Артър Кларк
Среща с Рама (32)

32. Вълната

Независимо от стъписването, първата мисъл на Нортън бе за кораба.

— „Индевър“ — повика той, — докладвай!

— Всичко е наред, капитане — обади се спокойният глас на помощник-командира. — Почувствувахме слабо сътресение, но няма никакви щети. Леко изменение на положението в пространството; според командния пулт е около нула цяло и две десети. Оттам мислят, че малко се е променила и скоростта на въртене. След няколко минути ще имаме точни данни за нея.

Нортън помисли, че всичко започна малко по-рано, отколкото очакваха, тъй като до мястото на перихелия бе още далече и моментът за промени в орбитата не бе дошъл. Независимо от това бе очевидно, че е започнало известно регулиране; можеха да последват нови сътресения.

Междувременно резултатът от първото бе съвсем ясно доловим ей там горе, по извиващата водна плоча, която сякаш непрекъснато падаше от небето. Вълната се намираше на около десет километра, простряла се по цялата широчина на морето от северния до южния бряг. Близо до сушата тя беше като разпенена бяла стена, а в по-дълбоката вода едва се различаваше като синя линия, която се движеше по-бързо от огромните вълни покрай бреговете. Крайбрежните плитчини я притегляха и централната й част, извита като лък, се отдалечаваше все повече напред.

— Сержанте — каза бързо Нортън, — това е по твоята част. Какво можем да направим?

Сержант Барнис бе спряла напълно сала и напрегнато преценяваше обстановката. Нортън видя с облекчение, че в израза на лицето й няма и следа от тревога; по-скоро личеше някаква увличаща възбуда, която му напомни за състоянието на добър атлет, готов да приеме предизвикателството на съперника.

— Искам да измерим дълбочината — каза тя. — За нас няма нищо опасно, ако сме в дълбока вода.

— Тогава всичко е наред. До брега има около четири километра.

— Надявам се, но искам да съм сигурна.

Тя пусна отново двигателя и завъртя „Резълюшън“ така, че го насочи право към приближаващата вълна. Нортън прецени, че нейната бързо движеща се централна част ще ги достигне след по-малко от пет минути, но не долови никаква сериозна опасност. Малката летяща вълна, не по-висока от метър, не бе никаква опасност за плавателния съд. Страшни бяха само стените от пяна, които я следваха отдалече.

Внезапно и в самата среда на морето се появиха огромни вълни. Нямаше място за съмнение, че движещата се вода бе срещнала под повърхността някаква стена, дълга няколко километра. Грамадите покрай бреговете, навлезли в по-дълбокото, се снишиха.

Нортън се досети, че и тук причина са защитните стени, които имат същата задача като преградите в резервоарите за гориво на „Индевър“, макар че размерите им са хиляда пъти по-големи. Навярно бяха разпръснати в сложна система из морето, за да могат бързо да усмиряват появилите се вълни. Сега единствено важен бе въпросът дали не се намират точно над някоя от тях.

Сержант Барнис беше една крачка пред него. Тя спря напълно „Резълюшън“ и хвърли котвата. Дъното бе само на пет метра.

— Обръщам! — извика тя към екипажа. — Трябва да изчезваме оттука.

Нортън се съгласи на драго сърце. Но в коя посока? Сержантът пое право срещу вълната, от която ги отделяха само пет километра. Той долови за първи път звука от нейното приближаване; това бе далечен тътен и да не бе очаквал никога да го чуе в Рама, бе сигурен, че не бърка. След миг силата му намаля. Челото на вълната изпъкна отново, а фланговете й започнаха да нарастват.

Той се опита да определи разстоянието между подводните прегради, предполагайки, че се намират на равни интервали. Ако бе прав, пред тях трябваше да има още една преграда; бе достатъчно да спрат сала в дълбоката вода помежду две от тях, за да бъдат в пълна безопасност.

Сержант Барнис спря мотора и хвърли отново котвата. Тя потъна на трийсет метра, без да стигне дъно.

— Сега сме добре — въздъхна тя облекчено. — Но по-добре е моторът да работи.

Те виждаха пред себе си само пенестите стени, които се бавеха покрай брега. Централната част на морето бе отново спокойна с изключение на кротката синя вълничка, която бързо се приближаваше към тях. Сержантът държеше курс към вълнението и макар че едва се движеха, тя бе готова да даде веднага пълен напред.

След малко морето се разпени отново само на два километра от тях. Окичено с бяла грива, то се изгърби яростно, а ревът му сякаш изпълни целия свят. По тялото на голямата, висока шестнайсет метра вълна на Цилиндричното море се носеше друга малка вълничка, която напомняше на гърмяща лавина върху планински склон. Но дори и тази вълничка можеше да ги убие.

Навярно сержант Барнис бе видяла израза по лицата на своя екипаж. Гласът й надвика рева на морето:

— Какво се плашите? Справяла съм се и с по-големи вълни. — Това не бе вярно; тя пропусна да каже още, че тогава е била в здрав, пригоден за сърфинг плавателен съд, а не в построен набързо сал. — Но ако трябва да скачаме, чакайте да дам команда. Проверете спасителните ризи.

