Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (16)

XV ГЛАВА

Щом човек ревнува,

едно перце, един мехур сапунен

за него са свидетелства по-тежки

от буквата евангелска.

Отело

Шекспир

Времето, което след бурята се бе задържало меко и слънчево сега отново се промени рязко, както е характерно за американския климат. С наближаването на вечерта от планините нахлу леден въздух и снежните вихрушки ясно подсказваха, че вече е ноември — месец, в който може да има както летни горещини, така и зимен студ. Франсис наблюдаваше бавното движение на погребалната процесия с тъга, която бе твърде дълбока, за да е предизвикана от гледката. Нещо в тъжната картина бе в унисон със собствените и чувства. Тя видя как дърветата се огъват от вятъра, който вилнееше в долината и разклащаше дори постройките. Гората, чиито пъстри цветове само допреди малко блестяха на слънцето, бързо губеше красотата си, тъй като поривите късаха листата от клоните и ги въртяха безразборно във вихрушките си. По височините се виждаха няколко драгуни — южняци, охраняващи проходите към лагера на ескадрона да притягат шинелите си приведени над седлата, изправени срещу пронизващия въздух преминал наскоро над големите сладководни езера.

Франсис видя как къщата на починалия бавно изчезва от погледа с настъпването на мрака и това увеличаваше вледеняващата печал на гледката. Капитан Сингълтън спеше под наблюдението на ординареца си, а сестра му бе убедена да се прибере в стаята си и да приеме почивката, от която пътуването предната вечер я бе лишило. Стаята на мис Сингълтън бе свързана със стаята, в която бяха сестрите с допълнителна врата, която сега бе открехната и Франсис се приближи до нея с доброто намерение да види дали гостенката си почива, но бе силно изненадана, когато видя, че не само не спи, но и няма изгледи да го направи. Черните кичури, които по време на обяда бяха прибрани на върха на главата й, сега падаха свободно над раменете и гърдите й, като й придаваха нещо диво. Маслиненочерните й очи, които остро се открояваха на снежната белота на лицето и, бяха приковани към една снимка, която тя държеше в ръцете си. Дъхът на Франсис спря, когато едно движение на Изабела и позволи да види, че снимката беше на мъж в добре познатата униформа на южняшката конница и инстинктивно сложи ръка на сърцето си, за да успокои туптенето му, когато и се стори че познава чертите, които бяха толкова дълбоко вписани във въображението й. Тя почувства, че върши нещо неприлично, но емоциите й бяха твърде силни, за да може да заговори. Тя се върна назад и седна на стол, от който все още можеше да вижда непознатата, от чието лице тя не можеше да отдели очите си. Изабела бе твърде погълната от това, което правеше, за да забележи треперещата фигура на свидетелката на действията си и притисна снимката до устните си по начин, който говореше за най-дълбока страст. Изражението на лицето на гостенката бе толкова непостоянно и промените бяха толкова бързи, че Франсис едва успя да разбере чувствата й, преди те да бъдат заменени от други — също така силни и привлекателни. Преобладаваха възхищението и тъгата, и второто личеше от големите капки, които падаха от очите й върху снимката, и които се стичаха по страните й на такива интервали, които говореха, че мъката и е твърде голяма, за да бъде изразена по обикновен начин. Всяко нейно движение бе белязано с характерната за пея пламенност и всяко чувство изпълваше докрай сърцето и. Гневът на вятъра вън, докато свистеше около ъглите на къщата, бе в хармония с чувствата и тя отиде до прозореца на стаята. Сега Франсис не можеше да я вижда и тъкмо щеше да стане и да се приближи до нея, когато една вълнуваща мелодия я прикова на мястото й. В пея имаше нещо диво и необуздано, и макар че гласът не бе силен, песента надминаваше всичко, което Франсис някога бе чувала. Тя остана неподвижна и се мъчеше да подтисне собственото си дишане, докато слушаше:

Студени вихри над планините веят

оголял е дъбът на върха.

Бяла пара се стеле над извора

и потока скован е в леда.

Природата своя сън зимен заспива,

но на моите клепки покой се не спира.

 

Дълго таз буря народа ми мъчи

и дълго смелчаците му търпят.

Дълго водачът му гордо изправен е

като крепост срещу врагът.

И амбиции болни гаснат безсмислени,

попарени чувства смеха ми душат.

 

Виелици ледени вече върлуват

сред безлистите, тъжни гори,

но над мен огнено слънцето лее

убийствени, жарки лъчи.

Вън зимният студ вред вече царува,

но на страстта огъня в мене бушува.

Франсис се заслуша с цялата си душа в тихата песен и думите й, свързани със събитията през този и предишния ден, събудиха у нея безпокойство, каквото досега не бе изпитвала. Изабела се отдели от прозореца, когато края на песента прозвуча в ушите на възхитената й слушателка, и за първи път погледът й се спря на бледото лице на натрапничката. Лицата и на двете пламнаха и сините очи на Франсис срещнаха черните на гостенката, и за миг, а после и двете сведоха поглед надолу. Те се приближиха и хванаха ръцете си, преди да се осмелят да се погледнат отново.

