Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (10)

10.

В мига, в който той яростно натисна копчето, изведнъж ми се прииска да му извикам да не го прави. Но бе твърде късно; вече падах. Първата ми мисъл бе особено мъчителна: че не желая да преживея онова, което предстоеше. Бях зарязал всичко, бях изтормозил почти до смърт един възрастен човек, който не бе ми сторил нищо лошо, а дори не знаех накъде отивам. Дори още по-лошо — не знаех дали изобщо ще пристигна някъде.

И тогава се приземих. Мисля, че паднах от около метър височина, но не бях подготвен. Стоварих се с трясъка на цепеница, подир което се свлякох като чувал.

Тогава чух някой да казва:

— Откъде, по дяволите, се появи?

Бе мъж на около четирийсет години, плешив, но добре сложен, макар и слаб. Стоеше със свити в юмруци ръце на хълбоците си и ме гледаше. Изглеждаше умен и проницателен, лицето му не бе неприятно, ако изключим факта, че в момента ме гледаше сърдито.

Седнах и видях, че се бях озовал върху гранитен чакъл, посипан с борови иглички. До мъжа стоеше и жена, приятна, дори хубава на вид, малко по-млада от него. Тя мълчаливо ме гледаше с широко отворени очи.

— Къде съм? — попитах глуповато. Бих могъл да кажа „Кога съм?“, но това щеше да прозвучи още по-глупаво, а освен това не ми дойде на ума. Един поглед към тях ми бе достатъчен, за да разбера че не бях — сигурен бях, че не бях попаднал в 1970-а. Нито пък в 2001-а; през 2001-а подобни неща можеха да се видят само по плажовете.

Значи бях поел в грешната посока.

Защото нито един от двамината не носеше нищо друго, освен гладкия костюм на собствения си тен. Не носеха дори и дрехи от залепващи тъкани. Изглежда обаче и това им бе достатъчно. Определено не бяха притеснени от голотата си.

— Да караме едно по едно — възрази той. — Аз пръв попитах как попадна тук? — Той вдигна глава. — Парашутът ти не се е закачил на дърветата, нали? Във всеки случай какво търсиш тук? Това е частна собственост и ти я пристъпи. И защо си навлякъл тази премяна?

Не виждах нищо нередно в дрехите си — особено като се има предвид каква гледка представляваха те. Но не отвърнах. Други времена, други обичаи; разбрах, че ще си имам неприятности.

Тя положи длан върху ръката му.

— Недей, Джон — рече благо. — Мисля, че той се е наранил.

Мъжът я погледна, сетне се взря сурово в мен.

— Наранен ли си?

Опитах се да се изправя и успях.

— Не мисля. Може би някоя и друга синина. Каква дата сме днес?

— А? Защо? Мисля, че е първата неделя на май. Трети май, струва ми се. Нали, Джени?

— Да, скъпи.

— Вижте — рекох бързешком, — ударих си ужасно главата. Объркан съм. Май, но кой май?

— Какво?

Трябваше да си държа устата затворена, докато не успея да се сдобия с нещо — календар или вестник. Но исках да узная веднага; не можех да понеса чакането.

— Коя е годината?

— Братко, ти наистина си се цапардосал яко. 1970-а.

Видях, че пак се бе вторачил в дрехите ми. Трудно ми е да предам с думи облекчението, което изпитах. Успях, успях! Не бях закъснял…

— Благодаря — рекох. — Ужасно много ви благодаря. Дори не можете да си представите колко съм доволен. — Той все още ме гледаше така, сякаш всеки момент щеше да призове на помощ Националната гвардия, затова добавих нервно: — Страдам от внезапни пристъпи на амнезия. Веднъж изгубих, ъ-ъ-ъ… цели пет години.

— Сигурно е много досадно — рече бавно той. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да отговаряш на въпросите ми?

— Не му вади душата, скъпи — рече тихо тя. — Изглежда добър човек. Мисля, че просто е сбъркал.

— Ще видим. Е?

— Чувствам се добре… вече. Но преди малко бях доста объркан.

— Добре. Как се озова тук? И защо си облечен така?

— Да ви кажа правичката, не съм много сигурен как попаднах тук. И определено не знам къде се намирам. Тези пристъпи идват съвсем неочаквано. А що се отнася до това как съм облечен, ъ-ъ-ъ, на мен ми харесва как сте облечени вие. Или как не сте облечени.

Той сведе поглед и се ухили.

— О, да, разбирам много добре, че начинът, по който аз и жена ми сме облечени… или не сме облечени… би изисквал обяснение при определени обстоятелства. Но ние предпочитаме натрапниците да дават обяснения. Нали разбираш, ти не си оттук, независимо как си облечен, докато при нас е обратното — както и да сме облечени. Това тук са земите на Денвърския слънчев клуб.

Джон и Джени Сътън бяха от онзи тип изискани, невъзмутими и дружелюбни хора, които биха поканили на чай дори земетресение. Джон очевидно не бе доволен от моите съмнителни обяснения и искаше да ме подложи на кръстосан разпит, но Джени го възпря. Придържах се към версията за внезапните пристъпи и казах, че последното, което си спомням, е как снощи бях в Денвър, в „Ню браун палас“. Най-накрая той рече:

— Е, това е доста интересно, дори вълнуващо; предполагам, че някой, който отива към Боулдър, ще може да те хвърли дотам и да вземеш автобуса до Денвър. — Погледна ме отново. — Но ако те отведа в сградата на клуба, хората ще бъдат ужасно любопитни.

