Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (5)

5.

Оплаквах се на бармана за климатика — бе включен на висока степен и всички щяхме да настинем.

— Няма значение — увери ме той. — Няма да усетиш нищо, докато спиш. Спиш… спиш… Удоволствието от вечерта, красивият сън.

Имаше лицето на Бел.

— Какво ще кажеш за едно топло питие? — поисках да узная аз. — Един коктейл „Том и Джери“^[1]? Или един топъл „Скитник“?

— Ти си скитник! — отвърна докторът. — Да спи му се приискало: избийте този „скитник“ от главата му!

Опитах се да обгърна с крака бронзовия прът до плота, за да им попреча. Но този бар нямаше бронзов прът, което ми се видя необичайно, а пък аз лежах по гръб, което бе още по-необичайно, освен ако не бяха въвели легла за обслужване на хора без стъпала. Нямах стъпала, тогава как бих могъл да ги обвия около бронзовия прът? Нямах и ръце.

— Виж, коте, нямам ръце!

Пийт седеше на гърдите ми и виеше.

Отново бях на военно обучение… трябва да бе в по-напредналата му фаза, защото се намирах в базата Хейл и изпълнявахме едно от онези тъпи упражнения, в които ти натъпкват сняг във врата, за да направят от теб мъж. Трябваше да изкача най-високата шибана планина в Колорадо, тя бе цялата заледена, а аз нямах стъпала. Въпреки това носех най-голямата раница, която някога сте виждали — спомням си, че се опитваха да докажат, че войниците могат да се използват вместо товарни мулета и избраха мен, защото не бях важен и можеха да ме пожертват. Нямаше изобщо да успея, ако малката Рики не бе застанала зад мен да ме бута нагоре.

Старши сержантът се обърна към мен и лицето му, досущ като лицето на Бел, бе синкаво от ярост.

— Хайде, ей ти! Не мога да си позволя да те чакам. Не ме интересува дали ще успееш или не… но няма да заспиш, преди да изпълниш задачата си.

Моите липсващи крака отказваха да ме отнесат по-надалеч, паднах в снега, той бе ледено-горещ и аз заспах, докато малката Рики плачеше и ме молеше да не заспивам. Но трябваше да заспя.

Събудих се в леглото, редом с Бел. Тя ме раздрусваше и ми говореше:

— Събуди се, Дан! Не мога да те чакам цели трийсет години; едно момиче трябва да мисли за бъдещето си.

Опитах се да се изправя и да й подам торбите със злато, които държах под леглото, но нея я нямаше… едно „Наето момиче“ с нейното лице взе златото, постави го на подноса си и излезе бързешком от стаята. Опитах се да го настигна, но нямах крака, нямах изобщо тяло — това открих.

— Нямам си тяло и никой не го е еня за мен…

Светът се състоеше от старши сержанти и работа… тъй че какво значение има къде ще работиш и как? Оставих ги отново да ми навлекат коланите и продължих да се катеря по ледената планина. Бе цялата бяла и красиво заоблена, а ако можех да достигна розовеещия връх, щяха да ме оставят да заспя, а аз тъкмо от това се нуждаех. Но не успях… без ръце, без крака, без нищо.

В планината лумтеше горски огън. Снегът не се топеше, но усещах как топлината се носи на вълни, как ме залива, докато продължавах да се боря. Старши сержантът се бе надвесил над мен и повтаряше:

— Събуди се… събуди се… събуди се.

 

 

Той ме събуди, само за да ми нареди отново да заспя. Не помня какво точно стана след това. По едно време бях върху някаква маса, която вибрираше под мен, имаше светлини и някаква змиевидна апаратура, както и много народ. Но когато се събудих напълно, вече лежах в болнично легло и се чувствах добре, ако изключим онова апатично чувство, че се рееш — същото човек изпитва, след като е бил на турска баня. Отново имах крака и ръце. Но никой не искаше да разговаря с мен и всеки път, когато се опитвах да задам въпрос, една сестра ми пъхаше нещо в устата. Доста ме и масажираха.

После една сутрин се почувствах добре и станах от леглото още щом се събудих. Само малко ми се виеше свят и толкоз. Знаех кой съм, знаех как бях попаднал там, знаех, че всичко останало е било сънища.

Знаех и кой ме бе натикал вътре. Ако Бел ми е дала заповед да забравя нейните мошеничества, докато съм бил дрогиран, или заповедта не е била приета, или трийсетте години студено спане бяха унищожили хипнотичния ефект. Някои подробности не си ги спомнях ясно, но помнех как ме бяха измамили.

Не им се сърдех много-много за това. Вярно, то се бе случило едва „вчера“, тъй като вчерашният ден бе денят, отделен само с едно спане от днешния — но сънят бе продължил трийсет години. Чувството ми не беше точно определено, тъй като бе изцяло субективно, но докато паметта ми бе достатъчно силна за случилото се „вчера“, то отношението ми към тези събития е някак си отчуждено. Нали сте виждали мултиплицираните изображения на телевизора си: как пичърът обикаля базите, а същевременно образът му остава като призрак, наложен върху картината на цялото бейзболно игрище? Е, нещо подобно е… моите съзнателни спомени бяха като картина в близък план; а емоционалната ми реакция бе към нещо отминало отдавна и много далечно.

Възнамерявах наистина да намеря Бел и Майлс и да ги накълцам за храна на котките, но нямаше нужда да бързам. Можех да го направя и следващата година — точно сега изпитвах силно желание да хвърля едно око на 2000-а.

Та, като се сетих за котешка храна, къде бе Пийт? Трябва да е някъде наоколо… освен ако горкичият нещастник не е издържал Спането.

Тогава — чак тогава — си спомних, че внимателно подготвеният ми план да взема и Пийт се бе провалил.

Извадих Бел и Майлс от лавицата с надпис „Да почака“ и ги сложих на лавицата „Неотложни задачи“. Ще се опитват да убиват котарака ми, а?

