Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Door Into Summer, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тинко Трифонов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ВРАТА КЪМ ЛЯТОТО. 1996. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No. 11. Скок във времето. Роман. Превод: от англ. Тинко ТРИФОНОВ [The Door Into Summer, Robert HEINLEIN ()]. Художник: Светлана РАДЕВА. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 54/84/16. Печатни коли: 15.5. Страници: 248. Цена: 299.00 лв.
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Врата към лятото от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
„Врата към лятото“ | |
The Door into Summer | |
Автор | Робърт Хайнлайн |
---|---|
Първо издание | 1957 г. САЩ |
Издателство | Doubleday |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | научнофантастичен роман |
Преводач | Тинко Трифонов |
„Врата към лятото“ е научнофантастичен роман с романтични елементи, написана от Робърт Хайнлайн.
За първи път е издадена в няколко броя на списание The Magazine of Fantasy & Science Fiction, а е публикувана като книга с твърди корици през 1957 г. Между 1975 и 1998 г. в 3 отделни класации на читатели на Locus Magazine е определена съответно като 36-а, 29-а и 43-та от най-добрите научнофантастични повести на всички времена.[1]
Заглавието се появява след забележка на съпругата на Хайнлайн. В повестта, котката на главния герой отказва да излезе от къщата ако земята навън е покрита със сняг. Обикаля многобройните врати в търсене на вратата към лятото. Хайнлайн написва повестта само за тринадесет дни. След това извършва само минимални промени по ръкописа.
Източници
1.
Една седмица преди Шестдневната война с моя котарак Петроний[1] Повелителя живеехме в стара селска къща в Кънектикът.
Съмнявам се, че тя съществува още, тъй като се намираше съвсем близо до епицентъра на ядрения взрив, който за малко не улучи Манхатън, а онези стари паянтови къщи горят като факли. А и да е оцеляла, едва ли някой би я наел заради радиацията. Но тогава ние си я харесвахме — аз и Пийт. Липсата на канализация сваляше наема, а върху чертожната ми дъска в бившата трапезария нахлуваше чудесна светлина от север.
Единственото неудобство бе, че къщата имаше единайсет външни врати.
Даже дванайсет, ако броим и вратата на Пийт. Винаги се опитвах да му осигуря собствена врата — в този случай под формата на дъска, монтирана на прозореца на неизползвана спалня, изрязан достатъчно широко, за да минават безпрепятствено мустаците на Пийт. Прекарал съм твърде голяма част от живота си да отварям врати на котки — веднъж пресметнах, че от зората на цивилизацията насам за подобна дейност са употребени деветстотин седемдесет и осем човековека. Мога да ви покажа изчисленията си.
Пийт обикновено използваше собствената си врата, освен когато успееше да ме прекара да му отворя човешка врата — което и предпочиташе. Но той никога не би използвал собствената си врата, ако земята бе покрита със сняг.
Докато бе още коте, целият само пух и мъркане, Пийт си бе изработил проста философия. Аз отговарях за квартирата, храненето и времето; той — за всичко останало. Но ме държеше особено отговорен за времето. Зимите в Кънектикът стават само за коледни картички; Пийт редовно проверяваше през собствената си врата и отказваше да излезе, заради онова неприятно бяло нещо отвъд нея (не беше никак глупав), след което ми вадеше душата да му отворя човешка врата.
Беше абсолютно сигурен, че поне една от тях трябва да води към лятото. Всеки път това означаваше да обиколя с него една подир друга единайсетте врати, да му отварям поредната врата, докато не се убеди, че и отвъд нея е зима, сетне — следващата, а критичното му отношение към некадърността ми ставаше все по-остро с поредното разочарование.
Тогава си оставаше вкъщи, докато хидравличното налягане на естеството в крайна сметка не го принуждаваше да излезе. След като се завърнеше, ледът по лапите му кънтеше по дървения под като че имаше подковки, гледаше ме свирепо и отказваше да мърка, докато не изближе лапите си… и чак тогава ми прощаваше до следващия път.
Но никога не се отказа да търси Врата към лятото.
На 3 декември 1970-а аз също я търсех.
