчака, докато се скрият — каза тя, — но не можеш и да чакаш твърде дълго. Почнеш ли да разплиташ, потоците стават… хлъзгави. Позволиш ли само един да ти се изплъзне, все едно че си изпуснала целия сплит — ще падне, където си поиска. Но не бива и да бързаш много. Всяка нишка трябва да бъде избридана колкото може по-свободно. Колкото повече се измъкнат, толкова по-лесно ще се виждат останалите, но винаги трябва да избираш нишката, която се вижда най-лесно. — Тя се усмихна топло и докосна с пръсти Елейн по бузата. — Ще се справиш добре, ако внимаваш.

На думи не беше толкова трудно. Просто трябваше да внимава. Стори й се, че мина много време, докато и последната жена се скрие зад хълма — дребничката благородничка, приведена под тежкия вързоп с роклите. Слънцето почти не се беше отместило, но сякаш бяха минали часове. Какво точно имаше предвид Авиенда под „хлъзгави“? Не можеше да го обясни, освен с вариации около думата. Те просто ставаха по-трудни за удържане, това бе всичко.

Но скоро го разбра — още щом започна. „Хлъзгаво“ сякаш си хванала намазана с мас жива змиорка. Тя стисна зъби, мъчейки се просто да удържи тази първа нишка, а на всичко отгоре трябваше да я издърпа. Това, което й попречи да ахне облекчено, когато нишката на Въздух се замята пред нея, най-сетне освободена, беше, че оставаха още много. Ако станеха още по-„хлъзгави“, не беше сигурна, че ще може да се справи. Авиенда я следеше много внимателно, но не каза нито дума повече, въпреки че винаги отвръщаше с окуражителна усмивка, когато Елейн обърнеше поглед към нея за подкрепа. Елейн не можеше да види Биргит — не смееше да извръща глава и да изпуска работата си от очи, — но можеше да я усети, — като малко възелче яка като камък увереност в собствената си глава, достатъчно увереност, за да я изпълни и укрепи.

По лицето й потече пот, после надолу по гърба и корема, докато самата тя не започна да се чувства „хлъзгава“. Една баня тази нощ щеше да е повече от добре дошла. Не, за това сега не можеше да мисли. Цялото внимание — върху нишките. А те наистина ставаха все по-трудни за удържане — виеха се още щом ги пипнеше, но все пак се избридаха и щом поредната нишка се освобождаваше, друга като че ли изскачаше от общата плътна маса и изведнъж ставаше ясно доловима сред доскорошния плътен сноп на сайдар. За очите й рамката над Прага наподобяваше на някакво чудовищна, изкривено стоглаво същество на дъното на езеро, обкръжено от плющящи пипала, всяко от които гъсто изплетено от нишките на Силата, и нишките нарастваха, гърчеха се и изчезваха, непрестанно заменяни от нови. Ако друг погледнеше отвора сред въздуха, щеше да види как той се огъва по краищата и как непрекъснато променя формата и големината си. Краката й започнаха да треперят; очите й я засърбяха колкото от напрежението, толкова и от солените капки пот. Не знаеше колко още ще може да устои. Стискаше зъби и се бореше. Една нишка след друга. Една по една.

А на хиляда мили оттук и в същото време на по-малко от сто крачки през потръпващия Праг, десетки войници се изсипаха около белите сгради на фермата — ниски мъже, въоръжени с арбалети, в кафяви ризници и с пъстри шлемове, наподобяващи на глави на огромни насекоми. Зад тях пристъпи някаква жена, с рокля на широки червени ивици и със сребриста мълния, извезана по полите й, с гривна на китката, свързана с помощта на сребриста каишка за нашийника около една жена в сиво, и после още една сулдам и една дамане, и трета двойка. Една сулдам посочи към Прага и сиянието на сайдар мигом обгърна нейната дамане.

— Лягай! — изпищя Елейн и се хвърли на земята. През светлата рамка се изстреля сребристосиня мълния, с рев, който разкъса ушите й. Косата й настръхва, всяко косъмче понечи да се изправи. Наоколо с тътен изригнаха фонтани от пръст, посипа се дъжд от бучки и камъчета.