Те бяха постъпили с Пийт още по-лошо, отколкото да го убият; бяха го прогонили… да свърши дните си като кръстосва задни дворове в търсене на огризки, докато ребрата му почнат да се броят, а чаровната му натура не бъде опорочена от недоверие към двукраките зверове.

Оставили са го да умре — защото той естествено вече бе умрял — оставили са го да умре с мисълта, че аз съм го изоставил.

Е, за това ще си платят… ако са още живи. О, как се надявах да са живи — направо не мога да ви опиша!

Осъзнах, че се бях изправил до леглото си, стиснал таблата му, за да не изгубя равновесие, и че бях облечен само с пижама. Огледах се да повикам някого. Болничните стаи не бяха се променили особено. Нямаше прозорец и не можех да разбера откъде идва светлината; леглото бе високо и тясно, каквито болничните легла са били винаги в паметта ми; но имаше признаци, че това легло е било проектирано за нещо повече от място за спане — между другите прибори под матрака имаше и някакви тръби, за които, предположих, че са част от механизирана подлога, а и нощното шкафче бе част от конструкцията на самото легло. При други обстоятелства тези машинарийки сигурно щяха да привлекат интереса ми, но точно в този момент исках само да намеря крушовидния ключ, чрез който да повикам сестрата — трябваше да получа дрехите си.

Нямаше такъв ключ, но открих в какво бе трансформиран той: бутон върху шкафчето, което не бе съвсем като шкафче. Натиснах го, докато се опитвах да го открия, и светна екранче пред мястото, където би трябвало да се намира главата ми, ако лежах на леглото: ПОВИКВАНЕ. Почти моментално надписът изчезна, заменен от: ЕДИН МОМЕНТ, МОЛЯ.

Вратата много скоро се плъзна безшумно встрани и влезе сестрата. Сестрите също не се бяха променили много. Тази бе сравнително хубавка, имаше познатите маниери на сержант-строевак, носеше наперено малка шапчица върху косите си с цвят на орхидея и бе облечена в бяла униформа. Униформата бе с необичайна кройка — прикриваше едно и показваше друго по начин, доста по-различен, отколкото през 1970-а; но с женската мода винаги е така, влияе дори и на униформите. Тази обаче щеше да работи като сестра, независимо в коя година — това можеше да се отсъди по безпогрешните й маниери.

— Връщайте се в леглото!

— Къде са дрехите ми?

— Върнете се в леглото. Веднага!

Отвърнах разсъдително:

— Вижте, сестро, аз съм свободен гражданин, надхвърлил съм двайсет и една години и не съм престъпник. Няма нужда да се връщам в леглото и нямам намерение да го направя. Сега, ще ми покажете ли къде са дрехите ми или да изляза в този си вид да ги потърся сам?

Тя ме погледна, сетне се обърна неочаквано и излезе; вратата се отдръпна пред нея.

Но не искаше да се отвори пред мен. Още се опитвах да схвана чалъма й, почти сигурен, че щом един инженер я е измислил, то друг инженер ще може да разбере принципа й, когато тя отново се отвори и влезе някакъв мъж.

— Добро утро — рече той. — Аз съм доктор Албрехт.

Дрехите му ми се сториха нещо средно между официален костюм за неделна служба и одежди за пикник, но енергичните му маниери и уморените му очи определено издаваха професионализъм; повярвах му.

— Добро утро, докторе. Бих искал да получа дрехите си.

Той пристъпи само толкова, колкото да позволи на вратата да се плъзне зад гърба му, сетне бръкна в гънките на одеянието си и измъкна пакет цигари. Извади една, размаха я енергично във въздуха, мушна я в уста и дръпна; цигарата се бе самозапалила. Предложи ми пакета.

— Искате ли да попушите?

— Ъ-ъ-ъ, не, благодаря.

— Хайде, вземете. Няма да ви навреди.

Поклатих отрицателно глава. Винаги съм работил с димяща до себе си цигара; за напредъка в работата ми можеше да се съди по препълнените пепелници и изгореното върху чертожната ми маса. Сега обаче при вида на тютюневия дим се почувствах малко слаб и се почудих дали не бях изгубил никотиновата си привичка някъде из проспаните години.

— Благодаря все пак.

— Добре. Мистър Дейвис, аз съм тук от шест години. Специалист съм по хипнология, възкресяване и прочее науки. Тук и на други места съм помогнал на осем хиляди седемдесет и трима пациента да се върнат от хипотермията към обикновения живот, вие сте номер осем хиляди седемдесет и четири. Виждал съм ги да вършат всякакви необичайни неща, когато дойдат на себе си — странни за неспециалиста, не и за мен. Някои искат веднага да се върнат към съня и ми крещят защо ги държа будни. Някои наистина се връщат към съня и се налага да ги прехвърляме другаде. Трети плачат без да спрат, когато разберат, че са си купили еднопосочен билет и е прекалено късно да се върнат у дома в годината, от която са потеглили. А някои пък, като вас, настояват за дрехите си и искат да изтичат веднага на улицата.

— Е, и защо не? Нима съм затворник?

— Не сте. Ще получите дрехите си. Предполагам ще ги намерите малко демоде, но това си е ваш проблем. Но все пак, докато пратя да ви ги донесат, бихте ли ми казали каква е тази толкова ужасно спешна работа, която трябва да свършите точно в този момент… след като е могла да почака трийсет години? Толкова време сте прекарали в хипотермия — трийсет години. Наистина ли е спешно? Или може да се отложи за по-късно днес? Или дори за утре?

Понечих да изтърся, че трябва адски спешно да… но се спрях сконфузено.

— Може би не е чак толкова спешно.

— Тогава направете ми една услуга: върнете се в леглото, дайте ми възможност да ви прегледам, изяжте си закуската, а може би ще поискате и да поговорите с мен, преди да хукнете във всички посоки? Може би дори да съм в състояние да ви посъветвам в каква посока да хукнете.

— Ъ-ъ-ъ, добре, докторе. Извинете ме, че ви създавам неприятности.

Върнах се в леглото. Добре, че го направих — изведнъж се почувствах уморен и неуверен.

