Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (8)

8.

Следващият ден бе петък, четвърти май. Вместо на работа, отидох в Градския архив. Той се пренасяше в друга сграда и ми казаха да намина следващия месец, затова отидох в редакцията на „Таймс“ и вратът ми се схвана от микроскенера. Но открих, че ако Майлс бе починал на която и да е дата в срок от дванайсет до трийсет и шест месеца, след като ме бяха напъхали във фризера, то той не го бе направил в окръг Лос Анджелис — стига съобщенията във вестника да нямаха грешка.

Разбира се, никакъв закон не го задължаваше той да почине в окръг Л.А. Човек може да почине навсякъде. Това никога не се е подавало на регулиране.

В Сакраменто се пазеше обединения архив на щата. Реших, че трябва някой ден да проверя там, благодарих на библиотекаря на „Таймс“, обядвах и се върнах в „Наето момиче инк.“

Бяха ме търсили два пъти по телефона, очакваше ме и бележка — и всичко това от Бел. Стигнах само до „Мой мили Дан“, скъсах бележката и казах на телефонистките да не ме свързват повече с мисис Шулц. Сетне отидох в счетоводството и попитах главния счетоводител има ли начин да се проследи движението на собствеността върху стари акции. Той каза, че ще опита, а аз му съобщих номерата (по памет) на оригиналния пакет от акции, който някога бях притежавал. Това не бе кой знае какво постижение; бяхме издали за начало точно хиляда акции и аз държах първите петстотин и десет, а „годежният подарък“ на Бел бе от акции с номера в началото.

Върнах се в бърлогата си и заварих Макбий — чакаше ме.

— Къде бяхте? — поиска да разбере той.

— Насам-натам. Защо?

— Това едва ли е достатъчен отговор. Мистър Галоуей на два пъти ви търси. И се принудих да му кажа, че не знам къде сте.

— О, за Бога! Ако Галоуей иска да ме намери, в крайна сметка ще го направи. Ако употребяваше половината си време да рекламира уредите заради качествата им, а не да се опитва да измисля нови рекламни хватки, фирмата щеше да е в много по-добро състояние.

Галоуей започваше да ме дразни. Той би трябвало да е отговорен за продажбите, но ми се струваше, че бе съсредоточил усилията си да дава съвети на рекламната агенция, която обслужваше компанията. Но сигурно бях предубеден; инженерството бе единственото нещо, което ме интересуваше. Всичко останало ми се струваше бумащина и се намираше някъде извън мен.

Знаех за какво ме търсеше Галоуей и, да си кажа правичката, именно затова се размотавах. Искаше да ме облече в костюм от 1900-а и да ме снимат така. Казах му, че съм съгласен да ми направят колкото си щат снимки в костюм от 1970-а, но в 1900-а са оставали още дванайсет години до раждането на баща ми. Той заяви, че никой нямало да забележи разликата, аз пък му казах какво отвърнала Марийка на Иванчо. Той рече, че съм нямал правилно отношение.

Хора като него, дето се занимават с смайване и искат да заблудят публиката, си въобразяват, че никой друг освен тях не може да чете и пише.

И тъй, Макбий:

— Нямате правилно отношение, мистър Дейвис.

— Така ли? Съжалявам.

— Положението ви е малко необичайно. Числите се на щат при мен, но съм длъжен да ви осигуря винаги, когато сте необходим на отдела по рекламата и продажбите. Мисля, че ще е най-добре оттук нататък да се регистрирате ежедневно като всички останали… и да ми се обаждате, когато напускате офиса в работно време. Моля ви, съобразете се с това.

Преброих бавно до десет, използвайки двоичната система.

— Мак, ти самият регистрираш ли се, като идваш на работа?

— А? Разбира се, че не. Аз съм главният инженер.

— Точно така. Така пише и на вратата ти. Но виж какво, Мак, аз бях главен инженер на тая работилница преди още да си почнал да се бръснеш. Наистина ли смяташ, че ще ти работя по часовник?

Той почервеня.

— Навярно не. Но ето какво ще ти кажа: ако не го изпълниш, няма да си получиш чека.

— Така ли? Не ти си ме назначил на работа тук; и не ти можеш да ме уволниш.

— Хм… ще видим. Мога най-малкото да те прехвърля от моя отдел към рекламния, където ти е и мястото. Ако изобщо мястото ти е при нас. — Той хвърли поглед към чертожната ми машина. — Определено не вършиш нищо тук. И нямам никакво намерение да държа тази скъпа машина да бездейства повече. — Кимна отсечено. — Довиждане.

Последвах го. Едно „Канцеларско момче“ влезе в стаята и остави голям плик върху лавицата ми, но не изчаках да видя какво има в него; слязох ядосан в кафенето за персонала. Досущ като много други ограничени мозъци, Мак си мислеше, че творческата работа може да се върши на конвейер. Нищо чудно, че фирмата от години не бе произвела нищо ново.

Е, да върви по дяволите. И без това не възнамерявах да се мотая тук още дълго време.

След около час се върнах в кабинета си и намерих още един плик, този път с емблема за вътрешноведомствена кореспонденция; помислих си, че Мак бе решил веднага да ми вдигне червения картон.

Но писмото бе от счетоводството. Ето какво пишеше в него:

Драги мистър Дейвис,

Относно: акциите, за които се интересувахте.

