Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (2)

2.

Колата ми бе паркирана под площад „Пършинг“ бях я оставил там по-рано същия ден. Пуснах пари в паркинговия автомат, нагласих автопилота на „артерия-запад“, извадих Пийт от чантата, сложих го на седалката му и се отпуснах.

Или поне се опитах да се отпусна. Движението в Лос Анджелис бе прекалено бързо и убийствено опасно, за да се чувствам съвсем спокоен при автоматично управление; искаше ми се да попроменя схемата — тя наистина бе остаряла в сравнене със съвременната „дуракоустойчива“ модерна система. Когато излязохме на авеню „Уестърн“ и можех вече да поема ръчно управлението, се чувствах изнервен и ми се пийваше нещо.

— Ей там има един оазис, Пийт.

— Хм-р-р?

— Право пред нас.

Но докато търсех къде да паркирам (Лос Анджелис е напълно защитен от окупанти; нашествениците просто няма да намерят къде да паркират) — си спомних нареждането на лекаря да не кусвам алкохол.

Затова наум го посъветвах най-красноречиво какво може да направи с нареждането си.

Сетне се почудих дали можеше да ме усети — почти денонощие по-късно, — ударил ли съм едно или не. Спомних си, че бях мярнал някаква научнопопулярна статия по въпроса, но тъй като не бе в кръга на интересите ми, я бях пропуснал.

Проклятие, той можеше да ми откаже Студеното спане. Най-добре е да играя на сигурно и да отложа пиенето за по-добри времена.

— Сега? — попита Пийт.

— По-късно. Ще намерим някой крайпътен ресторант.

Изведнъж осъзнах, че всъщност не ми се пиеше; искаше ми се да хапна и да се наспя като хората. Докторът се оказа прав; бях по-трезвен и се чувствах по-добре, отколкото от седмици насам. Може би онази инжекция в дупето не бе нищо друго, освен витамин В1; ако е така, то действието й бе мълниеносно. И тъй, намерихме крайпътен ресторант. Поръчах пиле по селски за мен, половинфунтов хамбургер и мляко за Пийт, а докато изпълнят поръчката ни, го изведох малко да се поразходи. Пийт и аз често хапвахме в крайпътни ресторанти, защото не се налагаше да го внасям и изнасям тайно.

Половин час по-късно оставих колата да излезе от потока на натовареното движение, спрях я, запалих цигара, почесах Пийт по гушата и се замислих.

Дани, момчето ми, докторът е прав; ти се опитваше да далдисаш в бутилката. И докато за островърхата ти тиква е възможно да се мушне в гърлото й, раменете ти трудно ще минат през него. Сега си трезв като краставица, тумбакът ти е пълен с храна и си почива спокойно за пръв път от много дни насам. Чувстваш се нормално.

Какво още? Прав ли бе докторът и за останалото? Наистина ли си разглезен хлапак? Наистина ли ти липсва силата да се изправиш след като си бил повален? Защо предприемаш тази стъпка? Нима е заради духа на приключението? Или просто искаш да се скриеш от себе си, досущ като осмаче, родено със секцио, което се опитва да пропълзи обратно в утробата на майка си?

Но аз наистина искам да го направя — рекох си, — искам да попадна в 2000-а година. Господи!

Добре де, значи това желаеш. Но трябва ли да изчезнеш, без да си оправил сметките си тук?

Добре, добре! — но как бих могъл да ги уредя? Не искам Бел да се върне след онова, което ми направи. И какво още мога да сторя? Да ги съдя? Не ставай глупак, нямаш доказателства — а и без друго никой, освен адвокатите, не печели от съдебните дела.

Пийт рече:

— Е? Знаеш к’во!

Сведох поглед към набраздената му от белези глава. Пийт не би съдил никого; ако не му харесваше подстрижката на мустаците на някой събрат, той просто го подканваше да излезе навън и да се бие като котарак.

— Мисля, че си прав, Пийт. Ще намеря Майлс, ще му откъсна едната ръка и ще го налагам с нея, докато не проговори. Сетне можем да предприемем Голямото спане. Но трябва да разберем какво точно са ни погодили и кой го е измислил.

На отбивната имаше телефонна кабина. Обадих се на Майлс, намерих го у дома му и му казах да не излиза и да ме чака — ще отида у тях.

Моят старец ме е кръстил Даниел Бун Дейвис^[1], като по този начин демонстрирал личната си свобода и самостоятелност. Роден съм през 1940-а, година, в която всички са смятали, че индивидът е на изчезване и че бъдещето принадлежи на човека от масите. Тате не искал да вярва в това; тъй че изборът на името ми е бил знак на предизвикателство. Той умря, докато му промиваха мозъка в Северна Корея, опитвайки се до последно да докаже тезата си.

Когато избухна Шестдневната война, бях завършил машинно инженерство и служех в армията. Не се възползвах от диплома си да опитам да получа офицерско звание, защото едно от нещата, които тате ми бе оставил, бе непреодолимият стремеж да бъда самостоятелен — да не издавам заповеди и да не приемам заповеди, да не се подчинявам на никакви разписания — просто исках да си изкарам ангарията и да се махам. Когато Студената война премина точката на кипене, служех като сержант-механик в Оръжейния център в Сандия, Ню Мексико — тъпчех с атоми атомните бомби и кроях планове какво ще правя, като се уволня. В деня, в който Сандия се изпари в нищото, бях прескочил до Далас, за да докарам пресни запаси Schrecklichkeit^[2]. Посоката на радиоактивния облак се отклони към Оклахома сити, тъй че оцелях и продължих да се възползвам от войнишките се привилегии.

И Пийт оживя по същата причина. Имах един приятел. Майлс Джентри, ветеран, извикан отново на служба. Беше се оженил за една вдовица с дъщеря, но жена му почина по същото време, когато го призоваха отново в армията. Живееше извън гарнизона в едно семейство в Албукерк. за да има дом доведената му дъщеря Фредерика. Малката Рики (никога не я наричахме Фредерика) се грижеше за Пийт вместо мен. Моите благодарности към котешката богиня Бубастис^[3] — Майлс тогава бе получил 72-часов отпуск и с Рики и Пийт бе отишъл надалеч в онзи ужасен уикенд. Рики бе взела Пийт с тях, защото аз не можех да го занеса със себе си в Далас.

Подобно на всички и аз бях изненадан, когато се оказа, че имаме резервни дивизии, буквално складирани във военните лаборатории на Туле и на други места, и неподозирани от никого. Още от трийсетте години бе известно, че човешкото тяло може да бъде охладено, докато дейността му почти изцяло спре. Но до Шестдневната война това си бяха лабораторни номера или последен шанс за неизлечимо болните. Ще ви кажа нещо за военните изследвания: ако е по силите и възможностите на хората и на парите, то армията постига резултати. Напечатай някой и друг милиард, наеми още хиляда учени и инженери и… тогава получаваш резултат, независимо по какъв необичаен, почти невероятен и даже съмнителен способ ще стане това. Стазис, студено спане, зимен сън, хибернация, хипотермия, намален метаболизъм — наричайте го както щеше, — но тиловите изследователски екипи бяха открили начин да складират хората като цепеници и да ги използват, когато им потрябват. Първо упоявате обекта, сетне го хипнотизирате, после го охлаждате и го държите на температура точно четири градуса по Целзий; това ще рече при максимална плътност на водата, без да се образуват ледени кристали. Ако ви потрябва спешно, можете да го вдигнете с диатермия и постхипнотична команда за десет минути (в Ноум го постигнаха за осем), но при такава скорост тъканите проявяват склонност към стареене и човекът оттам нататък може да пооглупее. Ако не бързате, по-добре е да извършите това най-малко за два часа. Професионалните военни наричат бързия метод „пресметнат риск“.

И този риск врагът не бе пресметнал. Затова когато войната свърши, на мен ми платиха, вместо да бъда ликвидиран или изпратен в робски лагер; тогава Майлс и аз заедно започнахме бизнеса си — долу-горе по същото време застрахователните компании бяха започнали да предлагат Студеното спане.

