Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (3)

3.

Когато пристигнах до дома на Майлс, вече си подсвирквах. Бях престанал да се ядосвам на безценната двойка и докато изминавах последните петнайсет мили измъдрих две чисто нови джаджи, всяка от които можеше да ме направи богат. Едната от тях бе чертожен автомат, който действа на принципа на електрическата пишеща машина. Предполагах, че трябва да има поне петдесет хиляди инженери само в Щатите, които всеки ден се превиваха над чертожната маса и мразеха това, защото те удря в бъбреците и ти разваля очите. Не че не искаха да проектират — напротив, искаха, — но това бе прекалено тежка физическа работа.

Тази машинарийка щеше да им позволи да си седят в някой голям фотьойл, да си натискат клавишите и картинката да се изрисува върху статива над клавиатурата. Натискаш едновременно три клавиша и хоризонталната линия се появява там, където я искаш; натискаш друг клавиш и я връзваш с вертикална линия, натискаш два клавиша, после още два в последователност и изрисуваш линия под точно определен наклон.

Бога ми, срещу малка допълнителна сума, можех да добавя и втори статив, за да получи архитектът възможността да проектира изометрично (най-лесният начин на проектиране) и да получава второто изображение в идеална перспектива, без изобщо да се налага да поглежда към него. Ами да, можех дори да програмирам машината да снема етажните планове и профилите направо от изометричния проект.

Цялата прелест на проекта се състоеше в това, че машината можеше да се конструира почти изцяло от стандартни части, повечето от които могат да се купят от магазините и складовете за радиочасти и киноапаратура. Всичко, с изключение на управляващия блок, но бях сигурен, че като купя една електрическа пишеща машина и я изкормя, ще мога да свържа клавишите й с веригите за управление на чертожния апарат. Един месец — за направата на примитивния модел, още шест седмици — да изчистя възникналите дефекти и…

Захвърлих обаче идеята в по-заден килер на съзнанието си, сигурен, че мога да я осъществя и че ще има пазар за нея. Онова, което ми донесе истинско удовлетворение, бе, че измислих начин да направя още по-гъвкав робот от горкия стар „Гъвкав Франк“. Знаех повече за „Франк“, отколкото можеше да научи за него който и да е, дори и да го изучава цяла година. Онова, което никой не знаеше, пък и то липсваше в бележките ми, бе, че всяко решение имаше поне още една работеща алтернатива — освен това всяко решение бе ограничено от идеята, че това ще бъде единствено домашен прислужник. Като за начало можех да отхвърля ограничението, че той трябва да бъде монтиран на инвалидна количка. Оттам нататък щях да променя всичко, освен факта, че използвам Торсенови електроннолъчеви запомнящи тръби; а Майлс не можеше да ми попречи да ги използвам; те бяха на пазара, достъпни за всеки, който се занимава с проектирането на киберсистеми.

Чертожната машина можеше да почака; щях да се заема с неограничената, многоцелева автоматика, която да е в състояние да се програмира така, че да върши практически всичко, което човек би могъл да прави, стига да не е необходима истинска човешка преценка.

Не, първо ще изработя чертожната машина, сетне ще я използвам да проектирам „Протей Пийт“^[1].

— Какво ще кажеш за това, Пийт? Ще кръстим на твое име първия истински робот на света.

— М-р-р-р?

— Не бъди толкова подозрителен, това е голяма чест.

Базирайки се на „Франк“, можех да проектирам „Пийт“ с чертожната си машина и бързо да го усъвършенствам. Ще го направя истински убиец, истински демон, който ще измести „Франк“ преди още да са го пуснали в производство. С малко късмет дори ще ги разоря, ще ги принудя да ме молят да се върна. Виж им акъла — да заколят кокошката, която снася златни яйца. В къщата на Майлс светеше, колата му бе паркирана на улицата. Спрях пред нея и рекох на Пийт:

— Най-добре остани тук, приятелю, и пази колата. Извикваш три пъти „Стой“ и след това стреляш на месо.

— Не-е-е!

— Ако дойдеш с мен, ще трябва да си стоиш в чантата.

— М-я-я-у?

— Не спори. Ако искаш да дойдеш, влизай в чантата си.

Пийт скочи в чантата.

Отвори ми Майлс. Никой от нас не подаде ръка. Въведе ме във всекидневната и ми посочи стол.

И Бел бе там. Не очаквах да я видя, но предполагам, че не биваше да се изненадвам. Погледнах я и се ухилих.

— Радвам се да те видя тук! Само не ми казвай, че си била всичкия път от Мохаве дотук, за да си побъбриш с мен.

