Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (9)

9.

Можех да спестя време и да наема такси, което да ме хвърли до Ривърсайд, но бях ограничен от недостига на средства. Живеех в Западен Холивуд и най-близката банка, отворена денонощно, бе на Големия кръг на магистралите. Затова първо се спуснах по тях и отидох в банката да изтегля пари. Едно от нововъведенията, които дотогава не бях оценил, бе въвеждането на всеобщата чекова система; при наличието на единна кибернетична мрежа, чрез която да се извършат всички проверки, и с изотопното кодиране на чековата си книжка можех да тегля пари в брой и там, толкова бързо, колкото и в моята си банка, която се намираше в зданието срещу „Наето момиче инк.“

Сетне хванах експреса за Ривърсайд. Когато стигнах до обителта, вече съмваше.

Там нямаше никой, освен дежурния и жена му — нощната сестра. Боя се, че не им направих много добро впечатление. Не бях се бръснал цял ден, погледът ми блуждаеше, навярно лъхах на бира, а и не бях си подготвил правдоподобна лъжа.

Въпреки това мисис Ларигън, нощната сестра, прояви съчувствие и желание да помогне. Извади снимка от някаква папка и попита:

— Това ли е вашата братовчедка, мистър Дейвис?

Беше Рики. Нямаше никакво съмнение, че бе Рики!

Е, не бе оная Рики, която познавах, защото не бе малко момиченце, а зряла жена, около двайсетгодишна или малко отгоре, с прическа на дама и с много красиво лице. Усмихваше се.

Очите й обаче не се бяха променили, а онези никога неостаряващи самодивски черти на лицето й, които я правеха толкова сладка като дете, не се бяха изгубили. Да, лицето бе зряло, с оформени черти, разхубавено, но си бе всъщност същото и човек не можеше да го сбърка.

Стереоизображението се размаза, тъй като очите ми се насълзиха.

— Да — успях да изрека задавено. — Да. Това е Рики.

— Нанси, не биваше да му я показваш — обади се мистър Ларигън.

— Уф, Франк, какво може да навреди едно показване на снимка?

— Знаеш какви са правилата. — Обърна се към мен. — Мистър, както ви казах и по телефона, не даваме информация за клиентите си. Елате пак в десет часа, когато започва работа администрацията.

— Или елате в осем — добави жена му. — Д-р Бърнстейн вече ще е дошъл.

— Чакай, Нанси, замълчи. Щом иска да получи информация, този човек трябва да се срещне с директора. На Бърнстейн му е толкова работа да отговаря на въпроси, колкото и на нас. Освен това, тя дори не бе пациентка на Бърнстейн.

— Ханк, ти си дребнав. Вие, мъжете, обичате правилата заради самите правила. Ако той бърза да се срещне с нея, в десет вече може да бъде в Броули. — Обърна се към мен. — Върнете се в осем. Така е най-добре. Мъжът ми и аз не можем да ви кажем нищо повече.

— А защо споменахте Броули? Тя за Броули ли замина?

Сигурен бях, че щеше да ми каже повече, ако мъжът й не бе там. Поколеба се, придоби строго изражение.

— Срещнете се с д-р Бърнстейн. Ако не сте закусили, малко по-надолу по улицата има много добро заведение.

И така, отидох в „много доброто заведение“ (така се и оказа) и хапнах, взех си туба „Обезбрадител“ от автомат в тоалетната, а от друг автомат — нова риза и изхвърлих онази, с която бях дотогава. Като се върнах, вече изглеждах много по-почтено.

Но Ларигън сигурно бе пошепнал на ухото на д-р Бърнстейн за появата ми. Беше млад човек, добре обучен; възприе спрямо мен твърда линия.

— Мистър Дейвис, вие твърдите, че сам сте от Спалите. И сигурно знаете, че има престъпници, които си вадят прехраната, като се възползват от лековерието и липсата на ориентация у скоро събудилите се. Повечето от Спалите притежават значителни състояния, всички се чувстват объркани в света, в който са се озовали, обикновено са самотни и малко поуплашени — чудесна предпоставка да се предоверят.

— Но единственото, което искам да узная, е само къде е отишла! Аз съм неин братовчед. Предприех спането преди нея и не знам къде е възнамерявала да иде.

— Обикновено всички твърдят, че са роднини. — Той ме погледна по-внимателно. — Не съм ли ви виждал някъде?