Отидохме в пустинята Мохаве, организирахме малка фабрика в едно ненужно на ВВС здание и започнахме да произвеждаме „Наето момиче“ — от мен инженерната работа, от Майлс — опитът му на юрист и бизнесмен. Да, аз изобретих „Наето момиче“ и целия й род — „Уили Прозореца“ и останалите, — макар че няма да намерите името ми изписано върху тях. Докато служех в армията, мислех много усилено къде могат да намерят приложение усилията на един инженер. Да отиде на работа в „Стандарт оил“, в „Дюпон“ или в „Дженеръл мотърс“? След трийсет години работа ти дават тържествена вечеря и пенсия. Няма да си пропуснал нито едно ядене, ще си пътувал сума пъти със самолетите на компанията. Но не си сам шеф на себе си. Другият голям пазар за инженери е в държавните служби — добра начална заплата, хубави пенсии, никакви грижи, трийсетдневен годишен отпуск, прилични привилегии. Но нали до вчера бях сърбал попарата на държавата и исках сам да си бъда господар?

А какво бе онова, за което стигаха силите на един инженер и не бяха нужни шест милиона човекочаса, за да излезе на пазара първият модел? Инженерство от типа „велосипедно ателие“ с жълти стотинки начален капитал — така, както Форд и братята Райт са започнали. Всички твърдяха, че това време е минало. Аз не вярвах.

Автоматизацията изживяваше бум — химически заводи, които се нуждаят само от двама наблюдатели на приборите и един пазач; машини, които отпечатват билети в един град и зачертават мястото с кръстче „заето“ в шест други града, стоманени къртици, които копаят въглища, докато момчетата от миньорския профсъюз само шляпат белот и гледат. И така, докато бях на заплата при Чичо Сам, погълнах всичките електронни схеми, чипове, платки и кибернетични модели, до които можех да стигна с моя допуск до военни тайни.

Кое е последното нещо, което би могло да се автоматизира? Отговор: трудът на всяка домакиня. Не се опитвах да измисля някаква научнообоснована домашна среда; жените не искаха това; те желаеха просто една по-добре обзаведена пещера. Но домакините все още се оплакваха от проблема „Прислуга“, при това толкова време след като прислужниците бяха споделили съдбата на динозаврите. Рядко бях срещал домакиня, у която да не дреме синдромът на робовладелеца; изглежда те си мислеха, че наистина би трябвало да налагат с камшик селските момичета, които трябва да са благодарни, че са им дали възможността да търкат подове по четиринайсет часа на ден, да ядат огризки и всичко това — срещу възнаграждение, на което ще се намръщи и един помощник-водопроводчик.

Ето защо нарекохме нашето чудовище Наето момиче — името напомняше за онези полуробини-имигрантки, които баба ми на времето пердашеше. В основни линии бе просто една усъвършенствана прахосмукачка, която възнамерявахме да извадим на пазара на цена, конкурентна на обичайните смучещи метли.

Онова, което „Наето момиче“ трябваше да прави (имам предвид първия модел, а не полуинтелигентния робот, в който го доразвих), бе да чисти подове… всякакви подове, по цял ден и без надзор. А на света няма под, който да не се нуждае от почистване.

Машинката метеше, миеше, прахосмучеше или полираше, като сверяваше с магнитните ленти на идиотската си памет кое точно да избере. Вдигаше от земята всичко с размерите на парченце молив и по-големи и го поставяше на подноса върху горната си повърхнина, за да прецени някой по-умен от нея дали да го задържи или да го изхвърли. По цял ден безшумно диреше мръсотия с такива модели на търсене, че да не пропусне нищо; и вследствие на безкрайното си тършуване за мръсни повърхности оставяше подире си само чисти подове. Напускаше всяко помещение, където има хора, като добре обучена камериерка, освен ако господарката й не щракнеше едно копче, с което да съобщи на бедното същество, че е добре дошло да влезе. Някъде около обяд машинката се завръщаше в кошарата си за бързо зареждане — това бе преди да я снабдим с практически неизтощим захранващ блок.

Между първия модел на „Наето момиче — М1“ и прахосмукачката нямаше кой знае какви разлики. Но една от тях бе съществена и достатъчна — че чистеше без надзор; тъкмо тя я продаваше.

Свих основната идея за самостоятелното й движение от „електрическите морски костенурки“, описани в „Сайънтифик Америкън“ към края на четирийсетте, задигнах схемата за управление на паметта от „мозъка“ на управляема ракета (най-готиното нещо на свръхсекретните джаджи е, че не ги патентоват), взех почистващите механизми и свързващите елементи от дузина машинарии, включително и от машината за излъскване на подове, използвана във военните болници, взех елементи от автомат за безалкохолни напитки, както и онези „ръце“, които се използват в атомните заводи за манипулации с всичко „горещо“. В цялата моя машина нямаше всъщност нищо ново; нов бе само начинът, по който я събрах. „Гениалното озарение“, което се изисква от закона, се състои в това да си намериш добър адвокат по патентно право.

А гениалното инженерно решение бе по-скоро в олекотеното производство; цялата машинка можеше да се сглоби от стандартни части, поръчани по католага „Суийт“, с изключение на две триизмерни профилни шайби и една печатна платка. Платката я получавахме от подизпълнител; шайбите майсторях сам в бараката, която наричахме нашата „фабрика“, като използвах автоматични инструменти — излишъци от армията. Отначало аз и Майлс бяхме цялата поточна линия — с чуковете, пилите, бояджийския пистолет. Пилотният модел ни струваше 4317,09 долара; цената на първите сто парчета бе малко над 39 долара всяко — дадохме ги на лосанджелиска търговска фирма за 60 долара, тя пък ги пусна по 85. За да ги вземат всичките, се наложи да ги дадем на консигнация, тъй като не можехме да си позволим рекламна кампания, и едва ли не гладувахме, докато не започнаха да идват първите чекове. Сетне „Лайф“ пусна статия на две страници за „Наето момиче“ и… след това вече въпросът бе да успеем да намерим достатъчно работници, които да сглобяват чудовището.

Бел Даркин постъпи при нае малко след това. Майлс и аз чаткахме писмата си на една допотопна „Ъндъруд“ от 1908 г; взехме я на работа като машинописка и счетоводителка, наехме една електрическа машина с хубав шрифт и карбонова лента, а аз измислих „главата“ на бланките. Тогава бяхме изцяло затънали в работа, Пийт и аз спяхме в работилницата, а Майлс и Рики живееха в една къщурка наблизо. Оформихме юридическия си статус, за да защитим правата си. За да се основе корпорация трябват най-малко трима; дадохме на Бел част от дяловете и я назначихме за секретар-ковчежник. Майлс бе президент и главен мениджър; аз — главен инженер и председател на борда… с 51 на сто от акциите.

Искам да ви стане ясно защо държах да имам контролния пакет акции. Не бе от алчност; просто исках да си бъда сам началник. Майлс започна като наемен служител, аз му дадох кредит да стане акционер. Повече от 60 на сто от парите, с които започнахме, и 100 процента от изобретателската и инженерната работа бяха мои. Майлс не би могъл да направи „Наето момиче“, докато аз можех да го произвеждам с които и да е дузина съдружници или пък и без тях — макар че сигурно нямаше да успея да спечеля от това; Майлс бе бизнесмен, докато аз не бях.

Но исках да съм сигурен, че ще запазя контрола върху предприятието — дадох на Майлс също толкова голяма свобода по отношение на бизнеса… и както се оказа в крайна сметка — прекалено голяма.

„Наето момиче — М1“ се продаваше като топъл хляб, аз се бях заел да подобря машината и да монтирам истинска поточна линия, да назнача главен майстор, който да я управлява, сетне с най-голям кеф се хванах да измислям нови домакински уреди. Дотогава бе мислено удивително малко за домакинския труд, макар той да е поне 50 на сто от цялата работа на света. В женските списания пишеха за „облекчаване на труда в дома“, за „функционалните кухни“, но това си бяха само бъртвежи; на снимките им се виждаха такива подредби на работните помещения, които по същество не се отличаваха от онези по шекспирово време; техническата революция, която бе заменила конската тяга с реактивния двигател още не бе стигнала до дома.

Придържах се към убеждението, че домакините са консервативни по същество. Никакви „машини в къщи“ — само приспособления, които да заместят изчезналите слуги, което ще рече — за чистене, готвене и гледане на деца.

Замислих се за мръсните прозорци и за онази ивица мръсотия върху емайлираната повърхност на ваната, която толкова трудно се изтърква, след като трябва да се сгънеш на две, за да я изчистиш. Така се роди един електростатичен уред, който бе в състояние да заличи мръсотията от която и да е гладка силикатна повърхност — прозорци, вани, тоалетни чинии — всичко от сорта. Това бе „Уили Прозореца“ — истинско чудо бе, че някой друг не го бе измислил преди мен. Задържах пускането му на пазара, докато не свалих цената му дотам, че хората да не могат да му устоят. Знаете ли колко струваше един час ръчно почистване на прозорците?