Огледах се. Чувствах известна неловкост, поради факта, че бях облечен, а те — не; искам да кажа, че аз, облеченият, се усещах ни в клин, ни в ръкав, а не те.

— Джон… няма ли да е по-добре, ако и аз се съблека?

Тази перспектива не ме притесняваше; наистина никога не съм посещавал някой от онези нудистки лагери, не виждах смисъл в това. Но Чък и аз бяхме прекарали няколко уикенда в Санта Барбара и един — в Лагуна бийч, — на плажа значение има само кожата на човека и нищо друго.

Той кимна.

— Да, определено ще е по-добре.

— Скъпи — рече Джени, — той може да мине за наш гост.

— Хм… да. Моя единствена любима, я отнеси красивото си задниче в клуба. Омешай се с хората и им дай да разберат, че очакваме гост от… откъде да бъде, Дани?

— Ами, от Калифорния. Лос Анджелис. Аз всъщност съм оттам. — Едва не казах „Голям Лос Анджелис“ и разбрах, че ще трябва да си меря приказките. Киното вече не се наричаше „изстисквачка“.

— …от Лос Анджелис. Това и „Дани“ е достатъчно; и тъй, скъпа, ти пусни новината така, сякаш е нещо, което всички знаят. Сетне им кажи, че подир половин час ще ни посрещнеш на портата. Ала ела вместо това тук. И вземи чантата ми.

— Защо ти е чантата, скъпи?

— Да скрием този маскараден костюм. Той е доста подозрителен, дори и за човек, който има склонности към чудатите неща, както твърди Дани за себе си.

Станах и отидох да се съблека зад едни храсти, преди Джени да ни бе напуснала, тъй като сетне нямаше да имам основание да се правя на срамежлив; не можех да се съблека и да разкрия, че носех на кръста си злато за двайсет хиляди долара, по цени от седемдесетте — по 60 долара за унция. Не ми отне много време, защото бях оформил златото като колан още първия път, когато влязох да се къпя; бях сплел кабела двойно и го свързвах отпред.

След като свалих дрехите си и завих златото в тях, се опитах да се престоря, че вързопът тежи само колкото един обикновен вързоп дрехи. Джон Сътън хвърли поглед към него, но не каза нищо. Предложи ми цигара — носеше кутийката пристегната към глезена си. Бяха марка, която не бях очаквал да видя отново.

Размахах цигарата, но тя не се запали. Тогава го оставих да ми даде огънче.

— Сега — рече тихо той, — след като сме сами, не искаш ли да ми съобщиш нещо? Щом ще гарантирам за теб в клуба, ми се полага поне да съм сигурен, че няма да създадеш неприятности.

Дръпнах от цигарата. Димът задращи гърлото ми.

— Джон, няма да създавам неприятности. Това е последното нещо на този свят, което бих направил.

— Хм… може би. Значи просто „пристъпи на замайване“, така ли?

Замислих се отново. Положението бе идиотско. Човекът имаше правото да знае. Но той определено не би повярвал на истината… поне аз не бих повярвал, ако бях на негово място. Но щеше да е по-лошо, ако ми повярва; работата щеше да се раздуха, да се разшуми — а аз не го желаех. Предполагам, че ако бях истински, честен и законен пътник във времето, ангажиран с научни изследвания, бих търсил публичност, щях да нося необорими доказателства и да поканя учените да направят изследвания.

Но не бях такъв; бях само един самотен, донякъде съмнителен гражданин, дошъл дотук с измама, към която не желаех да привличам чуждото внимание. Просто търсех своята Врата към лятото и се стараех да остана незабележим.

— Джон, няма да ми повярваш, дори и да ти кажа.

— Хм… възможно е. И все пак, видях човек, който пада от небето… но не се удря толкова силно, че да се нарани. Облечен е в странни дрехи. Не знае къде се намира и кой ден сме. Дани, и аз като някои хора съм чел Чарлз Форт^[1]. Но никога не съм очаквал да се сблъскам с подобен случай. Ала след като това стана, не очаквам обяснението да е просто като за номер с карти. Е?

— Джон, нещо, което каза преди малко — начинът, по който го формулира, — ме кара да си мисля, че си юрист.

— Да, така е. Защо?

— Мога ли да разчитам на поверителност на информацията?

— Хм… нима ме молиш да те приема като свой клиент?

— Ако желаеш да го наречем така — добре. Навярно ще се нуждая от юридически съвет.

— Давай. Поверителността ти е осигурена.

— Добре. Аз съм от бъдещето. Пътуване във времето.

Няколко секунди той не продума. Лежахме и се печахме на слънцето. Аз го правех, за да се стопля; през май в Колорадо е слънчево, но и прохладно. Джон изглежда бе свикнал и просто се бе изтегнал и дъвчеше борова игличка.

— Прав си — рече. — Не ти вярвам. Нека се придържаме към „пристъпите на замайване“.

— Нали ти казах, че няма да повярваш!

Той въздъхна.

— Нека кажем, че не искам да повярвам. Не искам да вярвам и в призраци, нито в прераждането или в каквато и да е магия. Обичам простите неща, които мога да разбера. Смятам, че и повечето от хората са като мен. Затова първият ми съвет е това да си остане поверителна информация. Не я разпространявай.

