Робърт Джордан
Пътят на кинжала (21)

Глава 20
В Андор

Елейн се надяваше, че пътят до Кемлин ще тръгне гладко, и в началото наистина изглеждаше така. Мислеше си го дори когато трите с Авиенда и Биргит седнаха, изтощени до смърт и сгушени в дрипите, останали от облеклото им, зацапани с кал и прах, и с кръв от раните, които получиха, когато Прагът се взриви. Но скоро, скоро щеше да е готова да изяви претенциите си над Лъвския трон. Още там, на билото на хълма, Нинив бе Изцерила многобройните им рани и отоци, без да им казва почти нищо, и определено без да им се скара. Това, разбира се, беше приятен жест, макар и доста необичаен. Облекчението, че все пак ги бе намерила живи, се бореше с тревогата на лицето й.

Силата на Лан се оказа необходима, за да се извади металната стрела на сеанчанския арбалет от бедрото на Биргит преди тя да може да бъде Изцерена от раната, но макар кръвта да се отцеди от лицето й и Елейн да усети парещата болка през връзката — болка, от която й се дощя да изреве — Стражничката й само простена тихо през стиснатите си зъби.

— Тай’шар Кандор — промърмори Лан, докато хвърляше на земята островърхата метална пръчка, създадена да пробива броня. „Истинска кръв на Кандор“. Биргит примигна и той замълча. — Прощавай, ако съм сгрешил. По дрехите ти реших, че си кандорка.

— О, да — изпъшка Биргит. — Кандорка съм. — Болнавата й усмивка можеше и да е от раните й. Нинив побърза да отпъди Лан настрани. Елейн се надяваше Биргит да знае повече за Кандор от едното име — при последното й раждане още не беше имало Кандор. А може би го прие като поличба.

Последните пет мили до малката къща на имението с покрития с каменни плочи покрив Биргит яздеше зад Нинив на трътлестата й кафява кобила — наречена „Любовниче“, представете си! — а Елейн и Авиенда бяха яхнали високия черен жребец на Лан. Елейн седеше на седлото на Мандарб, а Авиенда бе отзад, хваната за кръста й, докато Лан водеше животното, което въртеше свирепо очи. Обучените за бой коне представляваха не по-малко оръжие от меча и бяха доста опасни за непознати им ездачи. „Бъди уверена в себе си — винаги я беше учила Лини, — но не и прекалено самоуверена“; и тя искрено се стараеше. Трябваше да е разбрала вече, че събитията не са повече под контрола й, отколкото юздите на Мандарб.

В триетажната каменна постройка господин Хорнуел, набит и побелял, както и госпожа Хорнуел, малко по-стройна и не чак толкова побеляла, но инак във всяко отношение забележително приличаща на съпруга си, бяха вдигнали на крак всички, които работеха в имението, и слугинята на Мерилил, Пол, заедно с облечените в зелено-бели ливреи слуги, дошли от Тарасинекия палат, шетаха да намерят място за спане за близо двестате души, повечето жени, които се бяха появили отникъде малко преди да падне вечерният здрач. Работата вървеше изненадващо гладко, въпреки че хората от имението току се поспираха да зяпнат лишеното от години лице на някоя Айез Седай или менящия цветовете си плащ на някой Стражник, под който различни части на тялото му изчезваха, или жените от Морския народ с техните яркоцветни коприни, обеците, халките по носовете и верижките с медальончета. Родственичките междувременно бяха решили, че сега вече е напълно безопасно да се уплашат и да зареват, каквото и да ги уверяваха Реане и Плетящия им кръг; Ветроловките ръмжаха за това как са ги отдалечили толкова много от брега пряко волята им, както твърдеше гръмко Ренайле дин Калон. А благородничките и занаятчийките, които с такава охота бяха побягнали от ужасиите в Ебу Дар, готови да носят вързопите с вещите си сами на гръб, сега недоволстваха, че им предлагат за постеля сеното в плевника.

Всичко това ставаше, когато Елейн и другите пристигнаха, докато слънцето обагряше в пурпур хоризонта на запад — на пръв поглед пълна суматоха и безразборна шетня цареше из самата къща и стопанските постройки със сламени покриви, но Алайз Тенджил, усмихваща се мило и неумолима като лавина, като че ли държеше в ръце всичко, по-добре дори от оправните Хорнуелови. Родственичките, които се бяха разревали още по-силно въпреки усилията на Реане да ги утеши, изтриха сълзите си, смъмрени от Алайз, и се раздвижиха с енергия и решимост на жени, научили се да се грижат за себе си през многото години, прекарани във враждебно обкръжение. Надменни благороднички с брачни ножове, провиснали над овалните им деколтета в обшитите им с нежна дантела корсажи, и занаятчийки, показващи почти толкова високомерие, колкото гръд, макар и необлечена в коприна, трепнаха при гледката на приближаващата се към тях Алайз и бързо заситниха към високите плевници, прегърнали обемистите си денкове и уверявайки на висок глас, че винаги са си мислели, че ще е много забавно да поспят някой ден в слама. Дори Ветроловките, много от които бяха важни личности с голяма власт сред Ата-ан Миере, спряха оплакванията си, когато Алайз се приближи до тях. Колкото до това, Сарейта, на която все още й липсваше айезседайската безвременност, изгледа Алайа накриво и опипа кафявите ресни на шала си, сякаш за да си напомни, че е на мястото си. Мерилил — непоклатимата и невъзмутима Мерилил — изгледа Алайз със смесица от одобрение и открита възхита.

