Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (7)

7.

Назначих си среща с нея.

Първият ми импулс бе да й кажа да върви по дяволите и да затворя. Отдавна бях осъзнал, че отмъщението е детинска работа; отмъщението нямаше да ми върне Пийт, а и можеше чисто и просто да ме тикне в затвора. Почти не се бях сещал за Бел и Майлс, след като се отказах да ги търся.

Но Бел сигурно знаеше къде бе Рики. И затова си назначих среща.

Тя искаше да я заведа на вечеря, но нямаше да го сторя. И не защото съм скаран с етикецията, а защото човек може да се храни само с приятели; щях да се видя с нея, но без да ядем и пием заедно; това би било прекалено голяма чест за нея. Взех адреса й и й казах, че ще бъда у тях в осем същата вечер.

Домът й бе евтин, един апартамент, в който се влиза направо от улицата в район от града (долен Ла Брея), който не бе включен в Новия план. Още докато звънях на входния звънец, бях наясно, че не бе спастрила онова, което ми бе отнела, инак нямаше да живее там.

А когато я видях, разбрах, че отмъщението бе твърде закъсняло; самата тя и годините ме бяха отменили.

Бел бе на не по-малко от петдесет и три години, според нея, а на практика — навярно към шейсетте. Като се имат предвид постиженията на геронтологията и ендокринологията, една жена, която държи на себе си, може да изглежда трийсетгодишна поне в продължение на трийсет години и мнозина го постигаха. Имаше кинозвезди, които се славеха с това, че са вече баби, а още играят главните роли на невинни девици.

Бел не си бе дала труда да го постигне.

Беше дебела, с писклив глас и с котешки маниери. Бе очевидно, че все още смяташе тялото си за свой основен актив, защото бе облечена с халат, който показваше прекалено много, но също и това, че е женска, че е бозайник, и че е затлъстяла и обездвижена.

Тя не го разбираше. Острата й някога мисъл бе отслабена; единственото, което й бе останало, бе суетността и свръхсамонадеяността й. Хвърли се към мен с радостни писъци и едва не ме целуна, преди да успея да се откопча от нея.

Отблъснах я.

— Спокойно, Бел.

— Но, скъпи! Толкова се радвам, толкова съм развълнувана, толкова съм очарована да те видя!

— Как ли не. — Бях отишъл у тях, решен да запазя самообладание… само да разбера онова, което исках да узная, и да си тръгна. Но ми бе трудно да се сдържа. — Спомняш ли си в какъв вид ме докара последения път? Дрогиран до козирката — така, че да можеш да ме тикнеш в Студеното спане.

Изглеждаше слисана и обидена.

— Но, миличък, ние го направихме само за твое добро! Беше толкова болен.

Мисля, че сама си вярваше.

— Добре, добре. Къде е Майлс? Разбрах, че вече си мисис Шулц.

Очите й се отвориха широко.

— Ти не знаеше ли?

— Какво да знам?

— Горкият Майлс… горкичкият, скъпият Майлс. След като ти ни напусна, той преживя само още две години, Дани. — Изражението й изведнъж се промени. — Този мошеник ме измами!

— Твърде жалко. — Питах се как ли бе умрял. Дали е паднал сам или е бил бутнат? Арсеник в супата? Реших да се придържам към главната си тема, преди тя напълно да е изгубила мисълта си. — Какво стана с Рики?

— Рики ли?

— Момиченцето на Майлс. Фредерика.

— О, онова отвратително малко изчадие ли? Че откъде да знам? Отиде да живее при баба си.

— Къде? И какво бе името на баба й?

— Къде ли? В Тъксън… или Юма… в някакво такова скучно място. Може и да е било Индайо. Скъпи, не искам да говорим за онова невъзможно дете, искам да разговаряме за нас.

— След малко. Как се казваше баба й?

— Дани, момчето ми, ти наистина си досаден. Откъде да помня такива дреболии?

— Как се казваше?

— Ох, Ханълън… или Хейни… Хайнц. А може и да е било Хинкли. Не бъди такъв досадник, скъпи. Хайде да пийнем по нещо. Да вдигнем тост за щастливата ни среща.

Поклатих глава.

— Не пия.

Това бе почти истина. След като бях установил на собствен гръб, че алкохолът не е приятел, на когото можеш да разчиташ в кризисен момент, обикновено се ограничавах с някоя бира в компанията на Чък Фройденбърг.

— Колко тъжно, скъпи. Но сигурно няма да имаш нищо против да си налея.

Тя вече си наливаше — джин без „разредител“, приятелят на самотните момичета. Но преди да обърне чашата, извади пластмасово шишенце и изсипа от него две хапчета на дланта си.