— Това ме устройва.

Той се обърна на хълбок.

— Но мисля, че няма да е зле да изгорим тези дрехи. Ще ти намеря какво да облечеш. Ще горят ли?

— Ъ-ъ-ъ, не много лесно. По-скоро ще се стопят.

— Най-добре е да се обуеш. Повечето време ходим обути, а твоите обуща ще минат. Ако някой те пита за тях, кажи, че са правени по поръчка. По здравословни причини.

— То си е така, това е едно от техните качества.

— Добре. — Той започна да разгъва вързопа, преди да успея да го спра.

— Какво, по дяволите…

Вече бе късно и затова го оставих да довърши.

— Дани — рече той с подозрителен тон, — това тук наистина ли е онова, на което прилича?

— И на какво прилича?

— На злато.

— Да.

— Откъде го имаш?

— Купих го.

Той го опипа, пробва мекотата му, досущ като маджун, сетне го претегли на ръка.

— Добри Боже! Дани… чуй ме внимателно. Ще ти задам един въпрос и внимавай, ама много внимавай какво ще ми отговориш. Защото не се занимавам с клиенти, които ме лъжат. Изхвърлям ги. А и няма никога да участвам в углавно престъпление. Законно ли си се сдобил с това нещо?

— Да.

— Може би не си чувал за закона за златния резерв от 1968-а?

— Чувал съм. Сдобил съм се законно със златото. Възнамерявах да го продам на денвърския монетен двор. Срещу долари.

— Може би имаш лиценз на бижутер?

— Нямам. Джон, казах ти самата истина, независимо дали ми вярваш или не. Там, откъдето идвам, го купих от магазина — законно, и то е чисто като утринна роса. А сега искам колкото се може по-скоро да го обърна в долари. Знам, че е незаконно да го държа у себе си. Какво ще ми сторят, ако го сложа на тезгяха в монетния двор и поискам да го претеглят?

— Нищо в крайна сметка… ако повярват на „пристъпите“ ти. Но междувременно могат да ти вгорчат напълно живота. — Погледна златото. — Мисля, че няма да е зле да хвърлиш малко пръст отгоре му.

— Да го закопая ли?

— Няма нужда да стигаш дотам. Но ако това, което ми казваш, е вярно, то тогава приемаме, че си го намерил в планината. Златотърсачите обикновено намират злато там.

— Ами… както кажеш, нямам нищо против някоя и друга невинна лъжа, след като златото си е законно мое.

— Но лъжа ли е наистина това? Кога видя това злато за пръв път?

Опитах се да си спомня. Бе същия ден, когато напуснах Юма, което бе някъде през май 2001-а. Преди около две седмици. Уф!

— Нека го кажем така, Джон… първият път, когато видях това злато… бе днес, трети май 1970-а.

Той кимна.

— Значи си го намерил в планината.

 

 

Сътънови щяха да останат до понеделник сутринта, затова останах и аз. Другите членове на клуба бяха до един дружелюбни, но проявиха забележителна липса на интерес към личните ми дела, по-малък, отколкото бе проявявала всяка група хора, сред която съм попадал. По-късно щях да узная, че това е обичайното добро поведение в един нудистки клуб, но тогава те ми се сториха най-дискретните и учтиви хора, които някога бях срещал.

Джон и Джени имаха собствена къщурка, а аз спах в клубната спалня. Беше дяволски студено. На следващата сутрин Джон ми даде риза и чифт дънки. Собствените ми дрехи бяха свити на вързоп около златото, а вързопът бе в багажника на колата му — а тя пък бе ягуар-император; достатъчно, за да отсъдя, че не бе някакъв адвокат-мошеник. Макар да го бях разбрал вече по поведението му.

Пренощувах у тях и във вторник вече имах малко пари. Никога повече не видях златото, но през следващите няколко седмици Джон ми предаде цялата му стойност, ако не броим стандартните такси на лицензираните търговци на злато. Знам, че не бе сключил сделка директно с монетния двор, тъй като всеки път ми носеше разписки от търговци на злато. Не си удържа нищо за услугата и никога не предложи да ми разкаже подробностите.

Те не ме и интересуваха. След като се сдобих с пари, се заех с работа. Онзи първи вторник — 5 май 1970-а, — Джени ме поразведе с колата и наех един малък склад в старата търговска част на града. Обзаведох го с чертожна маса, работен тезгях, войнишко легло и почти нищо друго; там имаше захранване от 120 и 240 волта, газ, течаща вода и тоалетна, която се запушваше лесно. Не ми трябваше нищо повече, а и се налагаше да пестя всеки цент.

Бе досадно и губи-време да се проектира със стария пантограф, а нямах и минута за губене, затова първо сглобих „Дан Чертожника“, преди да възстановя „Гъвкавия Франк“. Само че този път „Франк“ бе наименуван „Протей Пийт“ — многоцелеви автомат, и така конструиран, че да може да върши почти всичко, което върши и един човек, стига Торсеновите му тръби да бъдат правилно програмирани. Знаех, че „Протей Пийт“ няма да си остане в този вид; наследниците му щяха да се развият в орди специализирани апарати, но бързах да предявя иск за патентоването му.