— Няма нищо. Да видите само какви случаи имаме. Налага се да ги сваляме от тавана. — Той оправи завивките около раменете ми, сетне се наведе над шкафчето, вградено към леглото. — Тук е д-р Албрехт. Изпратете в седемнайста санитар със закуска, ъ-ъ-ъ… меню четири минус.

Сетне се извърна към мен и рече:

— Обърнете се и вдигнете горнището на пижамата; искам достъп до гръдния ви кош. Докато ви преглеждам, можете да задавате въпроси. Ако желаете.

Замислих се, докато той ме ръчкаше в ребрата. Предполагам, че използваше стетоскоп, макар да изглеждаше като миниатюрно слухово апаратче. Не бяха подобрили обаче едно нещо в него; мембраната, която поставяше върху тялото ми бе студена и твърда — каквато е била винаги.

И какво да пита човек след трийсет години? Дали вече са стигнали звездите? Кой сега подготвя „Войната, която да сложи край на всички войни“? Дали бебета излизат от епруветка?

— Докторе, има ли още машини за пуканки във фоайетата на кината?

— Последният път, когато ходих, имаше. Но нямам много време за подобни удоволствия. Между другото, сега не му викат „кино“, а „изстисквачка“.

— Тъй ли? Защо?

— Идете и ще разберете. Но не забравяйте да завържете колана си; с някои кадри направо смилат аудиторията. Виждате ли, мистър Дейвис, ние се сблъскваме с един и същи проблем всеки ден и за нас той вече се е превърнал в рутинен. Разполагаме с речници за приспособяване за всяка отделна входна година, както и с исторически и културологични резюмета. Това е необходимо, защото дезориентацията на нашите клиенти от срещата с новата действителност може да доведе до потресение, независимо колко сме омекотили шока.

— Ъ-ъ-ъ, предполагам, че е така.

— Определено. Особено когато човек е пропуснал толкова много, като вас — трийсет години.

— Трийсет години ли е максимумът?

— И да, и не. Трийсет и пет години е най-дългият срок, с който сме се сблъсквали, тъй като първият ни клиент, е бил комерсиално поставен при ниски температури през декември 1965-а. Вие сте пациентът с най-дълъг сън, когото аз съживявам, Но имаме тук клиенти с договори за по век и половина. Не би трябвало да ви приемат за трийсет години, тъй като тогава не са имали необходимите познания. Рискували са живота ви. Извадили сте късмет.

— Наистина ли?

— Наистина. Обърнете се. — Той продължи да ме преглежда и добави: — Но като се има предвид онова, което сега знаем, би ми се искало да подготвя някого за скок от хиляда години, стига да има кой да ме финансира. Една година ще го държа за проверка при температурата, на която бяхте вие, сетне за една милисекунда ще го трясна на минус двеста градуса. Ще оживее. Така си мисля. Хайде да проверим рефлексите ви.

Тази работа с „трясването“ не ми се понрави. Д-р Албрехт продължи:

— Седнете и кръстосайте крака. Езиковият проблем няма да ви затрудни. Разбира се, аз се старая да използвам речника от 1970-а, мога с гордост да кажа, че съм в състояние да разговарям на езика на всяка от входните години на отделните си пациенти; научих ги под хипноза. Но и вие ще използвате съвременните идиоми най-много след седмица; всъщност това е само добавен, допълнителен речник.

Мислех си да му река, че поне четири пъти използва думи, които не се употребяваха през 1970-а, или поне не в този смисъл, но реших, че няма да е учтиво.

— Това е всичко засега — каза той. — Между другото, мисис Шулц се опитва да се свърже с вас.

— А?

— Не я ли познавате? Тя твърдеше, че е стара ваша приятелка.

— Шулц… — повторих аз. — Предполагам, че съм познавал няколко „мисис Шулц“, но единствената, за която се сещам сега, е учителката ми от четвърти клас. Но тя трябва да е починала отдавна.

— Може да е предприела Спането. Е, ще получите съобщението й, когато пожелаете. Аз ще ви подпиша документите за изписване. Но ако сте разумен, ще останете тук още няколко дни и ще се заемете с преориентацията си. Ще ви погледна пак по-късно. Както сте казвали някога — „Чао засега“. А, ето го и санитарят със закуската ви.

Реших, че бе по-добър лекар, отколкото лингвист. Но спрях моментално да разсъждавам за това, когато зърнах санитаря. Той се плъзна в стаята, внимателно избегна д-р Албрехт, който излизаше без изобщо да му обърне внимание и без да направи усилие да се предпази.

Дойде до мен, нагласи вградената масичка, завъртя я към мен, отвори я и подреди закуската ми.

— Да ви налея ли кафе?

— Да, моля.

Всъщност не исках да ми налива, предпочитах кафето да си остане топло за накрая. Но ми се щеше да видя как ще ми го налее.

Защото бях приятно изненадан… санитарят бе „Гъвкавия Франк“!

Не бе онзи тромав, събран от подръчни материали първи модел, който Майлс и Бел ми бяха откраднали, разбира се, че не. Този приличаше на първия „Франк“, колкото турбоавтомобилът прилича на първата каляска без коне. Но човек винаги може да познае собствената си работа. Аз бях създал базовия образец, а този бе плод на неизбежната техническа еволюция… Пра-правнукът на „Франк“, подобрен, излъскан, по-ефикасен — но от същата кръв.

— Това ли ще е всичко?

— Една минута.

Очевидно изрекох не което трябва, защото автоматът бръкна в себе си, извади твърд пластмасов лист и ми го подаде. Листът изглежда си остана свързан с неговия корпус чрез тънка, стоманена верижка. Погледнах и ето какво видях отпечатано:

ГЛАСОВ КОД: „Енергичния бобър“, модел XVII-а.

ВАЖНА ЗАБЕЛЕЖКА!!