О, на мен наистина много ми мели ченето, само да почна веднъж; пък да ме видите на някое парти как се контя с женски шапки!

Бел се намръщи.

— Не се прави на шут, Дан. Казвай каквото имаш да казваш и се махай.

— Не ме припирай. Струва ми се много уютничко тук… бившият ми съдружник… бившата ми годеница. Липсва само бившият ми бизнес.

Майлс рече помирително:

— Постой, Дан, не се горещи. Направихме го за твое добро… и можеш да се върнеш на работа винаги, когато пожелаеш. Ще се радвам, ако се върнеш.

— За мое добро, така ли? Същото рекли и на конекрадеца, преди да го обесят. А що се отнася до връщането ми — какво мислиш ти за това, Бел? Мога ли да се върна?

Тя прехапа устни.

— Разбира се, щом Майлс казва.

— Струва ми се, че бе едва вчера, когато казваше „Щом Дан казва така — разбира се“. Но всичко се мени; такъв е животът. Аз обаче няма да се върна, деца; можете да сте спокойни. Дойдох тук тази вечер, само за да изясня някои въпроси.

Майлс и Бел се спогледаха. Тя рече:

— Като например?

— Ами, първо, кой от двамата измисли измамата? Или я планирахте заедно?

Майлс рече бавно:

— Това е грозна дума, Дан. Не ми харесва.

— Е, хайде, хайде, да оставим настрани любезностите. Ако думата е грозна, то постъпката е десет пъти по-грозна. Имам предвид подправянето на „кучешкия договор“, фалшифицирането на документи за преотстъпване на патенти — това е престъпление на федерално равнище, Майлс; доколкото знам пускат пандизчиите на слънчице всяка втора сряда. Не съм много сигурен, но не се съмнявам, че ФБР ще може да ми каже. И то утре — добавих и забелязах, че потрепна.

— Дан, нали няма да постъпиш толкова глупаво, че да се опитваш да създаваш неприятности?

— Неприятности ли? Имам намерението да ви атакувам по всички линии — и по гражданска, и по углавна линия, на всяка цена. Ще се видите в чудо… освен ако не се съгласите на едно нещо. Впрочем не споменах третото ви прегрешение — кражбата на бележките и чертежите ми на „Гъвкавия Франк“… и също — на работния модел, е, би трябвало да ме накарате да си платя материалите за него, понеже минаха за сметка на компанията.

— Кражба, глупости! — сопна се Бел. — Ти работеше за компанията.

— Нима? Работех предимно нощем. И никога не съм бил служител на компанията, Бел, добре го знаете и двамата. Просто теглех пари за всекидневни нужди срещу печалбите, които ми носеха акциите. Как мислите ще реагират хората от „Маникс“, когато заведа углавно дело с обвинението, че изобретенията, към които те проявяват интерес — „Наето момиче“, „Уили“ и „Франк“ — никога не са били притежание на компанията, а са чисто и просто откраднати от мен?

— Глупости — отвърна мрачно Бел. — Ти работеше за компанията. Имаш договор.

Облегнах се назад и се разсмях.

— Вижте какво, деца, няма нужда да лъжете сега; оставете това за свидетелската банка. Тук сме си само тримцата. Онова, което искам да разбера, е следното: кой измисли всичко? Знам как е направено. Бел, ти ми поднасяше книжата за подпис. Ако трябваше да се подпише повече от едно копие, ти прикачаше копията към първото — за мое удобство, разбира се; ти винаги си била съвършената секретарка — и всичко, което бих могъл да видя под първото копие, бе мястото, където да се подпиша. Сега вече знам, че си пробутвала в чистичките тестета и някой и друг джокер. И така, наясно съм, че ти изпълни техническата част на измамата; Майлс не би могъл да го стори. Глупости, Майлс дори не може да печата като хората. Но кой съчини документите, които ти ми пробута да подпиша? Ти ли? Не мисля… освен ако не си минала някакво юридическо обучение, за което не си споменавала. Какво ще кажеш, Майлс? Би ли могла една стенографка да формулира онзи чудесен параграф седми? Или за това е бил потребен юрист? Ти например.

Пурата на Майлс отдавна бе изгаснала. Той я извади от устата си, погледна я и рече предпазливо:

— Дан, стари приятелю, ако смяташ, че можеш да ни подмамиш да направим признания, значи си превъртял.