За да се получи патент не е необходимо да представяш работещ модел, достатъчни са чертежите и описанията. Но имах нужда от добри модели, модели, които да работят перфектно и които могат да бъдат демонстрирани от когото и да е, защото тези модели трябваше да се продават сами; да демонстрират практичността си и очевидната икономичност на проектите за евентуалното им серийно производство, да докажат, че не само работят, но са и една изгодна инвестиция — Патентната служба е пълна с изобретения, които действат, но не струват и петак от търговска гледна точка.

Работата вървеше и бързо, и бавно; бързо, защото знаех точно какво правя, бавно — защото не разполагах с прилична работилница, както и с помощници. С нежелание бръкнах в скъпоценното си имане, за да наема някои машини, сетне работата потръгна по-леко. Работех от закуска до пълно изтощение, седем дни в седмицата, с изключение на един уикенд месечно с Джон и Джени в клуба на голите задници край Боулдър. До първи септември и двата модела функционираха сносно и бях готов да се заема с чертежите и описанията. Проектирах и дадох поръчка за изработката на красиви, напръскани с лак кожуси и за двата автомата, а видимите движещи се части пратих на никелиране; това бяха единствените неща, които дадох на външен изпълнител, свидеше ми се да плащам, но знаех, че е необходимо. Използвах максимално компоненти, налични по търговските каталози; не можех да проектирам машините инак, нито пък щяха да са изгодни от търговска гледна точка, след като пробиех. Никак не ми се нравеше обаче да харча пари, за да постигна приличен дизайн чрез допълнителни индивидуални поръчки.

Нямах време да се мотая много извън импровизираната си работилница, което също бе хубаво. Веднъж, докато купувах някакъв серводвигател, налетях на един тип, с когото бяхме познати от Калифорния. Той ме заговори и аз отвърнах, преди да съм се замислил.

— Ей, Дан! Дани Дейвис! Да не повярва човек, че ще те срещна тук. Мислех си, че си в Мохаве.

Ръкувахме се.

— Тук съм в кратка бизнес-командировка. Връщам се след няколко дни.

— Аз се връщам днес следобед. Ще звънна на Майлс да му кажа, че съм те срещнал.

Изглеждах обезпокоен, какъвто си и бях.

— Не го прави, моля те.

— Защо не? Двамата с Майлс не сте ли вече онези стари дружки, дето ще станат някой ден истински магнати?

— Ами… виж сега, Морт. Майлс не знае, че съм тук. Трябваше да съм в Албукерк по работа за компанията. Но долетях тук по една съвсем, ама съвсем лична работа. Схващаш ли? Няма нищо общо с фирмата. И не бих искал да обсъждам това с Майлс.

Той ме погледна многозначително.

— Женски проблеми?

— Ами… да.

— Омъжена ли е?

— Би могло да се каже и така.

Той ме ръгна в ребрата и ми намигна.

— Схванах. Старият Майлс си пада пуритан, нали? Добре, ще те покрия, някой ден и на теб може да ти се наложи да ме покриеш. Нея бива ли я?

Ще те покрия аз едно хубавичко с един токмак по главата, мизернико, рекох си. Морт бе долнопробен търговски пътник, който прекарваше повече време в съблазняване на сервитьорки, отколкото в грижа за клиентите си; освен това стоките, които продаваше, бяха долнокачествени като самия него — никога не отговаряха на спесификациите си.

Почерпих го обаче едно питие и го гостих с вълшебни приказки за „омъжената жена“, която измислих, и го изслушах, докато той на свой ред ме гощаваше с несъмнено също тъй въображаеми подвизи. Сетне го разкарах.

В един друг случай се опитах да почерпя д-р Туичъл, но не можах.

Седях до тезгяха в ресторантската част на една дрогерия на улица „Чампа“, когато зърнах лицето му в огледалото. Първият ми импулс бе да пропълзя под тезгяха и да се скрия.

Сетне се взех в ръце и осъзнах, че от всички хора на света през 1970-а от него най-малко трябваше да се страхувам. Нищо лошо не би могло се случи, защото нищо не се бе случило… искам да кажа „нищо не би се случило“. Не… тогава се отказах да намеря вярната формулировка, осъзнах, че ако пътуванията във времето някога се разпространят масово, ще се наложи в английската граматика да се добавят маса нови времена, за да се опишат рефлексивните ситуации — спрежения, които ще направят времената във френския литературен език и миналите времена в латинския да изглеждат фасулска работа.

Във всеки случай, в бъдеще, в минало или в каквото и да е друго време, Туичъл сега не ме тревожеше. Можех да се успокоя.

Вгледах се в лицето в огледалото, питайки се дали не съм се заблудил от някаква случайна прилика. Но не бях. Туичъл нямаше типично лице като моето; бе строг, самоуверен, леко надменен, с доста симпатични черти, които биха подхождали и за лицето на Зевс. Спомних си, в какви развалини щеше да се превърне това лице, но не се съмнявах, че бе той; и потреперих вътрешно, като си помислих за стареца и колко лошо се бях отнесъл с него. Питах се как бих могъл да го омилостивя.

Туичъл забеляза, че го гледам в огледалото и се обърна към мен.

— Да не се е случило нещо?

— Не. Ъ-ъ-ъ… вие сте доктор Туичъл, нали? От университета.