Нинив се смъкна от седлото си до главната порта на къщата, изгледа гневно Алайз, дръпна веднъж и много подчертано тъмната си плитка — нещо, което другата жена беше твърде заета, за да забележи — и нахлу вътре, сваляйки в движение сините си ръкавици и мърморейки си под нос. Лан я изгледа, изкикоти се тихо и потисна смеха си моментално щом Елейн слезе. Светлина, ама колко студени бяха очите му! Заради Нинив тя се надяваше, че Лан ще може да бъде спасен от орисаното му, но като гледаше очите му, не го вярваше много.

— Къде е Испан? — промълви тя, докато помагаше на Авиенда да слезе на земята. Толкова много от жените знаеха, че една Айез Седай — Черна сестра — е държана като пленничка, че новината със сигурност щеше да се разпространи от имение на имение като пожар в суха трева, но все пак щеше да е добре хората в този дом да се подготвят малко.

— Аделиз и Вандийн я отведоха в една колиба на половин миля оттук — отвърна й той също толкова тихо. — При цялата тази бъркотия не вярвам някой да е забелязал една жена с торба на главата. Сестрите казаха, че ще останат там с нея през нощта.

Елейн потръпна. Мраколюбката, изглежда, щеше да бъде подложена на разпит още веднъж, след като слънцето залезеше. Сега бяха в Андор и това я накара още по-дълбоко да изпита чувството, че тя самата го е заповядала.

Скоро след това се озова в бронзова вана, изтегната в уханната сапунена пяна и отново с чиста кожа: смееше се и плискаше вюда по Биргит, която се въртеше в друга вана, освен когато също не плискаше нея, и двете се кикотеха на трепетния ужас, който Авиенда не можеше да скрие съвсем заради това, че седи потънала до гърдите във вода. Тя обаче реши, че си правят шега със самата нея, и разказа някаква съвсем неуместна случка за един мъж, когото уболи с бодли на сегаде по задника. Биргит разказа друга, още по-неуместна, за една жена, която заклещила главата си между летвите на някаква ограда, от което Авиенда се изчерви. Но и двете бяха смешни. Елейн съжали, че и тя няма какво да разкаже.

Двете с Авиенда се сресаха и оправиха една на друга косите си с четки — вечерният ритуал за почтисестри, — след което уморени се шмугнаха в леглото с балдахина в една малка стаичка. Тя с Авиенда, Биргит и Нинив, и за щастие — никой повече. По-големите стаи бяха запълнени с нарове и постели по пода, в това число и дневните, кухните, както и повечето коридори. Половината нощ Нинив не спря да мърмори колко непочтено било да карат една жена да спи разделена от съпруга си, а през останалото време лактите й неуморно се грижеха да събудят Елейн всеки път, щом тя се отпуснеше в дрямка. Биргит равнодушно отказа да си сменят местата, а тя не можеше да помоли Авиенда да се подложи на рязкото ръгане, поради което почти не спа.

Все още се чувстваше изтощена, когато се приготвиха за път на следващата заран, докато слънцето вече се издигаше като разтопена топка от злато. Имението можеше да отдели твърде малко животни, освен ако не решаха да ги оставят без никакъв впряг, но докато тя яхна един черен кон на име Огнен, а Авиенда и Биргит също получиха коне, онези, които бяха вървели пеш, когато избягаха отфермата на Родството, пак щяха да вървят пеш. Това включваше повечето Родственички, слугите, водещи товарните животни, и двадесетината жени, които очевидно много съжаляваха за това, че бяха решили да посетят фермата с надежда за „покой и съзерцание“. Стражниците подкараха напред, за да разузнаят пътя, виещ се през заоблените хълмове, покрити със залиняла от сушата гора, а останалите се разтеглиха като странна змия, с Нинив, тя самата и останалите Сестри в челото. И Авиенда естествено.

Едва ли можеха да минат за група, която никой няма да забележи — толкова много жени, тръгнали на път с толкова малко мъжка охрана, да не говорим за двадесетте мургаволики Ветроловки, подрусващи се непохватно на конете си и яркоцветни като екзотични птици, както и деветте Айез Седай, шест от които разпознаваеми за всеки, който знае в какво да се вгледа. Въпреки че една от тях яздеше с торба на главата, разбира се. Сякаш това само по себе си нямаше да привлече хорското любопитство. Елейн се беше надявала да стигне до Кемлин незабелязано, но това вече не изглеждаше възможно. Все пак нямаше никаква причина някой да заподозре, че в тази странна група се намира и самата щерка-наследница Елейн Траканд. В началото си беше мислила, че най-голямата трудност би било, ако се натъкнат на някой, който би се противопоставил на нейните претенции, щом разбере за присъствието й, и би изпратил въоръжени мъже да се опитат да я пленят й задържат, докато се реши въпросът с наследството на трона.