Този обслужващ автомат НЕ РАЗБИРА човешка реч. Той няма разум, тъй като е само една машина. Но за ваше улеснение е конструиран така, че да може да изпълнява определен списък от устни команди. Той ще игнорира всичко казано в негово присъствие или (ако някоя фраза го задейства не напълно или го изправи пред неразрешима дилема) ще ви предложи този лист с инструкции. Моля, прочетете го внимателно.

Благодарим ви.

Автоинженерна корпорация „Аладин“, производител на „Енергичния бобър“, „Многоръкия Уили“, „Дан Чертожника“, „Строителя Бил“, „Градинаря“ и „Гледачката“. Проектанти по поръчка и консултанти по въпросите на автоматиката.

На вашите услуги!

На емблемата им беше изобразен Аладин, който потърква лампата си, за да се появи духът.

Под инструкцията бе изреден дълъг списък от прости команди: СПРИ, ВЪРВИ, ДА, НЕ, ПО-БАВНО, ПО-БЪРЗО, ЕЛА ТУК, ДОВЕДИ СЕСТРА и т.н. Имаше по-къс списък от задачи, характерни за болниците, като например да ти разтрие гърба, но включваше и някои, за които изобщо не бях чувал. Списъкът завършваше със следния текст: „Операциите от номер 87 до 242 могат да бъдат поръчвани само от болничния персонал и поради това командите не са изписани тук.“

Не бях снабдил първия „Гъвкав Франк“ с гласов код — при него трябваше да натискаш разни бутони върху пулта му за управление. Не че не се бях сетил, а защото анализаторът и телефонната връзка щяха да тежат много и да вдигнат цената му почти двойно. Реших, че ми се налага да поизуча някои нови неща за миниатюризацията и симплификацията, преди да мога да се заема отново с инженерна работа тук. Но направо изгарях от желание да започна; съдейки по „Енергичния бобър“, усещах, че щеше да е по-забавно от всякога — съществуваха сума ти нови възможности. Инженерната работа е изкуство на практичното и зависи повече от общото състояние на занаята, отколкото от отделния инженер. Когато идва времето да се строят железници — строиш железници, но не и по-рано. Вземете за пример горкичкия професор Лангли^[2], чието сърце страдало заради летящата машина, която би трябвало да лети — той бил вложил в нея изискващия се гений — но просто е бил подранил с няколко години, за да може да се възползва от постиженията на съпътстващите науки, които са му били необходими, а още не са съществували. Или да вземем великия Леонардо да Винчи, толкова изпреварил времето си, че най-блестящите му проекти са били напълно неосъществими.

Тук щях да се забавлявам истински — имам предвид „сега“.

Върнах картата с инструкциите, станах от леглото и потърсих табелката с данните. Почти очаквах да видя изписано накрая името на „Наето момиче инк.“, чудех се дали „Аладин“ не бе дъщерна корпорация на „Маникс“. Но табелката не ми съобщи нищо друго, освен модела, серийния номер, фабрика и т.н. На нея обаче бе изписан цял списък патенти, около четирийсет. И най-старият, което особено ме заинтересува, бе датиран през 1970-а… и почти сигурно се основаваше на оригиналния ми модел и чертежи.

Намерих молив и поставка за писане на масичката и издрасках номера на този първи патент, макар интересът ми да бе чисто интелектуален. Дори и да е бил откраднат от мен (бях сигурен, че е така), неговият срок бе изтекъл през 1987-а — освен ако не бяха променили патентното законодателство — и само онези патенти, издадени след 1983-а можеха да бъдат още валидни. Исках обаче да съм сигурен в това.

На автомата светна лампичка и той обяви:

— Викат ме. Мога ли да си тръгна?

— А? Разбира се. Бягай. — Той посегна да извади картата с командите, но аз бързо му наредих: — Върви.

— Благодаря. Довиждане.

Заобиколи ме.

— Аз ти благодаря.

— Винаги сте добре дошли.

Онзи, с чийто записан глас отговаряше машинката, притежаваше много приятен баритон.

Върнах се в леглото и се заех със закуската, която бях оставил да изстине; само че се оказа, че не е изстинала. Закуска меню четири минус бе порция колкото за една средноголяма птичка, но открих, че ми бе достатъчна, макар да си бях въобразил, че съм много гладен. Предполагам, че стомахът ми се бе свил. Чак след като свърших си спомних, че това бе първата храна, която поемах от едно поколение време насам. Едва тогава забелязах и какво бяха включили в менюто — онова, което бях взел за бекон, бе „филийки мая по селски“.

Въпреки трийсетгодишния ми пост обаче мислите ми не бяха заети от храната; със закуската ми бяха пратили и вестник: „Таймс на Голям Лос Анджелис“ от сряда, 13 декември 2000 г.

Вестниците не бяха се променили особено, не и по формат. Този бе таблоид, хартията му бе лъскава, за разлика от грубата вестникарска хартия от седемдесетте, илюстрациите бяха или цветни, или чернобели-стерео — не можех да разгадая как бе постигнато последното. Още в моето детство съществуваха стерео-картини, за които не беше необходим специален визьор; като хлапе бях омаян от онези, които се използваха през петдесетте за рекламиране на замразени храни. Изображенията им обаче се нуждаеха от доста дебел прозрачен слой с мрежа от миниатюрни призмички; а тези бяха стерео изображения върху хартия. И въпреки това притежаваха дълбочина.

Отказах се да гадая повече и зачетох вестника. „Енергичния бобър“ го бе поставил на рамка за четене и за известно време ми се струваше, че ще трябва да се задоволя с четенето само на първа страница, защото не знаех как да разгърна проклетото нещо. Страниците му изглеждаха като слепени.

Накрая случайно докоснах долния десен ъгъл на първата страница; тя се сви нагоре и… изчезна, явно бе използван някакъв ефект на електрически заряд на повърхността, който се задействаше от докосването. Другите страници следваха една подир друга, след като докоснех онова място.

Съдържанието на поне половината от вестника ми бе толкова познато, че предизвика носталгията ми: „Вашият хороскоп за днес“, „Кметът открива нов басейн“, „Ограниченията, продиктувани от съображения за сигурност, подкопават свободата на печата, твърди Н.Й.Солон“, „Гигантите с втора поредна победа“, „Необичайни горещини заплашват зимните спортове“, „Пакистан предупреждава Индия“ и т.н., и т.н., додето не те обхване безкрайна досада.