Дивидентите върху по-големия пакет са били изплащани от първото тримесечие на 1971 до второто тримесечие на 1980 г. срещу оригиналните акции на доверителен фонд в полза на лице на име Хайнике. Нашата реорганизация бе извършена през 1980 г. и от извадката, която имам, е малко неясно, но изглежда, че равностоен пакет акции е бил продаден на „Космополитън иншуърънс груп“, която още го държи. Що се отнася до по-малкия пакет, той е бил собственост (както и предположихте) на Бел Д. Джентри до 1972 г., след което е бил преотстъпен на „Сиера аксептънс корпорейшън“, която е продала акциите на борсата. Последвалата история на всяка акция и нейния еквивалент след реорганизацията може да бъде проследена точно, но ще изисква още време.

Ако нашият отдел може да ви бъде от полза и в бъдеще, моля ви, не се притеснявайте да ни се обадите.

Й.Е.Ройтер, гл.счет.

Позвъних на Ройтер и му благодарих, казах му, че това бе всичко, което ми е необходимо. Сега вече знаех, че акциите ми не са били прехвърлени на Рики. Тъй като прехвърлянето на моя пакет е било определено измама, то тая работа намирисваше на Бел; тоя Хайнике явно бе или някой от мекеретата й, или фиктивна личност — навярно тогава тя вече е планирала как да измами и Майлс.

Очевидно е закъсала след смъртта на Майлс и е продала по-малкия пакет. Но не ме интересуваше ни най-малко какво бе сполетяло акциите, след излизането им изпод контрола на Бел. Забравих да помоля Ройтер да проследи какво бе станало с акциите на Майлс… това би могло да е следа към Рики, макар тя повече да не държеше акциите. Но вече бе късен петъчен следобед; щях да го попитам в понеделник. Точно сега исках да отворя големия плик, който все още ме очакваше, защото бях забелязал обратния адрес.

Още в началото на март бях писал до Патентната служба с молба да ме информират за оригиналните патенти за „Енергичния бобър“ и „Дан Чертожника“. Убедеността ми, че оригиналният „Енергичен бобър“ бе просто друго име на „Гъвкавия Франк“, бе поразклатена от първия ми обезпокоителен контакт с „Дан Чертожника“; започнах да допускам, че същият неизвестен гений, който бе измислил „Дан“, толкова сходен с моята идея, би могъл да създаде паралелно и еквивалент на „Гъвкавия Франк“. Тази теория се подкрепяше и от факта, че двата патента бяха издадени в една и съща година, че и двата се държаха (или поне са били държани, докато им е изтекъл срокът) от „Аладин“.

Трябваше обаче да разбера. И ако този изобретател бе още жив, исках да се запозная с него. Можеше да ме научи на това-онова.

Първо писах до Патентната служба, но оттам ми отговориха официално, че всички документи за изтекли патенти се пазят в Националния архив в Карлсбадските пещери. Затова писах до Архива и получих нов официален отговор със списък на съответните цени на извършваните от тях услуги. Ето защо писах трети път, този път писмото бе придружено от квитанция за пощенски превод (не приемаме чекове, моля) с молба да ми изпратят копия на цялата документация на двата патента — описания, искове, чертежи, история.

Дебелият плик изглежда съдържаше отговора на последното ми писмо.

Най-отгоре под номер 4 307 909 бе първият патент за „Енергичния бобър“. Преминах направо към чертежите, пренебрегвайки описанията и исковете. Исковете и без това не са интересни никъде другаде, освен в съда; основното в тях е да предявиш възможно най-големия иск с най-общи фрази, след това патентните експерти ще те поокастрят оттук-оттам — нали за това са родени юристите по патентно право? Описанията, от друга страна, трябва да са фактологични, но аз мога да разчитам чертежи по-бързо, отколкото да чета описания.

Трябва да призная, че не приличаше много на „Гъвкавия Франк“. Бе по-добър от „Франк“; можеше да върши повече неща, а някои свръзки и вериги бяха по-опростени. Основната идея бе една и съща, но така и трябваше да бъде, защото машини, управлявани от Торсенови тръби и предшестващи „Енергичния бобър“, би трябвало да почиват на същите принципи, които бях използвал в „Гъвкавия Франк“.

Почти можех да си се представя как проектирам подобно устройство… втори, подобрен модел на „Франк“. Някога ми бе хрумнало нещо подобно — „Франк“ без ограниченията да е само домакински уред.

Най-накрая потърсих името на изобретателя в описанието и иска.

Познах го, има си хас да не го позная. Името бе Д.Б.Дейвис.

Гледах го и си досвирквах „Времето е в ръцете ми“ — бавно и фалшиво. Значи Бел отново бе излъгала. Питах се дали изобщо в бръщолевиците, с които ме бе засипала, се съдържаше поне някаква истина. Разбира се, Бел бе патологична лъжкиня, но бях чел някъде, че патологичните лъжци обикновено следват определен модел — започват от истината и я доукрасяват, вместо да си измислят изцяло и отначало. Очевидно моят модел на „Франк“ не е бил „откраднат“, а са го дали на някой инженер да го доизкусури, а сетне са подали молба за патент от мое име.