— Да, от Денвърския университет. Познаваме ли се?

Едва не сбърках, бях забравил, че тази година той преподаваше в градския университет. Да помниш всичко в две времеви измерения не е лесна работа.

— Не, докторе, но съм слушал ваши лекции. Може да се каже, че съм ваш почитател.

Устните му трепнаха в зачатък на усмивка, но не се стигна чак дотам. От което заключих, че все още не бе придобил онази разяждаща нужда да бъде ласкан и да му се подмазват; на тази си възраст имаше самочувствие и се нуждаеше единствено от собственото си одобрение.

— Сигурен ли сте, че не ме бъркате с някоя кинозвезда?

— О, не! Вие сте д-р Хюбърт Туичъл… великият физик.

Устните му отново трепнаха.

— Нека речем, че съм просто физик. Или се опитвам да бъда.

Побъбрихме известно време, опитах се да го задържа, след като изяде сандвича си. Казах му, че за мен ще е чест да го почерпя едно питие. Той поклати глава.

— По принцип пия рядко и никога преди да е мръкнало. Но ви благодаря все пак. Приятно ми бе да се запознаем. Наминете някой път към лабораторията ми, ако посетите университетското градче.

Казах му, че ще го направя.

Все пак през 1970 година (второ издание) не направих много фалове, тъй като бях нащрек, а и без това повечето хора, които биха ме познали, живееха в Калифорния. Реших, че ако срещна още познати, ще ги зяпна хладно и ще ги разкарам набързо — не биваше да рискувам.

Ала и малките неща могат да създадат проблеми. Например — когато се прищипах с ципа, защото бях свикнал на далеч по-удобните и по-безопасни дрехи от залепващи се тъкани. Много такива дреболии ми липсваха силно, след като за шест месеца бях свикнал с тях като с дадености. Да вземем например бръсненето — наложи да се върна към бръсненето! Веднъж дори се простудих. Този ужасен призрак от миналото се появи, понеже забравих, че дрехите могат да се намокрят на дъжда. Искаше ми се онези безценни естети, които се надсмиват над прогреса и бърборят за по-висшата красота на миналото, да бяха сега с мен — чинии, които оставят храната да изстине, ризи, които трябва да се перат, огледала в баните, които се запотяват точно когато ти трябват, подсмърчащи носове, прах по пътищата и в дробовете ти — бях свикнал на по-добър стандарт на живот и 1970-а ми предложи серия от малки разочарования, докато свикна отново с всичко.

Но тъй както кучето се примирява с бълхите си, така стана и с мен. Денвър през 1970-а бе доста старомоден град със старовремски привкус; много ми допадна. Нямаше нищо общо с онзи лабиринт, построен по Новия план, какъвто беше (или щеше да бъде), когато пристигнах (или щях да пристигна) в него от Юма; все още жителите му бяха по-малко от два милиона, имаше автобуси и други транспортни средства по улиците — все още имаше улици; и не ми бе трудно да намеря авеню „Колфакс“.

Денвър още привикваше с ролята си на седалище на правителството и не бе много щастлив от нея, досущ като момче, което за пръв път облича официален костюм. Духът му още копнееше по каубойските ботушки с високи токове и носовия западен говор, макар да знаеше, че трябва да порасне и да се превърне в международна метрополия с посолства, с шпиони и с прочути със специалитетите си ресторанти. Градът се разширяваше хаотично във всички посоки, за да приюти чиновниците и лобистите, посредниците, секретарките-машинописки и най-различни други лакеи; сградите се строяха толкова бързо, че винаги съществуваше рискът сред стените им да бъде затворена и някоя крава. Въпреки това Денвър се бе разпрострял едва на няколко мили отвъд Аврора на изток, до Хендерсън на север и до Литълтън на юг — там, преди да стигнеш до Въздушната академия все още имаше свободни поляни. На запад, разбира се, градът се бе ширнал до планините и федералните агенции вече дълбаеха тунели в тях.

Денвър по време на федералния си бум ми харесваше и въпреки това мъчително силно ми се щеше да се върна в собственото си време.

А дреболиите продължаваха да ми усложняват живота. Бях си направил всичките зъби малко след като ме назначиха в „Наето момиче“ и вече можех да си го позволя. Не очаквах изобщо да ми се наложи да се сблъсквам отново със зъболекар. Но в 1970-а не разполагах с противокариесни таблетки, затова получих дупка в един зъб, при това доста болезнена, инак бих я пренебрегнал. Наложи се да отида на зъболекар. Е, Бога ми, бях забравил какво ще види той, като надникне в устната ми кухина. Той премигна, поразходи огледалцето си из устата ми и рече:

— Боже Всемогъщи! Кой е зъболекарят ви?

— А?

Той извади ръце от устата ми.

— Кой ги е правил? И как?

— А? Кое, зъбите ми ли? О, това е една експериментална работа, която правят в… Индия.

— И как я правят?

— Откъде да знам?

— Хм… почакайте една минутка. Трябва да щракна няколко снимки.

Той се заглавичка с рентгеновата си апаратура.

— О, не — възразих аз. — Само почистете онзи кътник, запълнете с нещо дупката и да си вървя.

— Но…

— Съжалявам, докторе. Но нямам никакво време.