— О, хайде, хайде; тук сме си сами. И двамата сте виновни, както и да го погледнем. Ще ми се да мисля, че онази Далила ей там, е дошла при теб с готовия цялостен план, а сетне те е изкушила в момент на слабост. Но знам, че това не е вярно. Ако самата Бел не е юристка, то и двамата сте вътре, съучастници и преди, и след това. Ти си съставил документите; тя ги е напечатала и ме е подвела да ги подпиша. Така ли е?

— Не отговаряй, Майлс!

— Разбира се, че няма да отговоря — съгласи се Майлс. — Може да е скрил магнетофон в онази чанта.

— Би трябвало — приех аз, — но не съм.

Отворих чантата и Пийт подаде глава.

— Разбра ли всичко, Пийт? Хора, внимавайте какво говорите, Пийт има слонска памет. Не, не нося магнетофон; аз съм си все същият стар тъпак Дан Дейвис, който никога не предвижда нещата. Карам си напред, доверявайки се на приятелите си… така, както се доверих на вас двамата. Майлс, Бел юристка ли е? Или ти най-хладнокръвно седна и измисли как да ме вържеш, да ме ограбиш и всичко това да изглежда законно?

— Дан! — намеси се Бел. — С неговите способности сигурно може да измайстори магнетофон колкото цигарена кутия. Може и да не е в чантата. Може да е у него.

— Това е добра идея, Бел. Другия път ще последвам съвета ти.

— Наясно съм, мила — отвърна Майлс. — Само че ако допускането ти е вярно, ти говориш прекалено свободно. Мери си думите.

Бел отвърна с дума, която не знаех, че може да употреби. Веждите ми се вдигнаха.

— Вече се обиждате? Крадците вече се карат помежду си?

Майлс бе на път да изгуби самообладание и това ме зарадва. Той отвърна:

— Мери си и ти думите, Дан… ако не искаш да загазиш.

— Ц-ц-ц! Аз съм по-млад от теб, а и скоро изкарах курса по джудо. Пък и ти не можеш да застреляш човек; най-много да му скалъпиш номер с някой и друг фалшив документ. Казах „крадци“ и държа на казаното. Крадци и лъжци — това сте вие двамата. — Обърнах се към Бел. — Моят старец ме учеше никога да не наричам една дама лъжкиня, сладуранке, но ти не си дама. Ти си лъжкиня… и крадла… и курва.

Бел почервеня, погледна ме така, че всичката й хубост изчезна, а изпод нея се появи единствено хищното животно.

— Майлс! — изписка тя. — Нима ще си седиш там и ще го оставиш да…

— Тихо! — скастри я Майлс. — Неговата грубост е преднамерена. Целта му е да ни изкара от релси и да издрънкаме неща, за които после ще съжаляваме. Което ти вече едва не направи. Затова мълчи. — Бел млъкна, но изражението й си остана все така подивяло. Майлс се обърна към мен. — Дан, аз съм практичен човек, надявам се, че винаги е било така. Опитах се да те вразумя, преди да излезеш от фирмата. Опитах се при излизането ти да уредя нещата така, че да приемеш неизбежното благоприличие.

— Имаш предвид да ме изнасилиш тихо и кротко.

— Както искаш. Все още желая да решим въпроса с добро. Не можеш да спечелиш делото, но като юрист знам, че е по-добре човек изобщо да не влиза съда, от колкото да спечели дадено дело. Ако това е възможно. Преди малко спомена нещо, което мога да направя и което ще те омилостиви. Кажи ми какво е то; може би ще постигнем съгласие.

— О, онова ли? Тъкмо щях да стигна до него. Ти не можеш да го направиш сам, но може би ще успееш да го уредиш. Просто е. Накарай Бел да ми прехвърли акциите, които й преотстъпих като годежен подарък.

— Не! — възкликна Бел.

Майлс й се сопна:

— Казах ти да мълчиш.

Погледнах я и казах:

— Защо не, бивша скъпа моя? Съветвах се по този въпрос с адвокат — тъй като акциите са били преотстъпени с оглед на факта, че си ми обещала женитба, ти си не само морално, но и юридически задължена да ги върнеш. Това не е „свободен подарък“ — мисля, че такъв е изразът, който се използва, — а нещо, дадено с оглед на очаквано съглашение, което се провали. Е, какво ще кажеш сега, а? Или пак промени решението си и отново искаш да се омъжиш за мен?

Тя ми обясни как и къде мога да очаквам да се оженя за нея.

Майлс рече уморено:

— Бел, ти само влошаваш положението. Не разбираш ли, че той се опитва да ни накара да изцакаме козовете си. — Обърна се към мен. — Дан, ако си дошъл за това, можеш преспокойно да си вървиш. Признавам, че ако обстоятелствата са били такива, каквито ти твърдиш, можеш и да имаш основание. Но те не са били такива. Ти си прехвърлил акциите на Бел срещу стойността им.