— Искаш ли?

Разбрах какво бе съдържанието по етикета — еуфорион. Смяташе се за нетоксичен препарат, към който човек не се пристрастява, но единно мнение по този въпрос нямаше. Някои предлагаха да бъде причислен към морфина и барбитуратите.

— Благодаря, засега съм щастлив.

— Радвам се за теб!

Тя глътна и двете хапчета с джина. Реших, че ако искам да науча нещо, ще трябва да побързам; тя скоро щеше да се ограничи само до едното кикотене.

Взех я за ръка и я сложих да седне на дивана, сетне се настаних срещу нея.

— Бел, разкажи ми за себе си. Въведи ме в положението. Как се справихте ти и Майлс с хората от „Маникс“?

— А? Не успяхме. — Изведнъж пламна. — И вината за това е твоя.

— Моя ли? Та аз дори не бях там.

— Разбира се, че бе твоя. Те поискаха онова ужасно нещо, което направи от инвалидната количка. А него го нямаше.

— Нямаше ли го? И как така?

Тя ме изгледа със свинските си, подозрителни очички.

— Ти би трябвало да знаеш. Ти го взе.

— Аз ли? Бел, да не си мръднала? Не можех да взема нищо. Бях замразен до кокъл, в Студеното спане. Откъде изчезна машината? И кога?

Всичко това съвпадаше с предположението ми, че някой сигурно бе задигнал „Гъвкавия Франк“, след като Майлс и Бел не бяха се възползвали от него. Но от всичките милиарди хора, живеещи на Земята, това определено не бях аз. Не бях виждал „Франк“ от онази пагубна нощ, в която те гласуваха срещу мен.

— Разкажи ми, Бел. Къде бе машината? И какво те кара да мислиш, че аз съм я откраднал?

— Не би могъл да бъде друг. Никой не знаеше, че е важна. Купчина боклуци! Казах на Майлс да не я слага в гаража.

— Но ако някой я е задигнал, съмнявам се много, че би могъл да я пусне в действие. А вие разполагахте с всички чертежи и бележки.

— Не, и с това не разполагахме. Майлс, глупакът, ги бе напъхал всички в машината онази вечер, когато се наложи да я преместим, за да я запазим.

Не избухнах при думата „запазим“. Освен това възнамерявах да кажа, че бе невъзможно да се напъхат няколко кила книжа в „Гъвкавия Франк“; той и без това бе натъпкан като пълнена гъска — но тогава си спомних, че бях монтирал временна лавица долу, където да държа инструментите си, докато работех върху него. Майлс, който много е бързал, сигурно бе струпал всичката ми документация върху онази лавица.

Няма значение. Престъплението бе извършено преди трийсет години. А аз исках да разбера как „Наето момиче инк.“ се бе изплъзнало от ръцете им.

— След като сделката с „Маникс“ пропадна, какво направихте с нашата компания?

— Опитахме се да продължим работата, разбира се. Сетне, когато Джейк напусна, Майлс каза, че трябва да приключим. Майлс бе слаб човек… а и онзи Джейк Шмит никога не ми е харесвал. Подъл. Не спря да пита защо си напуснал… сякаш можехме да те спрем! Аз исках да наемем един наистина добър майстор по производството и да продължим. Така компанията щеше да оцелее. Но Майлс настоя.

— И какво стана след това?

— Ами, продадохме я на „Гиъри манюфакчъринг“, разбира се. Това го знаеш, нали работиш там сега.

Знаех го; цялото име на корпорацията бе „Домакински уреди Наето момиче и Гиъри манюфакчъринг инк.“ — макар че по табелите се изписваше само „Наето момиче“. Комай бях научил всичко, което исках да узная и което тази отпусната, дърта развалина можеше да ми съобщи.

Но ме гризеше любопитството и за още нещо.

— Вие двамата продадохте ли акциите си след сливането с „Гиъри“?

— Какво? Отде ти хрумна тази глупост?

Лицето й се изкриви и тя се разрева с глас, мъчейки се опипом да намери носна кърпичка, сетне се отказа и остави сълзите да си текат.

— Той ме измами! Измами ме! Онзи мръсен мошеник ме измами, изрита ме от играта. — Тя подсмръкна и добави замислено: — Всички вие ме измамихте… и ти най-много, Дани. След като бях толкова мила с теб.

И отново зарева с глас.

Реших, че еуфорионът не си струва парите. Или може би й доставяше удоволствие да плаче.

— Как те измами той, Бел?

— М-м? Ами, нали знаеш. Остави всичко на онова гадно свое изчадие… след всичките му обещания… след като се грижих за него, когато бе зле. А тя дори не бе негова родна дъщеря.