— Много се съмнявам. Освен ако не сме се срещали из центъра на града. — Хората винаги си мислят, че са ме виждали; притежавам едно от дванайсетте стандартни лица, толкова лишено от уникалност, колкото и фъстък в чувал с фъстъци. — Докторе, защо не позвъните на д-р Албрехт в Соутел и не попитате за мен?

Той придоби замислено изражение.

— Елате пак и се срещнете с директора. Той може да позвъни в Соутел… или в полицията, както прецени.

Тръгнах си. И сигурно допуснах грешка. Вместо да се върна, да се срещна с директора и евентуално да получа точната информация, която ми бе необходима (с помощта на д-р Албрехт, който да гарантира за мен), взех такси и отидох право в Броули.

Изгубих три дни, докато уловя следите й в Броули. Да, тя бе живяла там, както и баба й; това го разбрах лесно. Но бабата бе умряла преди двайсет години и Рики бе предприела Спането. Населението на Броули е едва сто хиляди, в сравнение със седемте милиона на Голям Лос Анджелис; не представляваше проблем да се изровят архивите отпреди двайсет и четири години. Далеч по-трудно се оказа да се открие следа отпреди седмица. Аз търсех млада жена, която пътува сама, но сега установих, че е била с някого. Веднага се сетих обезпокоен за възползващите се от Спалите мошеници, за които Бърнстейн ме ограмоти, и се разбързах повече от всякога.

Проследих фалшива следа до Калексико, върнах се в Броули, започнах отначало, поех по нова следа и я гоних чак до Юма.

В Юма се отказах от преследването, защото узнах, че Рики се бе омъжила. Онова, което видях в регистъра на чиновника в градския съвет, ме потресе толкова силно, че изоставих всичко и взех самолет за Денвър, като спрях само да пусна картичка до Чък, в която му писах да изпразни бюрото ми и да опакова всички вещи в стаята ми.

* * *

Спрях в Денвър, колкото да отида до една фирма за доставка на зъботехнически материали. Не бях идвал в Денвър, откакто бе станал столица след Шестдневната война Майлс и аз бяхме отишли право в Калифорния — и градът ме порази. Ами да, не можах дори да намеря авеню „Колфакс“. Разбрах, че всички обекти, необходими на правителството, са били скрити под Скалистите планини. Независимо от това на повърхността бяха останали сумати непотребни постройки; градът изглеждаше по-пренаселен дори и от Голям Лос Анджелис.

В зъботехническата фирма купих десет килограма злато, изотоп 197, във формата на кабел, четиринайсти размер. Платих по 86,10 долара за кило, което определено бе много, тъй като златото за инженерни нужди вървеше по около 70 долара; тази сделка нарани смъртоносно единствената ми хилядадоларова банкнота. Но инженерното злато се продаваше или като сплав, каквато не се намира в природата, или с примеси от изотопи 196 и 198, в зависимост от това за какво ще го използваш. За моите цели ми трябваше злато, което да не се отличава от онова, добивано от естествена руда, а и не исках такова злато, което да ми прогори гащите; след свръхдозата, получена в Сандия, изпитвах здравословен респект към радиационното облъчване.

Навих жицата около кръста си и отидох в Боулдър. Десет килограма са колкото една добре натъпкана чанта за уикенда, а заемат място приблизително колкото литрова кутия мляко. Но във вид на кабел транспортирането му ми създаваше повече трудности, отколкото ако бе във формата на кюлче; не го препоръчвам като колан. И все пак по-трудно щеше да ми е да го нося, ако бе на сачми, а и така си бе винаги с мен.

Д-р Туичъл още живееше там, макар и вече да не работеше; бе почетен професор и прекарваше голяма част от времето си в бара на факултетския клуб. Изгубих четири дни, докато го спипам в друг бар, тъй като факултетският клуб бе недостъпен за чуждоземци като мен. Но когато го намерих, се оказа съвсем лесна работа да го почерпя.

Той бе фигура, излязла сякаш от древногръцка трагедия, искам да кажа, велик мъж — много велик мъж — превърнат в развалина. Би трябвало да се постави някъде при Айнщайн, Бор и Нютон; а както се оказа, само неколцина специалисти в теорията на полето бяха наистина наясно със значимостта на труда му. Но в момента, когато се запознах с него, блестящият му ум бе вкиснат от разочарование, замъглен от възрастта и напоен с алкохол. Беше все едно, че посещаваш развалините на великолепен някога храм, след като покривът му е паднал, колоните са се срутили и целият е обрасъл в треволяк.