Моето лутане бе тъй безнадеждно, както и това на Пийт през януарските дни в Кънектикът. Малкото сняг в Южна Калифорния се пазеше в планините за скиорите, а не в центъра на Лос Анджелис — а и снегът едва ли би могъл да прогони смога. Но зимата властваше в сърцето ми.
Не се чувствах зле здравословно (ако изключим кумулативния махмурлук), бях с няколко дни под чертата на трийсетте и все още далеч от банкрута. Не ме издирваше никаква полиция, нито пък разни сърдити съпрузи или куриери с призовки, нямаше нищо, което да не може да бъде излекувано с лека амнезия. Но в сърцето ми властваше зима и търсех Вратата към лятото.
Напълно сте прави, ако думите ми са ви прозвучали като на човек, изпаднал в остър пристъп на самосъжаление. Сигурно на тази планета имаше поне два милиарда души в по-лошо положение от моето. Въпреки това търсех Вратата към лятото.
Повечето врати, на които се натъкнвах напоследък, приличаха на „въртушката“, пред която бях застанал сега — табелата над нея съобщаваше името на бар-бирарията: „САН СУСИ“. Влязох, избрах си сепаре в средата, оставих внимателно чантата-еднодневка, която носех, на седалката, плъзнах се до нея и зачаках сервитьора.
Чантата рече:
— Уоу!
Отвърнах:
— Спокойно, Пийт.
— Няоу!
— Глупости, току-що влезе в чантата. Залягай, че сервитьорът идва.
Пийт млъкна. Вдигнах поглед към сервитьора, който се подпря на масата и му казах:
— Двоен скоч от най-добрия, който имате, чаша чешмяна вода и малка халба джинджифилова бира.
Сервитьорът изглеждаше объркан.
— Джинджифилова бира ли, сър? Със скоч?
— Имате или нямате?
— Ами да, разбира се. Но…
— Тогава донесете бирата. Може да искам само да я помириша. Донесете също и чинийка.
— Както обичате, сър. — Избърса масата. — Един малък стек, сър? Или миди, днес са много вкусни…
— Виж какво, приятел, ще ти пусна бакшиш за мидите, ако ми обещаеш да не ги сервираш. Нуждая се единствено от онова, което поръчах… и не забравяй чинийката.
Той млъкна и се махна. Казах отново на Пийт да кротува докато „морската пехота дебаркира.“ Сервитьорът се върна, уталожил гордостта си: бе сложил бутилката бира върху чинийката. Накарах го да я отвори, докато си разреждах скоча с вода.
— Ще желаете ли друга чаша за бирата, сър?
— Аз съм истински пияндурник; лоча я направо от шишето.
Той пак млъкна и ме остави да му платя, като внимаваше да не пропусна и допълнителния бакшиш за мидите. След като си замина, налях бирата в чинийката и потупах по чантата.
— Супата е сервирана, Пийт.
Ципът бе отворен; никога не го затварях, когато той бе вътре. Разтвори го с лапи, подаде си главата навън, огледа се бързо, сетне се надигна и стъпи с предните лапи на ръба на масата. Вдигнах чашата си и се погледнахме в очите.
— Да пием за женската раса, Пийт — намери ги, забрави ги!
Той кимна; това напълно съвпадаше със собствената му философия. Наведе глава и започна изискано да лочи бирата.
— Ако можеш, разбира се… — добавих аз и ударих една голяма глътка. Пийт не отговори. За него не бе трудно да забрави която и да е женска; той си бе роден ерген.
През витрината на бара гледах сменящия се рекламен надпис отсреща. Отначало текстът гласеше: РАБОТЕТЕ, ДОКАТО СПИТЕ След това: И РЕШЕТЕ ПРОБЛЕМИТЕ СИ НАСЪН. Сетне блясваше с двойно по-големи букви:
ВЗАИМОЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ
Прочетох няколко пъти надписите без да се замислям. И аз поназнайвах колкото всички останали за „Отложеното съживяване“. Бях прочел някоя и друга популярна статия, когато за пръв път се заговори за него, а два или три пъти седмично получавах рекламни материали на застрахователни компании със сутрешната си поща; обикновено ги захвърлях без да ги прегледам — не ме интересуваха повече от рекламите на червило.