Той изпълни онова, което му поръчах, но от време на време се спираше да разгледа зъбите ми. Платих му в брой и не съобщих името си. Мисля си, че можех да го оставя да си направи снимките, но прикриването вече се бе превърнало в мой рефлекс. Нямаше с нищо да пострадам, ако го бях оставил да ги заснеме. Нито пък това щеше да му е от полза, защото рентгеновите снимки нямаше как да му покажат по какъв начин се постига регенерацията, а и аз не бих могъл да му кажа.

Няма нищо по-добро от миналото време, за да си свърши човек работата. Докато се потях по шестнайсет часа на ден върху „Дан Чертожника“ и „Протей Пийт“, бях задействал още нещо. Анонимно, чрез офиса на Джон, наех частна детективска агенция да разрови миналото на Бел. Дадох им адреса, номера на шофьорската й книжка и модела на колата й (от воланите се снемат най-добри отпечатъци на пръсти) и им подсказах, че може би е била омъжена и преди и е вероятно да има досие в полицията. Наложи се да огранича строго бюджета си; не можех да си позволя чак такова разследване, за каквото сте чели в романите.

След като десет дни не ми изпратиха доклад, реших да пия една студена вода за паричките си. Но няколко дни по-късно в офиса на Джон пристигна въздебел плик.

Бел е била бая дейно момиче. Родена шест години преди обявената от нея дата, тя се бе омъжвала два пъти преди да навърши осемнайсет години. Единият път не се брои, защото мъжът вече бил женен; ако пък изобщо се е развела с втория, то агенцията не бе открила данни за това.

Оттам насетне се бе омъжвала най-малко четири пъти, като в единия от случаите се бе представила за „войнишка вдовица“. Развеждала се бе веднъж (тя е била в ролята на ответник по делото) и един от съпрузите и бе починал. Би трябвало да е все още „омъжена“ за останалите.

Полицейското й досие бе обемисто и интересно, но очевидно е била обвинена в престъпление само веднъж, в Небраска, и е била осъдена условно, без да лежи в затвора. Постъпката й била установена само по пръстови отпечатъци, тъй като тя сменила името си и се сдобила с нов номер на осигурителната си карта. От агенцията ме питаха дали да информират властите в Небраска.

Отговорих им да не си правят труда, тя бе изчезнала преди девет години, а и престъплението й се състоеше в подбуждане към измама в хазартна игра. Питах се как ли бих постъпил, ако ставаше дума за разпространение на наркотици? Необмислените решения носят усложненията в самата си същност.

Изостанах от графика с чертежите и преди да се усетя дойде октомври. Описанията ми бяха все още наполовина, а с исковете дори не бях започнал. Нещо по-лошо, не бях предприел нищо по организирането на сделката — така че да не пропадне. Не можех да го направя, преди да разполагам с напълно завършена работа, която да покажа. Нито пък имах време да установя необходимите делови връзки. Започнах да си мисля, че бях допуснал грешка, че не помолих д-р Туичъл да нагласи машината си на трийсет и две години, вместо на трийсет и една и няколко седмици; бях подценил времето, което щеше да ми е необходимо, и бях надценил собствените си способности.

Не бях показвал моите играчки на приятелите си — Сътънови, — не защото исках да ги крия, а защото не исках да се изприказват маса приказки и да чуя безполезни съвети, преди нещата да са завършени. Последната събота на септември трябваше да отида с тях в клуба. Тъй като бях закъснял с графика си и бях работил предишната вечер до късно, на сутринта мъчителният звън на будилника ме разбуди, за да се избръсна и да съм готов, когато дойдат. Спрях садистичната машинка и благодарих Богу, че през 2001-а се бяха избавили от такива ужасни уреди, сетне се изправих в състояние гроги и отидох до дрогерията на ъгъла, за да им телефонирам, че няма да мога да отида, защото трябва да работя.

Слушалката вдигна Джени.

— Дани, работиш прекалено много. Един уикенд сред природата ще ти се отрази добре.

— Не мога, Джени. Трябва. Съжалявам.

Джон вдигна слушалката на другия телефон и рече:

— Какви са тези глупости?

— Трябва да работя, Джон. Просто трябва. Предай поздравите ми на останалите.

Върнах се горе, изгорих някоя и друга препечена филия, вулканизирах няколко яйца и се върнах към „Дан Чертожника“.

Час по-късно те задумкаха на вратата ми.

Този уикенд никой от нас не отиде в планините. Вместо това им демонстрирах и двата апарата. Джени не бе особено впечатлена от „Дан Чертожника“ (това не бе уред за жени, освен ако самите не са проектантки), но зяпаше „Протей Пийт“ с широко отворени очи. Тя въртеше къщата си с „Наето момиче“ — втори модел, и можеше да оцени колко много повече бе в състояние да върши новата машина.

Джон обаче схвана важността на „Дан Чертожника“. Когато му показах как мога да се подпиша само като натисна няколко клавиша — признавам си, че бях го тренирал, — веждите му си останаха вдигнати.

— Приятелю, ти ще изхвърлиш хиляди чертожници на улицата.

— Не, няма. Недостигът на инженерни таланти в тази страна се задълбочава с всяка година; този автомат ще ни помогне да запълним дупката. След едно поколение ще видиш този апарат във всеки инженерен или архитектурен офис в страната. Без него ще бъдат загубени, както един съвременен механик е загубен, ако му вземеш инструментите.