Всъщност сега допускаше, че първата неприятност ще дойде от занаятчийките и благородничките с подпухнали от ходенето стъпала, все горди жени, нито една от които не бе навикнала да тъпче пеш по прашни хълмища. Особено след като и слугинята на Мерилил бе получила една пълна кобила, която да яхне. Няколкото селянки пред тях, изглежда, не се противяха особено, но близо половината от тази група притежаваха земи, имения и палати, а повечето от останалите можеха да си позволят някое имение, ако не и две-три. Сред тях бяха две златарки, три тъкачки, притежаващи общо над четиристотин стана, една жена, чиято манифактура произвеждаше една десета от всичката боя и лак, изнасяни от Ебу Дар, и една банкерка. Те вървяха пеш, с вързопите с личните им вещи на гърбовете, докато собствените им коне носеха обемисти дисаги, пълни с провизии. Нуждата от това наистина беше голяма. Бяха събрали всяка монета от кесиите си и ги бяха връчили на съхранение у стиснатата Нинив, но цялата тази сума едва ли щеше да стигне да си платят храната, фуража и подслона за толкова голяма група през целия път до Кемлин. Но те, изглежда, не го разбираха. През целия първи ден от похода се оплакваха високо и неспирно. Най-гръмогласна беше една слабичка знатна дама с тънък белег на бузата, жена със строго лице на име Малиен, която почти се беше превила на две под тежестта на огромния вързоп, съдържащ още над една дузина рокли заедно с подходящите им накити и тоалети.

Когато първата вечер вдигнаха бивак и приседнаха около мъждукащите в здрача огньове с кореми, пълни с варен боб и сух хляб, макар и не съвсем сити, Малиен събра около себе си благородничките с изпоцаланите от пътя коприни. Занаятчийките също се присъединиха, както и банкерката, докато селянките останаха малко по-настрана. Преди Малиен да им е заговорила, Реане влезе сред групата. С това нейно лице, набръчкано от усмивки, с простоватата й рокля от кафява вълна с пола, пришита горе на лявото бедро и разкриваща яркоцветните й фусти, човек можеше да я вземе за някоя от селячките.

— Ако желаете да си идете вкъщи — заяви тя с изненадващо високия си глас, — можете да го сторите по всяко време. Съжалявам обаче, че ще трябва да задържим конете ви. Ще ви се заплатят веднага щом това може да се уреди. Ако предпочетете да останете, моля не забравяйте, че правилата на фермата все още са в сила. — Много от жените зяпнаха. Малиен не бе единствената, която отвори сърдито уста.

Алайз изникна ненадейно от едната страна на Реане, с юмруци на хълбоците. Тя обаче съвсем не се усмихваше.

— Казах, че последните десет, които не са готови, ще мият съдовете — напомни им тя твърдо. И ги посочи поименно: Джилиен, пълничката златарка; Найсел, студенооката банкерка; и всичките осем благородни дами. Те станаха и я зяпнаха, а тя плесна с ръце и каза: — Не ме карайте да се позовавам на правилото за неизпълнениие на възложен труд.

Малиен се оказа последната, която се затича и започна да събира мръсните паници, но на другата заран развърза денка си, измъкна куп рокли и долни ризи и преди да потеглят ги натъпка в една дупка на склона. Елейн продължаваше да очаква взрив, но Реане ги държеше изкъсо, Алайз й помагаше с още по-твърда ръка и макар Малиен и другите да гледаха ядно и да мърмореха заради мръсните петна по роклите, които ставаха все повече с всеки изминал ден, Реане трябваше да изрече само няколко думи, за да ги прати по работа. Алайз пък трябваше само да плесне с ръце.

Ако останалата част от пътуването трябваше да мине толкова гладко, Елейн щеше да е готова да се присъедини към тези жени в мръсната им шетня. Дълго преди да стигнат Кемлин беше напълно убедена в това.

Когато се добраха до първия тесен черен път, нищо повече от коларски коловоз, започнаха да се появяват ферми, покрити със слама каменни къщи и обори, прилепени по склоновете на хълмовете или сгушени в падините. Оттам нататък, все едно дали земята беше хълмиста, или равнинна, гориста или гола, те рядко изкарваха повече от няколко часа преди пред очите им да се открои поредната група ферми или селце. При всяко такова поселище, докато местните хора се дивяха на много странните странници, Елейн се опитваше да разбере каква поддръжка има Домът Траканд и какво най-много безпокои хората. Позоваването на тези грижи щеше да е важно при изявяването на претенциите за трона достатъчно силно, за да издържат пред други, и също толкова важно, колкото и подкрепата на други Домове. Много неща чу, макар и не винаги това, което й се искаше да чуе. Андорците държаха на правото си да говорят каквото им е на ума дори пред самата кралица; трудно можеха да проявят боязън към някаква си млада благородничка, независимо от странните й спътници.