Сделката с „Маникс“ обаче изобщо не се е осъществила; този факт бе установен, знаех го от архива на компанията. Ала Бел бе казала, че провалът им да произведат „Гъвкавия Франк“ осуетил сделката.

Дали Майлс бе задигнал „Франк“ за себе си, създавайки у Бел впечатлението, че е откраднат? Или по-скоро преоткраднат.

В такъв случай… Изоставих този въпрос като безнадежден, по-безнадежден и от търсенето на Рики. Може би ще се наложи да постъпя на работа в „Аладин“, за да разтършувам откъде са се сдобили с базовия патент и кой се е облагодетелствал от сделката. А може би не си струваше, тъй като срокът на патента бе изтекъл, Майлс бе мъртъв и Бел, ако бе спечелила някой и друг долар, отдавна бе прахосала всичко. Изпитвах задоволство, защото се бях сдобил с потвърждение на онова, което исках да докажа — че изобретателят бях аз. Професионалната ми гордост бе спасена, а кой го е еня за пари, когато яденето му три пъти на ден е осигурено? Не и аз.

И така, разлистих патент 4 307 910 — първият за „Дан Чертожника“.

Чертежите ми доставиха истинско удоволствие. Самият аз не бих могъл да го проектирам по-добре; това момче наистина си го биваше. Възхитих се на икономичността във връзките и на умелия начин, по който бяха използвани веригите, за да се намалят движещите се части до минимум. Движещите се части са като сляпото черво — източник на неприятности, който трябва да се отстранява винаги, когато е възможно.

Той дори бе използвал електрическа пишеща машина за шасито на клавиатурата — бе отбелязано, че е използвана серийна машина от IBM. Това бе хитро, това бе истинско инженерство: никога не измисляй нещо, което може да се купи в най-близкия магазин.

Трябваше да разбера кое бе това умно момче, ето защо разлистих книжата.

Името му бе Д.Б.Дейвис.

* * *

Дълго стоях умислен, след което позвъних на д-р Албрехт. Намериха го и му съобщих кой съм, тъй като телефонът ми в офиса бе без екран.

— Познах те по гласа — отвърна той. — Здравей, синко. Как се справяш с новата си работа?

— Доста добре. Но още не са ми предложили да стана съдружник.

— Дай им известно време. Иначе как си? Започна ли да свикваш?

— О, разбира се! Ако знаех колко хубаво ще бъде тук и сега, щях да предприема Спането по-рано. Не можеш ме накара да се върна в 1970-а.

— Хайде, хайде! Спомням си тази година много добре. Тогава бях дете и живеех в една ферма в Небраска. Ходех на лов и за риба. Забавно беше. По-забавно, отколкото е сега.

— Е, всеки знае най-добре себе си. На мен ми харесва сегашното. Но виж, докторе, не ти звъня да си бъбрим на отвлечени теми; имам един малък проблем.

— Повечето хора имат големи проблеми. Хубаво, давай.

— Докторе, възможно ли е Дългото спане да причини амнезия?

Той се поколеба преди да отговори.

— Теоретично е възможно. Не мога да кажа обаче, че съм имал такъв случай. Искам да кажа, без да е свързан и с други причини.

— Кое предизвиква амнезията?

— Много фактори. Най-разпространеният може би е подсъзнателното желание на самия пациент. Той забравя някои събития или ги пренарежда, защото спомените са непоносими за него. Това е грубо обяснение на функционалната амнезия. Тук трябва да прибавим и старомодното хлопване по главата — амнезия от травма. А може да бъде амнезия, причинена по сугестологичен път… под въздействието на наркотици или хипноза. Какво има, приятелче? Да не би да не можеш да си намериш чековата книжка?

— Не, не е това. В момента съм наред. Но не мога да си обясня някои неща, които са станали преди да предприема Спането… и това ме тревожи.

— Хм… има ли възможност да се е проявила някоя от споменатите причини?

— Да — рекох бавно. — Ъ-ъ-ъ, всичките, с изключение може би на хлопването по главата… а дори и това би могло да се случи, докато бях пиян.

— Пропуснах да отбележа — рече сухо той, — че най-разпространената временна амнезия се дължи на въздействието на алкохола. Виж какво, синко, защо не прескочиш до мен и да поговорим по-подробно? Ако не съм в състояние да определя какво те гризе — не съм психиатър, нали знаеш, — поне ще те пратя при някой хипно-аналитик, който ще ти обели паметта слой подир слой като глава лук и ще ти каже защо си закъснял за училище на четвърти февруари, когато си бил във втори клас. Но вземат доста скъпо, така че защо първо не прескочиш до мен?

Рекох:

— Добри Боже, докторе, вече достатъчно те безпокоих… пък и пари не щеш.

— Синко, аз винаги се интересувам от моите пациенти; те са единственото ми семейство.

Отклоних поканата му, като казах, че ще му позвъня още в началото на седмицата, ако работите не се оправят. Исках сам да премисля всичко.

Повечето лампи бяха изгасени, само в моя кабинет светеше; едно „Наето момиче“ — тип чистачка, надникна, разбра, че стаята е заета, и тихичко се плъзна навън. Аз още седях там.

Чък Фройдънбърг подаде глава и рече:

— Мислех си, че отдавна си си отишъл. Събуди се и иди да си доспиш у дома.