— Ха! И каква е тази стойност? Къде е анулираният чек?

— Не е нужно да има такъв. Прехвърлил си й ги за свършена работа за компанията, извън служебните й задължения.

Зяпнах.

— Каква чудесна теория! Виж, Майлс, старче, ако е било за свършена за компанията работа, а не за мен лично, тогава би трябвало да знаеш за това и би трябва ло да й платиш с акции на същата сума, в края на краищата делихме печалбите фифти-фифти, дори и след като аз… поне си мислех… че държах контролния пакет. Не ми казвай само, че си прехвърлил на Бел пакет от акции на същата стойност?

Видях ги, че се споглеждат и у мен се породи диво подозрение.

— А може и да си го направил! Бас ловя, че моята малка дундичка те е принудила да го сториш, инак нямаше да влезе в играта. Така ли е? Ако е така, можеш да заложиш цялото си имане, че тя моментално е заверила прехвърлянето… а датите ще покажат, че аз съм й прехвърлил акциите си в деня, когато се сгодихме — ами да, съобщението за годежа излезе в „Дезърт Херълд“, — докато ти си прехвърлил акциите си, когато вече си ми връзвал кънките и тя ме заряза. И всичко това е в архивите! Може би някой съдия наистина ще ми повярва, Майлс. Как мислиш, а?

Гепих ги, гепих ги! По изписания върху лицата им смут разбрах, че се бях натъкнал на единственото обстоятелство, което никак не можеха да обяснят и което аз никога не биваше да науча. Значи ги притиснах в ъгъла… и тогава ми хрумна още една щуротия. Щуротия ли? Не, беше си съвсем логично.

— Колко акции, Бел? Колкото измъкна от мен, само за да се „сгодиш“? Ти направи за него повече; би трябвало да получиш и повече. — Млъкнах изведнъж. — Един момент… вижда ми се странно, че Бел е дошла тук, само да си поговори с мен, след като никак не обича да пътува. Може би въобще не си била толкова път; може би си била тук през цялото време? Вие двамата да не сте се събрали вече? Или би трябвало да кажа „сгодили“? Или… сте вече женени? — Замислих се над това. — Басирам се, че сте. Майлс, ти не си толкова отвеян като мен; мога да заложа и последната си риза, че ти никога, ама никога, не би прехвърлил акции на Бел само срещу голо обещание за брак. Но би могъл да го направиш като сватбен подарък — стига да запазваш правото си на глас върху тях. Не си прави труда да ми отговаряш, утре ще започна да ровя за фактите. Тези данни също ще ги има в регистрите.

Майлс погледна Бел и рече:

— Не си губи времето. Запознай се с мисис Джентри.

— Така ли? Моите поздравления — и за двама ви. Вие си подхождате един на друг. А сега за моя пакет акции. След като мисис Джентри очевидно не може да се омъжи за мен…

— Не ставай глупак, Дан. Лесно ще оборя твоята смехотворна теория. Преотстъпих акции на Бел досущ като теб. По същата причина — за свършена за фирмата работа. Както сам казваш, всичко това е в архивите. Бел и аз се оженихме само преди седмица… но ако провериш в архивите, ще видиш, че акциите й са регистрирани доста преди това. Не можеш да свържеш двете събития. Не — тя е получила от двама ни акции, поради големите й заслуги към фирмата. Сетне, след като ти я зарязваш и след като напускаш фирмата, ние се женим.

Това ме препъна. Майлс бе прекалено хитър, за да ми поднесе лъжа, която лесно можех да опровергая. Но във всичко това имаше нещо фалшиво, още нещо, което ми убягваше.

— Кога и къде се оженихте?

— В съда в Санта Барбара, миналия четвъртък. Макар че това не ти влиза в работата.

— Може би — не. А кога е прехвърлен пакетът ти с акции?

— Не помня точно. Провери сам, ако искаш да разбереш.

По дяволите, просто не ми звучеше вярно това, че й е прехвърлил акции, преди тя да се омъжи за него. Аз можех да се подлъжа от такъв фокус; но това изобщо не бе характерно за него.

— Чудя се, Майлс, ако наема детектив и той се поразрови, дали няма да открие, че вие двамата сте се оженили доста по-отдавна? Може би в Юма? Или в Лас Вегас? Или сте прескочили до Рино онзи път, когато двамата пътувахте на север да оправяте данъците? Може би ще излезе, че регистрирацията на този брак предхожда датите на прехвърлянето на акциите ми и на мнимото преотстъпване на патентите ми на фирмата? М-м?