Командирът помисли, че тя е прекрасна и напомня за сражаващ се викинг, който живее с удоволствието от всяка минута. Навярно бе права, освен ако пресмятанията им се окажеха неточни.

Вълната продължи да се издига, като се извиваше нагоре, докато гребенът и се пречупи. Навярно склонът под тях подсилваше височината й, но тя изглеждаше огромна, сякаш неудържимата сила на природата бе решила да погълне всичко по своя път.

Внезапно само за няколко секунди вълната се сниши, като че ли някой изтегли нейните основи. Тя бе прехвърлила невидимата преграда и бе отново в дълбоката вода. След минута вълната стигна до тях; „Резълюшън“ се заклати няколко пъти нагоре-надолу, а сержант Барнис обърна кормилото и се понесоха с пълна скорост на север.

— Благодаря, Руи, това беше великолепно. Дали ще стигнем до брега, преди да се върне отново?

— Навярно не. Трябва да я очакваме след около двайсет минути. Но тогава ще бъде толкова слаба, че едва ще я забележим.

След като вълната бе преминала, те се поуспокоиха и можаха да се насладят на пътуването, макар че щяха да се почувствуват съвсем добре едва на брега. Вълнението бе оставило слаби въртопи във водата и всички доловиха някакъв остър и кисел дъх, който Джими сполучливо оприличи на миризма от смазани мравки. Макар и неприятна, тя не предизвика повдигане, както трябваше да се очаква. Бе толкова несвойствена за мястото, че човешката физиология не намери време да реагира.

След минута фронтът на вълната, който се отдалечаваше от тях по посока на небето, се удари в следващата подводна преграда. Сега пътешествениците се засрамиха от страха си, защото оттук гледката бе съвсем обикновена. Те се почувствуваха господари на Цилиндричното море.

Навярно затова и изненадата им бе още по-голяма, когато нещо подобно на бавно въртящо се колело започна да се издига от водата само на около сто метра от тях. Някакви блестящи метални спици с дължина около пет метра, от които капеше вода, се завъртяха за миг в заслепяващото сияние на Рама и потънаха обратно с плясък, сякаш гигантска морска звезда с тръбовидни крайници бе изскочила на повърхността.

От пръв поглед бе невъзможно да се каже дали това беше машина или животно. То се преобърна и полегна, полузалято от вълните, като се показваше и изчезваше в почти успокоената вече вода.

Сега те можаха да видят, че от централния кръг излизат девет радиално разположени спици, които очевидно бяха свързани шарнирно. Две от тях бяха счупени, като се прекъсваха в мястото на външната връзка. Останалите завършваха със сложен комплект манипулатори, които учудващо напомниха на Джими за срещата с рака. Двете същества бяха продукт на един и същ еволюционен етап или чертожна дъска.

В средата на централния кръг имаше малка купичка с три големи очи. Две от тях бяха затворени, а третото, макар и отворено, гледаше съвсем безизразно. Всички разбраха, че присъствуват на предсмъртните мъки на някакво странно чудовище, изхвърлено от току-що преминалото подводно вълнение.

Тогава те видяха, че то не е само. Около него плуваха два малки звяра, подобни на едри омари, които захапваха все още мърдащите му крайници. Те раздробяваха с успех чудовището и то не се съпротивляваше, макар че собствените му щипки можеха да се справят с нападателите.

Джими си спомни отново за рака, който унищожи „Водното конче“. Той наблюдаваше с интерес продължението на едностранното сблъскване и разбра бързо, че е прав.

— Погледнете, капитане — прошепна Джими. — Нали виждате, че не го изяждат? Те дори нямат уста. Просто го раздробяват на части. Същото се случи и с „Водно конче“.

— Прав си. Демонтират го като… счупена машина. — Нортън сбърчи нос. — Но никоя машина не мирише така.

В същия миг го порази друга мисъл и той извика:

— Господи, представете си, че се нахвърлят върху нас. Руби, давай колкото може по-бързо към брега.

„Резълюшън“ се втурна напред, без някой да се замисли за акумулаторите. Зад тях деветте спици на голямата морска звезда, за която никой не успя да намери по-подходящо име, ставаха все по-къси, докато най-сетне странно зловещата картина потъна в дълбините на морето.

Нямаше преследване, но те въздъхнаха с облекчение едва когато „Резълюшън“ се приближи до сушата и всички стъпиха с благодарност на брега.

Загледан в загадъчния и вече зловещ воден пояс, Нортън мрачно се замисли, че никой няма да плава повече по него. Той бе пълен с много неизвестност и големи опасности.

Той погледна кулите и насипите на Ню Йорк и черния праг на отвъдния континент. Любопитният човек бе вече далеч от тях.

Реши да не изкушава повече боговете на Рама.