И въпреки това той бе по-напреднал в своята област, отколкото аз съм бил някога в моята. Достатъчно съм проницателен, за да оценя един гений, още щом го срещна.

Първия път, когато го видях, той вдигна глава, погледна ме право в очите и рече:

— Пак ли ти?

— Сър?

— Беше един от студентите ми, нали?

— Съвсем не, сър, никога не съм имал тази чест. — Обикновено, когато хората си мислят, че са ме виждали, не им обръщам внимание; този път реших да се възползвам от това, стига да съумея. — Навярно ме вземате за братовчед ми, випуск 86-а. Той е учил някога при вас.

— Възможно е. Каква бе темата на дипломната му работа?

— Наложи се да напусне без да защити, сър. Но беше голям ваш почитател. Никога не пропускаше да спомене, че е бил ваш студент.

Не е възможно да се смразиш с една майка, като й кажеш, че детето й е хубаво. Д-р Туичъл ме покани да седна и ме остави да го почерпя. Голямата слабост на величествената стара развалина се криеше в професионалната му суета. Бях оползотворил четирите дни в очакване на възможността да го спипам, като запаметих всичко, което можах да намеря за него в университетската библиотека; затова знаех трудовете, които бе написал, къде ги бе публикувал, с какви научни титли бе удостоен, какви книги бе издал. Опитах се да прочета една от последните, но затънах още на девета страница, макар че се поориентирах малко в професионалния им жаргон.

Дадох му да разбере, че самият аз съм почитател на науката; и сега събирам материал за една книга: „Невъзпетите гении“.

— И за какво ще е тя?

Свенливо си признах, че ще е уместно да включа в книгата популярно изложение на живота и трудовете му… стига да се съгласи да се откаже за малко от добре известния си навик да отбягва публичността. Бих могъл да събера голяма част от материала си лично от него, разбира се.

Той реши, че това са празни приказки и не прие предложението ми. Но аз изтъкнах, че това е негов дълг пред потомството и той се съгласи да си помисли. На следващия ден д-р Туичъл просто предложи да напиша биографията му — не само една глава, а цяла книга. Оттам насетне той говори и говори, а аз си водех бележки… истински бележки; не се осмелявах да го будалкам и да манкирам, тъй като понякога ме караше да ги прочета.

Никога обаче не спомена за пътуване във времето.

Най-накрая рекох:

— Докторе, вярно ли е, че ако не е бил някакъв полковник, придаден към университета, сто на сто сте щели да получите Нобелова награда?

Той руга в продължение на три минути във великолепен стил.

— Кой ти каза за това?

— Ами, докторе, когато правех едно проучване в министерството на отбраната — нали ви споменах за това?

— Не.

— Е, тогава именно един млад доктор на науките ми разказа цялата история; той работеше в друг сектор. Бил чел донесението на полковника и ме увери, че днес бихте били най-известната фигура във физиката… ако ви бяха позволили да публикувате труда си.

— Хм! Това поне е вярно.

— Но разбрах, че трудът ви бил засекретен… по заповед на този полковник, как му беше името, Плъшботъм…

— Тръшботъм, Тръшботъм, сър. Дебел, слабоумен, надут, готов да ближе задници глупак, който не би могъл да си намери и шапката, ако не е закована на тиквата му. Което и би трябвало да му направят.

— Толкова жалко, сър.

— Кое е жалко, сър? Че Тръшботъм бе глупак ли? Това е работа на природата, не е мое дело.

— Жалко е, че светът ще бъде лишен от тази история. Доколкото разбирам, не ви е разрешено да говорите за нея.

— Кой ви каза такова нещо? Говоря си каквото си поискам!

— Така подразбрах, сър… от моя приятел в министерството на отбраната.

— Х-р-р-х-м!

Това бе всичкото, което успях да измъкна от него онази вечер. Потрябва му цяла седмица, докато се реши да ми покаже лабораторията си.

По-голямата част от сградата сега бе поверена на други учени, но лабораторията му бе непокътната, макар и вече да не я използваше; позовавайки се на секретния й статус, той не позволяваше на никой да я докосне дори, нито пък да демонтират апаратурата. Когато ме пусна в нея, вътре миришеше на неотваряна от години гробница.

