Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (12)

12.

Този път сънищата ми бяха по-приятни. Единственият лош сън, който си спомням, дори не бе чак дотам лош, а просто безкрайно разочарование. Бе студен сън, в който бродех, треперейки, в лабиринт от коридори, опитвах всички врати, изпречващи се на пътя ми, мислейки си, че всяка следваща навярно ще е Вратата към лятото, зад която ще ме очаква Рики. Пийт ме следваше с онзи ужасен навик на котките да тичат напред-назад между краката на човек, комуто се доверяват, че няма да ги настъпи или ритне.

При поредната врата той се мушваше между краката ми, поглеждаше навън, виждаше, че е зима, и се отдръпваше, като едва не ме препъваше.

Ала никой от двама ни не се отказваше от убеждението, че следващата врата ще е онази, която търсим.

Този път се събудих лесно, без всякаква дезориентация; всъщност дори лекарят бе донякъде отегчен, че поисках само закуска, „Таймс“ и не пожелах да побъбрим. Не сметнах, че си струва да му обяснявам, че ми е за втори път; и без това нямаше да ми повярва.

Очакваше ме бележка от Джон, датирана седмица по-рано.

Драги Дан,

Добре де, предавам се. Как успя да го направиш?

Съобразявам се с молбата ти да не те посрещаме, въпреки желанието на Джени. Изпраща ти най-добрите си чувства и се надява, че ще ни потърсиш — обясних й, че очакваш в началото да си малко зает. И двамата сме добре, макар че сега вече ходя в часовете, през които преди тичах. Джени е дори по-красива, отколкото беше.

Hasta la vista, amigo^[1],

Джон.

P.S. Ако приложената сума не е достатъчна, само позвъни, има още много там, откъдето идват тези. Мисля, че се справяме доста добре.

Прииска ми се да телефонирам на Джон, както за да му кажа „здравей“, така и да му разкажа за колосалната нова идея, която бях родил, докато спях — уред, който да превръща къпането от обикновена процедура в изтънчено удоволствие. Реших обаче да не го правя; имах да решавам други проблеми. Затова си нахвърлих някои бележки, докато идеята бе още свежа, сетне поспах малко; Пийт бе заврял глава под мишницата ми. Бих искал да го отуча от този навик. Ласкаещ е, но е и досаден.

В понеделник, трийсети април, ме изписаха и отидох в Ривърсайд, където наех стая в стария „Мишън ин“.

Вдигнаха ми предвидимата врява, дето вкарвам котка в стаята, пък и пиколо-автоматът не бе склонен към подкуп, което едва ли е някакъв прогрес. Ала заместник-управителят имаше повече мозък в главата си; той се вслушваше в доводите, особено като бяха новички и шумолящи. Не спах добре; прекалено се вълнувах.

На следващата сутрин точно в десет се представих на директора на Ривърсайдската обител.

— Д-р Ръмси, името ми е Даниел Б. Дейвис. Имате ли тук клиентка на име Фредерика Хайнеке?

— Предполагам, че можете да се легитимирате?

Показах му шофьорската си книжка, издадена през 1970-а в Денвър, както и документа си за изписване от обителта във форест Лоун. Той ги прегледа, погледна ме и ми ги върна. Рекох притеснено:

— Мисля, че тя би трябвало да се събуди днес. Между другото, случайно да има инструкции да бъда допуснат? Нямам предвид рутинните операции, а последната минута, когато е готова за последния рестимулант и предстои да дойде в съзнание.

Той издаде устните си напред и придоби замислено изражение.

— В инструкциите ни за тази клиентка изобщо не се казва да я събуждаме днес.

— Така ли?

Жегна ме разочарование и болка.

— Така. Точните й желания са следните: вместо да бъде събудена днес, тя пожела да не я будим изобщо, ако не се появите. — Погледна ме и се усмихна. — Сигурно имате златно сърце. Не мога да го отдам на физическата ви красота.

Въздъхнах.

— Благодаря, докторе.

— Можете да изчакате във фоайето или да се върнете след известно време. Няма да ни трябвате в следващите няколко часа.

Върнах се във фоайето, взех Пийт и го изведох на разходка. Бях го „паркирал“ в новата му пътна чанта и той не бе много доволен от нея, макар да му бях купил подобна на стария модел, а и предишната вечер й бях монтирал огледално прозорче. Навярно още не му миришеше както трябва.

Минахме покрай „наистина доброто заведение“, но още не бях гладен, макар че не можах да закуся както трябва — Пийт изяде яйцата и забучи нос във филийките мая. В единайсет и трийсет се върнах отново в обителта. Най-накрая ме пуснаха при нея.

Можех да видя само лицето й; тялото й бе покрито. Но това си бе моята Рики, само че вече голяма жена, изглеждаше като заспал ангел.