Вдигнах глава.

— Чък, имам чудесна идея. Хайде да си купим буре бира и две сламки.

Той се замисли.

— Ами, сега е петък… а аз обичам в понеделник да съм малко махмурлия, така си напомням кой ден от седмицата е.

— Речено-сторено. Чакай само секунда да прибера някои неща в куфарчето си.

Пихме бира, сетне хапнахме, после пихме още бира в едно заведение, където музиката бе добра, сетне се преместихме в друго заведение, където изобщо нямаше музика, сепаретата бяха обезшумени и никой не те безпокои, стига да поръчваш по нещо приблизително на всеки час. Разговаряхме. Показах му архивните копия на патентите.

Чък прегледа чертежите на прототипа на „Енергичния бобър“.

— Това е наистина добра работа, Дан. Гордея се с теб, момко. Бих искал да ми дадеш автограф.

— Виж сега този.

Подадох му документацията на патента за чертожната машина.

— В някои отношения тази дори е още по-добра. Дан, съзнаваш ли, че навярно си повлиял на занаята повече, отколкото, да речем, Едисон в неговото време? Знаеш ли го, момко?

— Остави това, Чък; въпросът е сериозен. — Посочих купчината фотокопия. — Добре, значи аз съм автор на единия от тях. Но не бих могъл да съм създателят и на другия. Не съм го направил… освен ако спомените ми за времето отпреди Спането не са напълно объркани. Може и да съм имал амнезия.

— Повтаряш това непрекъснато през последните двайсет минути. Но ми се струва, че веригите ти още не са дали накъсо. Не си по-шантав, отколкото е прието за един инженер.

Ударих по масата, халбите затанцуваха.

— Трябва да разбера!

— По-спокойно. И какво възнамеряваш да предприемеш?

— Хм… — забавих се с отговора. — Ще платя на някой психиатър да се разрови из паметта ми.

Той въздъхна.

— Така си и знаех. Виж какво, Дан, нека предположим, че платиш на онзи мозъчен механик да го извърши и той докладва, че ти няма нищо, че паметта ти е в добра форма и всички релета действат. Тогава?

— Не е възможно.

— Това са казвали и на Колумб. Ти изобщо не спомена най-вероятното обяснение.

— А? Какво?

Без да отвърне, той даде знак на сервитьора да донесе големия телефонен указател за целия район. Рекох:

— Какво има? Да не би да викаш вече линейката?

— Още не. — Той запрелиства огромната книга, сетне спря и рече: — Дан, виж това.

Погледнах. Пръстът му бе на „Дейвис“. Три колони дейвисовци. Но пръстът му бе забучен върху дузина „Д.Б.Дейвис“-овци — от „Дабни“ до „Дънкан“.

Имаше трима „Даниел Б. Дейвис“. Един от тях бях аз.

— И това е само от по-малко от седем милиона души — посочи той. — Искаш ли да опиташ късмета си с повече от двеста и петдесет милиона?

— Това не доказва нищо — възразих несмело аз.

— Да — съгласи се той, — не доказва. Ще бъде страхотно съвпадение, съгласен съм, ако двама инженери с толкова сходни таланти са работили върху едно и също нещо, по едно и също време и, не щеш ли, фамилното им име съвпада, както съвпадат и инициалите на първите две. Съгласно законите на статистиката, бихме могли приблизително точно да пресметнем колко вероятно е това да се случи. Но хората забравят — особено тези, които би трябвало да са най-добре запознати, като теб например — че докато законите на статистиката са, за да ни съобщят колко малко вероятни са дадени съвпадения, то те не по-малко ясно твърдят, че съвпадения все пак стават. И нашият случай изглежда точно такъв. И този извод ми се нрави повече, отколкото вероятността да открия, че на приятелчето, с което си пия биричката са му изпушили бушоните. Сега трудно се намират добри приятели, с които да си пиеш биричката.

— И какво смяташ, че трябва да сторя?

— Първо — да не си губиш времето и парите за психиатър, докато не опиташ втория вариант. А той се състои в това да уточниш първото име на този „Д.Б.Дейвис“, който фигурира в патента. Сигурно има лесен начин да се направи това. Напълно възможно е то да е „Декстър“. Или дори „Дороти“. Но не се радвай много, ако първото име е „Даниел“, защото второто би могло да бъде „Берзовски“ и осигурителният му номер да е различен от твоя. И третото, което трябва да направиш, а то всъщност е първо, е да оставим засега това и да поръчаме по още един ред.

Което и сторихме, говорихме си за други неща, най-вече за жени. Чък имаше теория, че жените много си приличали с машините — в логическо отношение били също тъй абсолютно непредвидими. Начерта графики с бира върху масата, за да докаже тезата си.

Малко по-късно изтърсих най-неочаквано:

— Ако съществуваше истинско пътуване във времето, знам какво щях да направя.

— А? За какво говориш?

— За проблема си. Виж, Чък, аз пристигнах тук — искам да кажа дойдох в „настоящето“ — посредством някаква допотопна конска каручка за пътуване във времето. Всичко онова, което ме безпокои, се е случило преди трийсет години. Ако съществуваше истинско пътуване във времето… бих могъл да се върна и да изровя истината.

Той ме зяпна.

— Но то съществува.