Той бе ударил достатъчно питиета, за да не дава и пет пари за ставащото, но не чак толкова много, че да се клатушка. Доста бе издържлив на пиене. Изнесе ми лекция за математиката на теорията на времето и темпоралното изместване (не го наричаше пътуване във времето), но ме предупреди да не си водя бележки. А и това не би ми помогнало, защото започна обосновката си с „Ето защо е очевидно, че…“ и оттам нататък навлезе в материя, която бе ясна само на него, на Господ и на никой друг.

Когато понамали малко темпото, попитах:

— Узнах от приятеля си, че не сте успели единствено да калибровате машината. Че не можете да предвидите величината на темпоралното изместване.

— Какво? Глупости на търкалета! Млади човече, ако не можеш да измериш дадено нещо, това вече не е наука. — Пеняви се известно време, пухтя като кипнал чайник, но продължи: — Ето. Сега ще ти покажа. — Обърна се и започна да наглася апаратурата. Единственото, което се виждаше от нея, бе онова, което наричаше „сцена на темпоралната траектория“: просто една ниска платформа в клетка, както и пулт за управление, който навярно обслужваше камера за ниско налягане. Бях почти сигурен, че ще разбера как да задействам пулта, ако ме оставят насаме да проуча приборите, но ми бе наредено рязко да стоя настрани от тях. Видях осемпистов рекордер „Браун“, няколко свръхмощни, задействани със соленоиди ключове, както и още десетина също тъй познати компоненти, но това не означава нищо, ако човек не разполага със схеми на веригите. Обърна се към мен и попита:

— Имаш ли у себе си дребни?

Бръкнах и извадих цяла шепа. Той разгледа монетите и избра две от по пет додара, чисто нови — красивите пластмасови шестограми бяха пуснати едва тази година. Бих предпочел да вземе половин петарки, тъй като вече излизах на червено.

— Имаш ли нож?

— Да, сър.

— Издраскай инициалите си на всяка от тези.

Направих го. След това той ги постави една до друга на „сцената“.

— Отбележи си точното време.

Нагласих изместването точно на една седмица плюс минус шест секунди.

Погледнах часовника си. Д-р Туичъл започна да брои:

— Пет… четири… три… две… едно… сега.

Отместих поглед от часовника. Монетите бяха изчезнали. Нямаше нужда да се преструвам на облещен. Чък ми бе разказвал за подобни демонстрации — но да го видиш с очите си е друго нещо. Д-р Туичъл рече живо:

— Ще се върнем тук точно след седмица и ще чакаме една от монетите да се появи. А що се отнася до другата — нали ги видя и двете на сцената? Нали ги сложи там сам?

— Да, сър.

— Аз къде бях застанал?

— На пулта за управление, сър.

Намираше се поне на пет метра от клетката около сцената и не бе я приближавал оттогава насам.

— Много добре. Ела тук. — Направих го и той бръкна в джоба си. — Ето една от монетите ти. Другата ще си я получиш след седмица.

Подаде ми зелената петдоларова монета; върху й бяха издраскани инициалите ми.

Не казах нищо, тъй като не говоря много добре, когато долната ми челюст е увиснала.

— Твоите забележки от миналата седмица ме обезпокоиха — продължи той. — Затова дойдох тук в сряда, нещо, което не бях правил… е, повече от година. Намерих тази монета на сцената и разбрах, че ми се е наложило… ще ми се наложи… да използвам отново апаратурата. Чак тази вечер реших да ти я демонстрирам.

Погледнах монетата, претеглих я на дланта си.

— Тя е била в джоба ви, когато дойдохме тук тази вечер?

— Разбира се.

— Но как може да е по едно и също време и във вашия, и в моя джоб?

— Добри Боже, човече, нямаш ли очи да гледаш? И мозък, за да мислиш? Не можеш ли да схванеш един прост факт, само защото е извън тъпото ти съществование? Ти я носеше в джоба си тази вечер — а ние я върнахме в миналата седмица. Нали видя? Аз я намерих тук преди няколко дни. Сложих я в джоба си. Същата монета… или, ако трябва да бъдем по-точни, по-късен сегмент от временно-пространствената й структура, по-износена с една седмица, малко поочукана с една седмица, но един неграмотник би я нарекъл „същата“. Макар да е толкова идентична, колкото едно бебе е идентично с човека, в който се превръща с израстването си.

Погледнах я.

— Докторе… върнете ме една седмица назад.