Задържах „Уили“ повече, отколкото това устройваше Майлс. Той искаше да започнем да го продаваме веднага, щом поевтинее достатъчно, но аз настоявах за още нещо: „Уили“ трябваше да се ремонтира лесно. Големият недостатък на повечето домакински уреди се състои в това, че колкото са по-добри и колкото повече неща вършат, толкова по-сигурно е, че ще се развалят точно когато се нуждаете най-много от тях — и ще е потребен специалист, който взема по пет долара на час, да ги накара да проработят отново. После същото ще се случи и следващата седмица — ако не е съдомиялната машина, ще е климатикът… обикновено късно вечерта в събота и то по време на снежна буря.

Аз исках моите устройства да работят и при това да работят, без да докарват притежателите си до инфаркт.

Ала уредите все някога се повреждат, дори и моите. Докато не дойде онзи велик ден, когато всички те ще се произвеждат без движещи се части, машинариите ще продължават да се развалят. И ако натъпчеш една къща с всякакви уреди, все някои от тях ще се повредят.

Военната наука обаче постига резултати и войскарите бяха решили този проблем още преди години. Човек просто не може да си позволи да изгуби битка, да даде хиляди или милиони жертви, а може би — да изгуби и войната, само защото се е повредила някаква джаджа колкото палеца му. За военни цели се използваха доста хитри решения — „дуракоустойчиви“, дублиращи, „стенд-бай“ системи, „повтори три пъти командата“ и тъй нататък. Но онова тяхно решение, което имаше смисъл да се приложи и при домакинските уреди, бе принципът на блоковия монтаж.

Идеята е удивително проста: не поправяш, а заменяш. Исках всяка част на „Уили Прозореца“, която би могла да се повреди, да е в заменяем блок, а с машината да върви и комплект резервни блокове. Някои компоненти ще се изхвърлят направо, други ще се изпратят на ремонт, но самият „Уили“ никога няма да е повреден по-дълго време от необходимото да се замени даден блок.

Тогава аз и Майлс се скарахме за първи път. Аз твърдях, че решението кога да се премине от пилотния модел към масовото производство, е инженерно решение; той — че било бизнес-решение. Ако не бях запазил контролния пакет във фирмата, „Уили“ щеше да излезе на пазара като поредното недодялано нововъведение, досущ като всички останали болнави и недоизкусурени в инженерно отношение „спестяващи труда“ уреди.

Бел Даркин успокои топката. Ако тя бе подкрепила натиска върху мен, може би щях да оставя Майлс да почне да продава „Уили“ преди да съм решил, че е готов, тъй като бях хлътнал по Бел толкова, колкото е възможно да хлътне един мъж.

Бел бе не само съвършената секретарка и офис-мениджър, тя си имаше и лични данни, които биха задоволили вкуса на Праксител,^[4] както и излъчване, което ми действаше така, както кочата билка^[5] — на Пийт.

След като първокласните секретарки са такава рядкост и след като една от най-добрите е съгласна да работи за неизвестна и бедна компания срещу по-ниско от стандартното заплащане, човек трябва да си зададе въпроса — Защо?; но ние дори не я попитахме къде бе работила преди това, толкова се радвахме, че ни отърва от камарите бумаги, породени от продажбите на „Наето момиче“.

По-късно с негодувание бих отхвърлил всеки намек, че би трябвало да проверим Бел, защото тогава размерите на бюста й сериозно бяха поразили здравия ми разум. Тя ме остави да й обясня колко самотен бе животът ми, преди нейната поява, след което ми отвърна благо, че би трябвало да ме опознае по-добре, но че и тя изпитвала симпатия към моята особа.

Скоро след като потуши караницата ми с Майлс, тя се съгласи да сподели с мен съдбата си.

— Дан, скъпи, ти имаш заложби на велик човек… и се надявам, че аз ще съм жената, която би могла да ти помогне.

— Разбира се, че си ти!

— Ш-ш-ш-т, скъпи. Няма обаче да се омъжа за теб веднага, да те натоваря с дечурлига и да ти досадя до смърт. Първо ще работя с теб и ще изградим нашия бизнес. Сетне ще се оженим.

Аз й възразих, но тя бе непреклонна.

— Не, скъпи. Предстои ни да изминем дълъг път — аз и ти. „Наето момиче“ ще стане велико име, като „Дженеръл илектрик“. Но когато се оженим, искам да забравя за бизнеса и да се посветя само на твоето щастие. Първо обаче ще се погрижа за благополучието и бъдещето ти. Довери ми се, скъпи.

И аз го направих. Тя не ми позволи да й купя скъпия годежен пръстен, който бях избрал; вместо това, като годежен подарък й прехвърлих част от акциите си. Тя ме увери, разбира се, че запазвам правото си на глас с тях. Като си мисля сега, не съм сигурен кой от двама ни се сети пръв за този подарък.

След това заработих по-здраво от всякога, умувах над кофи за смет, които се самоизпразват, и над уред, който да изважда чиниите, след като съдомиялната машина свърши работата си. Всички бяха щастливи… всички, освен Пийт и Рики. Пийт игнорираше Бел като всяко друго нещо, което не одобряваше, но не можеше да промени, ала Рики бе наистина нещастна.

Моя грешка. Рики бе „моето момиче“ още от времето, когато бе шестгодишна в Сандия — с панделки и с големи, сериозни тъмни очи. Аз „щях да се оженя за нея“, когато порасне, и двамата ще се грижим за Пийт. Мислех си, че това е игра, която и двамата играем, и може би си беше така, след като Рики бе сериозна само до такава степен, че да получи евентуално пълно попечителство върху котарака ни. Но знае ли човек какво става в съзнанието на едно дете?

Не съм особено сантиментален спрямо децата. Повечето от тях са малки дяволчета, които не се цивилизоват, докато не пораснат, а някои не успяват дори и тогава. Но Фредерика ми напомняше на собствената ми сестра на нейните години, пък и тя обичаше Пийт и се отнасяше добре с него. Мисля, че ме харесваше, защото никога не говорех назидателно (това ми бе противно от времето на собственото ми детство) и вземах на сериозно участието й в скаутската организация. Рики бе добро дете, имаше си своето ненатрапчиво достойнство, не бе палава, не пискаше, не се катереше в скута на възрастните. Бяхме приятели, споделяхме отговорността за Пийт и, доколкото знаех, това, че бе „моето момиче“, бе част от изтънчената игра, която играехме.

Престанах да я играя, когато сестра ми и майка ми загинаха в деня, когато ни бомбардираха. Това не бе съзнателно взето решение — просто не ми се шегуваше вече и никога не се върнах към играта. Тогава Рики бе на седем години; когато Бел се присъедини към нас, бе на десет и може би на единайсет, когато Бел и аз се сгодихме. Ненавиждаше силно Бел, но мисля, че само аз го усещах, след като го изразяваше единствено чрез нежеланието да говори с нея — Бел наричаше това „свенливост“. а ми се струва, че и Майлс мислеше същото.

Но аз по-добре разбирах Рики и се помъчих да я уговоря. Опитвали ли сте да обсъждате с навлизащо в юношеството си дете нещо, което то не иска да обсъжда? Удоволствието е същото, като да крещите срещу някой баир и да слушате ехото си. Мислех си, че на Рики ще й мине, когато осъзнае колко обичлива бе Бел.

При Пийт нещата стояха по-различно и ако не бях влюбен, щях да открия в поведението му сигурен знак, че аз и Бел никога няма да постигнем разбирателство. Бел „харесваше“ котарака ми — о, разбира се, разбира се! Обожаваше котките, обичаше едва зараждащата се плешивина на темето ми, възхищаваше се на избора ми на ресторанти, въобще харесваше всичко у мен.

Но едно е да харесваш котки, друго е да си коткар.

Хората се делят на коткари и на всички останали, които навярно са мнозинство, което не може да търпи „безвредната, но необходима котка“. Ако се опитат — поради вежливост или някаква друга причина, — то им личи, защото не знаят как да се отнасят към котките, а котешкият протокол е много по-строг от дипломатическия.

Той се основава на личното достойнство и взаимното уважение и притежава духа на dignidad de hombre^[6] на един латиноамериканец, когото можете да обидите само с риск за живота си.