В едно село на име Дамелиен, с три мелници, сгушени до малката рекичка, свита дотолкова, че големите водни колела бяха на сухо, широколикият ханджия на „Златния сноп“ отрони, че според него Мургейз била много добра кралица, най-добрата възможна и може би най-добрата, която Андор е имал.

— От дъщеря й сигурно също щеше да излезе добра кралица, предполагам — промърмори той и поглади брадичката си с палец. — Жалко, че Прероденият Дракон ги уби и двете. Сигурно е трябвало да го направи — заради Пророчествата или нещо такова — но нямаше защо да пресушава и реките, нали тъй? Колко зърно казахте, че ще трябва за конете ви, милейди? Имайте предвид, че е ужасно скъпо.

Някаква жена с грубовато лице, в похабена кафява рокля, провиснала по тялото й, сякаш бе изгубила много от теглото си, оглеждаше мрачно нивичката си, обградена с каменен зид — топлият вятър метеше прахоляк и го отвяваше към горите. Другите ферми около Хълма на Бъри изглеждаха също толкова зле, ако не и по-зле.

— Преродения Дракон нямаше никакво право да ни причи ни всичко това, нали тъй? Тебе питам! — Жената се изплю и изгледа навъсено Елейн. — А, тронът ли? Хм, за мен Диелин става, след като Мургейз и дъщеря й са мъртви. Някои тъдява още говорят за Неан или Еления, но мене ако питаш, аз съм за Диелин. То, както и да го погледнеш, Кемлин е далеко. На нас реколтата ни е грижата. Стига изобщо да изкарам нещо.

— О, така е, милейди, вярно си е, Елейн е жива — увери я един чворест дърводелец във Форелски пазар. Беше плешив като набръчкано яйце, пръстите му, бяха на възли и изкривени от старостта, но изделията му, стърчащи сред триците и стърготините по пода на дюкяна му, изглежда, не отстъпваха на най-доброто, което Елейн бе виждала. Освен него тя беше единственият човек в дюкяна му. Ако се съдеше по облика на селището, половината му жители го бяха напуснали. — Преродения Дракон се кани да я доведе в Кемлин, за да постави лично Короната на розата на главата й — добави той. — Това е новината. Ама не е редно, мен ако питате. Той, както чувам, е един от ония чернооки айилци. Трябва да се дигнем на поход към Кемлин и да го изгоним с всичките му айилци там, откъдето са дошли. Тогаз Елейн ще може сама да си вземе трона. Е, стига Диелин да й позволи да го вземе.

Елейн чу много неща за Ранд, слухове, вариращи от това, че се е заклел във вярност пред Елайда, до това, че е станал крал на Иллиан, представете си. В Андор го обвиняваха за всичко случило се през последните две или три години, включително за помятания и счупени крака, за напасти на скакалци, за раждането на двуглави телета и трикраки пилета. И дори хора, които смятаха, че майка й е съсипала държавата и че краят на управлението на Дома Траканд ще е добро избавление, вярваха, че Ранд ал-Тор е нашественик. Преродения Дракон трябвало да си гледа битката с Тъмния в Шайол Гул и трябвало да го прогонят от Андор. Ни най-малко не се оказа това, което се беше надявала да чуе. Но го слушаше отново и отново. Пътуването изобщо не беше приятно. „Ще си ожулиш носа не в камъка, който си видяла.“

Смяташе, че и един куп други неща освен сръднята на благородничките можеха да създадат неприятности, някои от които със сигурност щяха да предизвикат взрив, не по-слаб от онзи с Прага. Ветроловките, самодоволни от пазарлъка, който бяха направили с Нинив и нея самата, се държаха възмутително надменно спрямо Айез Седай, особено след като се разбра, че Мерилил се е съгласила да бъде една от първите Сестри, които ще отидат на корабите им. Все пак, макар фитилът тук да свистеше като на гърмящите пръчки на Илюминаторите, до взрив така и не се стигна. Също така сигурно й изглеждаше, че ще гръмне между Ветроловките и Родственичките, особено Плетящия кръг. Режеха се сурово едни други, когато не се зъбеха открито, като Родството подмяташе за „морските дивачки, които са се самозабравили“, а Ветроловките мърмореха за „смотанячките от пясъците, дето целуват краката на Айез Седай“. Но така и не стигаха по-далече от кривене на устни и галене на дръжките на кинжалите.