Той ме изгледа начумерено.

— Абсолютно невъзможно!

— Но защо? Няма ли да сработи и с хора?

— А? Естествено, че действа и с хора.

— Тогава защо не? Не се боя. И помислете си само какво хубаво ще е за книгата… ако мога да свидетелствам със собствения си опит, че Туичъловото темпорално изместване наистина действа.

— Можеш да свидетелстваш от личен опит. Току-що го видя.

— Да — изрекох бавно, — но няма да ми повярват. Тая работа с монетите… аз я видях и повярвах. Но всеки, който прочете материала ми, ще заключи, че съм бил лековерен, че сте ме измамили с някой фокус.

— По дяволите, сър!

— Това ще си кажат хората. Няма да са в състояние да повярват, че всъщност наистина съм видял онова, за което пиша. Но ако ме върнете назад във времето с една седмица, тогава ще мога да пиша за собствените си изживявания…

— Седни. Чуй ме. — Той самият седна и за мен нямаше място, но изглежда изобщо не забеляза това. — Много отдавна аз наистина експериментирах с хора. И поради тази причина съм твърдо решен никога да не го правя отново.

— Защо? Нима това ги уби?

— Какво? Не говори глупости. — Изгледа ме остро и додаде: — Това не бива да го включваш в книгата.

— Както искате, сър.

— Няколко по-незначителни опита показаха, че живите същества могат да понесат безвредно темпоралното изместване. Доверих се на един колега — млад учен, който преподаваше чертане във факултета по архитектура. Наистина — повече инженер, отколкото учен, но ми харесваше. Този младеж — няма да ни навреди, ако ти кажа името му: Лионард Винсънт, — бе направо луд да опита… наистина да го направи; искаше да предприеме голямо изместване, петстотин години. Проявих слабост. И му позволих.

— И какво стана?

— Откъде да знам? Това се петстотин години, човече! Няма да съм жив да разбера.

— Но мислите, че той е с петстотин години напред в бъдещето?

— Или в миналото. Може да е попаднал в петнайсти век. Или в двайсет и петия. Възможностите са приблизително равни. Всичко е базирано на симетрични уравнения. Понякога си мисля… но не, това е просто съвпадение на имената.

Не попитах какво има предвид, защото и аз изведнъж осъзнах приликата в имената и косата ми настръхна. Сетне прогоних тази мисъл от главата си; имах си други проблеми. Освен това възможно бе и случайно съвпадение — човек не можеше да прескочи от Колорадо до Италия, не и в петнайсети век.

— Реших обаче повече да не се поддавам на изкушения. Това не е наука, щом отсъстват резултатите от опита. Ако е бил изместен в бъдещето, добре. Но ако е бил изместен в миналото… тогава е възможно да съм пратил приятеля си да бъде убит от някакви диваци. Или — изяден от диви животни.

Или си го превърнал във „Велик Бял Бог“^[1], казах си. Но запазих тази мисъл за себе си.

— Но при мен не е необходимо да прибегнете до толкова далечно изместване.

— Хайде повече да не говорим за това, ако обичаш, сър.

— Както искате, докторе. — Но не можех да се откажа. — Ъ-ъ-ъ, мога ли да направя едно предложение?

— Говори.

— Можем да постигнем почти същия резултат чрез репетиция.

— Какво искаш да кажеш?

— Една суха тренировка, като всичко бъде направено досущ така, както при изместване на живо същество — аз ще играя неговата роля. Ще извършим всичко съвсем точно, сякаш ще ме изместите, до мига, в който трябва да натиснете копчето. Тогава ще се ориентирам напълно в процедурата… която засега не ми е достатъчно ясна.

Той помърмори малко, но наистина му се искаше да демонстрира играчката си. Претегли ме и сложи настрани тежестите, равни точно на моите около осемдесет кила.

— Това е същата теглилка, която използвах и за горкия Винсънт.

Двамата пренесохме тежестите и ги сложихме в единия край на сцената.

— Какво темпорално изместване да заложим? — попита той. — Ти си режисьор-постановчик на това шоу.

— Ъ-ъ-ъ, нали казахте, че времевата скала може да се нагласи съвсем точно?

— Така е. Нима се съмняваш?

— О, не, не. Ами, чакайте да видим… какво ще кажете за трийсет и една години, три седмици, един ден, седем часа, тринайсет минути и двайсет и пет секунди?