Котките нямат чувство за хумор, притежават ужасно напомпено его и са много докачливи. Ако някой ме попита струва ли си да се грижиш за тях, ще бъда принуден да отговоря, че логична причина не съществува. По-скоро бих обяснил на някого, който мрази сирената с остри подправки, защо „би трябвало“ да харесва Лимбургер-а. Въпреки това изцяло симпатизирам на онзи мандарин, който отрязал ръкава на безценната си бродирана дреха, за да не събуди заспалото върху него коте.

Бел се стремеше да демонстрира, че „харесва“ Пийт, като го третираше като куче… затова той я издраска. Сетне, бидейки разумен котарак, той изчезна бързешком и за щастие стоя навън достатъчно дълго — инак щях да го напердаша, а Пийт никога не е бит, не и от мен. Да удариш котка е безполезно; котката може да бъде приучена на дисциплина само с търпение и никога — чрез бой.

И тъй, сложих йод на драскотините на Бел, сетне се опитах да й обясня в какво бе сбъркала.

— Съжалявам, че се случи, ужасно съжалявам! Но то ще стане отново и отново, ако се опиташ пак да го направиш!

— Но аз само го галех!

— Е, да… но не го галеше като коте, а като куче. Никога не бива да потупваш котка, трябва само да я галиш. Никога не трябва да правиш резки движения, когато си в обсега на лапите й. Никога не бива да я докосваш, без да й дадеш възможността да разбере намеренията ти… и винаги трябва да си сигурна, че те ще й харесат. Ако не иска да бъде галена, тя ще приеме известно галене само от учтивост — котките са много учтиви, — но трябва да усетиш кога едвам издържа и да престанеш, преди търпението й да се е изчерпило. — Поколебах се малко и додадох: — Ти не обичаш котки, нали?

— Какво? Ами, каква глупост! Разбира се, че ги обичам. — Ала допълни: — Предполагам обаче, че просто не съм общувала много с тях. Тя е доста докачлива, нали?

— Тя е той. Пийт е мъжкар. Не, всъщност не е докачлив, ако се отнасят добре с него. Но човек трябва да се научи как да се държи с котките. Ъ-ъ-ъ, никога не бива да им се присмива…

— Какво? И защо, за Бога?

— Не защото не са смешни; безкрайно комични са. Но те нямат чувство за хумор и това ги обижда. Е, котката няма да те издраска, загдето й се надсмиваш; тя просто ще си излезе и сетне ще ти е трудно да се сприятелиш с нея. Но това не е толкова важно. Далеч по-важно е да знаеш как да вземеш една котка. Ще ти покажа, когато Пийт се върне.

Но Пийт не се върна, не и тогава, и аз не можах да й покажа. След онзи случай Бел изобщо не го докосваше. Говореше му, държеше се така, сякаш го харесваше, но поддържаше дистанция, той — също. Скоро забравих за всичко това; не можех да позволя една толкова незначителна дреболия да ме усъмни в жената, която означаваше всичко за мен.

Проблемът с Пийт обаче по-късно едва не предизвика истинска криза. Бел и аз обсъждахме къде ще живеем след сключването на брака. Тя все още не искаше да определи датата, но прекарвахме доста време в обсъждане на подобни подробности. Аз настоявах за къща в стил „ранчо“ близо до фабриката; тя предпочиташе апартамент в града, поне докато можехме да си позволим имение в Бел Еър. Рекох:

— Скъпа, това не е разумно; аз трябва да съм близо до завода. Освен това, опитвала ли си да отглеждаш котка в градски апартамент?

— О, това ли било! Виж, скъпи, радвам се, че повдигна въпроса. Проучих сериозно въпроса за котките, наистина го направих. Ще го кастрираме. След това ще е много по-мил и напълно щастлив в апартамента.

Вторачих се в нея, не можех да повярвам на ушите си. Да превърнеш един стар воин в евнух? Да го превърнеш в украса на камината?

— Бел, ти не съзнаваш какво говориш!

Тя ми запуши устата със старото, добре познато „Ш-ш-ш-т, мама знае най-добре“, като изтъкна баналните аргументи на хората, които вземат котките за своя собственост… как нямало да му навреди, че било за негово добро, как знаела колко много го ценя и че никога не би и помислила да ме лиши от него, как било наистина съвсем просто, съвсем безболезнено и разумно решение за всички.

Аз я прекъснах.

— Защо не ни уредиш и двамата?

— За какво, скъпи?

— Ами и мен — също. Ще бъда много по-хрисим, вечер ще си стоя вкъщи и никога няма да се скарам с теб. Както посочи сама, няма да боли и сигурно ще бъда много по-щастлив.

Тя се изчерви силно.

— Това е нелепо.

— Твоите думи — също.

Повече изобщо не спомена за това. Бел никога не допускаше дадено различие в мненията да се превърне в разправия; тя просто млъкваше и изчакваше. Ала и никога не се отказваше. Тя имаше по своему нещо котешко в характера си… и може би тъкмо заради това не можех да й устоя.

С готовност изоставих темата. Бях затънал до гуша в „Гъвкавия Франк“, „Уили“ и „Наето момиче“ трябваше да ни донесат маса пари, но ми бе влязла муха в главата да изработя съвършената, всеможещата автоматична машина — многоцелевият слуга. Добре де, наречете го робот, макар това да е термин, с който е злоупотребявано многократно, а и аз изобщо нямах намерението да правя механичен човек.

Исках да създам агрегат, който да може да върши каквото и да е в един дом — да чисти и да готви, разбира се, но да върши и по-трудна работа, например да сменя пелените на бебето или лентата на пишещата машина. Вместо човек да има цяла конюшня от „Наети момичета“, „Уили Прозореца“, „Сестра-бавачка“, „Хари Домакина“ и „Градинаря Гюс“, исках съответният съпруг и съпруга да са в състояние да си купят една машина на цена… е, да речем колкото един добър автомобил, една машина, равностойна на слугата-китаец, за който бяхме чели, но никой от нашето поколение не бе виждал.

Ако можех да го постигна, щеше да е равносилно на втора Прокламация за еманципацията, освобождаваща жените от тяхното вековно робство. Исках да ликвидирам и изтърканата поговорка, че „работата на една жена никога не свършва“. Домашната работа си е едно повтарящо се и ненужно блъскане; за мен, като инженер, тя бе истинска обида.

За да си остане проблемът в инженерната сфера, „Гъвкавия Франк“ трябваше да е почти изцяло сглобен от стандартни части и да не включва никакви принципно нови решения, фундаменталните изследвания не са работа за сам човек; машината трябваше да бъде доразвита въз основа на вече известните образци в занаята, инак нямаше да мога да се справя.

За щастие съществуваха ужасно много такива образци, а и аз не си бях губил времето, когато имах допуск до военните тайни. Онова, към което се стремях, не изискваше такава сложност, като нещата, които трябва да изпълни една управляема ракета.

Какво точно исках да върши „Гъвкавия Франк“? Отговорът е: каквато и да е работа, която човек върши у дома. Не се налагаше да играе карти, да се люби или да спи, но трябваше да прибере след игра на карти, да готви, да оправя леглата, да се грижи за бебетата — най-малкото трябваше да следи дишането на бебето и да повика някого, ако то се промени. Реших да не отговаря на телефонни обаждания, тъй като АТ&Т вече предлагаха под наем подобен апарат. Нямаше нужда и да отваря входната врата, понеже повечето съвременни домове разполагаха с автоматика за това.

Но, за да се справя с множеството си обязаности, той трябваше да разполага с ръце, очи, уши и мозък… достатъчно добър мозък.

Ръце можех да поръчам в компаниите за автоматизирана екипировка, които доставяха „ръцете“ и на „Наето момиче“, само че този път щях да искам от най-качествените, със сервоапарати с голям обсег и с по-чувствителна обратна връзка, изисквана за микроаналитични манипулации и измерване на радиоактивни изотопи. Същите компании можеха да доставят и очите — те можеха да бъдат по-опростени, след като „Франк“ нямаше да се нуждае да вижда и да извършва манипулации иззад дебели с метри бетонни щитове, както се прави това в атомните реактори.

Ушите можех да купя от поне дузина компании за аудио-визуална техника — щеше да се наложи обаче да проектирам някои платки, та ръцете да се контролират едновременно чрез визуалната, слуховата и осезателната информация — така, както действат и човешките ръце.

Човек може да разположи центровете за управление на маса операции в малко пространство, като използва транзистори и печатни платки.