А после тя чу мъжки глас оттатък Прага, с провлечен, гъгнив акцент, от който кожата й настръхна не по-малко, отколкото от самите думи.

— Трябва да ги хванем живи, глупачки такива!

И изведнъж един от воините скочи и се озова на моравата пред нея. Стрелата на Биргит изсвистя и се заби в стиснатия юмрук, красящ кожената му ризница. Втори сеанчански воин се препъна в първия и падна, а ножът на Авиенда се заби в гърлото му преди да успее да се изправи. Стрелите полетяха от лъка на Биргит като градушка — притиснала с единия си ботуш към земята юздите на конете, тя се хилеше мрачно и стреляше. Разтрепераните коне мятаха глави и танцуваха на място, сякаш всеки момент готови да се измъкнат и да побегнат, но Биргит не ги пускаше и стреляше със светкавична бързина. Виковете отвъд Прага показваха, че Биргит Сребролъката улучва с всяка метната стрели. Последва и отговорът — бърз като лоша мисъл: черни резки — метални стрели на арбалети. Толкова бързо, така мълниеносно ставаше всичко. Авиенда падна, кръв потече от пръстите й, стиснали дясната й ръка над лакътя, но тя мигновено забрави за раната си и запълзя, шарейки с ръка за ангреала, с изопнато лице. Биргит извика, изпусна лъка си и се хвана за бедрото, от което стърчеше метална стрела. Елейн усети парещата болка толкова остро, сякаш бе нейна.

И отчаяно сграбчи нова нишка, както лежеше на земята. И още при първото дръпване с ужас разбра, че не може да направи нищо повече, освен да я удържа. Размърда ли се нишката? Дали изобщо се беше измъкнала? И да беше, не посмя да я пусне. Конецът Сила затрептя мазен в хватката й.

— Живи, казах! — изрева гласът на сеанчанеца. — Който убие жена, няма да получи дял от плененото злато! — Пороят стрели от арбалети секна.

— Мен ли искаш да хванеш? — извика Авиенда. — Ела тогава да потанцуваш с мен! — Сиянието на сайдар я обкръжи внезапно, сумрачно въпреки ангреала, и топки огън разцъфтяха като оживели от нищото пред Прага и полетяха през отвора, нова и нова, и още след тях. Не бяха много големи, но гърмежът им, взривявайки се там, в Алтара, заотеква в непрестанен тътен. Авиенда обаче се задъха от усилие; лицето й лъсна потно. Биргит бе успяла да вдигне лъка си — приличаше съвсем на героиня от легендите, с кръвта, стичаща се по крака й, и опънатия лък.

Елейн се помъчи да успокои дъха си. Трошица повече не можеше да привлече от Силата, с нищо не можеше да помогне.

— Двете трябва да бягате — каза тя. Чу спокойния си леден глас и не можа да повярва. Знаеше, че ще завие. Сърцето й се мъчеше да изскочи от гърдите й. — Не знам колко още ще мога да го удържа това. — Целия сплит, както и тази единствена нишка. Измъкваше ли се? Дали? — Тръгвайте, колкото можете по-бързо. Оттатък хълма трябва да е безопасно и всеки разтег, който вземете, ще е от полза. Хайде!

Биргит изръмжа нещо на Древния език, но Елейн не разбра нито дума. Прозвуча й като фраза, която би научила с охота. Стига изобщо да имаше шанс. Биргит продължи с думи, които Елейн можеше да разбере.

— Ако го пуснеш това проклето нещо преди да съм ти казала, няма да ти се наложи да чакаш Нинив да ти съдере кожата — аз ще го направя лично. И после ще й дам да продължи. Само млъкни и дръж! Авиенда, ела насам — зад това нещо! — можеш ли да го продължиш онова отзад? — ела тук и се качи на един от тези проклети коне!

— Стига да виждам накъде да запридам — отвърна Авиенда и се изправи с усилие. Залитна и едва се удържа да не падне. Кръв потече по ръкава й от лошо зейналата рана. — Мисля, че ще мога. — Тя се скри зад Прага и огнените топки продължиха да просветват. Човек можеше да вижда през Праг, макар и замъглено като през знойна омара, увиснала във въздуха. После Авиенда отново се появи и Биргит й помогна да се качи на коня — заднишком на всичко отгоре!

