Артър Кларк
Среща с Рама (43)

43. Оттегляне

Когато Нортън се промъкна набързо през входа, просечен с лазерния лъч, шестте слънца на Рама блестяха все така силно. Помисли си, че Русо сигурно е сбъркал, колкото и да бе невероятно.

Неговата реакция не изненада Русо.

— Става толкова бавно, че трябваше да мине доста време, преди да забележа — обясни той внимателно. — Няма място за съмнение; доказаха го и приборите. Силата на светлината е намаляла с четиридесет процента.

Нортън повярва едва след като се върна остротата на погледа му, привикнал към мрака на стъкления храм. Дългият ден на Рама отиваше към своя край.

Бе все така топло, но Нортън почувствува хладна тръпка. Усещането му беше познато от Земята; в един хубав летен ден светлината отслабна необяснимо, сякаш се смрачаваше; намаля и слънчевата топлина, макар че небето бе съвсем ясно. Едва тогава той си спомни, че бяха съобщили за частично слънчево затъмнение.

— Това е всичко — каза той мрачно, — тръгваме си. Оставете тук снаряжението — няма да ни потрябва.

Надяваше се, че поне част от програмата ще се окаже правилна. Той избра Лондон като обект за изследване, защото беше близо до стълбището. Подножието на Бета бе само на четири километра.

Поеха с равномерни отскоци; това бе най-удобният начин за придвижване в район, където силата на притегляне бе само половин g.

Нортън наложи крачка, с която щяха да стигнат до края на равнината, без да се уморят и за най-кратко време. Безпокоеше го остро мисълта за осемкилометровото стълбище Бета, но се надяваше да се почувствува много по-спокоен, когато почнеха да го изкачват.

Първият трус ги завари в самото подножие на стълбището. Той бе много слаб; Нортън се обърна неволно на юг, защото очакваше да види отново огненото зрелище около Роговете. Но Рама никога не се повтаряше. Ако имаше разреди около онези островърхи като игли планини, те бяха много слаби и не се виждаха.

— Главен пост — извика той, — усетихте ли?

— Да, капитане, много слаб трус. Навярно ще има нова промяна на положението в пространството. Следим показанията на жироскопа. Засега няма нищо… чакайте за миг! Да, отчита в плюс. Едва се забелязва; по-слабо е от един микрорадиан за секунда, но е постоянно.

Ето че Рама бе започнал да се обръща, макар и незабележимо бавно. Навярно предишните трусове са били само предупреждение; сега започваше истинската операция.

— Скоростта нараства. Пет микрорадиана. Ей, а този усетихте ли го?

— Разбира се. Включете всички бордови системи. Трябва да сме готови за незабавно отделяне.

— Мислите ли, че е започнало изменението на орбитата? Все още сме далече от мястото на перихелия.

— Рама не се съобразява с нашите учебници. Сега сме около Бета. Ще починем пет минути.

Тези минути бяха недостатъчни, но им се сториха цяла вечност, тъй като светлината отслабваше непрекъснато.

Всички имаха електрически лампи, но мисълта за мрака бе непоносима. Психиката им бе дотолкова привикнала с безкрайния ден, че едва си спомняха за първите стъпки в този свят. Почувствуваха остро желание да изскочат на слънчева светлина, която бе само на един километър, но от другата страна на стената на цилиндъра.

— Централна база — повика Нортън, — прожекторът в ред ли е? Скоро може да ни потрябва.

— Да, капитане. Ето, готово.

Осем километра по-горе се появи окуражителна светлинка. Тя бе много слаба дори и в помръкващия ден на Рама, но бе им помогнала веднъж и щеше пак да ги води в случай на нужда.

Нортън мрачно помисли, че в това най-дълго изкачване нервите им ще се опънат до краен предел. Но да бързат бе невъзможно, независимо от обстоятелствата; всяко претоварване бе опасно, защото щяха да отпаднат някъде по главозамайващия склон и трябваше да чакат, докато измъчените мускули им позволят да продължат нагоре. Навярно сега те бяха един от най-подходящо подготвените екипажи за работа в космоса, но все пак имаше граници за възможностите на човешката плът и кръв.