— Какво?

Той изтрезня мигновено.

— Не биваше да ти казвам.

Отвърнах:

— Може би не биваше, но вече го каза. А сега ми обясни какво имаше предвид, преди да съм излял тая халба на главата ти.

— Остави, Дан. Изпуснах се.

— Говори!

— Точно това не мога да направя. — Огледа се. Нямаше никой наблизо. — Секретно е.

— Пътуването във времето — секретно? Добри Боже, и защо?

— По дяволите, момко, не си ли работил за държавата? Ако можеха, те биха засекретили и секса. Няма нужда от някаква особена причина; просто това е тяхната стратегия. Но въпросът е секретен и аз съм задължен да пазя тайната. Затова — остави.

— Но… престани да се будалкаш, Чък; това е важно за мен. Адски важно. — След като той не отвърна и изглеждаше все така заинатен, добавих: — Можеш да ми кажеш. По дяволите, аз самият имах най-висок допуск до секретни материали. И между другото, той не ми е отнет. Просто повече не работя за правителството.

— Какво означава „най-висок допуск“?

Обясних му и той кимна.

— Аха. Трябва да си бил наистина голяма работа, момко; аз имам само втора категория.

— Тогава защо не можеш да ми кажеш?

— А? Знаеш защо. Независимо от допуска ти, не притежаваш квалификацията „Необходими знания, за да разбере“.

— Как ли не! Тъкмо такава квалификация имам в излишък.

Той обаче не отстъпи и затова накрая рекох с раздразнение:

— Мисля, че такова нещо просто не съществува. Мисля, че просто го изтърси ей така.

Той ме гледа известно време много сериозно, сетне рече:

— Дани!

— Да?

— Ще ти кажа. Само не забравяй правилата на допуска. Ще ти кажа, защото това не може да навреди никому, а и искам да разбереш, че то няма да ти бъде от полза в решаването на проблема ти. Това е пътуване във времето, така е, но на практика не можеш да се възползваш от него.

— И защо не?

— Дай ми възможност да ти обясня, де! Не изчистиха всичките му недостатъци и дефекти и дори няма теоретична възможност да го осъществят. То е без всякаква практическа стойност, дори и от изследователска гледна точка. Това е просто съпътстващ продукт на Нулевата гравитация — ето защо е засекретено.

— Но, по дяволите, Нулевата е разсекретена!

— И какво от това? Ако имаше някаква търговска стойност, може би щяха да разсекретят и пътуването във времето. Но млъкни най-сетне.

Боя се, че не млъкнах, но ще предам съдържанието на разговора ни така, че все едно бях замълчал. Докато Чък бил още последна година студент в Колорадския университет — в Боулдър, де, — си изкарвал допълнително пари като асистент-лаборант. Там имало голяма криогенна лаборатория и първо работел в нея. Но университетът сключил изгоден договор с военните по теорията на полето, разработена в Единбургския университет, и трябвало да построят голяма физична лаборатория в планините извън града. Чък бил прехвърлен там в помощ на професор Туичъл — д-р Хюбърт Туичъл, мъжът, който за малко не взе Нобелова награда и адски се ядоса, че не я получи.

— Туич имаше идеята, че ако поляризира около друга ос, ще може да обърне гравитационното поле, вместо да го нулира. Нищо не стана. Сетне той отново вкара данните за това, което бе направил в компютъра, и като видя резултатите, се облещи. Никога не ми ги показа, разбира се. Постави два сребърни долара в клетката за опити — тогава в онези краища още използваха монети — след като ме накара да ги бележа. Натисна бутона на соленоида и те изчезнаха.

Чък замълча за малко, преди да продължи:

— Е, това не е кой знае какъв номер. После ти се налага да ги извадиш от носа на момченцето, което излиза като доброволец от тълпата зрители. Но изглеждаше доволен, аз също — плащаха ми на час. Седмица по-късно една от онези монети се появи отново. Само една. Преди това обаче, докато почиствах, след като той си бе отишъл у дома, в клетката се появи морско свинче. То не бе от лабораторията, не бях го виждал преди това, ето защо пътем към дома го отнесох в биологичната лаборатория. Там преброиха свинчетата си, не им липсваше нито едно, макар че с тях човек никога не може да бъде сигурен, затова го отнесох у дома да го поглезя. След като доларът се върна, Туич се разработи толкова много, че даже спря да се бръсне. Следващият път използва две морски свинчета от биолабораторията. Едното от тях ми се струваше ужасно познато, но не успях да го разгледам, защото той натисна бутона и двете изчезнаха. Когато десет дни по-късно едното свинче се върна, — не бе онова, което приличаше на моето, — Туич вече бе убеден, че бе сполучил. Тогава се появи отговорният за нашия факултет офицер от министерството на отбраната — някакъв полковник-сухар, който сам някога е бил професор по ботаника. Та този полковник ни закле и двамата да пазим тайната, въз основа на статуса ни на допуск до секретни материали. Той изглежда си мислеше, че е попаднал на най-важното откритие във военната област, откакто Цезар е въвел копиеносците. Идеята му бе, че можеш да пращаш дивизии напред или назад във времето — в битки, които си изгубил или би могъл да изгубиш и да спасиш положението. И врагът изобщо няма да разбере какво става. Беше си побъркан, разбира се… и не получи генералската звезда, за която се напъваше. Но грифът „Свърхсекретно“, който поставиха върху изследването, си остана и, доколкото знам, още си стои. Не съм чувал да са го снемали.