Когато Биргит й замаха свирепо с ръка да се изтегли към нея, Елейн дори не си направи труда да поклати глава. Боеше се какво може да стане, ако го направи.

— Не съм сигурна, че ще мога да го удържа, ако се опитам да стана. — Всъщност не беше сигурна, че ще може изобщо да стане: „уморена“ вече не стигаше да опише състоянието й; всичките й мускули сякаш се бяха разтопили. — Препускайте колко то може по-бързо. Ще го задържа, колкото успея. Моля ви, тръгвайте!

Мърморейки проклятия на Древния език — това трябваше да е; нищо друго нямаше да звучи така! — Биргит тикна юздите в ръцете на Авиенда, залитайки се добра до Елейн и се наведе да я прихване под мишниците.

— Можеш да го удържиш — каза й тя с глас, пълен със същата увереност, която Елейн усещаше от нея. — Никога не съм познавала кралица на Андор, но съм срещала кралици като теб. Стоманена воля и лъвско сърце. Можеш!

И я занадига бавно, без да дочака отговор, е изопнато лице — всяко жегване от раната й отекваше в главата на Елейн. Елейн се сгърчи от усилието да задържи сплита, да не изпусне онази единствена нишка. Изненада се, като разбра, че се е изправила. И че още е жива. Кракът на Биргит пулсираше лудешки в главата й. Помъчи се да не се обляга на Биргит, но собствените й треперещи крайници нямаше да я задържат. Докато залитаха към конете, крепейки се една друга, непрекъснато се озърташе през рамо. Можеше да държи един сплит и без да поглежда към него, но трябваше да се увери, че все още стиска здраво онази едничка нишка, че не й се е изплъзнала. Сега Прагът изобщо не приличаше на нищо, извиваше се лудешки, прошарен със съскащи пипала.

Със стон, Биргит по-скоро я надигна и метна на седлото, отколкото й помогна. И пак заднишком, както Авиенда!

— Трябва да го гледаш — обясни тя, закуцука към коня си и се качи на седлото с мъчително усилие. Без звук да пророни, но Елейн усещаше болката й. — Прави каквото трябва, а накъде отиваме остави на мен.

Препускащият кон заподмята Елейн и тя не можеше да направи нищо повече, освен да се удържи някак на седлото. Авиенда смучеше жадно въздух и очите й сякаш се бяха приковали в една точка. Но сиянието продължаваше да я обгръща и потокът от огнени топки не секваше. Вярно, не толкова бързо, колкото преди, и някои отхвърчаха встрани от отвора, мятайки огнени жилки през тревата или взривявайки се в земята по-нататък, но все още разцъфваха във въздуха и летяха. Елейн стисна зъби и се стегна — щом Авиенда можеше да продължи при все че бе ранена, тя също можеше.

Напред в галоп — и Прагът започна да се смалява, кафява трева се просна между тях и отвора, а после теренът се заиздига нагоре. Изкачваха се по хълма. Биргит отново се бе превърнала в изпъната тетива, цялата напрегната, борейки се с ужасната болка, гонеше конете още и още по-бързо. Трябваше само да стигнат билото и да го превалят…

Авиенда изпъшка и светлината на сайдар около нея примигна и секна.

— Не мога — промълви тя задъхано. — Не мога. — И нищо друго. Сеанчанските войни заизскачаха сред ливадата още щом огненият порой секна.

— Всичко е наред — едва успя да отвърне Елейн. Гърлото й беше станало на пясък. Цялата влага, която бе имала, сега мокреше кожата й и подгизваше дрехите й. — Боравенето с ангреал е уморително. Ти се справи добре и вече не могат да ни хванат.

И, сякаш на подигравка, една сулдам с дамане изникна долу на поляната — макар и от половин миля, Елейн не можеше да ги сбърка. Слънцето, смъкнало се съвсем на запад, мяташе коси отблясъци от свързващия ги ай-дам. Други две се появиха до тях, после трета двойка, и четвърта. И пета.