Испан определено създаваше проблеми, за които Елейн беше сигурна, че ще се увеличат, но след няколко дни Вандийн и Аделиз й позволиха да язди без торбата на главата, макар и все така заслонена — смълчана фигура с цветните мъниста по тънките й плитки, с лишено от възраст лице, сведено към земята, и ръце, отпуснати кротко на юздите. Ренайле подхвърляше високо за всички, които искат да я слушат, че при Ата-ан Миере, щом за една жена се докаже, че е Мраколюбка, лишават я от всички имена и титли и я хвърлят през борда с камък на шията. Колкото до Родственичките, дори Реане и Алайз пребледняваха, колчем погледнеха тарабонката. Но Испан ставаше все по-кротка и хрисима, изгаряше от желание да угоди и бе усмихваше благоговейно на двете белокоси Сестри, независимо какво й причиняваха, когато я отвеждаха настрани от останалите през нощта. От своя страна, Аделиз и Вандийн ставаха все по-обезсърчени. Аделиз каза на Нинив в присъствието на Елейн, че жената им изсипала тонове сведения за стари заговори на Черната Аджа, като онези, в които не била намесена самата тя, описвала с много повече ентусиазъм от останалите, но колкото и здраво да я притискали — Елейн се побоя да я попита как точно я притискат, — имената на Мраколюбки, които издавала, се оказвали все на мъртви жени, и на нито една жива Сестра. Вандийн сподели, че започвала да се опасява да не би да е положила някоя Клетва — произнесе го с главна буква — срещу издаването на лица от нейната кохорта. Продължаваха да държат Испан изолирано, доколкото е възможно, и продължаваха да я подлагат на разпити, но вече беше явно, че го правят слепешката и много предпазливо.

А на всичко отгоре налице бяха Нинив и Лан. Най-вече — Нинив, готова всеки момент да се взриви от усилието да сдържа нервите си в негово присъствие, тъгуваща по него, когато се наложеше да спят отделно — нещо, което се случваше почти винаги, поради трудностите с настаняването им — разкъсвана от нетърпение и страх, когато имаше възможност да го завлече в някой плевник. Според Елейн Нинив бе сбъркала, че бе сключила брак по обичаите на Морския народ. Морският народ се уповаваше на йерархията също както на морето и при тях една жена и съпругът й можеха да бъдат издигани в служба по различно време много пъти в живота си. Брачните им ритуали отчитаха това. Този от двамата, който имаше право да командва публично, трябваше да се покорява в личния живот. Лан никога не се бе възползвал от това, или както твърдеше самата Нинив, „не съвсем“, каквото и да означаваше това! Винаги, когато го споменеше, тя се изчервяваше — но тя продължаваше да очаква да го направи, докато на него от това като че ли му ставаше все по-смешно. Тази негова насмешка естествено опъваше нервите на Нинив до скъсване. Нинив, виж, избухваше и тези избухвания Елейн най-малко бе очаквала. Сопваше се на всеки, който й се мернеше пред очите. С изключение на Лан — с него тя ставаше само на мед и масло. И също на Алайз. На два пъти беше много близо, но изглежда, че дори Нинив не смееше да се сопне на Алайз.

Елейн хранеше надежди, а не притеснения за нещата, които бяха взели от Рахад заедно с Купата на ветровете. Авиенда й помагаше в претърсването, както и Нинив един-два пъти, но тя беше много мудна и предпазлива и не проявяваше кой знае какво умение в откриването на това, което търсеха. Повече ангреали не намериха, но сбирката с тер-ангреали нарастваше; след като най-сетне всичкият боклук беше изхвърлен, предметите, използващи Единствената сила, запълниха цели пет коща на товарните коне.

Но колкото и грижливо да боравеше с тях Елейн, усилията й да ги проучи не даваха много добър резултат. Дух беше най-безопасният елемент от Петте сили за прилагане към такива неща — стига, разбира се, да не се окажеше, че тъкмо Дух ще го задейства! — но все пак понякога й се налагаше да използва и други потоци, запредени колкото може по-тънко. Понякога деликатното й ровичкане не водеше до нищо, но още при първото докосване до едно нещо, приличащо на главоблъсканица, само че направено от стъкло, главата й се замая и тя не можа да заспи половината нощ, а нишката Огън, докоснала нещо приличащо на шлем, заплетено от мъхести метални перца, причини мъчително главоболие на всички на двадесет крачки околовръст. С изключение на нея самата. А после дойде ред на алената пръчка, гореща на пипане. С някаква странна топлина.

Седнала на края на леглото си в някакъв хан на име „Дивия глиган“, тя заоглежда гладката пръчка на светлината на двата излъскани бронзови светилника. Дебела колкото китката й и дълга една стъпка, тя приличаше на камък, но на допир беше по-скоро твърда, отколкото корава. Елейн този път беше сама — след случката с шлема се стараеше да се занимава с изследванията си по-далече от другите. Топлината на пръчката я накара да си помисли за Огън…

Тя примигна, отвори очи и седна в леглото. От прозореца струеше слънчева светлина. Беше по долна риза, а Нинив, съвсем облечена, стоеше над нея и се мръщеше. Авиенда и Биргит я гледаха от прага.

— Какво стана? — попита Елейн, а Нинив поклати мрачно глава.

— По-добре да не знаеш. — Устните й трепкаха.

Лицето на Авиенда не издаде нищо. Устата на Биргит може би се беше стегнала малко повече от обикновено, но най-силното чувство, което Елейн усети да идва от нея, беше смесица от облекчение и… веселост! Жената полагаше неимоверно усилие да не се затъркаля по пода от смях!