— Тя е в постхипнотично състояние — рече тихо д-р Ръмси. — Ако застанете ей там, без да мърдате, ще я събудя. Ъ-ъ-ъ, мисля, че ще е най-добре да оставите котката навън.

— Не, докторе.

Той понече да възрази, но сви рамене и се обърна към пациентката си.

— Събуди се, Фредерика. Събуди се. Трябва да се събудиш сега.

Миглите й потрепнаха и тя отвори очи. Погледът й се зарея в един момент, сетне ни зърна и се усмихна сънливо.

— Дани… и Пийт.

Вдигна и двете си ръце — и видях, че носеше университетския ми пръстен на левия си палец.

Пийт измърка, скочи на леглото и започна да се трие о нея — знак на бурна радост от посрещането.

 

 

Д-р Ръмси искаше тя да остане още един ден, но Рики не щеше и да чуе. Затова повиках такси и отскочихме до Броули. Баба й бе починала през 1980-а и социалните й връзки бяха прекъснати, но бе оставила някои неща на съхранение — най-вече книги. Поръчах да ги изпратят в „Аладин“ до Джон Сътън. Рики бе малко замаяна от промените в родния й град и не изпусна ръката ми, но изобщо не изпадна в онази ужасна носталгия, която е най-голямата опасност след Съня. Искаше само да напуснем Броули колкото е възможно по-скоро.

Затова наех друго такси и прескочихме до Юма. Там се подписах в градските регистри с хубав, закръглен почерк, като използвах цялото си име „Даниел Буун Дейвис“, тъй че да няма никакви съмнения кой точно Д.Б.Дейвис е осъществил този свой магнум опус. Няколко минути по-късно стоях, стиснал малката й ръчица в своята, и изричах задавено:

— Аз, Даниел, вземам теб, Фредерика… докато смъртта ни раздели.

Пийт бе моят кум. Свидетели мобилизирахме в сградата на съвета.

 

 

Веднага след това напуснахме Юма и отидохме в едно ранчо-къмпинг, наехме вила далеч от главната сграда, снабдена с моя „Енергичен бобър“, който да тегли и да мъкне, тъй че не се налагаше да се срещаме с никого. Пийт проведе една монументална битка с котарака, който дотогава бе „стопанинът“ на ранчото, ето защо трябваше или да го държим вътре, или под око навън. Това бе единственият недостатък, за който мога да се сетя. Рики прие положението си на омъжена така, сякаш тя го бе изобретила, а аз… е, аз пък имах Рики.

 

 

Няма кой знае какво още за разказване. С акциите от пакета на Рики — това бе най-големият самостоятелен пакет, — преместих Макбий на горния етаж в ролята на „почетен инженер-изследовател“ и назначих Чък за главен инженер. Джон е шефът на „Аладин“ и непрекъснато заплашва, че ще се пенсионира, но тревогата е фалшива. Той, аз и Джени държим контрола в компанията, след като той е бил достатъчно предвидлив да издаде преференциални акции и да не изпусне контролния пакет. Не съм в бордовете и на двете корпорации; не ги управлявам и те се конкурират. Конкуренцията е хубаво нещо — Дарвин добре го е измислил.

А що се отнася до мен, то аз съм си „Инженерна компания Дейвис“ — чертожна зала, малка работилница и един стар механик, който ме смята за луд, но изпълнява чертежите ми с поносима точност. Когато завършим нещо, подавам документи за лицензиране.

Възстанових бележките си от разговорите с Туичъл. Сетне му писах да му съобщя, че съм успял и съм се върнал чрез Студено спане… извиних му се раболепно, че се бях „усъмнил“ в него. Питах го дали иска да види ръкописа, след като го завърша. Той изобщо не ми отговори и предполагам, че още ми е сърдит.

Но аз наистина пиша и сетне ще разпратя книгата до всички библиотеки, дори ако се наложи да я издам на собствени разноски. Поне това му дължа. Дължа му, разбира се, много повече; дължа му и за Рики. И за Пийт. Ще озаглавя книгата „Невъзпят гений“.

Джени и Джон изглеждаха така, сякаш ще живеят вечно. Благодарение на гериатрията, чистия въздух, слънцето, физическите упражнения и характера си, който не се поддава на никакви тревоги, Джени е все така хубава на… предполагам, че е на шейсет и три години. Джон продължава да смята, че съм „само“ един ясновидец и не иска да приеме доказателствата. Е, добре де, как съм го направил? Опитах се да обясня на Рики, но тя се обърка, когато й казах, че докато сме прекарвали медения си месец, наистина и без майтап съм бил и в Боулдър, а докато бях при нея в Девическия скаутски лагер, същевременно лежах упоен от наркотици в долината Сан Фернандо.