— Билото! — викна радостно Биргит. — Успяхме! Тази нощ ми се полага хубаво вино и добре сложен мъж!

А сред ливадата една сулдам посочи нагоре и времето за Елейн сякаш забави хода си. Сиянието на Единствената сила лумна около нейната дамане. Елейн дори успя да види оформящия се сплит и разбра какво е. И нямаше как да го спре.

— По-бързо! — извика тя.

Щитът я порази. Трябваше да е твърде силна, за да я заслони — трябваше! — но както беше изтощена, както едва-едва удържаше сайдар, той се плъзна с режещите си ръбове между нея и Извора. Долу сплитът, който допреди малко беше Праг, рухна навътре в себе си. Изнурена и сякаш неспособна да помръдне, Авиенда се хвърли от седлото си към Елейн и я помете със себе си на земята. Елейн успя само да зърне отвъдния склон на хълма, докато падаше.

Въздухът побеля. Последва звук — знаеше, че е звук, мощен рев — но той остана някъде отвъд слуха й. Нещо я удари, сякаш бе паднала от висок покрив право на каменната настилка, като от върха на кула.

Очите й се отвориха и се взряха в небето. Небето й се стори някак странно, тръпнещо. За миг остана неподвижна, не можеше да помръдне, а когато успя, изпъшка. Болеше я навсякъде. О, Светлина, как я болеше! Бавно вдигна длан към лицето си; пръстите й се отпуснаха почервенели. Кръв. Другите. Трябваше да помогне на другите. Усети Биргит, усети болка, не по-слаба от собствената й, но Биргит поне беше жива. И изпълнена с решимост, и явно разгневена — значи не можеше да е пострадала безнадеждно. Авиенда…

Елейн се извърна със стон, после се надигна на ръце и колене, главата й се завъртя, болка жегна хълбока й. Смътно си спомни, че движението дори с едно счупено ребро може да е опасно, но мисълта бе мъглива като склона на хълма. Мисленето изглеждаше… трудно. Мигането обаче сякаш й изчисти взора. Донякъде. Беше почти в подножието на хълма! Високо горе на билото се вдигаха сивкави валма дим. Но сега това не беше важно. Изобщо не беше важно.

На тридесетина крачки нагоре по склона Авиенда също се бе изправила на ръце и колене, залиташе всеки път, щом понечеше да вдигне ръка, за да отрие кръвта, стичаща се по лицето й, и се оглеждаше тревожно. Очите й попаднаха на Елейн и тя замръзна. Елейн се почуди колко ли зле изглежда. Сигурно не по-зле от самата Авиенда — половината от полата на айилката я нямаше, корсажът й беше раздран и отвсякъде, където се показваше открита кожа, като че ли течеше кръв.

Елейн запълзя към нея. С тази натежала глава така й се стори по-лесно, отколкото просто да се изправи и да тръгне. Когато се приближи, Авиенда изпъшка облекчено.

— Жива си — промълви тя и докосна Елейн по бузата с окървавените си пръсти. — Толкова се боях. Толкова се боях!

Елейн примигна изумена. Това, което можеше да види по себе си, не изглеждаше по-добре от Авиенда. Собствените й поли си бяха останали непокътнати, но половината й корсаж съвсем се беше отпрал и като че ли имаше поне десет рани. И после я порази нещо друго. Не се беше отгорила! Потръпна при тази мисъл.

— И двете сме добре. — отвърна тя тихо.

Доста настрани от двете, Биргит отри ножа си в гривата на коня на Авиенда и се изправи над неподвижното животно. Дясната й ръка висеше отпусната, сетрето й го нямаше, както и единия ботуш, а останалото от дрехите й беше изпокъсано; кръвта по оголената й кожа и дрипите бе не по-малко, отколкото по тях двете. Раната от стрелата на арбалета, която все още стърчеше от бедрото й, изглежда, беше най-тежката, но и останалите не бяха леки.

— Гръбнакът му беше прекършен — каза тя и посочи коня. — Моят е добре, струва ми се, но последния път, когато го видях, така тичаше, че и Венеца на Мегайрил можеше да спечели. Винаги съм смятала, че е бързоног. Лъвица… — Тя сви рамене и се намръщи. — Елейн, Лъвица беше мъртва, когато я намерих. Съжалявам.