След цял час упорит, еднообразен ход те стигнаха до четвъртия участък от стълбището, който се намираше на около три километра от равнината. Оттук нагоре ставаше по-лесно, тъй като силата на притегляне бе спаднала до една трета g. От време на време следваха слаби трусове, но освен тях всичко бе спокойно, а светлината бе все още достатъчно силна. Те почувствуваха известна увереност; дори помислиха дали не са си тръгнали твърде рано. Едно нещо обаче бе напълно сигурно — вече нямаше да се върнат обратно. Всеки от тях бе вървял за последен път през Централната равнина на Рама.

Спряха, за да си починат на четвъртата площадка, и тогава Калвърт възкликна:

— Какъв е този шум, капитане?

— Шум ли? Не чувам нищо.

— Високо свистене с намаляваща честота. Не е възможно да не го чувате.

— По-млад си и слухът ти е по-добър. О, да, сега чувам.

Звукът идваше сякаш от всички посоки. Ставаше все по-силен, дори пронизителен, но височината му бързо спадаше. Внезапно спря.

След няколко секунди той се разнесе отново по същия начин. Напомняше за мрачния и властен глас на фаровите сирени, които изпращат предупреждения в обгърната в мъгла нощ. Той носеше някакво бързо послание. Не бе предназначен за тях, но те го чуваха и разбираха. Ето че и светлините потвърдиха този глас.

Те почти угаснаха, а след малко започнаха да примигват. По дължината на шестте тесни долини, които осветяваха досега целия свят, прелитаха блестящи маниста, подобни на кълбовидни мълнии. Движеха се в посока от полюсите към морето и техният постоянен, омагьосващ ритъм можеше да означава само едно: „Към морето! Към морето!“. Бе толкова трудно да се устои на призива на светлината, че всички усещаха някакъв властен подтик да се върнат обратно и да потърсят забрава във водите на Рама.

— Централна база! — повика бързо Нортън. — Виждате ли какво става?

След миг чуха гласа на Русо, в който се долавяше не само уплаха, а и страхопочитание:

— Да, капитане. Наблюдавам южния дял. Там има тълпи от биоти; някои от тях са много големи. Кранове, булдозери… и много боклукчии. Всички бързат обратно към морето, но такава скорост не съм виждал досега. Ето, един от крановете полита от ръба надолу. Също като Джими, само че много по-бързо… Разпръсна се на части… А, появиха се акулите… Нахвърлят се… Пфу, грозна картина… Връщам се към равнината. Един от булдозерите, изглежда, се е повредил. Обикаля непрекъснато в кръг. Няколко рака се втурват и го разнасят на късове… Капитане, мисля, че най-добре ще е да се върнете веднага.

— Повярвай, правим всичко възможно — отвърна дълбоко развълнуваният Нортън.

Рама се приготвяше подобно на кораб пред буря, по който обковават с дъски отворите към вътрешните помещения. Нортън бе овладян от това усещане, макар че то не бе оправдано логически. Но той не бе пълен господар на волята си. Чувствуваше как в съзнанието му се борят два натрапчиви импулса; единият го караше да бърза нагоре, а другият му внушаваше да се подчини на мълниите, които прелитаха по небето и го подканяха да тръгне с биотите в техния марш към морето.

Стигнаха до следващата площадка на стълбището. Още десет минути почивка, за да се изцеди умората от мускулите им. И отново на път. Оставаха още два километра, но не си струваше да се мисли за това…

Изведнъж престана влудяващото със своята последователност свистене. В същия миг прекъсна и бесният ход на светлите кълба, полетели по Правите долини към морето. Шестте дълги слънца на Рама заблестяха с познатата непрекъсната светлина.

Но силата им не преставаше да отслабва; от време на време примигваха, сякаш от някакви бързо изчерпващи се източници някой изтегляше внезапно огромни количества енергия.