На „Франк“ нямаше да му се налага да използва преносими стълби. Щях да направя врата му да се протяга като на щраус, а ръцете да се удължават като щипци. Дали бе необходимо да му придам способността да се качва и слиза по вътрешни стълбища?

Е, съществуваше инвалидна количка с електрическо захранване, която бе в състояние да го прави. Можех да купя една и да използвам шасито — така щях да огранича размерите на робота до размерите на шасито и теглото му дотолкова, доколкото можеше да издържи количката. Щях да свържа захранването и управлението на шасито с мозъка на „Франк“.

Истинската трудност бе мозъкът. Човек може да сглоби апарат, свързан по подобен на човешкия скелет начин, дори и много по-усъвършенстван. Може да му осигури достатъчно координирана система на управление, базирана на обратната връзка, така че да забива пирони, да търка подове и да чупи яйца — или да не ги чупи. Но докато не получи онова, което човек има между ушите си, апаратът няма да е човек, няма дори да е труп.

За щастие не се нуждаех от човешки мозък; необходим ми бе само покорен малоумник, способен да извършва в основни линии многократно повторяема домашна работа.

И тук вече идваше редът на Торсеновите запомнящи електроннолъчеви тръби. Междуконтиненталните ракети, с които отвърнахме на удара, „мислеха“ с Торсенови тръби; системите за управление на движението по пътищата в градове като Лос Анджелис използваха техни по-опростени варианти. Няма нужда да се впускаме в теорията на електроннолъчевите тръби, която дори в лабораториите на „Бел“ не се познава съвсем добре; важното е, че можеш да свържеш Торсенова тръба в командната верига, да пуснеш машината на ръчно управление, тръбата ще запамети какво е било извършено и след това ще може да управлява апарата и при повторното изпълнение, и при безброй следващи изпълнения. За една автоматизирана машина това е достатъчно; но за управляема ракета и за „Гъвкавия Франк“ ще трябва да добавите и паралелни вериги, които да дадат на машината възможност за преценка. Всъщност това не е истинска преценка (по мое мнение една машина никога не може да преценява сама); паралелната верига е търсеща, нейното програмиране й нарежда „търси това или онова в такива и такива граници; когато го намериш, изпълни базовите си команди“. Базовите команди могат да бъдат толкова сложни, колкото данни успееш да вложиш в една Торсенова тръба — а нейният капацитет е наистина внушителен! — и можеш да програмираш така „преценяващите“ вериги (които са на практика едни слабоумни драйвъри), че те да прекъсват изпълнението на базовите команди всеки път, когато цикълът не съвпада със записания в Торсеновата тръба оригинал.

Всичко това означава, че е необходимо да накарате „Гъвкавия Франк“ да прибере масата само веднъж, да изчисти чиниите от остатъци и да ги зареди в съдомиялната машина, оттам насетне той ще се справя сам с всички мръсни чинии, които се изпречат на пътя му. Дори още по-добре — той може да има контролна Торсенова тръба с предварително въведен запис и да се справи с мръсните чинии още първия път… и при това без да счупи нито една.

Монтирате му още една предварително програмирана тръба до първата и той ще може да преповие напиканото бебе и никога, ама никога, няма да го изхвърли в кофата за боклук, вместо използваните пеленки.

Квадратната глава на Франк можеше да побере с лекота стотина Торсенови тръби, всяка с електронна памет за различна домакинска задача. Накрая прибавяте защитна верига, свързваща всички „преценяващи“ драйвъри — верига, която да го накара да спре на място и да „вика за помощ“, ако се сблъска с нещо, което не се вписва в инструкциите му — така бебето няма да пострада, нито пък чиниите — да се изпотрошат.

И тъй, конструирах Франк върху основата на самоходна инвалидна количка. Приличаше на закачалка за шапки, съвъкупляваща се с октопод… но, Господи, как само умееше да лъска приборите за хранене!

 

 

Майлс видя първия „Франк“, гледаше го как забърка мартини и го сервира, как сетне обиколи да изпразни и изтрие пепелниците (без изобщо да докосва чистите), да отвори прозореца, сетне да го затвори и заключи, после — как отива до библиотеката ми и избърсва книгите в нея. Майлс сръбна от мартинито си и рече:

— Вермутът му е много.

— Аз така го харесвам. Но можем да му кажем да приготвя твоите коктейли по един начин, а моите — по друг, има празни тръби в главата си. В това именно се състои гъвкавостта му.

Майлс отпи още една глътка.

— Колко скоро може да влезе в производство?

— Ами, мисля да си поиграя с него още около десетина години. — И преди той да изстене, добавих: — Но би трябвало да сме в състояние да пуснем модел с ограничени възможности и за пет.

— Глупости! Ще ти осигурим достатъчно помощници и масовият модел ще е готов за шест месеца.

— Как ли пък не! Това е моят magnum opus^[7]. Няма да го пусна, докато не се превърне в истинско произведение на изкуството… с около една трета по-малък на размери, всичко, с изключение на Торсеновите тръби — заменяемо, и толкова гъвкав, че не само ще разхожда котката и ще къпе бебето, но и ще играе пинг-понг, ако клиентът е готов да плати за допълнителното програмиране. — Хвърлих му едно око: „Франк“ безшумно почистваше праха от писалището ми, като поставяше всяка вдигната хартийка точно там, откъдето я бе вдигнал. — Макар че няма да е забавно да играеш пинг-понг с него; той никога няма да сгреши. Не, предполагам, че ще можем да го научим да пропуска, ако му поставим верига за произволен избор. Хм… да, бихме могли. И ще го направим, това ще е много добра демонстрация при продажбите.

— Една година, Дан, и нито ден повече. Ще наема някой от „Льови“ да ти помогне с дизайна.

Рекох:

— Майлс, кога най-сетне ще разбереш, че аз съм шефът в инженерната работа? След като веднъж ти го предам, той е твой… но не и секунда преди това.

— И все пак, вермутът в мартинито му е множко — отвърна Майлс.

 

 

Човърках го с помощта на механиците от фабриката, докато Франк не престана да изглежда като кола, попаднала в серийна катастрофа и заприлича на нещо, с което може и да се попохвалиш пред съседите. Междувременно изчистих цял куп дефекти от системата му за управление. Научих го дори да гали Пийт и да го чеше по гушата по начин, който да се нрави на котарака — и, повярвайте ми, това изискваше такъв обем точна негативна обратна връзка, колкото се използва и в приборите на атомните лаборатории. Майлс не ме притесняваше, макар да идваше от време на време да види докъде съм стигнал. Работех повече нощем, след като вечерях с Бел и я изпратех до дома й. През по-голямата част от деня спях, отивах на работа в късния следобед, подписвах всички книжа, които Бел ми бе подготвила, проверявах какво е свършено във фабриката през деня, сетне извеждах отново Бел на вечеря. Не се опитвах да върша нещо преди това, тъй като от творческата работа човек започва да вони като пръч. След усилна работа в лабораторията през нощта не можеше да ме понася никой, освен Пийт.

Един ден тъкмо привършвахме с вечерята, когато Бел ме попита:

— Ще се връщаш ли в завода, скъпи?

— Разбира се. Защо не?

— Добре. Защото Майлс ще ни чака там.

— А…

— Той иска да се проведе събрание на акционерите.

— Събрание на акционерите ли? Защо?

— Няма да продължи дълго. Всъщност, скъпи, напоследък не обръщаш много внимание на бизнеса на фирмата. Майлс държи да уточни някои въпроси и да очертае стратегията.

— Придържам се към инженерната работа. Какво друго би трябвало да върша за фирмата?

— Нищо, скъпи. Майлс казва, че няма да отнеме много време.

— Какво се е случило? Да не би Джейк да не се справя с поточната линия?

— Моля те, скъпи. Майлс не ми каза защо точно свиква събрание. Допий си кафето.

Майлс ни чакаше в завода. Ръкува се тържествено, сякаш не се бяхме виждали цял месец.

— Майлс, за какво е всичко това? — попитах аз.

Той се обърна към Бел.

— Би ли съобщила дневния ред?

Дори само това би трябвало да ми подскаже, че Бел излъга, като каза, че Майлс не й бил обяснил какво си е наумил. Но тогава изобщо не си го помислих — по дяволите, аз вярвах на Бел! — а и вниманието ми бе отвлечено от нещо друго: Бел отиде до сейфа, завъртя топката и го отвори. Рекох:

— Между другото, скъпа, снощи се опитах да го отворя и не успях. Да не си променила комбинацията?

Тя вадеше някакви книжа и не се обърна.