— Ние нали сме живи — отвърна твърдо Елейн. — Сега това е важното. — За Лъвица щеше да си поплаче по-късно. Пушекът над билото на хълма не беше гъст, но се издигаше от широко пространство. — Искам да видя какво точно направих.

Катеренето нагоре беше мъчително, с много пъшкане и стонове, дори от Авиенда. И трите изглеждаха така, сякаш се бяха въргаляли в кланица. Авиенда все още стискаше ангреала, но дори тя или Елейн да притежаваха мъничко повече от скромния си талант в Церенето, никоя от двете нямаше да може да прегърне Извора, камо ли да прелее. Стигнаха билото и се загледаха в опустошението долу.

Огнен пръстен опасваше ливадата, а средата й беше почерняла, овъглена и подравнена дори от камънаците. Половината дървета по околните склонове бяха прекършени или килнати. Появиха се ястреби, реещи се над горещия въздух, надигащ се над пожара. Ястребите често ловуваха така, търсейки дребни животинки, подгонени на открито от пламъците. От сеанчанците нямаше и следа. Елейн съжали, че не бяха останали трупове, за да е сигурна, че всички са загинали. Особено всички сулдам. И все пак изведнъж изпита радост, че не бяха останали следи. Сигурно беше ужасно да умреш така. „Светлината дано има милост над душите им — помисли си тя. — Над душите на всички.“

— Е — въздъхна тя, — не се справих толкова добре като теб, Авиенда; но все пак ми се струва, че приключи добре, като си помислиш. Следващия път ще гледам да се справя по-добре.

Авиенда я изгледа накриво. На бузата й имаше рана, и още една през челото, косата на темето й бе сплъстена от кръв.

— Като за първи опит, се справи много по-добре от мен. На мен първия път ми дадоха само едно възелче, стегнато от поток на Вятър. Петдесет пъти трябваше да се опитвам да го разплета, без да ме блъсне някоя мълния през лицето или да ме шибне така, че ушите ми да писнат.

— МаЙ трябваше да започна с нещо по-просто — каза Елейн. — Имам лошия навик да се опитвам да скачам с главата надолу. — С главата надолу ли? Та тя бе скочила, без дори да погледне дали долу има вода! За малко да се изкикоти, но болката я жегна през хълбока. Така че вместо да се изсмее, изстена със стиснати зъби. Помисли си, че няколко от тях май се бяха разклатили. — Но поне открихме ново оръжие. Може би не бива да се радвам толкова на това, но след като сеанчанците са се върнали, няма да е излишно.

— Не разбираш, Елейн. — Авиенда посочи центъра на ливадата, там, където бе стоял Прагът. — От това можеше да не излезе нищо повече от една мълния, или още по-малко. Не можеш да го предвидиш, преди да се случи. Струва ли си заради една мълния да рискуваш да отгориш и себе си, и всяка жена на по-близо от сто крачки?

Елейн се втренчи в нея. Знаела го беше и въпреки това беше останала? Да рискуваш живота си беше едно, но да рискуваш способността си да преливаш…

— Искам да се вземем за първосестри, Авиенда. Веднага щом намерим Мъдри. — Какво щяха да правят с Ранд, не можеше дори да си представи. Самата идея, че и двете ще се омъжат за него — и с Мин в добавка! — й се струваше нелепа. Но за сегашното беше сигурна. — Не ми е нужно да зная повече за теб. Искам да бъда твоя сестра. — И тя целуна нежно Авиенда по окървавената буза.

Преди малко само си беше помислила, че Авиенда се е изчервила ужасно. Сред айилците дори любовници не се целуваха пред чужди очи. Жарки залези щяха да избледнеят пред лицето на Авиенда.

— Аз също те искам за сестра — промълви тя. Преглътна, озърна се към Биргит, която се преструваше, че не ги забелязва — наведе се и бързо докосна с устни бузата на Елейн. Елейн я заобича заради този жест толкова, колкото и заради всичко друго.

А Биргит се взираше към склона и може би наистина изобщо не беше ги забелязала, защото изведнъж каза:

— Някой идва насам. Лан и Нинив, освен ако не греша.