Някои от заглавията касаеха нови понятия, но съдържаха в себе си обяснение за съдържанието на статиите: ЛУННА СОВАЛКА ВСЕ ОЩЕ Е ПОДЛОЖЕНА НА МЕТЕОРИТЕН ДЪЖД — Денонощната станция — с две пробойни, жертви няма; ЧЕТИРИМА БЕЛИ ЛИНЧУВАНИ В КЕЙПТАУН — Очаква се реакция на ООН; МАЙКИ-ОСИНОВИТЕЛКИ ИСКАТ ПО-ВИСОКО ЗАПЛАЩАНЕ — Настояват „аматьорките“ да бъдат поставени извън закона; ПЛАНТАТОР ОТ МИСИСИПИ ОБВИНЕН ПО ЗАКОНА „АНТИ-ЗОМБИ“ — Защитата му: „Онези момчета не са били дрогирани насила, те са си просто глупави!“

Досещах се какво означаваше това, последното… от собствен опит.

Но някои от новите понятия не ми говореха абсолютно нищо. „Уоглитата“ продължавали да се разпространяват и още три френски града били евакуирани; кралят обмислял дали поразеният район да не бъде засипан.

Крал ли? Е, добре, френската политика би могла да се завърти накъдето си ще, но те обмисляха да използват „Санитарна пудра“ срещу „уоглитата“ — каквото и да бяха те. Може би — радиоактивна? Надявах се да изберат някой безветрен ден… най-добре трийсети февруари. Самият аз бях получавал свръхдоза радиация, поради грешка на един тъпанар-техник в Сандия. Не стигнах до стадия на повръщане, от който „връщане няма“, но не препоръчвам никому диета от рентгени и кюри.

Поделението на лосанджелиската полиция в Лагуна Бийч вече било екипирано с „лейкоил“ и шефът му предупреждава всички хулигани да напуснат града. „Хората ми имат заповед да атакуват без предупреждение и сетне да разследват. На това трябва да бъде турен край!“

Отбелязах си мислено да стоя надалеч от Лагуна Бийч, докато не разбера какъв е крайният резултат от мача. Не исках да ме разследват, дори и след.

Това са просто примери. Сума статии започваха обещаващо, но сетне затъваха в — според мен — двусмислен език.

Тъкмо прелиствах разсеяно обявите, когато погледът ми бе привлечен от няколко нови рубрики. Имаше ги и добре познатите — за смърти, раждания, сватби, разводи, но имаше също така и „Постъпване“ и „Възвръщане“, подредени по имената на съответната обител за анабиоза. Проверих в „Соутел Конс.“ и намерих името си. Усетих топлото чувство на „принадлежност“ към света.

Но определено най-интересното във вестника бяха рекламите. Една от обявите ми се заби в съзнанието: „Привлекателна, все още млада вдовица, копнееща да пътува, желае да се запознае със зрял мъж с подобна склонност. Цел: двугодишен брачен договор.“ Онова, което ме грабна обаче, бе рекламата на стоки за бита.

„Наето момиче“, сестрите, братовчедките и лелите й бяха навсякъде — и все още използваха същата търговска марка: яко момиче с метла, — която аз бях изрисувал за главата на бланките. Жегна ме съжаление, че толкова прибързано се отървах от акциите си в „Наето момиче инк.“; комай те бяха най-ценни в целия портфейл на собствеността ми. Не, грешах; ако ги бях задържал на времето, онази двойка крадци щеше да ми ги задигне: щяха да оформят фалшиво преотстъпване в тяхна полза. А сега излизаше, че Рики ги е получила — и ако Рики бе забогатяла от тях, е, не би могло това да се случи на по-подходящ човек.

Отбелязах си първо да открия Рики — това бе от първостепенна важност. Тя бе всичко, което ми бе останало от света, който познавах, и образът й се мержелееше в твърде едър план в съзнанието ми. Милата малка Рики! Ако бе само с десет години по-голяма, никога нямаше да погледна Бел… и нямаше да си изгоря пръстите.

Чакайте да видим: на колко години ще е тя сега? Четирийсет… не, четирийсет и една. Трудно ми бе да си представя Рики на четирийсет и една години. И все пак, в сегашните времена, а и в тогавашните, това нямаше да е възрастна жена. От десет метра разстояние човек често не може да прецени дали една мацка е на четирийсет и една или на осемнайсет.

Ако бе богата, щях да й позволя да ме черпи едно питие, щяхме да вдигнем наздравица за забавната, малка, отлетяла душица на Пийт.

А ако нещо не бе сработило както трябва и тя бе бедна, въпреки пакета от акции, които й бях преотстъпил, тогава — по дяволите, ще се оженя за нея! Да, ще го сторя. Няма значение, че щеше да е с десет или повече години по-възрастна от мен; като се има предвид доказаната в миналото ми непрактичност, имах нужда от някой по-възрастен, който да ми казва „не“ — а Рики просто бе момичето, което можеше да го направи. Тя въртеше Майлс и дома му със сериозността на малко момиченце, още когато нямаше десет години; на четирийсет сигурно ще си е все същата, само че по-апетитна.

Усетих истинска топлина и за първи път, откакто се събудих, вече не се чувствах изгубен в непозната земя. Рики бе отговорът на всички въпроси.

Но тогава някъде дълбоко в себе си чух глас:

— Виж какво, глупако, не можеш да се ожениш за Рики, защото едно толкова сладко момиче вече ще е омъжено сигурно поне от двайсет години насам. Ще има четири деца… може би и син, по-възрастен от теб… а и съпруг, който никак няма да се зарадва да те види в ролята на добрия стар чичо Дани.

Слушах и ченето ми увисна. Сетне си рекох слабохарактерно:

— Добре, де, добре — значи пак съм изтървал влака. Ала въпреки това ще я открия. Не могат да ми сторят нищо повече от това да ме застрелят. Пък и в крайна сметка тя бе единственият друг човек, освен мен, който наистина разбираше Пийт.