Понякога те чувствуваха под краката си слаби трусове. От кораба съобщаваха, че Рама продължава да се премества неуловимо бавно, подобно на компасната стрелка, която се подчинява на някое слабо магнитно поле. Всъщност това бе успокояващо и Нортън помисли, че истинските тревоги ще започнат тогава, когато Рама застане на едно място.

Русо съобщи, че всички биоти са изчезнали. Сега в целия вътрешен свят на Рама останаха да се движат само няколко човешки същества, които пълзяха мъчително бавно по извитото чело на северния свод.

Нортън бе победил отдавна главозамайването от първото изкачване, но сега в съзнанието му се прокрадваше нова уплаха. Те бяха много уязвими, прилепнали към безкрайния склон между равнината и централната база. Той се замисли какво ще стане, ако Рама е завършил вече промяната на своето положение в пространството и започне да набира скорост.

Навярно тласъкът ще бъде насочен по оста. Ако е в южна посока, те не рискуваха нищо, тъй като силата ще ги притисне леко към склона, по който се изкачваха. В противния случай обаче можеха да излетят в пространството и да паднат обратно на равнината, простряла се далече под тях.

Той се опита да си вдъхне смелост с мисълта, че всяко възможно ускорение ще бъде много слабо. Изчисленията на доктор Перера бяха убедителни. Максималното ускорение за Рама бе едва една петдесета g; в противен случай Цилиндричното море щеше да прехвърли южния праг и да залее целия континент. Но Перера си седеше в удобния кабинет на Земята и над него не бяха увиснали километри от метал, който всеки миг може да се срути върху главата му. А защо в Рама да няма периодични наводнения?

Не, всичко това бе смешно. Наистина бе глупаво да си представи, че внезапно трилиони тонове маса ще полетят с ускорение, което ще го откъсне от мястото му. И все пак до края на изкачването той не се отдалечаваше много от сигурното перило. След безкрайно дълго време стълбището свърши. Оставаха няколкостотин метра отвесна, вдълбана стълба. По нея нямаше да се изкачват; щяха да ги изтеглят с въже от централната база. Силата на притегляне бе толкова малка, че в основата на стълбата човек тежеше не повече от пет килограма, за да изчезне напълно теглото му някъде в нейния горен край.

И така Нортън си почиваше, привързан с въжето; от време на време се хващаше за стълбата, за да се противопостави на малката сила на Кориолис, която се опитваше да го отнесе встрани. Той гледаше за последен път Рама и почти забрави за вдървените си мускули.

Беше толкова светло, колкото е на Земята при пълнолуние. Целият пейзаж се виждаше ясно, но подробностите се сливаха. Обширна част от Южния полюс бе закрита от светеща мъгла, през която надничаше само върхът на Големия рог — малка, но ясно доловима тъмна черта.

Грижливо подреденият и все така непознат континент отвъд морето напомняше за случайно нахвърляна мозайка. Нортън не задържа дълго погледа си върху него, защото перспективата го скъсяваше и всички детайли се сливаха.

Той обходи с очи кръглия пояс на морето; видя за първи път еднообразната картина на неспокойната вода, блъскаща се в преградите, които се намираха на равни разстояния една от друга. Макар и слабо, промяната в положението на Рама в пространството се чувствуваше. Нортън бе убеден, че и при тези условия е достатъчно само да попита сержант Барнис и тя би прекосила на драго сърце морето със своя загубен вече „Резълюшън“.

Ню Йорк, Лондон, Париж, Москва, Рим… Той се сбогува с всички градове в северното полукълбо и се надяваше, че рамианите ще му простят за нанесената щета. Навярно те щяха да разберат, че всичко е било сторено в името на науката.

Най-сетне стигна до централната база. Поеха го приятелски ръце, които го понесоха бързо към въздушните шлюзове. Преуморените му крайници трепереха така неудържимо, че се чувствуваше почти напълно безпомощен и бе доволен да го носят като полупарализиран инвалид.

Тръгнаха надолу в централния кратер и Нортън видя как небето на Рама се спуска над него. В мига, в който вратата на външния въздушен шлюз закри завинаги гледката, той си помисли, че наистина е странно да пада нощ точно сега, когато Рама се намира най-близко до Слънцето.