Тя се намръщи. Затова рекох:

— Нека погледнем теоретически на въпроса. Изглежда логично, ако подходиш към проблема по математически път. Да предположим, че вземем едно морско свинче — бяло с кафеви петна. Слагаме го в клетката и го изпращаме с една седмица назад във времето. Но преди една седмица ние вече сме го намерили там, така че в това време го слагаме в една клетка със самото него. И сега имаме две морски свинчета… макар всъщност това да е едно и също свинче, едното със седмица по-старо. Тъй че като вземеш едното от тях и го върнеш една седмица назад…

— Чакай малко! Кое от двете?

— Кое ли? Ами то си е едно. Ще вземеш онова, което е със седмица по-младо, разбира се, защото…

— Нали каза, че е само едно. Сетне каза, че са две. После пък каза, че двете са едно. Но си щял да вземеш едното от двете… след като те са само едно…

— Опитвам се да обясня как двете могат да са само едно. Ако вземеш по-младото…

— Как можеш да разбереш кое от двете свинчета е по-младо, след като си приличат като две капки вода?

— Ами, можеш да отрежеш опашката на онова, което ще изпращаш назад. Сетне, като се върне, можеш да…

— Но, Дани, защо е необходима такава жестокост? А освен това морските свинчета нямат опашки.

Като че ли това доказваше нещо. Не биваше изобщо да се впускам в обяснения.

Но Рики не е човек, който да се ядосва за маловажни неща. Като видя, че се разстроих, тя рече:

— Ела тук, скъпи. — Разроши колкото коса ми бе останала и ме целуна. — Не си те представям двоен. Единия от теб е всичкото, което ми е нужно на света. Кажи ми само следното: радваш ли се, че ме изчака да порасна?

Употребих всичките си способности да я убедя, че се радвам.

Тълкованието, което се опитах да й дам, обаче, не обяснява всичко. Бях се пообъркал, макар аз, самият, да се возех на въртележката и да броях завъртанията й. Защо не открих съобщението за собственото си възвръщане? Имам предвид второто, през април 2001-а, а не през декември 2000-а. Би трябвало; бях там и проверявах онези списъци. Събудиха ме (вторият път) в петък, на 27 април 2001-а; би трябвало съобщението да излезе в броя на „Таймс“ от следващия ден. Но не го видях. Проверих и ето ти го: „Д.Б.Дейвис“ в броя на „Таймс“ от събота, 28 април, 2001-а.

Философски погледнато, едно изписано с мастило редче може да създаде различна вселена, тъй както и да обяви континента Европа за изчезнал. Нима старата идея за „разклоняващите се времеви потоци“ и „многочислените вселени“ бе вярна? Нима бях попаднал в друга, различна вселена, различна, защото бях променил обстоятелствата? И дори успях да намеря Рики и Пийт в нея? А съществува ли някъде (или по-скоро някога) друга вселена, в която Пийт ще мяучи, докато, отчаян и изоставен, не поеме нанякъде да се погрижи сам за себе си? И в която Рики няма да успее да избяга с баба си, а ще трябва да изстрада отмъстителния гняв на Бел?

Едно печатно редче не е достатъчно доказателство. Може би бях заспал онази вечер и бях пропуснал да прочета името си, а на сутринта бях изхвърлил вестника в сметопровода, решил, че вече съм го прочел. Аз наистина съм разсеян, особено когато си мисля за работата.

Но какво щях да сторя, ако го бях видял? Да ида там и да срещна себе си — и да полудея окончателно? Не, ако го бях видял, нямаше да направя нещата, които сторих после — „после“ за мен самия, — и които доведоха до всичко това. Ето защо изобщо не би могло да се случи по този начин. Управлението на процеса е от типа „отрицателна обратна връзка“, която представлява своего рода „защитна верига“, защото самото съществуване на печатното редче зависеше от това да не го зърна; евентуалната възможност да го видя е била прибавена към изключените „невъзможности“ в основната схема на механизма.

„Съществува божество, което определя целите ни, оформя това, което желае волята ни.“^[2]

Свободна воля и предопределеност в едно изречение, и двете — валидни. Съществува само един реален свят, с едно минало и едно бъдеще.

„Както бе в началото, така е сега и така ще бъде, свят безконечен, амин.“

Само един… но достатъчно голям и сложен, за да включва и свободната воля, и пътуването във времето, и всичко останало в своята схема на взаимоотношения, обратна връзка и защитни вериги. Позволено ти е да правиш всичко в рамките на тези правила… но винаги се връщаш при своята собствена врата.

Аз не съм единственият човек, който е пътувал във времето, Форт е описал много случаи, за които не съществува друго обяснение, Амброуз Биърс^[3] — също.

Или да вземем онези двете дами в градините на Трианон. Имам усещането, че добрият стар док Туичъл е натискал онзи бутон доста по-често, отколкото си призна сам… да не говорим за някои други, които може би са знаели как да го правят — в миналото или в бъдещето. Много се съмнявам обаче, че това ще се узнае. В моя случай само трима души са осведомени и двама от тях не ми вярват. Както е казал Форт, човек строи железници, когато дойде времето на железниците.