— Говориш така, сякаш го знаеш.

— Знам го.

Той погледна „Протей Пийт“ — бях му наредил да почисти работния тезгях, — а сетне отново „Дан Чертожника“.

— Дани… понякога си мисля, че може би ми каза истината, нали разбираш — в деня, когато се запознахме.

Вдигнах рамене.

— Наречи го предчувствие… но аз наистина знам. Сигурен съм. Това има ли значение?

— Предполагам — не. Какви са плановете ти относно тези уреди?

Намръщих се.

— Тук именно е спънката, Джон. Аз съм добър инженер и сносен механик, когато ми се наложи. Но не съм бизнесмен; уверил съм се в това. Някога занимавал ли си се с патентно право?

— Казах ти го и преди. Това е работа за специалист.

— Познаваш ли някой честен специалист, умът на който да сече като бръснач? Вече дойде моментът, когато трябва да намеря такъв. Трябва и да основа корпорация, която да се заеме с това. И да организира финансирането. Но нямам много време; ужасно ме притиска времето.

— Защо?

— Ще се връщам там, откъдето дойдох.

Той седна и известно време не продума. Накрая попита:

— С колко време разполагаш?

— Ами, около девет седмици. Ако трябва да съм точен — девет седмици, начиная от идващия вторник.

Той погледна двете машини, сетне — отново към мен.

— Най-добре е да ревизираш графика си. Мисля, че те очаква не по-малко от девет месеца работа. И дори тогава няма да си започнал още серийното производство, а само ще си се подготвил за него, и то ако имаш късмет.

— Джон, не мога.

— И аз така мисля.

— Искам да кажа, че не мога да променя графика си. Това е извън моя контрол… вече.

Скрих лице в шепи. Бях смъртно уморен, бях спал само пет часа, а и от дни наред спях средно по толкова. При тази форма, в която се намирах, ми се струваше, че в крайна сметка има „съдбовност“ — човек може да се бори срещу нея, но никога не може да я победи.

Вдигнах глава.

— Ще се заемеш ли ти?

— Моля? С какво?

— С всичко. Аз вече направих онова, което знам и разбирам.

— Въпросът е сериозен, Дан. Аз мога да те обера до шушка. Знаеш го, нали? А това може да се окаже златна мина.

— Ще бъде златна мина. Знам го.

— Тогава защо ми се доверяваш? По-добре ме вземи като свой адвокат, да ти давам съвети срещу възнаграждение.

Опитах се да разсъждавам трезво, но главата ме болеше. Веднъж си бях взел съдружник… но, по дяволите няма значение колко пъти си се опарил, все пак трябва да се доверяваш на хората. Инак ще си като отшелник в някоя пещера и, като спиш, едното ти око ще е винаги отворено. Нямаше начин да бъда сигурен; дори само да живееш е смъртно опасно… фатално. В крайна сметка.

— По дяволите, Джон, знаеш какъв е отговорът. Ти ми се довери. А сега отново имам нужда от помощта ти. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, че ще го направи — намеси се благо Джени, — макар и да не чух за какво разговаряхте двамата. Дани? Може ли да мие чинии? Всичките ти чинии са мръсни.

— Какво, Джени? Мисля, че може. Да, разбира се, че може.

— Тогава му кажи да го стори. Искам да го видя.

— О, не съм го програмирал за това. Но ще го направя, щом искаш. Ще ми са необходими обаче няколко часа. След това, разбира се, ще е винаги в състояние да го върши. Но първия път… ами виж сега, миенето на чинии включва доста алтернативни избори. Това е работа с „преценка“, а не сравнително проста рутинна работа, като да зидаш тухли или да караш камион.

— Добри Боже! Определено се радвам, че поне един мъж разбира от домашна работа. Чу ли го какво казва, скъпи? Но недей да го учиш сега, Дани. Аз ще ги измия сама. — Тя се огледа. — Дани, меко казано, ти живееш като прасе.

Да си призная правичката, изобщо не ми бе минало през ума, че „Протей Пийт“ можеше да свърши моята работа. Бях потънал в планирането на онова, което би свършил за другите хора в комерсиален план и го обучавах за това, докато самият аз просто смитах боклука в единия ъгъл и не му обръщах внимание. Сега вече се заех да го обуча във всички домакински задачи, които бе усвоил „Гъвкавия Франк“; той имаше голям капацитет, след като му бях инсталирал три пъти повече Торсенови тръби, отколкото имаше „Франк“.

Имах време да го осъществя, след като Джон започна да ми помага.

Джени ми напечата описанията; Джон нае адвокат по патентно право, който да му помогне с исковете. Не знам дали Джон му плати в брой или му обеща парче от тортата; изобщо не го попитах. Оставих всичко на него, включително и въпроса какви да бъдат дяловете ни; така не само бях свободен за истинската си работа, но и смятах, че решавайки подобни задачи, той никога няма да се изкуши както Майлс на времето. А и, честно казано, това не ме интересуваше; парите сами за себе си не са важни. Или Джон и Джени бяха такива, за каквито ги смятах, или можех да се оттегля в някоя пещера и да стана отшелник.

Настоях само за две неща.

— Джон, мисля, че трябва да кръстим фирмата „Автоматизационна инженерна корпорация «Аладин»“.

— Звучи доста претенциозно. Какво лошо има в „Дейвис & Сътън“?