— Кофти шега, сър. Когато казах „точност“, имах предвид точност над една стохилядна. Нямам възможност да калибровам апаратурата до една деветмилионна.

— Разбирате ли сега, докторе, колко е важна репетицията за мен, след като знам толкова малко за всичко това? Е, тогава можем да се спрем на трийсет и една години и три седмици. Или и това е прекалено трудно?

— Съвсем не. Максималната грешка няма да надхвърли два часа. — Нагласи машината. — Можеш да заемеш мястото си на сцената.

— Това ли бе всичко?

— Да. Всичко, освен енергията. Не бих могъл да извърша изместването със стандартния волтаж, който използвах за онези монети одеве. Но тъй като няма да го направим наистина, това няма значение.

Изглеждах разочарован. И не го криех.

— Значи тогава не разполагате с всичко необходимо, за да осъществите такова изместване? И говорите само теоретично?

— Дявол го взел, сър. Не говорех теоретично.

— Но след като не разполагате с необходимата енергия…

— Мога да я получа, ако настояваш. Почакай.

Отиде в ъгъла на лабораторията и вдигна слушалката на телефона. Апаратът сигурно е бил поставен, когато лабораторията е била нова; не бях виждал такъв, откак се бях събудил. Последва оживен разговор с ръководителя на университетската електроцентрала, който бе нощна смяна. Д-р Туичъл не разчиташе единствено на ругатните; можеше да ги избегне изцяло и пак да бъде по-язвителен от всеки майстор в тая област, като използваше най-обикновени слова.

— Изобщо не ме интересува мнението ти, мой човек. Прочети си инструкциите. Имам право на всички средства. Мога да получа всичко, което пожелая и когато го пожелая. Искаш ли утре в десет да се видим при ректора и той да ти прочете правата ми? А? А, значи си можел и да четеш? А можеш ли и да пишеш? Или преувеличих талантите ти? Тогава си запиши: „Извънредно аварийно захранване на мемориалната лаборатория «Търнтън» точно след осем минути.“ Повтори.

Остави слушалката.

— Какви хора!

Върна се при пулта, направи някои промени и зачака. Дори и от мястото ми в клетката можех да видя как реагираха дългите стрелки на три групи циферблати, светна и червена лампичка най-отгоре на пулта.

— Захранване — обяви той.

— И какво ще стане оттук нататък?

— Нищо.

— Точно това си и помислих.

— Какво искаш да кажеш?

— Онова, което казах. Че нищо няма да стане.

— Боя се, че пак не те разбирам. Надявам се, че не те разбирам. Няма да се случи нищо, докато не натисна ей това главно копче. А ако го направя, ще бъдеш изместен точно с трийсет и една години и три седмици.

— Аз все пак твърдя, че няма да се случи нищо.

Лицето му помрачня.

— Струва си ме, сър, че думите ти са преднамерено оскърбителни.

— Наричайте го както щете, докторе, но аз дойдох тук, за да проверя истинността на един забележителен слух. Е, проверих я. Видях един пулт за управление с много готини лампички; изглежда като уред на някой луд учен или кадър от някакъв филм. Видях един елементарен панаирджийски трик с монети. Не е нищо особено между другото, след като вие избрахте монетите и ми казахте как да ги маркирам; всеки салонен фокусник би се справил и по-добре. Наслушах се на евтини приказки. Онова, което твърдите, че сте изобретил, е невъзможно. Между другото, и в министерството го знаят. Докладът ви не е бил скрит; просто са го захвърлили в папката за шантави идеи. От време на време даже го вадят и го раздават да се чете — да става майтап.

Помислих си, че горкото старо момче ще получи удар. Но трябваше да го стимулирам чрез единствения рефлекс, който му бе останал — суетата му.

— Излезте от там, сър. Излезте. Ще ви напердаша едно хубаво. Ще ви напердаша с двете си ръце.

Яростта си бе налице, мисля, че би могъл дори да се справи, въпреки възрастта, теглото и физическото си състояние. Но му отвърнах:

— Не ме плаши, татенце. Онова фалшиво копче също не ме плаши. Хайде, натисни го.

Той ме погледна, сетне погледна и копчето, но не предприе нищо. Тутакси му се присмях:

— Мистификация, както твърдяха всички. Туич, ти си един надут, дърт измамник, едно чучело. Полковник Тръшботъм е бил прав.

Това свърши работа.