Елейн и Авиенда се извърнаха тромаво. Доста смешно изглеждаше — героите в приказките никога не закъсваха толкова, че едва да стоят на краката си. Далече на север двама ездачи се появиха за кратко сред дърветата. За кратко, но за достатъчно дълго, та трите да видят високия мъж на едрия кон, препускащ в галоп, и една жена, върху по-ниско животно, която препускаше до него. Трите приседнаха предпазливо и с трепет зачакаха помощта. Още едно нещо, което героите никога не правеха, помисли си с въздишка Елейн. Надяваше се, че ще може да стане кралица, с която паметта на майка й да се гордее, но беше ясно, че героиня от нея така и няма да се получи.

* * *

Чулейн дръпна леко юздите и Сегани се наклони плавно, завивайки с оребреното си крило. Беше добре обучен ракен, гъвкав и подвижен, любимецът й, въпреки че трябваше да го дели с други в полетите. Морат’ракен винаги се оказваха повече от ракен — неприятно, но факт. Долу при фермата от въздуха изскачаха огнени топки и се пръскаха във всички посоки. Тя се стараеше да не им обръща внимание — задачата й беше да наблюдава за опасност от зоната около фермата. Добре поне, че пушекът от маслиновите горички, където бяха загинали Тауан и Маку, беше секнал.

От хилядата крачки височина над земята се виждаше много надалече. Другите ракени кръжаха над околностите; всяка тичаща жена щяха да я бележат за проверка, да видят дали не е от онези, които бяха предизвикали целия този смут, въпреки че всъщност всеки из тези земи, който видеше ракен във въздуха, най-вероятно щеше да побегне. А Чулейн трябваше само да наблюдава да не се приближи насам някоя неприятност. Искаше й се да не изпитва този сърбеж между плешките си — той винаги предсказваше, че неприятността се приближава. Насрещният вятър от полета на Сегани не беше толкова лош при тази скорост, но тя привърза по-здраво връзката на промазаната си с восък ленена качулка под брадичката си, провери кожените предпазни каишки, които я придържаха към седлото, намести кристалните си очила и придърпа дебелите ръкавици.

Над сто Небесни юмрука вече бяха кацнали долу и по-важното — шест сулдам с дамане и още една дузина, понесли чували, пълни с допълнителни ай-дам. Вторият й полет щеше да е товарен, от хълмовете на юг с още подкрепления. Много по-добре щеше да е, ако бяха стоварили повече още първия път, но с Хайлене бяха пристигнали твърде малко то’ракен и се носеше упорита мълва, че на повечето от тях е възложено да превозят върховната лейди Сурот с целия й антураж от Амадиция. Лошо бе да мислиш с неприязън за Кръвта, но въпреки това тя съжаляваше, че не бяха пратили повече то’ракен към Ебу Дар. Никоя морат’ракен нямаше добро мнение за огромните и тромави то’ракен, подходящи само за превоз на товари, но с тях можеха да превозят повече Небесни юмруци и повече сулдам.

— Говори се, че тук долу имало стотици марат’дамане — подвикна високо Еля зад гърба й. Високо в небето човек трябваше да вика, за да надмогне шума на вятъра. — Знаеш ли какво ще направя с моя дял от плененото злато? Ще си купя хан. Този Ебу Дар ми се стори подходящо място. Може и мъж да си намеря. Деца да си имам. Ти какво мислиш?

Чулейн се ухили под ветробрада си. Всяка леткиня говореше как щяла да си купи или хан, или кръчма, или ферма — но можеше ли човек да остави небето? Тя потупа дългия набръчкан врат на Сегани. Всяка жена леткиня — на четирима летци три бяха жени, леткини — говореше за мъж и дечица, но дечицата също означаваха край на полетите.