Това бе първата добра новина, която научих онази вечер. Очевидно Рики бе получила добро състояние, въпреки че преди това й бяха отнели моя пакет акции. И затова се върнах към главния въпрос.

— Бел, как се казваше бабата на Рики? И къде живееха?

— Кой къде е живеел?

— Бабата на Рики.

— Коя е Рики?

— Дъщерята на Майлс. Опитай се да си спомниш, Бел. Важно е.

Това я вбеси. Тя насочи показалец към мен и изписка:

— Знаех си те аз. Ти си бил влюбен в нея, това била работата. В оная гадна, малка крадла… тя и онази ужасна котка.

Усетих как при споменаването на Пийт ме залива вълна от гняв. Но се опитах да се сдържа. Само я хванах за раменете и я раздрусах леко.

— Стегни се, Бел. Искам да узная едно-единствено нещо. Къде живееха? Как адресираше Майлс писмата си до тях?

Тя се опита да ме ритне.

— Няма да разговарям с теб! Ти се държиш абсолютно гадно откакто дойде тук. — Сетне обаче сякаш изведнъж изтрезня и рече тихо: — Не знам. Името на бабата бе Ханекер или нещо подобно. Видях я само веднъж, в съда, когато дойдоха да изясняват въпросите, свързани със завещанието.

— Кога бе това?

— Веднага след като Майлс почина, разбира се.

— Кога почина Майлс, Бел?

Тя отново превключи.

— Искаш да узнаеш прекалено много. Гаден си като шериф… въпроси, въпроси, въпроси! — Сетне вдигна глава и рече умоляващо: — Нека забравим всичко и да си бъдем просто ние. Сега сме само аз и ти, скъпи… а животът все още е пред нас. Една жена на трийсет и девет още не е възрастна… Шулци казваше, че съм най-младото създание, което някога е виждал — а онзи дърт козел бе видял доста през живота си, можеш да бъдеш сигурен в това! Бихме могли да бъдем толкова щастливи, скъпи. Можем…

Търпението ми се бе изчерпало. Повече не ми се играеше на детектив.

— Трябва да вървя, Бел.

— Какво? Скъпи… Защо, още е толкова рано, цялата нощ е пред нас. Мислех си…

— Не ме интересува какво си си мислила. Трябва веднага да тръгвам.

— О, скъпи! Толкова съжалявам. Кога ще те видя отново? Утре? Ужасно съм заета, но ще отменя ангажиментите си и…

— Няма да се видим повече, Бел.

Тръгнах си.

И повече не я видях.

Веднага щом се върнах, взех гореща вана, търках се много и силно. Сетне седнах и се опитах да обмисля онова, което бях открил, ако изобщо бях открил нещо. Изглежда Бел смяташе, че името на бабата на Рики започва с „Х“, ако можеше да се вярва на отнесените й приказки, и че живеели в някакъв град в пустинята — в Аризона или може би в Калифорния. Е, тези данни навярно биха улеснили професионалните следотърсачи.

А може би — не. Във всеки случай това щеше да е мудно и скъпо дирене; най-добре ще е да изчакам, докато мога да си го позволя.

Знаех ли още нещо, което имаше значение?

Майлс бе починал (така твърдеше Бел) около 1972-а. Ако бе починал в този окръг, може би щях да открия датата само след неколкочасово дирене, а след това можех да потърся протоколите от съдебното дело за завещанието му… за което бе загатнала Бел. По този начин бих могъл да установя къде е живеела Рики тогава. Ако съдилищата изобщо пазеха подобни архиви. (Не знаех.) И дали изобщо щях да имам някаква полза от това, че щях да се върна двайсет и осем години назад и да открия градчето, където тя бе живяла толкова отдавна.

Ако изобщо имаше смисъл да търся жена, която щеше да е вече на четирийсет и една години и почти сигурно — омъжена и със семейство. Скапаната развалина, в която се бе превърнала Бел, ме бе разтърсила; започнах да осъзнавам, че трийсет години могат да означават доста. Не се боях, че порасналата Рики няма да е мила и добра… но дали изобщо щеше да ме помни? Е, предполагах, че няма да ме е забравила съвсем, но дали в съзнанието й нямаше да бъда някаква безлика персона — мъж, когото някога е наричала „Чичо Дани“ и който е имал хубав котарак?

Дали и аз не живеех в някакъв измислен свят от миналото, също като Бел?

Е, добре, няма да ми навреди, ако опитам още веднъж да я открия. Най-малкото поне щяхме да си пращаме картички за Коледа. Съпругът й едва ли би имал нещо против.