На първо място, поне тогава, не бих могъл да си платя за Студеното спане; твърде скъпо беше. Второ, защо човек, който си харесва работата, печели добре, очаква да спечели още повече, влюбен е и му предстои да се ожени, ще иска да извърши това полусамоубийство?
Ако човек е неизлечимо болен и очаква тъй или иначе да умре, но се надява, че лекарите след едно поколение биха могли да го излекуват, а и може да си позволи да плати за да отложи съживяването си, докато медицината се развие дотолкова, че да се справи с бележките му — тогава Студеното спане би могло да има основание. Или пък, да речем, мечтае да пътува до Марс и прескачането на едно поколение време ще му даде възможност да си купи билет за там — това също ми се виждаше логично. В печата имаше съобщение за някаква двойка младоженци, които отишли от съвета направо в спалните покои на Западната световна застрахователна компания, като обявили желанието си да не ги будят, докато не се появи възможноста да прекарат медения си месец на междупланетен лайнер… Подозирах, че всичко това е рекламен трик на застрахователната компания; младоженците сигурно са се измъкнали през задната врата. Да прекараш първата си брачна нощ в ролята на замразена скумрия: това никак не звучи достоверно.
Съществуваше обаче обичайната финансова привлекателност, върху която застрахователите наблягаха: „Работете, докато спите.“ Просто си лежиш и чакаш спестяванията ти да се превърнат в цяло състояние. Ако си на петдесет и пет години и пенсионният фонд ти плаща по двеста на месец, защо да не поспиш достатъчно години, да се събудиш пак на петдесет и пет, а фондът да ти плаща по хиляда? Да не говорим, че навярно ще се събудиш в по-ведър свят, който може би ще ти обещае по-голямо дълголетие и здраве, та да се наслаждаваш по-дълго време на хилядарката си. На това застрахователите наблягаха най-много, всяка компания се надпреварваше да доказва с необорими числа, че избраните от нея акции за доверителния й фонд носят по-бързи печалби от останалите. „Работете, докато спите!“
Това никога не бе ме привличало. Не бях на петдесет и пет, не исках да се пенсионирам, а и не виждах кое й бе лошото на 1970-а.
Така поне бе доскоро. А сега вече бях безработен, независимо дали това ми харесваше или не (не ми харесваше); вместо да карам меден месец седях във второкласен бар и пиех скоч единствено с анестезиологична цел; вместо съпруга имах котарак с много белези, невротично пристрастен към джинджифиловата бира; а по въпроса дали ми харесваше настоящето в онзи момент, достатъчно е да кажа, че бих го разменил за каса джин, след което бих строшил всичките бутилки до една.
Не бях обаче разорен.
Бръкнах в джоба си, извадих плика и го отворих. В него имаше две хартийки. Първата бе потвърден чек за повече пари, отколкото изобщо бях виждал на едно място; втората бе сертификат за акции в „Наето момиче инкорпорейтид“. Бяха малко поомачкани; не се разделях с тях, откакто ми бяха връчени.
Защо пък не?
Защо да не му легна и да отспя неприятностите си? По-приятно е, отколкото да постъпиш в Чуждестранния легион, по-чисто от самоубийство, пък и така щях да се разделя напълно със случките и хората, които ми бяха отровили живота. Тогава защо не?
Не се вълнувах чак толкова от възможността да забогатея. Е, да, бях чел „Когато спящият се събуди“ от Хърбърт Уелс — не когато застрахователните компании започнаха да раздават безплатни екземпляри, а преди това, когато си беше просто един класически роман; знаех какво можеше да донесе натрупващата се лихва и увеличената цена на акциите. Но не бях сигурен дали парите ще ми стигнат за Голямото спане и за формиране на достатъчно солиден доверителен фонд. Повече ме привличаха другите доводи: лягаш си, лека нощ, деца, и се събуждаш в друг свят. Може би много по-добър, както те убеждават застрахователните компании… а може би — по-лош. Но във всички случаи — по-различен.