— Не ти ли казах? Охраната ме помоли да я сменя, след опита за обир миналата седмица.

— О, така ли? Тогава най-добре ще е да ми кажеш новите числа, инак някоя нощ ще ми се наложи да ти телефонирам в съвсем отвратителен час.

— Разбира се.

Тя затвори сейфа и сложи някаква папка на масата, която използвахме за заседания. Майлс се прокашля и рече:

— Хайде да започваме.

Аз отвърнах:

— Добре. Скъпа, щом като това ще е официално събрание, предполагам няма да е зле да го стенографираш… Тъй, сряда, осемнайсети ноември 1970 година, 9.20 часа вечерта, всички акционери присъстват — запиши имената ни — събранието ръководи Д.Б.Дейвис, председател на борда. Някакви стари дела?

Нямаше.

— Добре. Майлс тогава ти имаш думата. Някакви нови проблеми в бизнеса?

Майлс пак се прокашля.

— Искам да направя преглед на фирмената стратегия, да представя програма за бъдещето и да предложа на борда да обсъди едно предложение за външно финансиране.

— За външно финансиране ли? Не ставай глупав, фирмата е добре финансово и с всеки месец положението й се затвърждава. Какво има, Майлс? Да не би текущата ти сметка да не те задоволява? Можем да я увеличим.

— Няма да останем в това стабилно положение при изпълнението на новата програма. Трябва ни разширяване на капиталовата структура.

— Каква нова програма?

— Моля те, Дан. Направил съм си труда да я напиша в подробности. Нека Бел ни я прочете.

— Ами… добре.

Ако пропуснем бомбастичните приказки — като всички юристи той силно си падаше по многосричните думи — Майлс искаше три неща: а) да ми вземе „Гъвкавия Франк“, да го даде в ръцете на производствен екип и да го изкара на пазара без всякакво забавяне; б) — но аз го спрях още на първата точка.

— Не!

— Почакай малко, Дан. Като президент и главен мениджър определено имам правото да представя идеите си в подреден вид. Спести си коментариите за после. Нека Бел дочете текста.

— Е… добре. Но отговорът пак ще е „не“.

Точка „б“ по същество съдържаше следното: че трябва да престанем да се тътрим като каруца само с един впрегнат кон. Разполагаме с нещо голямо, толкова голямо, колкото е бил автомобилът навремето, и се намираме още в началото; ето защо трябва веднага да се разширим, да създадем организация за търговия в национален и световен мащаб, със съответстващото й произвоство.

Започнах да барабаня с пръсти по масата. Можех да си се представя като главен инженер на подобна групировка. Сигурно даже няма да ми оставят и чертожната дъска, а ако хвана поялника, профсъюзът веднага ще вдигне стачка. Със същия успех бих могъл да остана във войската и да се опитам да стана генерал.

Не ги прекъснах обаче. Точка „в“ гласеше, че не можем да направим всичко това с жълти стотинки; ще са необходими милиони. „Маникс ентърпрайсис“ ще осигури капитала — за целта ние ще им продадем всичко — акции, производствени сгради и „Гъвкавия Франк“ и ще се превърнем в дъщерна компания. Майлс ще остане мениджър на клона, аз — главен инженер на разработките, но добрите стари дни на свобода вече ще са свършили; и двамата ще бъдем наемни работници.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Хм… да. Хайде да го обсъдим и да гласуваме.

— Надявам се, че поне ще ни оставят правото да седим вечер пред вратата на колибите си и да пеем спиричуъли.

— Това не е шега, Дан. Така трябва да стане.

— Аз не се шегувам. Един роб се нуждае от известни отстъпки, за да си държи устата затворена. О’кей, дойде ли моят ред?

— Давай.

Излязох с контрапредложение — то отдавна зрееше в главата ми. Исках да се отървем от производството. Джейк Шмит, нашият производствен шеф, бе свестен мъж; въпреки това непрекъснато ме измъкваха от сладката творческа мъгла, за да оправям разни дефекти в производството — което е все едно да те измъкнат от топлото легло и да те хвърлят в ледена вода. Това бе истинската причина да работя толкова време нощем и да стоя далеч от завода през деня. С придобиването на още излишни сгради и след като вече се обмисляше пускането и на нощна смяна, можех да видя как идва времето, когато нямаше да имам спокойствието да творя, дори и да отхвърлим този напълно неприемлив план да си ги мерим с „Дженърл мотърс“ и „Консолидейтид“. Определено не бях зодия Близнаци: не можех да бъда едновременно и изобретател, и мениджър по производството.

Затова предложих вместо да се разширяваме, да се свием — да продадем на някого лицензите за производството на „Наето момиче“ и „Уили Прозореца“ и да тънем в дивиденти от лицензите. Когато „Гъвкавия Франк“ е готов, ще продадем лиценза и за него. Ако „Маникс“ искат да вземат лицензите, като наддадат най-много за тях, чудесно! Междувременно ще си сменим името на Изследователска корпорация „Дейвис и Джентри“, ще си останем само тримата плюс някой и друг техник, който да ми помага да сглобявам новите машинки. Майлс и Бел само ще си седят и ще броят пристигащите купища пари.

Майлс бавно поклати глава.

— Не, Дан. Продажбата на лицензи ще ни донесе пари, вярно е. Но не и толкова, колкото ще спечелим, ако произвеждаме сами.

— Дявол да го вземе, Майлс, ние няма да произвеждаме сами; тъкмо в това е работата. Ще продадем душите си на „Маникс“. А що се отнася до парите, ти колко искаш? Можеш да използваш едновременно само една яхта и един плувен басейн… и можеш да ги имаш и двете още до края на годината, стига да ги искаш.

— Не ми трябват.

— Какво ти трябва тогава?

Той вдигна глава.

— Дан, ти искаш да изобретяваш. Планът ми ти дава тази възможност плюс всичката помощ и необходимите средства — толкова, колкото потрябват. Аз пък искам да ръководя голям бизнес. Един наистина голям бизнес. Имам таланта за това. — Погледна към Бел. — Не искам да прекарам живота си тук, в средата на пустинята Мохаве в ролята на бизнес-мениджър на един самотен изобретател.

Вторачих се в него.

— Не говореше такива приказки в Сандия. Нима искаш да се оттеглиш, татенце? На Бел и на мен ще ни е неприятно да си отидеш… но щом като си решил така, предполагам, че ще мога да ипотекирам фабриката или нещо подобно и да изкупя дела ти. Не искам да се чувстваш обвързан.

Бях потресен до дъното на душата си, но щом старият Майлс бе толкова настойчив, нямах никакво право да го принуждавам да играе по моята свирка.

— Не, не искам да изляза; искам да се разширим. Ти чу предложението ми. Това е официален ход, който изисква решение на корпорацията. И аз държа на него.

Предполагам, че съм изглеждал изненадан.

— Значи настояваш да го направим по съответния начин? Добре, Бел, резултатът от гласуването е „не“. Протоколирай го. Аз обаче няма да издигам официално контрапредложението си тази вечер. Ще го обсъдим, ще разменим мнения. Искам да останеш доволен, Майлс.

Майлс продължи да упорства:

— Нека го направим както трябва. Обявявай, Бел.

— Добре, сър. Майлс Джентри, акции с право на глас номера… — Тя прочете серийните номера. — Какъв е вашият глас?

— Да.

Тя го записа в книгата.

— Даниел Б. Дейвис, акции с право на глас с номера… — Изчете отново поредицата от числа; не се вслушах във формалностите. — Какъв е вашият глас?

— Не. И с това нещата приключват. Съжалявам, Майлс.

— Бел С. Даркин — продължи тя, — акции с право на глас с номера… — Отново изрецитира номерата. — Гласувам с „да.“

Ченето ми увисна, сетне успях някакси да поема дъх и да възразя:

— Но, мила, не можеш да го направиш! Това са твои акции, така е, но знаеш прекрасно, че…

— Обяви резултата — изръмжа Майлс.

— Гласовете „за“ са мнозинство. Предложението се приема.

— Запиши го в протокола.

— Да, сър.

Следващите няколко минути бяха минути на объркване. Първо й се разкрещях, сетне се опитах да я вразумя, после се озъбих и й казах, че онова, което направи, не бе честно — вярно, бях й приписал част от акциите, но и тя, и аз знаехме, че с тях гласувам аз, че нямам намерение да се разделя с контрола върху компанията, че това бе само един годежен подарък — просто и ясно. По дяволите, миналия април аз дори платих данък общ доход върху акциите. Ако тя бе в състояние да ми скрои такъв номер, докато сме само сгодени, на какво ли щеше да прилича бракът ни?