— Може и да има някакво военно приложение — възразих аз, — така ми се струва, ако може да се конструира така, че да прехвърля по някоя и друга дивизия. Не, почакай малко. Ясно къде е засечката. Винаги трябва да са чифт. Ще ти трябват две дивизии — едната да пътува напред, а другата — назад. Едната дивизия ще се изгуби изцяло… Предполагам, че ще е по-практично дивизията да си е предварително на мястото, когато трябва.

— Прав си по принцип, но доводите ти са погрешни. Няма нужда да използваш две дивизии или две морски свинчета или какъвто и да е чифт. Трябва просто масите да са равни. Можеш да използваш дивизия хора и купчина камъни, която тежи колкото тях. Ситуацията е въпрос на действие и противодействие, съгласно третия закон на Нютон. — Той отново зачерта с натопен в бирата пръст по масата. — Маса по скорост е равна на маса по скорост… основната формула на ракетната теория. В новата формула маса по време е равно на маса по време.

— Все още не виждам къде е трудността. Камъните са евтини.

— Използвай главата си, Дани. Можеш да нацелиш една ракета където си щеш. Но в каква посока се движи миналата седмица? Опитай се да кажеш. Просто опитай. Нямаш и най-малката представа коя маса отива напред и коя назад. Няма начин да насочиш машината.

Млъкнах. Нямаше да е никак приятно за един генерал да очаква подкрепление от свежа дивизия, а да получи вместо това купчина камъни. Нищо чудно, че онзи полковник не е станал бригаден генерал. Ала Чък продължи да говори:

— Третираш двете маси като пластините на кондензатор, като ги доведеш до еднакъв темпорален потенциал. Сетне ги изпразваш по крива, която е на практика вертикална. Шат! — една от тях поема към средата на следващата година, а другата — към миналото. Но никога не можеш да знаеш коя накъде. Но това не е най-лошото; лошото е, че не можеш да се върнеш.

— Ха? Че кой иска да се връща?

— А каква ще е ползата за науката, ако не можеш да се върнеш? Или за търговията? И в двата случая губиш, парите ти отиват на вятъра и вероятно никога не ще можеш да се върнеш там, където си започнал. Оставаш без всякаква техника, а повярвай ми — ще ти трябва техника и енергия. Ние получавахме енергия от реакторите Арко. Твърде скъпа… но това е вече друг въпрос.

— Можеш да се върнеш — настоях аз, — чрез Студено спане.

— Да, ако попаднеш в миналото. Но можеш да поемеш в обратната посока; човек никога не знае. И ако приемем, че се върнеш малко назад във времето — така, че вече да го има Студеното спане, сиреч не по-назад от войната. Но какъв е смисълът? Ако искаш да научиш нещо за 1980-а, ще питаш някого или ще разлистиш старите вестници и ще го намериш в тях. Виж, ако имаше начин да се попадне в миналото и да се фотографира разпъването на Христа… но няма. Не е възможно. Не само не можеш да се върнеш, но и на цялата Земя няма енергия за такова пътешествие. В тая работа действа и закон за инверсията.

— И все пак, някои хора биха опитали единствено заради самия опит. Никой ли не е пробвал?

Чък отново се огледа.

— Вече изприказвах прекалено много.

— Още малко няма да навреди.

— Предполагам, че трима са опитвали. Но само предполагам. Един от тях бе преподавател. Бях в лабораторията, когато дойдоха Туич и онази птица — Лио Винсънт; Туич ми каза да си вървя. Аз обаче останах навън. След известно време Туич излезе, а Винсънт — не. Доколкото знам, той е още някъде там. И определено повече не преподава в Боулдър.

— А другите двама?

— Бяха студенти. Влязоха трима, само Туич излезе.

Но един от двамата се яви на лекции на следващия ден, докато другият отсъства седмица.

— А ти не се ли изкуши?

— Аз? Да не съм мръднал? Туич намекна, че било мой дълг да стана доброволец в името на науката. Отвърнах му с „Не, благодаря“. Я дай по-добре да пийна една бира… казах му още, че с удоволствие бих натиснал бутона, ако той е вътре. Не ме подгони за това.

— Бих опитал. Мога да проверя онова, което ме безпокои… и сетне да се върна чрез Студено спане. Ще си струва.

Чък въздъхна тежко.

— Никаква бира повече, приятелю; ти си къркан. Изобщо не ме слушаш. Първо — започна да чертае чертички на масата, — не можеш изобщо да бъдеш сигурен, че ще се върнеш назад във времето; можеш да отхвърчиш напред.

— Ще поема този риск. Настоящето ми харесва много повече, отколкото седемдесетте; а времето след трийсет години може да ми се види още по-добро.

— О’кей, тогава лягай пак в Дългото спане; по-сигурно е. Или си седни на задника и чакай това време да дойде; аз така правя. Но престани да ме прекъсваш. Второ, дори и да се върнеш назад, можеш да не улучиш 1970-а и то с доста. Доколкото знам, Туич се целеше напосоки; не мисля, че машината бе калибрована. Разбира се, аз бях само един помощник и не бях съвсем в течение на нещата… Трето, онази лаборатория бе построена на мястото на борова горичка през 1980-а. Ами ако се врежеш с машината в бориките на Средния запад десет години преди построяването? Сигурно ще се получи експлозия със силата на кобалтова бомба. Само че ти няма да го узнаеш.