Най-лошото беше, че никоя не пожела да й каже какво бе станало. Какво беше казала или направила; сигурна беше, че е това, по набързо прикриваните усмивки от страна на Родственички, на Ветроловки, а също така и на Айез Седай. Но никоя не искаше да й каже! След този случай тя реши да изучава тер-ангреалите в някое по-удобно място от хан. Някъде, където определено ще бъде насаме.

Девет дни след като напуснаха Ебу Дар в небето се появиха рехави облаци и по прашния път закапаха тлъсти капки. На другия ден заръмя ситен дъждец, а на по-другия се изля порой, който ги задържа на сухо в къщите и конюшните на Форелски пазар. Същата нощ дъждът обърна на лапавица, а на заранта от затъмненото от облаците небе се понесоха дебели парцали сняг. Вече бяха изминали повече от половината път до Кемлин, но Елейн започна да се опасява, че и двайсет дни няма да им стигнат от мястото, където ги завари снегът.

Облеклото им се превърна в повод за сериозна тревога. Елейн започна да се вини, че не е помислила, че може да й потрябват топли дрехи преди да стигнат крайната си цел. Нинив също се винеше, че не си го е помислила. Мерилил смяташе, че вината е нейна, а Реане смяташе същото за себе си. Всъщност нея заран всички те стояха посред главната улица на Форелски пазар и спореха коя точно е виновна; снежинките се лепяха по главите им. Елейн не беше сигурна коя първа забеляза колко е абсурдно всичко това и коя първа се разсмя, но всички се смееха, докато сядаха около масата в „Белия лебед“, за да решат какво да правят. Решението не се оказа никак смешно. Осигуряването на топло палто или наметало за всички щеше да глътне повечето от парите им, стига изобщо да се намереха толкова дрехи. Можеха, разбира се, да продадат накити, но изглежда, във Форелски пазар никои не се интересуваше от гердани и гривни, колкото и фини да бяха.

Авиенда разреши тази трудност, като измъкна отнякъде малко чувалче, натъпкано с истински скъпоценни камъни, някои от които с внушителни размери. Странно, че същите хорица, които бяха отвърнали с хладна учтивост, че няма за какво да използват отрупаните с геми нанизи, се опулиха, щом видяха необработените камъчета, търкалящи се в шепата на Авиенда. Реане обясни, че в първото виждали ненужни дрънкулки, а във второто — имане, но каквито и да им бяха основанията, в замяна на два рубина с прилична големина, на един лунен камък и на малка огнекапка, хората от Форелски пазар бяха готови да им осигурят толкова дебели вълнени дрехи, колкото гостите им пожелаят, някои от които — почти необличани.

— Голяма щедрост от тяхна страна, няма що — измърмори кисело Нинив, когато хората се разтичаха да изравят дрехи от раклите и таваните си. Към хана се заизсипва непрестанен поток палта и пелерини. — С тези камъчета можехме да си купим цяло село! — Авиенда сви рамене безразлично; тя лично щеше да им сипе цяла шепа скъпоценни камъни, ако не се беше намесила Реане.

Мерилил поклати глава.

— Ние имаме каквото те искат, а те — каквото на нас ни трябва. Боя се, че това означава, че те определят цената. — Което си беше почти същото като ситуацията с Морския народ. Нинив обаче определено изглеждаше зле.

Когато останаха насаме в един от коридорите на хана, Елейн попита Авиенда откъде се е сдобила с такова съкровище, и то съкровище, с което гори от нетърпение да се раздели. Почти очакваше да чуе, че е плячката й от Тийрски камък или може би от Кайриен.

— Ранд ал-Тор ме подведе — измърмори намусено Авиенда. — Опитах се да изкупя своя тох от него. Знам, че това беше най-малко почетният начин — възрази тя, — но друг не можех да измисля. А той се качи на главата ми! Защо винаги става така, че когато прецениш нещата логично, някой мъж все решава да направи нещо напълно нелогично и все остава отгоре?

— Защото хубавите им главички са толкова завеяни, че една жена не може да очаква как ще постъпят — каза й Елейн. Не попита що за тох се е опитвала да изкупи Авиенда, нито как след този опит нейната почтисестра се е озовала с торба, пълна със скъпоценни камъни. Да разговаря с нея за Ранд й беше достатъчно трудно и без да се мъчи да разбере такива подробности.

Снегът й донесе повече неприятности от нуждата от топло облекло. По пладне, докато снежните парцали навън се стелеха все по-дебели и гъсти с всяка изминала минута, Ренайле слезе по стълбището в гостилницата и заяви, че нейната част от сделката била изпълнена, и настоя да получи не само Купата на ветровете, но и Мерилил. Сивата сестра зяпна вцепенена от ужас, както и повечето от останалите. Пейките наоколо бяха запълнени с Родственички, които обядваха на смени, слугите, мъже и жени, тичаха да поднесат третата смяна обяд. Ренайле не сниши гласа си и всички глави в помещението се извърнаха рязко.

