Метаданни
Данни
- Серия
- Рама (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rendezvous with Rama, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бояджиев, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 70гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- beertobeer(2010)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir(2011)
- Сканиране и разпознаване
- Еми
- Допълнителна корекция
- moosehead(2023)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Артър Кларк. Среща с Рама.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979
Библиотека „Галактика“, №4
Превод от английски: Александър Бояджиев
Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров
Редактор: Милан Асадуров
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Илюстрация на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Английска, І издание. Дадена за набор на 26.ІІІ.1979
Подписана за печат на 28.VІІІ.1979. Излязла от печат на 20.ІX.1979
Формат 32/70×100. Изд. номер 1260. Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. Цена: 2.00 лв.
Код 08 95366–21431/5714–57–79
Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“, София
Arthur Clarke. Rendezvous with Rama
Ballantine Books, New York, 1976
История
- —Корекция
- —Добавяне
- —Корекция от beertobeer
- —Корекции от gogo_mir
- —Корекция на правописни и граматически грешки
18. Зората
Светлината бе така ярка, че Нортън трябваше да остане цяла минута с плътно затворени очи. Едва тогава се осмели да ги отвори съвсем малко и зърна през клепачите си стената, която бе само на няколко сантиметра от лицето му. Примигна няколко пъти, почака да изтекат неволно появилите се сълзи и се обърна бавно, за да види зората.
Той не можа да издържи на гледката повече от няколко секунди и трябваше да затвори отново очите си. Принуди го не нетърпимият блясък, към който щеше да привикне, а страховитият пейзаж на Рама, застанал за първи път пред него в цялото си величие.
Нортън знаеше какво точно да очаква, но независимо от всичко гледката го зашемети. Разтърсиха го неудържими спазми, а ръцете му се свиха около стъпалото на стълбата така, както удавникът впива пръстите си в спасителния пояс. Мускулите на ръцете му започнаха да се сковават; стори му се, че и краката, изморени от продължителното, многочасово изкачване, няма да издържат. Навярно щеше да падне, ако силата на притеглянето не бе толкова малка.
След миг опитността надделя и той реши да прогони преди всичко страха. Очите му бяха все още затворени; опита се да забрави за страховитата гледка около себе си и започна да вдишва дълбоко и продължително; изпълваше дробовете си с кислород, който прогонваше отравящата немощ от организма му.
Почувствува се по-добре, но не отвори очите си, преди да направи още нещо. С голямо усилие на волята принуди дясната си ръка да се отвори, като се наложи да й говори, сякаш бе непослушно дете, и я насочи към кръста; откопча единия край на предпазния колан и го закачи към най-близкото стъпало. Сега нямаше да падне, независимо от обстоятелствата.
Пое няколко дълбоки глътки въздух и включи радиото, без да отваря очите си. Надяваше се, че гласът му е прозвучал спокойно и авторитетно, когато каза:
— Тук е капитанът. Всички в ред ли са?
Повика ги по име и те му отговориха; макар че гласовете на някои бяха малко несигурни, той почувствува как спокойствието и самоконтролът му бързо се връщат. Всички негови хора бяха налице и чакаха нарежданията на своя водач. Той бе отново техният командир.
— Не си отваряйте очите, докато не сте убедени, че можете да издържите — извика той. — Гледката… зашеметяваща. Ако някой не може да я понесе, да продължи да се изкачва, без да се обръща назад. Не забравяйте, след малко ще бъдете в пълна безтегловност, така че е невъзможно да паднете.
Надали бе необходимо да се напомня тази проста истина на опитни космонавти, но и самият Нортън трябваше да си я повтаря през няколко секунди. Мисълта за нулевата безтегловност бе нещо като талисман, който го пазеше от беда. Каквото и да казваха очите му, Рама нямаше да го притегли и разбие върху равнината, която лежеше осем километра по-долу.
Той почувствува, че гордостта и самоуважението му налагат да отвори отново очите си и да огледа света наоколо. Но преди всичко трябваше да овладее изцяло тялото си.
Отпусна и двете си ръце от стъпалата и се захвана за едно от тях с левия лакът. Започна да свива и разпуска юмруците си, за да отпъди спазмите от мускулите. Когато се почувствува съвсем добре, той отвори очи и се обърна бавно с лице към Рама.
Първото му впечатление бе синевата. Блясъкът, който заливаше небето, не приличаше на слънчевата светлина; той напомняше по-скоро волтова дъга. Нортън си помисли, че слънцето на Рама сигурно е по-силно от нашето. Това щеше да бъде интересно за астрономите.
Сега той разбра за какво служи загадъчната Права долина и петте еднакви с нея канали. Те бяха гигантски осветителни тела. Шест слънца лежаха като симетрични линии по вътрешната повърхност на Рама. Всяко от тях насочваше широк сноп светлина към централната ос и огряваше противоположната страна на неговия свят. Нортън се запита дали те се включват последователно, за да образуват денонощен цикъл, или денят на тази планета е непрекъснат.
Очите го заболяха от дългото взиране в светлите ивици и той не съжаляваше, че е намерил добър предлог да ги затвори за малко. Едва сега той почувствува, че се съвзема от преживяното сътресение и може да помисли върху по-важни неща.
Кой или какво запали светлините на Рама?
Дори и най-внимателните проби, които човек можеше да направи, показаха, че в този свят няма живот. А сега ставаше нещо, което бе необяснимо като действие на природни сили. Навярно тук нямаше живот, а само някаква разумно насочена дейност, някакви роботи, които са се събудили след цяла вечност. Може би светлинният взрив е непрограмиран, случаен гърч, последна предсмъртна въздишка на механизми, които са реагирали необуздано на топлината на едно ново слънце, преди да изпаднат в летаргия, този път завинаги.