Привличаше ме най-вече възможността да поспя достатъчно дълго, за да съм сигурен, че ще попадна в свят, в който Бел Даркин и Майлс Джентри, но особено Бел, няма да ги има. Ако Бел бе мъртва и погребана, можех да я забравя, да забравя какво ми бе сторила, да я изтрия от паметта си… вместо фактът, че бе само на няколко мили оттук, да гложди непрекъснато сърцето ми.
Чакайте сега да видим — колко време ще ми е необходимо? Бел бе на двайсет и три години — или поне твърдеше, че е на толкова (спомням си, че веднъж се изпусна и спомена, че помнела Рузвелт като президент). Както и да е — беше под трийсет. Ако проспя седемдесет години, отдавна ще са й разлепили некролога. Хайде да са седемдесет и пет — за по-сигурно.
Но тогава се сетих за големия прогрес в геронтологията; говореха за сто и двайсет години като за „нормална“ продължителност на човешкия живот. Може би ще се наложи да проспя сто години. Не бях сигурен дали някоя застрахователна компания ще ми предложи толкова продължителна анабиоза.
Сетне ми хрумна по-демонична идея, вдъхновена от топлото сияние на скоча. Не бе нужно да спя, докато Бел умре; напълно достатъчно и подходящо отмъщение към една жена е да си млад, когато тя е стара. Малко по-млад, та да й натъркаш носа — значи трийсет години спане стигат.
Усетих как нежна като падаща снежинка лапа докосва ръката ми.
— О-о-ще! — обяви Пийт.
— Ненаситен търбух! — отвърнах аз и отново му напълних чинийката с бира. Той ми благодари с учтиво изчакване, след което залочи отново.
Но вече бе прекъснал приятно-злобните ми мисли. Какво, по дяволите, щях да направя с Пийт?
Не можеш да изоставиш котка по начина, по който ще изоставиш например куче; котката няма да го преживее. Понякога те се привързват към къщата, но случаят с Пийт не бе такъв; за него аз представлявах единственото стабилно нещо в този променящ се свят, още откак го бяха отнели от майка му преди девет години… Бях успял да го задържа близо до себе си дори и в армията, а за това е необходима доста хитрост.
Беше в добро здраве и така щеше да си остане, макар да бе целият в белези. Ако можеше да съобрази склонността си към лидерство със своите възможности, щеше да е в състояние да печели още битки и да стане баща на незнайно колко котета през следващите пет години.
Можех да платя и да го дам в приют докато умре (абсурд!) или да го приспят с хлороформ (също толкова немислимо!), или пък да го изоставя. С котките е така: човек или изпълнява докрай поетото задължение, или изоставя горкото животинче да подивее и разрушава вярата му във вечната справедливост.
Тъй както Бел бе съсипала моята.
И така, Дани, приятелю, най-добре ще е да забравиш всичко това. Животът ти може да се е вкиснал като мешана туршия с копър, но това не ти дава ни най-малкото основание да не изпълниш задълженията си и договора си с този свръхразглезен котарак.
Точно когато стигнах до тази философска истина, Пийт кихна; мехурчетата от бирата бяха стигнали до носа му.
— Gesundheit[2] — казах му аз, — и престани да пиеш толкова бързо.
Пийт не ми обърна внимание. Държането му на маса бе в общи линии по-добро от моето и той го знаеше. Нашият сервитьор висеше край касата и си говореше с касиера. Обедната навалица се бе разотишла и единствените клиенти, освен нас, бяха на бара. Сервитьорът вдигна глава, когато рекох „Gesundheit“, и каза нещо на касиера. И двамата погледнаха към нас, сетне касиерът вдигна капака на тезгяха и се запъти към масата ни.
Прошепнах:
— Военна полиция, Пийт.
Той се огледа и бързо се шмугна в чантата; придърпах капака й. Касиерът дойде, подпря се на масата ми, огледа седалките и от двете страни на масата.
— Извинявай, приятел — рече безизразно той, — но ще трябва да разкараш тази котка оттук.
— Каква котка?
— Онази, дето я храниш от чинийката.
— Не виждам никаква котка.
Този път той се наведе и погледна под масата.
— Значи е в чантата ти — рече обвинително той.
— Чанта? Котка? — казах учуден аз. — Приятелю, мисля, че страдаш от прекалена фигуративност на речта.