— Но… всъщност не виждам защо човек трябва да се озове някъде в близост до лабораторията? Защо да не се появя някъде далече в открития космос, на място, съответстващо на онова, където би трябвало да се намира лабораторията… искам да кажа, където е била… или по-скоро…

— Нищо не искаш да кажеш. Ще се окажеш там, където си — на същата ширина и дължина. Остави математиката на мира; просто си спомни какво стана с морското свинче. Ако се върнеш преди лабораторията да е била построена, най-вероятно ще се надъниш на някое дърво. Четвърто, как би могъл да се върнеш в настоящето, дори и чрез студено спане, дори и да си успял да пътуваш назад във времето до исканата точка, да пристигнеш навреме и да успееш да оцелееш?

— Ха! Веднъж успях, защо да не успея и дважди?

— Разбира се. Но с какво ще платиш?

Зяпнах, сетне затворих уста. Сега вече изглеждах съвсем като глупак. Веднъж бях имал парите да платя; вече ги нямах. Дори не можех да взема със себе си това, което бях спестил (а и то не бе достатъчно): даже ако оберях банка (един занаят, за който не знаех нищо) и да взема един милион със себе си, не бих могъл да го похарча в 1970-а. Просто щях да свърша в затвора за опит да пробутам фалшиви пари. А и бяха променили формата им, да не говорим за серийни номера, дати, цвят и дизайн.

— Може би просто ще се наложи да ги спестя.

— Добро момче. И докато ги спестяваш, сигурно ще се окажеш тук… без коса и без зъби.

— Добре де, добре. Но нека се върнем към последното. Имало ли е голяма експлозия на онова място? Където е била лабораторията?

— Не, не мисля.

— Тогава няма да се надяна на никакво дърво — защото не съм го направил. Схващаш ли?

— Пак старият парадокс на времето — само че не го приемам. И аз съм размишлявал върху теорията на времето, може би дори повече от теб. Ти просто преобърна нещата наопаки. Нямало е експлозия и ти няма да се наденеш на дърво… защото изобщо няма да направиш този скок. Следваш ли мисълта ми?

— Ами ако го направя?

— Няма. Поради петия ми довод. Той е доводът-убиец, затова слушай внимателно. Няма да осъществиш този скок, защото цялата тая работа е секретна и не би могъл да го направиш. Няма да ти позволят. Затова нека забравим за това, Дани. Проведохме много интересна в интелектуално отношение вечер, а и утре заран ФБР сигурно ще ме потърси. Затова дай да пием още по едно и ако в понеделник сутринта все още не съм в затвора, ще звънна на главния инженер на „Аладин“ и ще разбера какво се крие зад името „Д.Б.Дейвис“, кой е бил или не е бил той. Може би дори още работи там и ако е така, ще можем да обядваме с него и да си поприказваме на професионални теми. И без това искам да те запозная със Спрингър, главния инженер на „Аладин“; той е добро момче. И забрави за тези глупости — пътуване във времето и прочее; никога няма да успеят да изчистят дефектите на машинарията. Не биваше изобщо да споменавам… а ако ме издадеш, че съм го сторил, ще те погледна право в очите и ще заявя, че си лъжец. Допускът ми до секретни материали може да ми потрябва някой ден.

И така, пихме по още една бира. Като се върнах у дома, взех душ и освободих тялото си от част от бирата, след което осъзнах, че той бе прав. Пътуването във времето бе толкова практично решение за моя проблем, колкото да речем да се гилотинираш, за да излекуваш главобола си. И, което бе по-важно, Чък щеше да разбере онова, което исках да узная от мистър Спрингър, докато хапват заедно пържолка и салата: никакви усилия, никакви разходи, никакъв риск. А освен това годината, в която живеех, ми харесваше.

След като си легнах, посегнах към купчината вестници от седмицата. „Таймс“ вече получавах по пневматичен път всяка сутрин, като уважаващ себе си гражданин. Не го четях много-много, защото след като главата ми се надуеше от някакъв инженерен проблем, което бе обичайно, всекидневните дреболии, които човек намира във вестниците само ме дразнеха или ме отегчаваха, или и двете заедно, или пък — още по-лошо, — заинтригуваха ме достатъчно, за да разсеят мозъка ми и да го отвлекат от истинската му работа.

Въпреки това никога не изхвърлях вестник, преди да съм огледал заглавията и да съм проверил малките обяви — не за раждания, бракове или смърти, а за „Възвърнали се“, т.е. за хора, излезли от Студеното спане. Имах чувството, че все ще попадна на някого, когото съм познавал там, някога, и ще го намеря, за да му кажа „здрасти“, да го поздравя с „Добре дошъл“ и да видя дали мога да му ударя една ръка. Шансовете да успея, разбира се, бяха съвсем незначителни, но продължавах да го правя и това винаги ми носеше удовлетворение.