И все пак Нортън не можеше да повярва на толкова просто обяснение. Започнаха да се подреждат отломъците от една картина, в която някои подробности все още липсваха — например това, че всичко бе съвсем ново и запазено, сякаш Рама току-що е създаден.
Подобни чувства можеха да породят страх, дори ужас. Но неизвестно как това не стана. Точно обратното. Нортън се чувствуваше бодър, почти възторжен. В този свят предстояха да бъдат открити много повече неща, отколкото той бе се осмелил да очаква. Помисли си какво ще настане, когато комисията за Рама научи новината.
Спокойно и решително отвори той очите си и започна внимателно да оглежда всичко, което можеше да долови.
Най-напред трябваше да си изгради система от ориентири. Пред него се намираше най-голямото затворено пространство, което човек е виждал някога; бе необходимо да подреди възприятията си така, че да намери своя път в този свят.
Почти нищожната сила на притегляне не бе от полза, тъй като посоките „горе“ и „долу“ се променяха само с усилие на волята. Все пак някои от тях криеха физиологическа опасност и всеки път, когато съзнанието му се докосваше до тях, той трябваше да го отклонява бързо.
Най-безопасно бе да си представи, че се намира в чашковидното дъно на гигантски кладенец, широк шестнайсет и дълбок петдесет километра. Преимуществото на това разрешение бе, че за него изчезваше опасността да падне някъде; в същото време то имаше и значителни недостатъци.
Той можеше да настоява пред себе си, че разпръснатите градове и разнообразно оцветените площи са закрепени здраво към политналите нагоре стени. Различните сложни конструкции, увиснали от свода над него, го безпокояха не повече от огромен полилей в някоя концертна зала на Земята. Но Цилиндричното море бе съвсем неприемливо.
То беше там, по средата на кладенеца, подобно на водна лента, която опасваше цялата му повърхност без каквато и да е видима опора. Нямаше място за съмнение, че това е вода; цветът й беше ясносин и по нея святкаха блестящите искри на малкото останали ледени маси. Но море, което описва пълен кръг, издигнато на двайсет километра в небето, бе толкова обезпокоително явление, че след малко Нортън започна да търси друга възможност.
Той обърна мислено картината на деветдесет градуса. В миг дълбокият кладенец стана дълъг тунел, затворен в единия край. Стълбата и стълбището, по които току-що бе се изкачил, се превърнаха в „долу“; едва с тази перспектива той можа да схване напълно мисълта на архитектите, изградили този свят. Той се видя прилепнал към една дъгообразна шестнайсеткилометрова скала, горната половина на която висеше над него и се сливаше със сводестия покрив, заел сега мястото на небето. Стълбата се спускаше петстотин метра надолу и свършващ на първата издатина или площадка. Оттам започваше стълбището; отначало, в района на слабото притегляне, то бе почти отвесно, но постепенно наклонът му ставаше все по-малък и след още пет площадки достигаше до далечната равнина. Нортън виждаше отделните стъпала в продължение на два или три километра, но по-нататък те се сливаха в непрекъсната ивица.
Гледката на полетялото надолу стълбище бе така смайваща, че бе трудно да се доловят истинските му размери. Веднъж Нортън бе летял около Монт Еверест и големината му го изпълни със страхопочитание. Спомни си, че стълбището е високо колкото Хималаите, но съпоставката бе безсмислена.
Бе напълно невъзможно всяко сравнение и с другите две стълбища. Бета и Гама, които се втурваха косо в небето и извиваха високо над главата му. Нортън бе вече достатъчно уверен в себе си, за да се облегне назад и да погледне за миг към тях. След това се опита да забрави, че са там.
Прекомерният интерес към тези линии пораждаше у него трета представа за Рама, мисълта за която бе решил да пропъди на всяка цена. Според нея светът се превръщаше отново в цилиндър или кладенец, но този път той се оказваше не на дъното, а на върха, подобно на муха, която пълзи по сводест таван с главата надолу, където се спускаше петдесеткилометровото пространство. Всеки път, когато го обхващаше тази мисъл, той трябваше да упражни цялото усилие на волята си, за да не се вкопчи към стълбата в безсмислена паника.
Бе сигурен, че след време страхът ще изчезне. Чудесата на необикновения свят на Рама щяха да сподавят ужаса, поне за хора, които са обучени да приемат действителността в космоса. Навярно човек, който никога не е напускал Земята и не е виждал звездите около себе си, не би могъл да издържи подобна гледка. Но ако има хора, които могат да я възприемат, помисли си Нортън с мрачна решителност, те трябва да са командирът и екипажът на „Индевър“.
Погледна хронометъра. Паузата бе продължила само две минути, а му се струваше, че е прекарал живота си на това място. Като преодоляваше с незначително усилие постепенно изчезващата сила на притеглянето, той започна да се придърпва нагоре по последните няколкостотин метра на стълбата. Преди да влезе във въздушния шлюз и да остави зад себе си Рама, той хвърли последен бегъл поглед към вътрешността на неговия свят.
Той бе се променил само за няколко минути; от морето се издигаше мъгла. Нейните призрачни бели стълбове се изтегляха рязко напред в първите няколкостотин метра, следвайки посоката на въртенето на Рама; по-нататък те се разпръсваха в отделни завихрени следи, подгонени от устремения нагоре въздух, който се опитваше да се освободи от излишната си скорост. Пасатите на този цилиндричен свят започваха да нанасят своите отпечатъци в небето; първата тропическа буря от незапомнени времена бе готова да се разрази.