Обърнах друга страница, навъсен при мисълта, че съм загубил и Рики, и Пийт. Малко по-късно съм задрямал с вестника и спах, докато „Енергичния бобър“ или близнакът му не донесе обяда.

В съня ми Рики ме държеше на коленете си и ми казваше:

— Всичко е наред, Дани. Намерих Пийт. Ние вече сме тук и ще си останем заедно. Нали така, Пийт?

— Мя-о-о-у-да!

 

 

Речниците за допълнително ограмотяване бяха фасулска работа; повече време отделих на историческите резюмета. Сума неща могат да се случат за трийсет години, но защо всички останали трябва да са по-наясно от мен? Не се изненадах, че Великата азиатска република ни измества от търговията в Южна Америка; това бе заложено още в тайванското съглашение. Нито пък се изненадах да разбера, че Индия се е балканизирала повече от всякога. Новината, че Англия се е превърнала в канадска провинция малко ме сепна. Кое бе яйцето и кое — кокошката? Пропуснах паниката от 1987-а, златото бе чудесен инженерен материал за някои цели; не можех да смятам за трагедия факта, че сега бе по-евтино и вече не бе средство за разплащане, независимо колко народ е изгубил и последната си риза при тази промяна.

Спрях да чета и се замислих за детайлите, които човек може да изработи с евтино злато, с неговата висока плътност, добра проводимост и ковкост… и се спрях, когато осъзнах, че първо трябваше да прочета техническата литература. Мамка му, че в ядрената физика то направо щеше да е безценно. Главно поради начина, по който този метал можеше да се обработва, далеч по-добре от всеки друг, ако го използваш в миниатюризацията… и пак се спрях, повече от сигурен, че „главата“ на „Енергичния бобър“ бе тъпкана със злато. Просто трябва да се заема с това и да разбера какво са вършили момчетата в „тъмните си стаички“, докато мен ме е нямало.

Соутелската обител не бе достатъчно оборудвана, та да мога да чета по инженерните въпроси, затова казах на д-р Албрехт, че съм готов да бъда изписан. Той сви рамене, съобщи ми, че съм идиот, и се съгласи. Останах обаче още една нощ; установих, че каталясвам само като лежа и гледам как думите тичат една подир друга в скенера за текстове.

Веднага след закуска на следващата сутрин ми донесоха модерни дрехи… и ми потрябва помощ да се облека. Самите дрехи не бяха толкова странни (макар че никога досега не бях носил вишневочервени панталони с увиснало дъно), не можех обаче да се справя със закопчалките. Предполагам, че и дядо ми би изпитал същите затруднения с циповете, ако не бъде въведен постепенно към тях. Проблемът, разбира се, бе в слепващите се шевове — помислих си, че ще ми е нужно да наема някое момченце да ми помогне да ида до тоалетната, преди да ми светне, че чувствителната на натиск залепваща тъкан бе аксиално поляризирана.

Сетне едва не ми паднаха гащите, когато се опитах да отпусна колана им. Никой не ми се присмя.

— С какво ще се захванете? — попита д-р Албрехт.

— Кой, аз ли? Първо ще си набавя карта на града. Сетне ще потърся къде да спя. После няма да правя нищо друго, освен да се заема с професионално четиво… може би година. Докторе, аз съм един безвъзвратно изостанал инженер. Но нямам никакво намерение да си остана такъв.

— Хм. Добре, желая ви щастие. И не се колебайте, ако ви е нужна помощта ми.

Протегнах ръка.

— Благодаря, докторе. Бяхте чудесен. Ъ-ъ-ъ, може би не бива да го казвам, преди да се отбия в счетоводството на застрахователната ми компания и да видя какво е състоянието на финансите ми — но моята благодарност няма да остане само на думи. Разбирате ли ме?

Той поклати глава.

— Оценявам намеренията ви. Но моите такси се поемат от обителта.

— Но…

— Не. Не мога да приема, затова ви моля да не го обсъждаме. — Ръкувахме се и той добави: — Довиждане. Ако се пуснете по този ескалатор, той ще ви отведе до административните офиси. — Поколеба се малко. — Ако срещнете затруднения в началото, знайте че съгласно договора за попечителство имате право на още четири дни за възстановяване и преориентация при нас без допълнително заплащане. Можете да дойдете и да си идете, когато пожелаете.

Ухилих се.

— Благодаря, док. Но се обзалагам, че няма да се върна — освен ако не намина някой път просто да ви кажа „здрасти“.

Слязох от ескалатора, влязох в главния офис и казах на секретарката кой съм. Тя ми подаде плик, в който се намираше ново съобщение от мисис Шулц. Аз още не й се бях обадил, защото не знаех коя е тя, а в обителта не се допускаха посещения или телефонни обаждания, ако пациентът не иска да ги приеме. Само хвърлих едно око на плика и го мушнах в дрехата си, докато си мислех дали не бях сгрешил, като направих „Гъвкавия Франк“ прекалено гъвкав. Преди като секретарки работеха симпатични момичета, а не машини.

— Елате насам, моля — произнесе секретарката. — Нашият ковчежник би искал да се срещне с вас.

Е, аз също исках да се срещна с него, затова отидох натам. Чудех се колко ли пари бях напрупал, поздравявах се мислено затова, че бях заложил на обикновени акции, вместо да играя „на сигурно“. Не ще й съмнение, че акциите ми бяха паднали в Паниката от 87-ма, но сигурно вече се бяха качили до предишната си стойност — всъщност знаех, че поне два от пакетите акции би трябвало да струват сега сума пари; четох финансовите раздели на „Таймс“. Още носех вестника с мен, защото предполагах, че ще трябва да проверя и някои други акции.

Ковчежникът бе човешко същество, макар че прекалено съответстваше на представата за ковчежник. Ръкувахме се надве-натри.

— Радвам се да се запознаем, мистър Дейвис. Името ми е мистър Даути. Седнете, моля.