— А? Не ми пробутвай разни лафове. В онази чанта имаш котка. Отвори я.
— Имаш ли заповед за обиск?
— Какво? Не ставай глупав.
— Ти говориш глупости, след като искаш да видиш какво има в чантата ми без заповед за обиск. Четвъртата поправка[3]! А и войната свърши преди години. Така, след като уредихме този въпрос, моля те, кажи на сервитьора да донесе още един ред от същото — или сам го донеси.
Онзи изглежда се засегна.
— Виж какво, братко, нямам нищо против теб, но трябва да си пазя разрешителното. „Никакви кучета и котки“ — изписано е и виси ей там, на стената. Стремим се заведението ни да е безупречно от санитарна гледна точка.
— Тогава стремежът ви не струва и пет пари. — Вдигнах чашата си. — Виждаш ли тези следи от червило? Трябва да наглеждаш по-изкъсо миячите, вместо да претърсваш клиентите си.
— Не виждам никакво червило.
— Повечето го изтрих. Но хайде да я отнесем в Съвета по здравеопазване и да ги помолим да я проверят за бактерии.
Той въздъхна.
— Имаш ли значка[4]?
— Не.
— Тогава сме квит. Аз няма да претърсвам чантата ти, а ти няма да ме водиш в Съвета по здравеопазване. А сега ако искаш още едно питие, иди на бара и пий едно… за сметка на заведението. Но не и тук.
Обърна се и си отиде.
Вдигнах рамене.
— И без това си тръгвахме.
Като минах покрай касата, той вдигна глава.
— Не се сърдим, нали?
— Тц. Възнамерявах да доведа коня си да пийне едно по-късно. Сега обаче няма да го направя.
— Както искаш! В заповедта не се споменава нищо за коне. Само още нещо — тази котка наистина ли пие джинджифилова бира?
— Четвъртата поправка, нали не си забравил?
— Не искам да видя животното, просто попитах.
— Ами — признах аз, — предпочита я смесена с малко тъмно пиво, но ако се налага, пие и чиста.
— Ще му се съсипят бъбреците. Погледни сега тук, приятел.
— Какво?
— Облегни се назад, та главата ти да е по-близо до моята. А сега погледни нагоре, към тавана над сепарето… огледалата от украсата. Знаех, че там има котка, защото я видях.
Облегнах се назад и погледнах. Таванът на кръчмата бе украсен със сума джунджурии, включително и с много огледала; сега забелязах, че част от тях бяха така замаскирани и наклонени, че касиерът да може да ги ползва като перископи, без да се налага да напуска поста си.
— Продиктувано е от необходимостта — рече с извинителен тон. — Направо ще се шашнеш, ако ти кажа какви ги вършат в онези сепарета… ако не ги държим под око. Тъжен свят.
— Амин, братко.
Излязох.
Сега вече понесох чантата за едната й дръжка; Пийт подаде главата си навън.
— Нали чу какво каза онзи мъж, Пийт. Тъжен свят.
Даже още по-лошо, след като двама приятели не могат да пийнат заедно, без някой да ги шпионира. Това решава въпроса.
— Сега? — попита Пийт.
— Щом казваш. Ако ще го правим, няма никакъв смисъл да отлагаме.
— Сега! — натърти Пийт.
— Единодушно. Ей там, отсреща е.
Секретарката в приемната на Взаимозастрахователната компания представляваше сама по себе си образец на съвършения функционален дизайн. Вместо да има аеродинамичните форми за четирикратно преодоляване на звуковата бариера, тя излагаше на показ монтирани фронтално радарни куполи и всичко останало, необходимо за изпълнение на бойната й задача. Напомних си, че когато изляза оттук тя вече ще се е превърнала в дропла, и й казах, че искам да се срещна с някой служител по продажбите.
— Моля седнете. Ще видя дали някой от старшите служители е свободен. — И преди още да успея да седна добави: — Ще ви приеме нашият мистър Пауъл. Насам, моля.
Нашият мистър Пауъл заемаше кабинет, който ме наведе на мисълта, че делата на Взаимозастрахователната не вървят никак зле. Ръкува се с влажна ръка, настани ме да седна, предложи ми цигара и се опита да вземе чантата ми. Аз не си я дадох.