Майлс не се поддаде; дори и не погледна Бел. Що се отнася до нея, то изписаната върху лицето й омраза не би могла да се увеличи дори и след един такъв удар напосоки. Но това ми се виждаше логично и реших да следвам интуицията си докрай.

— Дан, бях търпелив и се постарах да се разбера с теб — рече безизразно Майлс. — Единственото, което получих в замяна, са хули. Затова мисля, че е време да си вървиш. Инак можеш да бъдеш адски сигурен, че ще те изхвърля — теб и въшливия ти котарак!

— Оле! — отвърнах аз. — Това са първите мъжки приказки, които изрече тази вечер. Но не наричай Пийт „въшлив“. Той разбира английски и нищо чудно да ти отхапе това-онова. Добре, бивши приятелю, тръгвам си… но искам да тегля една последна реч, съвсем кратичка. Може би това ще са последните думи, които ще чуете от мен. Става ли?

— Ами… добре. Само че наистина бъди кратък.

Бел рече бързешком:

— Майлс, искам да говоря с теб.

Той й направи знак с ръка да замълчи, без дори да я погледне.

— Давай. И бъди кратък.

Обърнах се към Бел.

— Може би няма да искаш да чуеш това, което ще кажа, Бел. Предлагам ти да излезеш.

Тя, разбира се, остана. Аз и затова й предложих — исках да съм сигурен, че ще остане. Обърнах се отново към него.

— Майлс, аз не съм ти чак толкова ядосан. Нещата, които един мъж е готов да направи заради една жена-измамничка, са направо невероятни. Щом Самсон и Марк Антоний са били уязвими, защо трябва да очаквам ти да си имунизиран? Честно казано, вместо да ти се сърдя, би трябвало да съм ти благодарен. И предполагам, че е така, поне мъничко. Знам също, че те и съжалявам. — Погледнах към Бел. — Тя е вече твоя и сега е изцяло твой проблем… а всичко това на мен ми струва известна сума пари и временно разстройство на душевния ми покой. Но какво ще ти струва тя на теб? Тя ме изигра, тя дори е успяла да убеди теб, моя доверен приятел, да ме измамиш… та кой ли ден тя ще се сдуши с някое ново зверче и ще почне да мами и теб? Следващата седмица? Следващия месец? След година? Тъй както вълкът се връща там, където е изял агнето…

— Майлс! — изпищя Бел.

Майлс рече заплашително:

— Разкарай се!

Знаех, че говори сериозно. Затова станах.

— Тъкмо си тръгвахме. Жал ми е за теб, стари приятелю. Ние и двамата допуснахме една първоначална грешка и вината бе колкото моя, толкова и твоя. Но сега ти ще трябва да плащаш за нея сам. А твърде жалко… защото това бе една толкова невинна грешка.

Любопитството надделя у него.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да се запитаме защо една жена, толкова умна, красива и компетентна, изяви желание да работи при нас за заплатата на секретарка-машинописка. Ако бяхме взели отпечатъците й — така, както постъпват в големите фирми — и ги бяхме пратили за рутинна проверка, може би нямаше да я вземем на работа… и щяхме да сме още съдружници.

Отново в целта! Майлс неочаквано се вторачи в жена си и тя изглеждаше като — е, „заклещен в ъгъла плъх“ не е точната фраза; плъховете нямат формите на Бел.

Вече не можех да си тръгна и да оставя нещата така; просто трябваше да ги довърша; приближих до нея и рекох:

— Е, Бел? Ако взема тази висока чаша пред теб и проверя отпечатъците, какво ще открия? Снимки с надпис „Търси се“, разлепени из пощите? Голяма измамница? Или полигамия? Омъжвала си се за разни леваци да им свиеш паричките, а? Майлс законен сърпуг ли ти е?

Посегнах и взех чашата. Бел я изби от ръката ми.

А Майлс ми кресна.

Сега вече прекалих с изнасилването на късмета си. Бях постъпил глупаво, като влязох в клетката на опасни животни без всякакво оръжие, а после пък забравих първото правило на звероукротителя — обърнах се гърбом. Когато Майлс изкрещя, аз се обърнах към него. Бел посегна към чантичката си… и помня как си помислих, че едва ли бе най-подходящият момент да запали цигара.

После усетих убождането на иглата.

Спомням си единственото, което почувствах, когато ми се подгънаха коленете и започнах да се свличам на килима: пълното ми учудване, че Бел е способна на такова нещо. Защото, ако си туря ръка на сърцето, аз все още й вярвах.