— Мис Уортън, сигурно внезапната промяна във времето и положението на брат ми са причина за тъгата ми — каза Изабела с тих и равен глас.

— Смятат, че няма защо да се безпокоим за брат ви — отговори Франсис със същото смущение. — Ако го бяхте видяла, когато го доведе майор Дънуди…

Франсис спря с чувство за срам, за който не можеше да даде обяснение, и когато вдигна поглед, тя видя, че Изабела внимателно изучава лицето й и кръвта отново се изкачи в слепоочията й.

— Говорехте за майор Дънуди — каза Изабела тихо.

— Беше с капитан Сингълтън.

— Познавате ли го? Виждате ли го често?

Франсис още веднъж се осмели да погледне Изабела и отново срещна пронизващия й поглед, който сякаш се опитваше да проникне в най-съкровеното кътче на сърцето й.

— Говорете, познавате ли го?

— Той е мой роднина — отговори Франсис, ужасена от рязкостта й.

— Роднина! — повтори мис Сингълтън. — До каква степен? Говорете! Умолявам ви!

— Родителите ни са братовчеди — отговори едва чуто Франсис.

— И той ще стане ваш съпруг? — каза гостенката импулсивно.

Франсис бе шокирана и гордостта й се събуди от това пряко нападение над чувствата. Тя погледна Изабела с възмущение, но когато видя бледите й страни, и треперещата горна устна, то се изпари.

— Вярно е! Предположението ми е вярно! Кажете ми! Заклевам ви! От милост към чувствата ми! Обичате ли Дънуди? — в гласа и имаше нещо умоляващо, което обезоръжи Франсис и единственото, което тя успя да направи, бе да закрие с ръце горящото си лице и да се отпусне на един стол, за да скрие объркването си.

Изабела се заразхожда из стаята, докато укроти силата на собствените си чувства, след което се приближи до Франсис и опитвайки се да скрие срама изписан по лицето си, тя заговори с явно усилие да се владее:

— Извинете ме, мис Уортън, ако неспособността да овладея чувствата си ме е накарала да изляза от рамките на приличието. Мотивът за това… жестоката причина… — тя се поколеба. Франсис изправи глава и погледите им се срещнаха още веднъж, след това двете момичета се спуснаха в прегръдките си и допряха горящите си страни. Така останаха дълго — пламенни и искрени — без да кажат дума. После Франсис се прибра в стаята си все така мълчаливо.

През това време във всекидневната се развиваха много важни събития. Разчистването на останките от описания обяд бе нещо, което изисква немалко усилия и пресметливост. Независимо, че ординарецът на капитан Лоутън бе прибрал някои от по-дребните птици и дори помощникът на доктор Ситгрейвз бе преценил, че оставането му за дълго в такива благоприятни условия не е много сигурно, бяха останали толкова неизконсумирани неща, че благоразумната мис Пейтън не знаеше какво да прави с тях. Ето защо, Цезар и съпругата му проведоха дълъг и поверителен разговор по този важен въпрос и в резултат на това полковник Уелмър бе оставен на грижите на Сара Уортън. След като всички обичайни теми за разговор бяха изчерпани, полковникът, с немалко от неудобството, произтичащо от осъзнатата грешка, засегна събитията от предишния ден:

— Ние не мислехме, мис Уортън, че този Дънуди, когото видях за първи път в къщата ви на Куийн стрийт, ще се окаже такъв добър войник, какъвто се показа — полковник Уелмър се помъчи с усмивка да прикрие разочарованието си.

— Добър е наистина, като вземем под внимание какъв противник успя да победи. Наистина голямо нещастие е, че с вас се случи този инцидент, иначе без съмнение кралската армия щеше да победи както винаги.

— Въпреки всичко, удоволствието от пребиваването ми тук заради този инцидент, е повече от достатъчна компенсация за унижения дух и раните ми — добави полковникът с особено мек глас.

— Надявам се последните да не са сериозни — каза Сара и се наведе, за да скрие смущението си, под претекст, че къса със зъби един конец от ръкоделието си.

— Наистина, те не са нищо в сравнение с първото. Ах, мис Уортън, в такива моменти човек оценява напълно съчувствието и приятелството.

Само тези, които не са преживявали това, не могат лесно да си представят, колко далеч една жена с горещо сърце може да стигне в любовта за половин час, особено когато има пред разположение към този душевен смут. Когато разговорът засегна приятелството и съчувствието, той се стори на Сара твърде интересен, за да се осмели да повери на гласа си някакъв отговор. Тя обърна лице към полковника и видя в очите му възхищение, което бе много по-красноречиво и по-успокоително, отколкото каквито и да било думи.

Този тет-а-тет продължи около час и въпреки че джентълменът не изрече нищо, което една опитна дама би нарекла „определено“, той каза хиляди неща, които толкова забавляваха събеседничката му, че тя се прибра в стаята си със сърце по-леко от когато и да било след арестуването на брат и от американците.