— А сега, сър, с какво можем да ви бъдем полезни?
— Желая Дългото спане.
Той вдигна вежди и маниерите му изведнъж станаха по-почтителни. Не ще и дума, че Взаимната може да ти уреди замразяване и за седем бона, но Дългото спане им дава възможността да турят лапа върху цялата собственост на клиента.
— Много мъдро решение — рече почтително той. — Иска ми се и аз да можех да постъпя така. Но семейните отговорности, нали разбирате… — Бръкна и извади някакъв формуляр. — Обикновено клиентите за „Съня“ бързат много. Затова нека ви спестя време и неприятности, като попълня този формуляр вместо вас… след което веднага ще уредим медицинския ви преглед.
— Един момент.
— Да?
— Имам въпрос. Можете ли да уредите студено спане и за котка?
Той първо се изненада, а сетне сякаш се засегна.
— Шегувате се.
Отворих капака на чантата; Пийт подаде глава.
— Запознайте се с ортака ми. Още един въпрос, моля. Ако отговорът е „не“, ще отскоча до „Отговорност сентръл вали“. Офисите им са в същата сграда, нали?
Този път изглеждаше вече ужасен.
— Мистър… ъ-ъ-ъ, не чух името ви…
— Дан Дейвис.
— Мистър Дейвис, след като човек прекрачи нашия праг, той е под щедрата протекция на Взаимозастрахователната компания. Не бих могъл да ви пусна да отидете в „Сентръл вали“.
— И как възнамерявате да ме спрете? С джудо?
— Моля ви! — Огледа се, беше разстроен. — Нашата компания държи на етичността.
— Това означава ли, че „Сентръл вали“ не държи на нея?
— Не съм го казал аз, вие го казахте. Мистър Дейвис, не искам да ви влияя…
— Няма и да можете.
— …но вземете примерни договори от всички компании. Консултирайте се с адвокат, а още по-добре — с оторизиран семантик. Разберете какво предлагаме — и осъществяваме — и го сравнете с онова, което „Сентръл вали“ твърди, че предлага. — Отново се озърна и се наведе към мен. — Не бива да го казвам, но се надявам, че няма да ме цитирате — те дори не използват стандартните статистически таблици за смъртността.
— Може би дават отстъпка на клиентите си.
— Какво? Скъпи мистър Дейвис, ние осигуряваме всяка стотинка от натрупания дивидент. Така е според устава ни… докато „Сентръл вали“ е акционерно дружество.
— Може и да купя от техните акции… Вижте какво, мистър Пауъл, само си губим времето. Взаимозастрахователната ще приеме ли моя приятел или не? Ако не, то тогава твърде дълго се задържах тук.
— Искате да кажеде, че ще платите това създание да бъде запазено живо в хипотермия?
— Искам да кажа, че двамата, искаме да предприемем Дългото спане. И не го наричайте „това създание“, името му е Петроний.
— Извинете. Ще формулирам другояче въпроса си. Да разбирам ли, че сте готов да платите две стандартни такси, за да постъпите вие, вие и… ъ-ъ-ъ… Петроний в нашата обител?
— Да. Но не и две стандартни такси. Нещо допълнително — да, разбира се, но можете да ни положите и двамата в един и същи ковчег; не бива да искате за Пийт толкова, колкото вземате за човек.
— Случаят е крайно необичаен.
— Разбирам ви. Но ще се пазарим за цената по-късно… или ще се спазаря със „Сентръл вали“. А сега искам просто да разбера какво точно предлагате.
— Ъ-ъ-ъ… — той забарабани по писалището си. — Един момент само. — Вдигна слушалката и рече: — Опал, свържи ме с д-р Бъркуист.
Не чух продължението, защото той включи кодиращата защитна уредба. След малко обаче остави слушалката и ми се усмихна така, сякаш току-що бе починал богатият му чичо.
— Чудесна новина, сър! За миг бях забравил, че първите успешни експерименти бяха извършени с котки. Технологията и критичните фактори за котките са напълно установени. Всъщност във Военноморската изследователска лаборатория в Анаполис[5] има една котка, която повече от двайсет години е под хипотермия и още е жива.