Тя ме погледна право в очите и лицето й ми се стори някакси непознато.

— Дан Дейвис, ако смяташ, че още сме сгодени, след онова, което ми изприказва, то тогава си дори по-глупав, отколкото съм те смятала винаги. — Обърна се към Джентри. — Ще ме изпратиш ли до дома, Майлс?

— Разбира се, мила моя.

Понечих да кажа нещо, но се отказах, и се измъкнах оттам без шапката си. Беше крайно време да си тръгна, инак навярно бих убил Майлс, тъй като сърцето не ми даваше да вдигна ръка срещу Бел.

Разбира се, не можах да заспя. Към четири сутринта станах, обадих се тук и там по телефона и в пет и половина бях пред завода с един пикап. Отидох до портата с намерението да я отключа и да закарам пикапа до товарната рампа, за да натоваря „Гъвкавия Франк“ през задните канати на колата — „Франк“ тежеше към двеста кила.

Катинарът на портата бе сменен.

Прехвърлих се през оградата, разранявайки се на бодливата тел. Вътрешната врата нямаше да ми създаде проблеми, тъй като във фабриката имаше стотици инструменти, с които човек да се справи с един катинар. Но и бравата на входната врата бе сменена.

Гледах я и се чудех дали ще ми е по-лесно да строша някой прозорец с щанга от колата или да извадя крика и да го наглася между рамката на вратата и бравата, но тогава някой извика:

— Ей, ти! Горе ръцете!

Не си вдигнах ръцете, но се обърнах. Мъж на средна възраст бе насочил към мен чифте, достатъчно голямо да бомбардира с него града.

— Кой, по дяволите, си ти?

— А ти кой си?

— Аз съм Дан Дейвис, главният инженер на тая фабрика.

— О, така ли? — Той се поуспокои малко, но продължаваше да държи ръчната си минохвъргачка насочена срещу мен. — Да, приличате си с описанието. Но ако носите някакъв документ за самоличност, най-добре ми го покажете.

— Защо? Аз пръв попитах кой си ти?

— Аз ли? Не ме познавате. Името ми е Джо Тод, от Пустинната охранителна и патрулна компания. Имаме частен лиценз. Би трябвало да знаете кои сме; вие сте ни клиенти за нощната охрана от месеци. Но тази нощ съм на специален пост.

— Тъй ли? Тогава ако са ти дали ключ за туй място, използвай го. Искам да вляза. И престани да ме сочиш с това пушкало.

Той продълаваше да се цели в мен.

— Не мога да го направя, мистър Дейвис. Първо, нямам ключ. Второ, имам конкретни заповеди относно вас. Не можете да влезете вътре. Ще ви пусна да си идете през портата.

— Искам да отвориш, инак сам ще вляза.

Огледах се за някой прът да счупя прозорец.

— Моля ви, мистър Дейвис…

— А?

— Много ще ми е неприятно, ако настоявате, истина ви казвам. Защото не мога да гарантирам, че ще ви улуча в краката; не съм много добър стрелец. И ще се наложи да стрелям в корема. Това пушкало е заредено с куршуми с мек връх; ще стане касапница.

Предполагам, че тъкмо това ме накара да променя решението си, макар да ми се щеше да вярвам, че е било нещо друго; сиреч, като погледнах отново през прозореца, видях, че „Гъвкавия Франк“ не бе там, където го бях оставил.

След като ме пусна да изляза през портата, Тод ми подаде един плик.

— Казаха ми да ви го дам, ако дойдете.

Прочетох го в кабината на пикапа. Ето какво пишеше в писмото:

18 ноември 1970

 

Драги господин Дейвис,

На редовно събрание на борда на директорите, проведено на тази дата, бе взето решение да се прекрати всякаква ваша връзка (освен като акционер) с корпорацията, съгласно параграф три от вашия договор. Умоляваме вида не навлизате в територии, собственост на корпорацията. Личните ви книжа и вещи ще ви бъдат изпратени по най-бърз и безопасен начин.

Бордът иска да изрази благодарността си за вашата дейност и съжалява, че различия в мненията за бъдещата стратегия ни принуждава да предприемем тази стъпка.

 

Искрено ваш,

Майлс Джентри, председател на борда и главен мениджър.

Приподписано от

Б.С.Даркин, секретар-ковчежник.

Прочетох го дважди, преди да си спомня, че никога не съм сключвал какъвто и да е договор с корпорацията, в който да има параграф трети, четвърти или какъвто и да е друг.

По-късно същия ден куриер донесе в мотела, където държах чистото си бельо, един пакет. Той съдържаше шапката ми, писалката, резервната ми логаритмична линийка, доста книги и лични писма, както и някои документи. Но в него липсваха бележките и чертежите на „Гъвкавия Франк“.

Някои от документите бяха много интересни. Моят „договор“ например — естествено в него пишеше, че параграф трети им дава възможност да ме изхвърлят без предупреждение с компенсация от три месечни заплати. По-интересен бе обаче параграф седми. Той бе осъвременена версия на „кучешки договор“^[8] — в който работникът се съгласява да не развива конкурентна дейност, но може да бъде нает отново от предишния си работодател; това ще рече, че можех да се върна на работа по всяко време, когато поискам, с протегната шапка в ръка и да моля Майлс и Бел да ми дадат работа — може би затова ми бяха върнали шапката.

Но цели пет години не можех да работя върху домакински уреди, без първо да получа разрешението им. По-скоро бих си прерязал сам гърлото.

Имаше копия от надлежно заверени документи за преотстъпване от мен на „Наето момиче инк.“ на всички патенти: за „Наето момиче“ и „Уили Прозореца“, както и на още няколко дреболии. („Гъвкавия Франк“ не бе патентован, разбира се — е, поне аз мислех, че не е патентован; щях да узная истината по-късно).

Никога не бях преотстъпвал патентите си, дори формално не бях давал разрешение за използването им от „Наето момиче инк.“; корпорацията бе мое собствено творение и изобщо не бях изпитвал необходимостта да бързам.

Последните три неща в пакета бяха моите сертификати за притежание на акции (онези, които не бях подарил на Бел), заверен чек, придружен от писмо, което обясняваше всичко вписано в чека — натрупалата се заплата, минус направените разходи по текущата сметка, тримесечна заплата, във връзка с уволнението без предупреждение, пари, които бих могъл да ползвам във връзка с отказа по параграф седми… и хиляда долара премия в знак на „признание за свършената работа“. Последното наистина бе много мило от тяхна страна.

Докато препрочитах тази изумителна сбирка от документи, осъзнах, че очевидно не бях постъпвал много умно, като подписвах на доверие всичко, което Бел ми поднасяше. Нямаше никакво съмнение, че подписите под документите бяха мои.

На другия ден вече бях достатъчно спокоен, за да обсъдя нещата с адвокат, един разтропан и алчен адвокат, който нямаше да се погнуси да хапе и дращи в близък бой. Отначало бе много навит да поеме работата срещу процент при евентуален успех. Но след като приключи с преглеждането на моите експонати и след като изслуша подробностите, се облегна назад и скръсти ръце на търбуха си с кисело изражение.

— Дан, ще ти дам един безплатен съвет.

— Е, и?

— Не предприемай нищо. Напълно си загубен.

— Но нали каза, че…

— Знам какво съм казал. Те са те изиграли. Но как можеш да го докажеш? Действали са достатъчно хитро; можели са дори да ти отмъкнат всички акции и да те оставят без пукнат грош. Оставили са ти всъщност толкова, колкото би могъл да очакваш в рамките на разумното, ако всичко бе минало както трябва и ти би се отказал, или ако пък те уволнят — както и са очаквали — поради различия във фирмената стратегия. Дали са ти всичко дължимо… плюс мизерните хиляда долара в знак, че не изпитват лоши чувства.

— Но аз не съм имал договор! Никога не съм преотстъпвал тези патенти!

— Книжата сочат друго. Признаваш, че подписът е твой. Може ли някой да потвърди казаното от теб?

Замислих се. Определено не можеше. Дори и Джейк Шмит не знаеше нищо за онова, което ставаше в кантората. Единствените свидетели бяха… Майлс и Бел.

— А сега — относно прехвърлянето на този пакет от акции — продължи той, — там е единствената ни възможност да пробием в цялата тая бъркотия. Ако ти…

— Но това е единствената сделка в целия куп, която е наистина законна. Аз й приписах тези акции.