— Мисля, че трябва да си държиш очите отворени — отвърна тя. Макар че малко приказки нямаше да навредят. Долу май нямаше никаква заплаха за Небесните юмруци. Най-леко въоръженият род войски, те не отстъпваха по твърдост дори на гвардията на Смъртната стража. А според някои бяха дори още по твърди. — Аз ще си използвам дела да си купя дамане и да си наема сулдам. — Ако се окажеше, че тук долу има и наполовина толкова марат-дамане, колкото твърдеше мълвата, с дела си щеше да купи две дамане. Три! — Дамане, обучена да прави Небесни светлини. Когато оставя небето, ще стана богата като някоя от Кръвта. — Тук имаше нещо, което наричаха „фойерверки“ — тя самата бе видяла как някакви нещастници напразно се опитваха да спечелят интереса на Кръвта в Танчико — но кой ще вземе да ти гледа нещо толкова жалко в сравнение с Небесните светлини? Тези хорица бяха овързани и изхвърлени на пътя извън стените на града.

— Фермата! — извика Еля и изведнъж нещо шибна здраво Сегани, по-силно от най-свирепия порив на буря, и крилете на ракена изплющяха.

Ракенът се плъзна надолу с дрезгав писък толкова бързо, че предпазните каишки се впиха в Чулейн. Тя стисна здраво юздите, но не ги дръпна — Сегани трябваше сам да се измъкне от това; всяко дръпване на юздите щеше само да му попречи. Пропадаха надолу и се въртяха като игрално колело. Морат’ракен ги учеха да не гледат към земята, когато ракенът пада, независимо по каква причина, но тя продължи неволно да пресмята височината при всяко превъртане, когато земята изникваше в очите й. Осемстотин крачки. Шестстотин. Четиристотин. Двеста. „Светлината дано освети душата ми и безкрайната милост на Създателя да ме защити от…“

С рязък плясък на могъщите си криле, който я дръпна на една страна и зъбите й изтракаха, Сегани се понесе извън вихъра и люспестият му корем забърса върховете на дърветата при плавното спускане. Със спокойствие, придобито от дългото учение, тя прецени по маха на крилете колко е напрегнат. Щеше да повика дер’морат’дамане да го прегледа. Някоя дреболия, която можеше да се изплъзне от очите й, майстор нямаше да пропусне.

— Изглежда, отново се измъкнахме от Господарката на Сенките, Еля. — Извърна се да погледне през рамо и думите й заглъхнаха. От седлото зад нея се вееше скъсан предпазен каиш. Всеки летец и леткиня знаеше, че „Господарката“ чака в края на дългия пропад, но едно беше да го знаеш, а съвсем друго — да го видиш.

Тя отправи кратка молитва за мъртвата, овладя се и се върна към дълга си. Пришпори Сегани нагоре и го заиздига пред пазливо, спирала след спирала, за да избегне някоя скрита напрегнатост, но толкова бързо, колкото прецени, че ще е безопасно. И дори малко по-бързо от безопасното. Димът, издигащ се оттатък хълма, я накара да се намръщи, но от това, което видя, след като се извиси над билото, устата й пресъхна. Ръцете й останаха неподвижни на юздите и Сегани продължи да се издига с мощния замах на крилете си.

Фермата беше… изчезнала. Темелите тлееха очистени от белите сгради, които преди малко стояда над тях, а големите постройки на единия склон встрани се бяха превърнали в премазани в канарите отломки. Всичко беше почерняло и изпепелено. Огън бушуваше сред тревите и храстите и се разтваряше на широки ветрила, дълги сто разкрача, към маслиновите гори, протягайки се през низините между хълмовете. Оттатък, на още стотина разтега, лежаха прекършени дървета, всички изпопадали навън от фермата. Такова чудо никога не беше виждала. Нищо живо не можеше да е оцеляло там долу. Никой не би могъл да преживее това.

Тя бързо се съвзе и обърна Сегани на юг. В далечината видя то’ракен, натоварени с по една дузина Небесни юмруци, и сул-дам — идваха твърде късно. Чулейн започна да съставя доклада си наум. Със сигурност долу не бе останал никой, който да може да докладва. Всички твърдяха, че тази земя гъмжи от марат-дамане, само чакащи да ги окаишат, но с това ново оръжие, тези жени, които се наричаха Айез Седай, се оказваха сериозна опасност. Трябваше нещо да се направи с тях. Нещо решително. Ако върховната лейди Сурот наистина идваше към Ебу Дар, тя сигурно също щеше да разбере нуждата от това.