Смятам, че подсъзнателно мислех за останалите Спали като за своя „рода“ — така, както онези, с които сте служили в една военна част, са ваши хора, поне дотолкова, че да пийнете с тях по едно.

Във вестниците нямаше нищо особено, освен че един кораб се бе изгубил някъде между Земята и Марс, което не бе новина, а по-скоро тъжна участ за него. Не намерих и някой стар приятел сред новосъбудените Спали. Затова се отпуснах и изчаках осветлението да угасне.

* * *

Към три сутринта скочих изведнъж, напълно буден. Осветлението се запали и аз премигнах. Бях сънувал много странен сън, не бе кошмар, но бе близо до кошмар: как съм пропуснал да забележа малката Рики в списъците на малките обяви.

Знаех, че не бях я пропуснал. Но въпреки това, когато погледнах и видях, че купчината вестници си бе още там, изпитах голямо облекчение; понякога преди да заспя ги пусках в сметопровода.

Примъкнах ги в леглото и зачетох отново обявите. Този път прегледах всички рубрики: раждания, смърти, бракове, разводи, осиновявания, сямяна на имена, „Постъпване“ и „Възвръщане“, бе ми хрумнало, че може да съм зърнал името на Рики без да го възприема съзнателно, преглеждайки само рубриката, от която се интересувах; а Рики би могла да се омъжи или да роди дете или нещо подобно и да е в друга рубрика.

Едва не пропуснах онова, което би могло да е причината за нещастния ми сън. Бе в „Таймс“ от втори май 2001 г., списъкът на възвърналите се във вторник бе отпечатан в броя от сряда: „Обителта в Ривърсайд… Ф.В.Хайнеке“.

„Ф.В.Хайнеке!“

„Хайнеке“ бе фамилното име на бабата на Рики… знаех го, сигурен бях! Не знаех откъде, но го знаех. Имах чувството, че бе спало някъде в съзнанието ми и бе изскочило изведнъж, когато го прочетох. Може би го бях виждал изписано някъде, или го бях чувал някога от Рики или Майлс, възможно е дори да съм се запознал някога със старото момиче в Сандия. Няма значение, името, след като го видях в „Таймс“, съвпадаше със забравен в съзнанието ми къс информация и аз вече знаех.

Оставаше ми само да го докажа. Трябваше да се убедя, че „Ф.В.Хайнеке“ означаваше „Фредерика Хайнеке.“

Тресях се от вълнение, очакване и страх. Въпреки вече добре усвоените нови навици, се опитах да дръпна циповете на дрехите си, вместо да залепя шевовете им; както и да е, облякох се през куп за грош. Няколко минути по-късно бях вече долу в коридора, където бе телефонната кабина; нямах апарат в стаята си, иначе щях да го използвам; името ми бе добавено в указателя към номера на жилищния блок. Сетне се наложи отново да тичам нагоре, след като открих, че бях забравил идентификационната си телефонна кредитна карта — наистина бях объркан.

После, след като я взех, толкова треперех, че едва я пъхнах в процепа. Успях да се оправя обаче и набрах „Услуги“.

— Линия ли искате?

— Ъ-ъ-ъ, искам да се свържа с Ривърсайдската обител.

— Търся… задръжте… линията е свободна.

Екранът най-сетне светна и от него ме погледна раздразнената физиономия на някакъв мъж.

— Сигурно сте сбъркали. Това е обител. Затворени сме нощем.

— Задръжте, моля ви — рекох. — Ако това е Ривърсайдската обител, търся тъкмо вас.

— Е, добре, какво искате? В този час?

— Имате при вас една клиентка, Ф.В.Хайнеке, нововъзвърнала се. Искам да разбера…

Той поклати глава.

— Не даваме информация за клиентите си по телефона. Още по-малко пък посред нощ. Най-добре се обадете утре след десет часа. А още по-добре — елате тук.

— Ще дойда, ще дойда. Но искам да знам само какво означават инициалите „Ф.В.“.

— Казах ви, че…

— Ще ме изслушате ли, моля? Не искам да се натрапвам; аз самият съм от Спалите. В Соутел. Наскоро се възвърнах. Тъй че знам всичко за „конфиденциалните отношения“ и какво е редно или не. Но вие вече сте публикували името на този ваш клиент във вестника. Вие и аз знаем, че във вестниците винаги се дават пълните имена на клиентите, които са постъпили или са се възвърнали… но вестниците ги съкращават до инициали, за да пестят място. Не е ли вярно?

Той се замисли.

— Може би.

— Тогава какво ще навреди, ако ми кажете какво означават инициалите „Ф.В.“?

Той се поколеба малко по-дълго.

— Нищо, предполагам, ако това е всичко, което желаете. Но това е и всичко, което ще получите. Почакайте.

Излезе от екрана и го нямаше, както ми се стори, едва ли не цял час. Накрая се върна с някакъв картон в ръце.

— Осветлението е лошо — измърмори той, докато се взираше в него. — Франсис… не, Фредерика. Фредерика Вирджиния.

Ушите ми писнаха и едва не припаднах.

— Слава Богу!

— Добре ли сте?

— Да. Благодаря ви. Благодаря ви от дъното на душата си. Да, добре съм, нищо ми няма.

— Хм. Мисля, че няма да навреди, ако ви съобщя и още нещо. Така ще си спестите пътуването. Тя вече е изписана.