— Приятно ми е, мистър Даути — отвърнах бодро. — Надявам се, че няма да отнема много от времето ви. Кажете ми само това: моята застрахователна компания може ли да урежда сметките си чрез вашия офис? Или трябва да ида до нейните кантори?

— Моля ви, седнете. Трябва да ви обясня някои неща.

Е, седнах. Неговият помощник (отново добрият стар „Франк“) му донесе някаква папка и той рече:

— Това са оригиналните ви договори. Искате ли да ги видите?

Много исках да ги видя, тъй като откакто бях буден напълно, стисках палци да не би Бел да е намерила някакъв начин да отхапе и онзи регистриран чек. Да се играят игрички с един регистриран чек е далеч по-трудно, отколкото с личен чек, но Бел бе хитра мацка.

С голямо облекчение забелязах, че бе оставила нарежданията ми непроменени, с изключение, разбира се, на липсващия съпътстващ договор за Пийт, както и онзи относно моя пакет акции в „Наето момиче“. Предположих, че ги бе изгорила, за да не възникнат излишни усложнения. Прегледах внимателно още десетината места, където бе сменила името „Взаимозастрахователна“ на „Мастър Иншуърънс ъф Калифорния“.

Не ще и дума, че Бел бе истинска артистка. Предполагам, че един учен-криминолог, въоръжен с микроскоп, стереоуредба за сравнение, с лаборатория за химически тестове и т.н. сигурно би могъл да докаже, че всеки от тези документи е бил подправен; но аз самият не можех. Питах се как се бе справила с допълнителните клаузи на гърба на чека, след като регистрираните чекове винаги бяха на хартия, върху която триенето е невъзможно. Ами сигурно не бе използвала гуми — винаги ще се намери човек, който да надхитри онова, което друг може да измисли… а Бел бе наистина много хитра.

Мистър Даути се прокашля. Вдигнах глава.

— Тук ли ще уредим сметките ми?

— Да.

— Тогава мога да се вместя в една дума. Колко?

— Хм… Мистър Дейвис, преди да преминем към този въпрос, бих искал да привлека вниманието ви върху един допълнителен документ… и едно обстоятелство. Това е договорът между тази обител и „Мастър Иншуърънс Къмпани ъф Калифорния“ за вашата хипотермия, попечителство и съживяване. Ще забележите, че входната такса е платена авансово. Това е направено както за нашата, така и за вашата сигурност, тъй като тя гарантира благополучието ви, докато сте във физически безпомощно състояние. Тези средства — на основание на постановленията на съдебните инстанции, в чиято юрисдикция влизат подобни дела — се депозират във финансовия отдел на Върховния съд и ни се изплащат поетапно, когато ги заработим.

— Добре. Това ми се вижда разумно решение.

— Така е. Защищава безпомощните. А сега трябва да разберете, че тази обител е съвсем отделна корпорация от вашата застрахователна компания; договорът за попечителство с нас е напълно отделен от онзи за управление на вашата собственост.

— Мистър Даути, накъде биете?

— Притежавате ли други авоари, освен онези, които сте отдали под попечителството на „Мастър Иншуърънс къмпани“?

Замислих се. Някога имах кола… но един Бог знае какво бе станало с нея. Бях закрил текущата си сметка в Мохаве още в началото на запоя, а в онзи напрегнат ден, който приключих надрусан в дома на Майлс, имах у себе си трийсет-четирийсет долара в брой. Книгите, дрехите, логаритмичната линийка — никога не съм бил много добър в приготвянето на багажа си — всички тези дреболии бяха тъй или инак заминали.

— Не притежавам дори и карта за автобуса, мистър Даути.

— Тогава — много съжалявам, че трябва да ви съоб щя това, — но се боя, че не разполагате с никакви средства.

Изчаках без да помръдна, докато главозамайването ми премине.

— Какво искате да кажете? Защо, някои от акциите, в които инвестирах, са на добра цена. Знам, че е така. Ето, ей тук го пише.

Размахах сутрешния „Таймс“. Той поклати глава.

— Съжалявам, мистър Дейвис, но не притежавате никакви акции. „Мастър иншуърънс“ фалира.

Добре, че ме бе накарал да седна; изведнъж почувствах слабост.

— Как се случи това? По време на Паниката ли?

— Не, не. Това бе част от сгромолясването на групировката „Маникс“… но, разбира се, вие не знаете за него. Случи се след Паниката, но предполагам може да се каже, че бе предизвикано от нея. Ала „Мастър Иншуърънс“ нямаше да фалира, ако не бе систематично ограбвана… крадена… „доена“ е вулгарната дума. Ако е било обичайното „лява ръка — десен джоб“, поне нещо е можело да се спаси. Но не. Когато всичко се разкри, от компанията не бе останало нищо, освен една куха черупка… а хората, които бяха направили удара, бяха вече зад граница. Ъ-ъ-ъ, ако това е някакво утешение за вас, подобно нещо не би могло да се случи при сегашното ни законодателство.

Не, не беше никакво утешение, а и освен това не му повярвах. Моят старец твърдеше, че колкото повече се усложнява законодателството, толкова по-големи стават възможностите за мошениците.

Той обаче обичаше да казва, че един умен човек трябва да е винаги готов да започне от нула. Чудех се колко пъти щеше да се наложи да го направя, докато вляза в категорията „умен“.

— Ъ-ъ-ъ, мистър Даути, а какво е състоянието на „Взаимозастрахователната компания“?

— „Взаимозастрахователната“ ли? Добра фирма. Е, и те си получиха своето по време на Паниката, като всички останали. Но оцеляха. Да не би да имате някоя полица и при тях?

— Не.

Не му обяснявах повече; нямаше полза. Не можех да се обърна към „Взаимозастрахователната“; не бях изпълнил договора си с нея. Не можех да съдя „Мастър Иншуърънс“; нямаше никакъв смисъл да съдиш един фалирал труп.

Можех да съдя Бел и Майлс, ако все още бяха наоколо — но защо да се правя на глупак? Нямах доказателства, никакви.