— Мислех си, че ВИЛ бе разрушена, когато улучиха Вашингтон?
— Само сградите на повърхността, сър, но не и помещенията под земята. А това си е истински триумф на технологията, след като животното остана без надзор, изключая автоматичната апаратура, цели две години… и е още живо, без промени, без да е остаряло. Както ще сте жив и вие, сър, за какъвто и период от време да доверите себе си на Взаимозастрахователната компания.
Стори ми се, че му се дощя да се прекръсти.
— Добре, добре, хайде да се заемем с пазарлъка.
Той включваше четири пункта: първо, колко да заплатим за грижите за нас, докато спим зимния си сън; второ, колко дълго желаех да спим; трето, как исках да бъдат инвестирани парите ми, докато съм във фризера; и последно, какво ще стане, ако хвърля топа и изобщо не се събудя.
Спрях се накрая на 2000-а година — хубаво кръгло число и при това само след трийсет години. Боях се, че ако пожелаех по-дълъг сън, щях да изгубя всякаква връзка с действителността. Промените през последните трийсет години (колкото бе траял животът ми) бяха достатъчни на човек да му изскочат от изненада зъркелите — две големи войни и дузина по-малки, падането на комунизма, Голямата паника, изкуствените спътници, преминаването към ядрена енергия — ами, че аз като бях хлапе, нямаше дори многоцелеви лекарства с наркотично въздействие.
Възможно бе да намеря 2000-а година за доста объркваща. Но ако не прескочех поне толкова далеко, Бел нямаше още да се е сдобила с готина паяжина от бръчки по лицето.
Когато въпросът опря до това как да си вложа мангизите, не се спрях на държавни съкровищни бонове и други консервативни инвестиции; нашата фискална система е с вродена инфлация. Реших да се придържам към акциите си в „Наето момиче“ и да вложа средства в други акции, като отчитах тенденции, които знаех, че ще се развият. Автоматизацията щеше да се разраства. Избрах и една фирма за торове от Сан франциско, там от години експериментираха с мая и с ядливи водорасли — с всяка година населението нарастваше, а бифтекът нямаше да стане по-евтин. Разпоредих печалбата да се влага в доверителния фонд, управляван от компанията.
Истинският избор, който трябваше да направя обаче, бе свързан с вероятността да се гътна по време на зимния си сън. Компанията твърдеше, че шансовете да оцелея след трийсетгодишния сън били по-добри от седем към десет… и че компанията е готова да заложи на което и да е от двете числа. Залагането не бе реципрочно, но аз и не очаквах да бъде; във всеки честен хазарт винаги остава процент за казиното. Само мошениците-комарджии твърдят, че дават най-голям процент на спечелилия; а застраховането си е легализиран хазарт. Най-старата и най-реномираната застрахователна фирма в света „Лойд“ изобщо не го крие — съдружниците в нея са готови да заложат и от двете страни на масата. И така, човек не бива да очаква равностойно залагане — нали някой трябва да плати шитите по поръчка костюми на „нашия мистър Пауъл“?
Реших, в случай че умра, всичките ми пари до последния цент да отидат в доверителния фонд на компанията… при което на мистър Пауъл му се прииска да ме разцелува, а аз се принудих да се замисля дали съотношението седем към десет не бе прекалено оптимистично. Но се спрях на това решение, защото то ме превръщаше в наследник (ако оцелеех) на всички останали с подобен на моя избор (ако умрат) — руска рулетка, в която оцелелите прибират чиповете… а компанията, както си му е редът, си гребва своя процент.
Приех всички алтернативи на възможно най-голямата печалба в случай че не позная, без всякакво увъртане; мистър Пауъл ме заобича с онази любов, която крупието изпитва към глупака, който залага само и все на нула. След като уредихме въпросите около моето финансово състояние, той вече бе склонен да бъде по-отстъпчив относно Пийт; разбрахме се за съня на Пийт да заплатя 15 на сто от човешката такса и сключихме за него отделен договор.