— Можеш да започнеш уроците веднага — каза Ренайле на опулената Айез Седай. — Марш горе по стълбите и в стаята ми. — Мерилил понечи да възрази, но с внезапно студено изражение Ветроловката на Надзорничката на корабите опря юмруци на хълбоците си. — Когато аз дам заповед, Мерилил Кандевин — рече тя ледено, — всички я изпълняват. Веднага горе!

Мерилил не че чак скочи, но тръгна, а Ренайле буквално започна да я бута нагоре по стълбите. Предвид обещанието й, друг избор нямаше. Реане беше слисана, а Алайз и възпълната Сумеко гледаха умислено.

През следващите дни, независимо дали се придвижваха с мъка по някой заснежен път, дали вървяха по улиците на някое село, или се опитваха да намерят достатъчно помещения за всички в някоя ферма, Ренайле държеше Мерилил плътно до себе си, освен когато не й наредеше да тръгне с някоя друга Ветроловка. Сиянието на сайдар обкръжаваше Сивата сестра и придружителката й почти непрестанно и Мерилил неуморно показваше сплит след сплит и впридък след впридък. Бледоликата кайриенка беше забележимо по-ниска от мургавите жени от Морския народ, но отначало успяваше да изглежда по-висока благодарение само на силата на айезседайското си достойнство. Скоро обаче на лицето й се изписа неизменно слисано изражение. Елейн разбра, че когато всички те получаваха отделни легла за спане, нещо, което не се случваше винаги. Мерилил трябваше да дели ложе с Пол, слугинята си, и с двете чирачки на Ветроловките, Тадаан и Метарра. Какво означаваше това за ранга на Мерилил, Елейн не беше сигурна. Явно Ветроловките не я поставяха на едно равнище е чирачките си. Просто очакваха от нея да върши това, което й се каже, когато й се каже, без мотаене и без възражения.

Реане остана ужасена от този обрат на събитията, но Алайз и Сумеко не бяха единствените от Родството, които гледаха всичко това много съсредоточено, и не бяха единствените, които кимаха много замислено. И изведнъж Елейн забеляза още един проблем. Родственичките забелязваха, че Испан става все по-отстъпчива в своето пленничество, но тя беше пленничка на други Айез Седай. Морският народ не бяха Айез Седай и Мерилил не беше пленничка, но въпреки това беше готова да скочи при всяка заповед на Ренайле, или ако й креснеше Дорил, Кайре или кръвната сестра на Кайре, Тебрейл. Всяка от тези беше Ветроловка на Надзорницата на вълните на своя клан и никоя от останалите не я караше да подскача така енергично, но и това беше достатъчно. Все повече и повече жени от Родството се приплъзваха от ужасеното зяпане към замисленото наблюдение. Навярно в края на краищата щеше да се окаже, че Айез Седай не са същества с някаква по-различна плът. А след като Айез Седай бяха просто жени като тях самите, защо тогава да се подлагат отново на суровия режим в Кулата, на властта на Айез Седай и на дисциплината на Айез Седай? Нима не бяха оцелели и преживели толкова добре сами, някои при това — по-дълго, отколкото която и да е от най-старите Сестри можеше да повярва? Елейн буквално усещаше как тази идея се оформя в главите им.

Когато обаче го сподели с Нинив, Нинив само измърмори:

— Крайно време е някои Сестри да разберат какво е да учиш една жена, която смята, че знае повече от учителката си. Тези, които имат шанс да получат шала, все пак ще го поискат, а колкото до другите, не виждам защо да не поукрепят малко гръбнаците си. — Елейн се въздържа да спомене за оплакванията на Нинив от Сумеко, чийто гръбнак бе доста поукрепнал; Сумеко на няколко пъти си позволи да критикува сплитовете на Нинив в Церенето като „нескопосани“ и на Елейн й се стори, че Нинив тутакси ще получи удар. — Във всеки случай не е нужно да се казва на Егвийн за това. Нищо от тия работи. Тя си има достатъчно грижи на главата. — „Тия работи“ явно се отнасяха за Мерилил и Ветроловките.

Бяха по долни ризи, седнали на леглото си на втория етаж на „Новия палешник“, с висящи на шиите им усукани пръстени, съновните тер-ангреали, този на Елейн — на проста кожена каишка, а на Нинив — до тежкия златен пръстен с печат на Лай, на малка златна верижка. Авиенда и Биргит, все още напълно облечени, седяха на два от сандъците им с дрехи. Да пазят, казваха те, докато двете с Нинив се върнат от Света на сънищата.

Двете при това стояха заметнати с пелерините си, до момента в който ще могат да се пъхнат в леглото. „Новият палешник“ определено не беше нов — гипсовата мазилка на стените се беше пропукала и отвън се промъкваше леден въздух.