Освен това, не исках да съдя Бел. По-добре да я татуирам цялата с надписа „фалш и измама“… използвайки тъпа игла. Сетне бих повдигнал въпроса за онова, което бе сторила на Пийт. Не бях измислил още наказание, което да съответства на това й престъпление.

Изведнъж се сетих, че Майлс и Бел възнамеряваха да продадат „Наето момиче инк.“ именно на „Маникс“, когато ме изритаха.

— Мистър Даути, сигурен ли сте, че хората от „Маникс“ не разполагат с никакви активи? Не притежават ли „Наето момиче“?

— „Наето момиче“ ли? Да не би да имате предвид фирмата за домакински уреди?

— Да, разбира се.

— Едва ли е възможно. Всъщност, не е възможно, тъй като империята „Маникс“ вече не съществува. Разбира се, не мога да твърдя, че не е имало никаква връзка между „Маникс“ и корпорацията „Наето момиче“. Но не вярвам тази връзка да е била сериозна, инак бих чул за нея.

Изоставих темата. Ако Майлс и Бел бяха пострадали от срутването на „Маникс“, това ме устройваше отлично. Но, от друга страна, ако „Маникс“ бе притежавал и бе доил „Наето момиче инк.“, това би ударило и Рики толкова силно, колкото и тях. А аз не исках Рики да е пострадала, независимо от всичко останало.

Изправих се.

— Е, благодаря ви, че ми поднесохте новината внимателно, мистър Даути. Ще си вървя.

— Недейте още. Мистър Дейвис… ние в тази институция изпитваме към подопечните си отговорност, надхвърляща записаното в параграфите на договорите ни. Сигурно сте наясно, че вашият случай не е единственият от този сорт. Нашият директорски борд ми е поверил един малък фонд, с който да облекчаваме подобни изпитания. Той…

— Никаква милостиня, мистър Даути. Благодаря ви, все пак.

— Това не е милостиня, а кредит. Може да се нарече личен кредит. Повярвайте ми, загубите ни от подобни кредити са незначителни… а и не искаме да излезете оттук със съвсем празни джобове.

Преосмислих решението си. Не знаех дори колко струва едно подстригване. От друга страна, да вземеш пари назаем бе все едно да се опитваш да плуваш, хванал по една тухла във всяка ръка… Малкият кредит понякога се изплаща по-трудно, отколкото ако вземеш милион.

— Мистър Даути — рекох бавно, — д-р Албрехт ми каза, че тук ми се полагат още четири дни легло и котлова храна.

— Мисля, че е точно така — трябва да проверя в картата ви. Ние не изхвърляме хората, дори и когато договорът им е изтекъл, но още не са готови да излязат.

— Така си и мислех. Но какви са цените на тази стая, която заемах досега — на една болнична стая плюс храната?

— А? Но нашите стаи не се наемат по стандартния начин. Освен това ние не сме болнично заведение; просто поддържаме един лазарет за възстановяване на клиентите си.

— Да, разбира се. Но сигурно можете да пресметнете, дори само от счетоводна гледна точка.

— Хм… и да, и не. Действащите разценки се формират на съвсем друга основа. Перата са амортизация, непроизводствени разходи, резерви, диетична кухня, персонал и прочее. Предполагам обаче, че мога да направя приблизителна сметка.

— Ъ-ъ-ъ, не си правете труда. На какво би възлязъл еквивалентът на наема на една болнична стая и храната?

— Това не е по моята част. И все пак… ами, да речем, приблизително около сто долара на ден.

— На мен ми се полагат четири дни. Ще ми заемете ли четиристотин долара?

Той не ми отговори, но съобщи някакъв цифров код на механичния си помощник. След което ми бяха броени на ръка осем петдесетдоларови банкноти.

— Благодаря — рекох искрено и ги прибрах. — Ще направя всичко възможно тези пари да не утежнят сметките ви. Шест процента стигат ли? Или сега вземат повече?

Той поклати глава.

— Това не е заем. След като поставихте въпроса така, аз записах сумата срещу неизползваното, но полагащо ви се време.

— А, така ли? Вижте какво, мистър Даути, не исках да ви извивам ръцете. Разбира се, че ще…

— Моля ви. Вече казах на помощника си да въведе разхода, когато му наредих да ви плати. Нима искате да създадате главоболие на ревизорите ни за някакви си четиристотин долара? Бях готов да ви отпусна много по-голям заем.

— Добре, няма да споря. Кажете, мистър Даути, колко голяма сума са тези четиристотин долара? Какви са сега цените?

— Хм… това е един сложен въпрос.

— Просто ми дайте някакъв пример. Колко струва да хапне човек?

— Храната е доста евтина. За десет долара човек може да получи прилична вечеря… ако избере ресторант с умерени цени.

Благодарих му и излязох с най-добри чувства към него. Мистър Даути ми напомняше на един касиер от времето на военната ми служба. Касиерите винаги са били само два чешита: единият вид ви посочва ведомостите и ви обяснява, че не можете да получите всичко, което ви се полага; вторият рови из бумагите, докато не открие някакъв параграф, по който да ви даде и онова, което дори не ви се полага.

Даути бе от втория вид.

Обителта се намираше срещу Уилшърските магистрали. Пред нея имаше пейки, храсти и цветя. Седнах на една пейка, за да си възвърна равновесието и да реша дали да поема на изток или на запад. Държах се при мистър Даути, но честно казано бях потресен, макар да имах в джоба си сума, достатъчна да ме изхрани една седмица.

Слънцето обаче бе топло, а жуженето от движението на магистралата бе приятно, бях млад (поне биологически), имах две ръце, имах мозък. Подсвирквайки си „Алилуя, аз съм скитник“, отгърнах „Таймс“ на страниците с обяви „Търси се работна ръка“.

Преодолях импулса си да прегледам „Професионали — инженери“ и потърсих направо „Неквалифицирани“.

Тази рубрика бе дяволски кратка. Едвам я открих.

Изборът не беше голям.