Остана да се получи съгласието на съда и да мина медицински преглед. Не се тревожех за него; имах предусещането, че след като компанията можеше да спечели от смъртта ми, щяха да ме приемат дори и ако Онази с косата вече е надвиснала над мен. Предположих обаче, че ще отнеме доста време докато се намери някой съдия, който да каже „да“. А това трябваше да се направи, защото когато човек спи в леда, от юридическа гледна точка той е жив, но е напълно безпомощен.
Нямало нужда да се безпокоя. Нашият мистър Пауъл бе подготвил по четири копия от оригиналите на деветнайсетте различни документа. Подписвах, докато не ми се схванаха пръстите, а един куриер хукна с книжата, докато аз се подлагах на прегледа; впоследствие изобщо не се срещнах със съдията.
Медицинският преглед бе обичайната изморителна процедура с едно изключение. Към края му лекарят ме изгледа изпитателно и попита:
— Синко, от колко време си се отдал на този запой?
— Запой ли?
— Да, запой.
— Какво ви кара да мислите така, докторе? Трезвен съм като вас. „Петър плет плете, през три пръти преплита…“
— Остави тая работа и ми отговори.
— Хм… Бих рекъл около две седмици. Е, малко повече.
— Алкохолик ли си? Колко пъти си го правил този фокус преди?
— Ами, всъщност не съм. Нали разбирате…
И започнах да му разказвам какво ми бяха сторили Бел и Майлс, та да се докарам дотам. Той вдигна ръка.
— Моля те, имам си своите си проблеми, а и не съм психиатър. Интересувам се само дали сърцето ти ще из държи на изпитанията или не, когато те поставим на температура четири градуса по Целзий. А то ще издържи. Обикновено не давам и пет пари защо човек е луднал дотам, че да легне сам в ковчега и да придърпа капака отгоре си; смятам, че просто светът остава с един проклет глупак по-малко. Но някакъв остатъчен нюанс на професионална съвест не ми позволява да пусна даден човек, независимо колко жалък е екземплярът, да се намести в един от онези ковчези, с пропит от алкохола мозък. Обърни се.
— А?
— Обърни се; ще ти сложа инжекция в левия бут.
Обърнах се и той ме бодна. Докато разтърквах мястото, той продължи:
— А сега изпий това. След около двайсет минути ще си по-трезвен, отколкото си бил през целия месец. А сетне — ако още имаш мозък в главата си, в което много се съмнявам — можеш да преразгледаш намеренията си и да решиш дали да избягаш от проблемите си… или да се възправиш срещу тях като мъж.
Изпих го.
— Това е всичко; можеш да се облечеш. Подписвам ти книжата, но те предупреждавам, че до последния момент мога да наложа вето. Повече ни грам алкохол; после лека вечеря и никаква закуска. Утре на обяд — пак тук, за последен преглед.
Обърна се и дори не каза довиждане. Облякох се и излязох, чувствах се като възпален цирей. Пауъл бе подготвил документите ми.
— Можете да ги оставите тук, ако искате, и да ги вземете утре на обяд… имам предвид този комплект, който ще отиде заедно с вас в хладилното помещение.
— А какво ще стане с останалите екземпляри?
— Оставяме един комплект за нас, сетне, след като заспите, пращаме един комплект в съда и друг — в Карлсбадския архив. Докторът… ъ-ъ-ъ, предупреди ли ви за диетата?
— Разбира се, че ме предупреди.
Погледнах документите, за да прикрия раздразнението си.
Пауъл посегна към тях.
— При мен ще са на сигурно място за тази нощ.
Аз ги дръпнах.
— И аз мога да ги пазя. Може да реша да променя нещо в избора си на акции.
— Ъ-ъ-ъ, вече е късно за това, драги мистър Дейвис.
— Не ме припирайте. Ако ми хрумнат някакви промени, ще дойда по-рано.
Отворих чантата и пъхнах книжата в едно отделение до Пийт. И преди бях държал ценни документи там; може и да не е чак толкова сигурно място, колкото каверните на Карлсбад, но във всеки случай е доста по-безопасно, отколкото можете да си помислите. Веднъж един джебчия се бе опитал да измъкне нещо от това отделение на чантата и сигурно още носи белезите от зъбите и ноктите на Пийт.