Самата стая беше мъничка и сандъците и натъпканите им вързопи почти не оставяха място за друго освен за леглото и един умивалник. Елейн знаеше, че трябва да се представи подобаващо в Кемлин, но понякога се чувстваше гузна от това, че вещите й се карат от товарни животни, докато повечето от останалите трябваше да се задоволят с това, което носеха на гърбовете си. Нинив определено не проявяваше никакво съжаление заради собствените си сандъци. На път бяха вече от шестнадесет дни, пълната луна зад тясното прозорче блестеше върху бялата снежна завивка, която щеше да направи пътуването им утре бавно дори ако небето останеше чисто, и Елейн си помисли, че още десет дни до Кемлин е доста оптимистична преценка.

— Достатъчно ум имам да не й го казвам — отвърна тя на Нинив. — Не искам пак да ми натрият носа.

Това беше съвсем меко казано. Не бяха ходили в Тел-айеран-риод, откакто уведомиха Егвийн, в нощта след като напуснаха имението, че Купата е използвана. С неохота също така й разказаха за сделката, която бяха принудени да сключат с Морския народ, и се озоваха пред Амирлинския трон със седемцветния шарф на раменете й. Елейн знаеше, че това е необходимо и правилно — и най-близката приятелка на една кралица сред нейните поданици знаеше, че тя е преди всичко кралица и чак тогава приятелка, трябваше да го знае — но никак не й стана приятно, когато приятелката й им каза с разгорещен глас, че са се държали като обезумели тъпачки, които могат с глупостта си да докарат непоправима беля на главите на всички. Особено след като самата тя не можеше да и възрази. Не й хареса също така да чуе, че единствената причина Егвийн да се въздържи да им наложи такова наказание, от което косите им ще щръкнат, е, че не може да им позволи да губят време. Неприятно, но необходимо и правилно — дори когато седнеше на Лъвския трон, тя все пак щеше да си остане Айез Седай, подвластна на законите, правилата и обичаите на Айез Седай. Не Андор — земята си тя нямаше да даде на Бялата кула, — но тя самата. Така че колкото и да беше неприятно, прие укорите й спокойно. Нинив се гърчеше, заекваше объркано, протестираше и чак се нацупи, но после се извини толкова искрено, че Елейн трудно можа да повярва, че това е същата жена, която познаваше. И съвсем правилно, Егвийн си беше останала Амирлин, хладна в своята неприязън, дори докато извиняваше грешките им. В най-добрия случай тази нощ нямаше да е приятна, ако тя се окажеше там.

Но когато се засънуваха в Салидар на Тел-айеран-риод, в стаята в Малката кула, наричана „Кабинета на Амирлин“, нея я нямаше там и единственият знак, че е посещавала мястото след срещата им, бяха едва различимите думи, грубо надраскани на проядената от диви оси дървена ламперия на стената, сякаш от нечия небрежна ръка, която не си е направила труд да ги издълбае по-дълбоко.

ОСТАНЕТЕ В КЕМЛИН

И няколко стъпки встрани:

СТОЙТЕ КРОТКО И СЕ ПАЗЕТЕ

Това бяха последните указания на Егвийн. Отидете в Кемлин и останете там, докато не успея да намеря начин да ви предпазя Съветът да не ви изсели и да не ви натъпче в някоя каца. Напомняне, което нямаше как да изтрият.

Елейн прегърна сайдар и преля да остави собственото си съобщение, числото петнадесет, привидно надраскано върху тежката маса, която бе служила за писалище на Егвийн. Извъртането на сплита и затягането му означаваше, че само някоя, която би прокарала пръсти по цифрите, ще разбере, че всъщност са там. Може би нямаше да са нужни чак петнадесет дни, докато стигнат Кемлин, но беше сигурна, че ще са почти толкова.

Нинив отиде до прозореца и огледа в двете посоки, пазейки се да не си показва главата навън. В будния свят беше нощ, с пълна луна, грееща над яркобелия сняг, въпреки че въздухът не се усещаше студен. Никой освен тях не трябваше да е тук, а ако имаше някой, той щеше да е от тия, които трябваше да се отбягват.

— Надявам се, че няма неприятности с плановете си — промърмори тя.

— Тя ни каза да не споменаваме за тях дори помежду си, Нинив. „На изречената тайна й поникват криле.“ Още една от любимите поговорки на Лини.

Нинив направи гримаса, след което отново се загледа към тясната уличка.

— За теб е по-различно. Аз съм я гледала като бебе, сменявала съм й пелените, шляпала съм я по дупето. А сега мога да подскоча, ако щракне с пръсти. Трудно е.

Елейн не можа да се сдържи и щракна с пръсти.

Нинив се обърна толкрва бързо, че се замъгли, и очите й се ококориха от ужас. Роклята й също се замъгли и от синята коприна преля в бялото на Посветена. Когато разбра, че Егвийн я няма, едва не припадна от облекчение.

Когато се върнала в телата си и се пробудиха колкото да могат да подканят другите да си легнат, Авиенда определено го намери за добра шега, а Биргит също се разсмя. Нинив обаче си отмъсти. На заранта събуди Елейн с една ледунка. Писъците на Елейн вдигнаха на крак цялото село.

Три дни по-късно дойде първият взрив.