— Да, но защо? Ти казваш, че си й ги дал като годежен подарък, очаквайки брак. Няма значение как е гласувала тя; това не ни интересува. Ако можеш да докажеш, че си й ги прехвърлил като годежен подарък в очакване на брак и че тя е знаела това, когато ги е приела, тогава можеш да я принудиш или да се омъжи, или да развали годежа. Като в делото Макнълти срещу Роудс. Тогава отново си възвръщаш контролния пакет и ги изритваш. Можеш ли да го докажеш?

— По дяволите, аз вече не искам да се женя за нея. Не я искам.

— Това си е твой проблем. Но да караме едно по едно. Разполагаш ли със свидетели или с някакви доказателства, писма или нещо от сорта, които да подсказват, че тя е приела подаръка, съзнавайки, че й го правиш като на бъдеща своя съпруга?

Замислих се. Разбира се, че имах свидетели… същите двамина. Майлс и Бел.

— Виждаш ли сега? След като не разполагаш с нищо, освен с твоите показания срещу показанията на двамина, плюс купчина подписани от теб доказателства, не само че няма да стигнеш доникъде, но и можеш да попаднеш с диагноза параноя в една от онези „фабрики“ за производство на Наполеоновци. Съветът ми е да си намериш работа в някоя друга област… или в най-лошия случай да хвърлиш къч на „кучешкия“ им договор, като започнеш конкурентен бизнес; ще ми е интересно да видя как ще издържат, стига да не ми се налага аз да те защитавам. Но не ги обвинявай в заговор. Ще спечелят, сетне ще те осъдят и ще ти вземат и онова, което са ти отпуснали.

Той се изправи.

Вслушах се само в част от съвета му. На партера в същата сграда имаше бар; влязох в него и изпих две-три, а може би и девет питиета.

 

 

Имах достатъчно време, за да си спомня всичко това, докато пътувах с колата към Майлс. След като почнахме да печелим добре, той се бе преместил с Рики в една хубава къща под наем в долината Сан Фернандо, за да избяга от убийствената жега на пустинята Мохаве; пътуваше дотам и обратно с военните самолети. Зарадвах се, като се сетих, че Рики не си е вкъщи; тя бе в Девическия скаутски лагер край Голямото мечо езеро; не исках да рискувам Рики да стане свидетелка на караница между мен и пастрока й.

Пътувах броня до броня с останалите коли в тунела Сепълвида, когато ми хрумна, че няма да е зле да се освободя от сертификата за акциите си в „Наето момиче“, преди да се срещна с Майлс. Не очаквах груб сблъсък (освен ако не го започнех самият аз), но просто ми се стори, че идеята си струва… бях изпълнен непрекъснато с подозрения, досущ като котка, чиято опашка е била прищипана веднъж от летяща врата, след което винаги внимава.

Да го оставя в колата? Да предположим, че ме окошарят за опит за убийство или побой; няма да е разумно документът да е в колата, когато я откарат и конфискуват.

Можех да го пратя по пощата до себе си, но напоследък пощата ми бе до поискване, след като се местех от хотел в хотел, веднага щом ме усетеха, че държа котарак.

Най-добре ще е да го пратя на някого, комуто мога да се доверя.

Ала списъкът бе съвсем къс.

И тогава си спомних за някого, комуто наистина можех да се доверя.

На Рики.

Може да ви се сторя абсолютен тъпанар — да се доверя на жена, веднага след като ме е прецакала именно жена. Но случаят е друг. Познавах половината от живота на Рики и знаех, че ако на света имаше някое честно човешко същество, то това бе Рики… а и Пийт бе на същото мнение. Освен това Рики нямаше онези физически данни, които да замъглят ума на един мъж. Женствеността й личеше единствено върху лицето; още не се бе отразила на фигурата й.

След като успях да се измъкна от задръстването в тунела Сепълвида намерих една дрогерия; там купих марки, един голям и един малък плик и няколко листа за писма. Ето какво й написах:

Скъпа Рики-тики-тави^[9],

Надявам се скоро да се видим, но докато това стане, те моля да пазиш приложените в плика документи. Това е тайна само между теб и мен.

Спрях и се замислих. По дяволите, ако нещо станеше с мен… дори и една автомобилна катастрофа, каквото и да е, което да причини спиране на дишането… додето това е у Рики, в крайна сметка всичко щеше да попадне в ръцете на Майлс и Бел. Освен ако не измислех нещо да го предотвратя. Осъзнах го, когато вече подсъзнателно бях стигнал до решението да се откажа от сделката за Студеното спане. Изтрезняването и лекцията, която докторът ми изнесе, бяха втвърдили волята ми; нямаше да избягам, щях да остана и да се боря — а този сертификат за притежание на акции бе най-доброто ми оръжие. Той ми даваше правото да преглеждам счетоводните книжа; възможността да си пъхам носа във всяко и във всички дела на компанията. Ако отново се опитаха да ме възпрепятстват да вляза с нает охранител, можех просто да се върна с адвокат, помощник-шериф и със съдебно решение.

Можех да ги призова и в съда. Може би нямаше да спечеля, но щеше да се размирише и навярно това щеше да накара хората от „Маникс“ да се замислят дали да изкупят активите на фирмата ни.

Може би изобщо не трябваше да го пращам на Рики.

Не, ако нещо се случеше с мен, исках пакетът с акциите ми да остане именно нейно притежание. Рики и Пийт бяха цялото ми „семейство“. Продължих да пиша:

Ако случайно не се видим в продължение на година, то знай, че с мен нещо се е случило. Ако стане така, погрижи се за Пийт, стига да го намериш — и без да казваш никому, отнеси приложения плик в Банк ъф Америка, дай го на някой отговорен служител и поискай да го отвори.

 

С обич и целувки, Чичо Дани

После взех друг лист и написах:

„3 декември 1970 г., Лос Анджелис, Калифорния. Срещу един долар, платим в брой, предавам на съхранение — тук описах всички необходими данни и серийните номера на акциите си в «Наето момиче инк.» — в Банк ъф Америка в доверителен фонд на името на Фредерика Вирджиния Джентри, който да й бъде прехвърлен на двайсет и първия й рожден ден.“

След това се подписах. Намерението ми бе изразено ясно и това бе най-доброто, което можех да измисля в една дрогерия и с джукбокс, който ревеше в ухото ми. Така Рики щеше да получи акциите, ако нещо се случи с мен, а пък аз бях сигурен, че Майлс и Бел не можеха да й ги грабнат от ръцете.

Но ако всичко се развиеше нормално, можех просто да помоля Рики да ми даде плика, когато се върна. Като не използвах формуляра за преотстъпване на гърба на сертификата, избягвах необходимостта едно непълнолетно дете да се подписва; заявлението ми беше напълно достатъчно.

Запечатах сертификата за акциите и придружаващото го писмо за преотстъпване в по-малкия плик, сложих го заедно с писмото до Рики в по-големия, адресирах го до Рики в Девическия скаутски лагер и го пуснах в кутията до дрогерията. Забелязах, че пощата трябва да бъде вдигната след около четирийсет минути и се качих пак в колата си; изпитвах някакво безгрижие… не защото бях опазил акциите си, а защото бях решил по-големите си проблеми.

Е, може би не бях ги „решил“, но бях решен да се възправя срещу тях, а не да избягам или да изпълзя в някой ров и да се правя на Рип ван Уинкъл^[10]… Разбира се, че исках да видя 2000-а година, но ако само си представех, можех наистина да я видя… щях да съм на шейсет, тоест, все още, да се надяваме, достатъчно млад, за да подвиквам подир момичетата. Няма закъде да се бърза. Да прескочиш в следващия век с едно дълго спане не би задоволило когото и да е — все едно да видиш края на даден филм, без да знаеш какво е станало преди това. Човек трябва да се наслади на следващите трийсет години в тяхната последователност; щях да го осъзная напълно едва когато стигнех до 2000-а година.

Междувременно ми предстоеше първокласна битка с Майлс и Бел. Може би нямаше да спечеля, но поне щях да съм сигурен, че съм им дал истински бой — както когато Пийт се връщаше у дома, кървящ на шест места, но настоявайки:

— Да беше видял другия котарак!

Не очаквах много от разговора тази вечер. Всичко щеше да се сведе до официално обявяване на война. Възнамерявах да лиша Майлс от спокоен сън… а той пък можеше да позвъни на Бел и да развали и нейния.