— Така трябва да бъде, Джон.

— Тъй ли? Пак ли предчувствието ти го подсказа?

— Може би, може би. За търговската марка ще използваме изображение на Аладин, който потърква лампата си и над него се извисява духът. Ще направя една груба скица. И още нещо: по-добре седалището на компанията да е в Лос Анджелис.

— Какво? Е, сега вече отиде твърде далеч. Имам предвид, ако очакваш от мен да я ръководя. Какво му е лошото на Денвър?

— Нищо лошо няма в Денвър, хубав град е. Но не е подходящ да отвори човек фабрика в него. Избираш си някое хубаво място и един слънчев ден се събуждаш и виждаш, че федералният анклав просто го е прегазил и изгубваш бизнеса си, докато не успееш да се преместиш на ново място. Освен това, работната ръка е кът, частите се доставят отвън, строителните материали се намират само на черния пазар. Докато Лос Анджелис разполага с неограничено количество квалифицирана работна ръка, която се увеличава с всеки ден, Лос Анджелис е морско пристанище, Лос Анджелис е…

— Ами смогът? Не си струва.

— Скоро ще се справят със смога. Повярвай ми. А и не си ли забелязал, че и Денвър започва да си „изработва“ свой смог?

— Чакай малко, Дан. Ти вече ми даде да разбера, че аз ще трябва да ръководя този бизнес, докато ти самият ще се запилееш по своя си работа. Добре, съгласих се. Но и аз трябва да имам правото на известен избор при какви условия ще работя.

— Това е необходимо, Джон.

— Дан, никой жител на Колорадо, който е с всичкия си, няма да се премести в Калифорния. Аз служих там по време на войната; и го знам. Вземи за пример Джени; тя е родом от Калифорния, това е тайният й срам. Не можеш да я излъжеш да се върне там. Тук имаме зими, сезоните се сменят, имаме чист планински въздух, великолепни…

Джени вдигна глава.

— Е, не бих отишла чак до там да твърдя, че никога не бих се върнала.

— Какво, какво, скъпа?

Джени мълчаливо си плетеше; тя никога не вземаше думата, освен ако наистина не искаше да каже нещо. Сега остави плетката — това бе сигурен знак.

— Ако се преместим там, скъпи, ще можем да се запишем в клуба „Оукдейл“; там плуват на открито през цялата година. Мислех си за това миналия уикенд, когато видях леда на басейна в Боулдър.

Останах до вечерта на втори декември 1970-а, до последната възможна минута. Наложи се да взема три хиляди долара назаем от Джон — цените, които плащах за частите бяха направо скандални — но му предложих ипотека върху акциите като гаранция. Той ме остави да я подпиша, сетне я скъса и я хвърли в кошчето.

— Ще ми ги върнеш, като се видим пак.

— Това ще е след трийсет години, Джон.

— Толкова много?

Замислих се. Той никога не бе ме подканвал да му разкажа цялата история след онзи следобед отпреди шест месеца, когато ми каза честно, че не вярвал в най-съществената й част, но въпреки това е готов да гарантира за мен в клуба.

Рекох му, че е време да му я разкажа.

— Да събудим ли Джени? И тя има правото да чуе.

— Хм… не. Нека поспи до момента, в който трябва да тръгваш. Джени е много праволинеен човек, Дан. Тя не се интересува кой си и откъде идваш, стига да те харесва. Ако ми се види подходящо, ще й го преразкажа някой ден.

— Както искаш.

Той ми даде възможността да му разправя всичко, спирах само да напълни чашите ни — моята с джинджифилова бира; имах си причини да не пия алкохол. Когато стигнах до мига, в който се приземих в планината досами Боулдър, спрях.

— Това е — рекох. — По един въпрос обаче се колебая. Оттогава насам непрекъснато оглеждам контурите на местността и мисля, че паднах от не повече от половин метър. Ако бяха — искам да кажа „ако биха“ — изровили този изкоп за лабораторията по-дълбоко, щях да се погреба жив. И може би щях да убия и двама ви — или дори да взривя целия окръг. Просто не знам какво би станало когато вълна с плоска форма се променя отново в маса, където вече съществува друга маса.

Джон продължи да пуши.

— Е? — рекох. — Какво мислиш?

— Дани, ти ми разказа предостатъчно за това как ще изглежда Лос Анджелис — имам предвид Голям Лос Анджелис. Като се видим, ще ти кажа доколко си бил точен.

— Точен съм. Най-много някоя подробност да се е изплъзнала от паметта ми.

— Хм… съдейки по думите ти, разказът ти е логичен. И въпреки това смятам, че си най-симпатичният психар, когото съм познавал. Не че това ти пречи на инженерната работа… или да бъдеш добър приятел. Харесваш ми, момко. За Коледа ще ти подаря усмирителна риза.

— Нека бъде по твоему.

— Налага се да се държа така. Другата възможност е аз напълно да съм превъртял… а това ще бъде доста сериозен проблем за Джени. — Погледна часовника. — Най-добре ще е да я събудя. Ще ме скалпира, ако те пусна да си вървиш без да си се сбогувал с нея.

— Не бих го и помислил дори.

Откараха ме до международното летище на Денвър, Джени ме целуна за довиждане на входа. Взех самолета за Лос Анджелис в единайсет.