Ала Лионард Винсънт не ми излиза от ума. Нима бе наистина Леонардо да Винчи? Нима е пресякъл континента и се е върнал в Европа с Колумб? В енциклопедията пише, че животът му бил такъв и такъв, но той би могъл да редактира текста. Ясно как става; и на мен ми се наложи да направя нещо подобно. В Италия от петнайсети век не са имали осигурителни номера, документи за самоличност или пръстови отпечатъци; може и да е променил текста.

Досещам се как, лишен от всичко, с което е бил свикнал, след като е знаел за летенето, за електричеството и за милиони други човешки достижения, се е опитвал отчаяно да ги нарисува, за да бъдат осъществени — и е бил обречен на отчаяние, защото просто не можеш да направиш нещата, които правим днес, без векове предишни умения, върху които се гради сегашното.

На Тантал^[4] му е било по-лесно.

Мислил съм доста какво приложение може да намери пътуването във времето от комерсиална гледна точка, ако го разсекретят — да се извършват къси скокове, като носиш със себе си части, та да сглобиш машина за връщането си. Но някой ден ще прескочиш твърде далеч и няма да си в състояние да се върнеш, просто защото времето на „железниците“ още няма да е дошло. Може да те съсипе нещо елементарно, някоя специална сплав например. А и съществува онзи наистина ужасен риск, че не знаеш в каква посока ще пътуваш. Представи си например, че се озовеш в двора на Хенри VIII и те хванат с пълни джобове електроника, предназначена за двайсети век. За предпочитане е да попаднеш с ветроход в затишията на Конските ширини…

Не, човек не бива да вади на пазара уреди, чиито дефекти не са изчистени докрай.

Мен обаче не ме тревожат „парадоксите“ и „първопричинните анахронизми“ — ако един инженер от тринайсети век е успял да отстрани недостатъците, да установи трансферна станция и да започне търговия, то ще е, защото Създателят е проектирал вселената по този начин. Той ни е дал очи, две ръце, мозък; всичко, което успеем да направим с тях, не може па бъде парадокс. Той няма нужда от всезнайковци, за да „налага“ законите Си; те сами се налагат. Не съществуват чудеса и думата „анахронизъм“ е семантично пустословие.

Не се вълнувам обаче от философските въпроси повече от Пийт. Каквато и да е истината за този свят, на мен ми харесва. Намерих своята Врата към лятото и няма да пътувам повече във времето от страх, че мога да сляза на погрешна спирка. Може би синът ми ще пътува, но ако го прави, ще го убедя да пътува напред, а не назад. „Назад“ е само за спешни случаи, за непредвидени обстоятелства; бъдещето е по-добро от миналото. Независимо от черногледците, романтиците и антиинтелектуалците, светът устойчиво върви към по-добро, защото човешкият ум, приложен върху окръжаващата го среда, го прави по-добър. С ръце… с инструменти… със здрав разум, с наука и с машини.

Много ми се иска да поканя повечето от онези дългокоси мърморковци, които не могат да забият един гвоздей или да си служат с логаритмична линийка, в клетката на д-р Туичъл и да ги запратя в дванайсети век и да ги оставя там да му се радват.

Не съм ядосан на никого обаче и настоящето ми харесва. Само дето Пийт старее, понадебелял е и няма склонност да си избира по-млади противници; твърде скоро той ще предприеме Последното, наистина Голямо спане. Надявам се от все сърце храбрата му душица да намери своята Врата към лятото, където ще има достатъчно ливади с коча билка и котараните ще са добродушни, където роботите-противници ще са програмирани да се бият яростно, но винаги да губят, където хората ще имат дружелюбни скутове и прасци, около които да се отъркаш, и няма да има крака, които да те ритнат.

Рики също е надебеляла, но причината за това е временна и радостна. Поради същата причина се и разхубави, а сладкото й, неизменно „Да!“ не се е променило, макар че не й е никак лесно. Затова работя върху механизми, които да я улесняват. Просто не е много удобно да си жена; нещо трябва да се предприеме и съм убеден, че ще бъде сторено. Например за навеждането, а също и за болките в гърба — работя върху тях, конструирах хидравлично легло, което възнамерявам да патентовам. Трябва да се улесни някакси и влизането и излизането от ваната. Но този проблем още не съм го решил.

За стария Пийт направих „котешка тоалетна“, която да използва при лошо време — автоматична, самозареждаща се, обезмирисена. Пийт обаче, бидейки истински котарак, предпочита да излиза навън; и никога не се отказа от убедеността си, че ако опиташ всички врати, няма начин една от тях да не бъде Вратата към лятото.

И знаете ли, мисля, че е прав.