Артър Кларк
Среща с Рама (28)

28. Икар

Джими едва намери време да съобщи по радиото: „Крилото се сплесква, ще се разбия“, когато „Водно конче“ започна постепенно да се нагъва. Лявото крило направо се разчупи в средата и външната му част се понесе назад като леко падащ лист. Дясното крило изпълни по-сложна роля. То се превъртя в основата си и се стрелна назад така рязко, че върхът му, се оплете в опашката. Джими усети, че е седнал в счупено хвърчило, което пада от небето.

Въпреки всичко не бе съвсем безпомощен; перката все още работеше и докато той имаше сили, управлението бе донякъде в ръцете му. Оставаха му само пет минути, за да направи нещо.

Дали ще успее да стигне до морето? Не, то беше твърде далече. Тогава си спомни, че мисли така, сякаш е на Земята; макар че бе добър плувец, щяха да изминат часове, преди да го спасят, а дотогава ще бъде умъртвен от отровните води. Единствената му надежда бе да се приземи на сушата. Отвесният южен праг бе друг проблем; за него щеше да мисли по-късно, стига да има такава възможност.

Той падаше много бавно, защото тук силата на притегляне бе около една десета от земната величина, но колкото повече се отдалечаваше от оста, скоростта му щеше да нараства. И все пак аеродинамичното съпротивление променяше нещата, противопоставяйки се на прекомерно бързото спускане надолу. Макар и почти неподвижно, „Водно конче“ щеше да изпълни ролята на груб парашут. Няколкото килограма движеща сила, която Джими можеше да упражнява все още, бяха разликата между живота и смъртта; в нея бе единствената му надежда.

Базата мълчеше; приятелите му са могли да видят онова, което му се случи, и знаеха, че думите им не ще помогнат с нищо. Сега Джими изпълняваше най-майсторския полет в живота си. Помисли си с мрачен хумор, че публиката е много малка и няма да успее да оцени тънките подробности в неговото изпълнение.

Той се спускаше по широка спирала и колкото по-малък останеше наклонът й, толкова по-големи бяха неговите шансове за спасение. Натискът върху педалите държеше „Водно конче“ в полет, но Джими не полагаше максимално усилие, тъй като в противен случай счупените криле щяха да се окажат съвършено неуправляеми. При всеки завой наляво той се възхищаваше от фантастичното зрелище, което Рама бе уредил любезно в негова чест.

Стълбовете на мълниите играеха все още от края на Големия рог към шестте по-ниски върха под него, но сега цялата конструкция се въртеше. Шестзъбата огнена корона се движеше обратно на посоката на въртене на Рама, като правеше по един оборот за няколко секунди. Джими се досети, че наблюдава гигантски електромотор в действие и навярно не бе безкрайно далече от истината.

Огненият спектакъл внезапно спря, когато той бе се спуснал вече на половината разстояние до равнината, следвайки равномерната спирала. Почувствува как напрежението изчезва от въздуха и бе убеден, че косъмчетата по ръцете му не бяха вече изправени. Не остана нищо да му пречи или да го разсейва през последните минути, когато трябваше да се бори за живота си.

Той започна да изучава напрегнато района, в който щеше да се приземи. Цялата площ бе нашарена с различни по форма ъгловати фигури, сякаш някой смахнат градинар пейзажист е бил оставен съвсем свободен със заръка да използува въображението си до краен предел. Страните на фигурите бяха дълги почти по цял километър; макар че самите те бяха плоски, Джими не бе сигурен дали са плътни, тъй като техните цветове и предполагаемият им строеж бяха най-разнообразни. Реши да вземе решение чак в последната минута, ако, разбира се, имаше възможност за някакъв избор.

Обади се за последен път в базата, когато му оставаха няколкостотин метра.

— Все още не съм изпуснал напълно управлението. Ще бъда долу след половин минута и тогава ще ви се обадя.

Бе самонадеян и всички го разбраха. Но той не бе съгласен да се прости с другарите си и искаше те да знаят, че се е спуснал надолу без страх и без да престане да се бори.

В действителност го беше страх, но толкова малко, че той се изненада, защото никога не бе мислил за себе си като за особено смел човек. Струваше му се, че сякаш наблюдава борбата на някакъв непознат, а самият той няма никакво отношение към нея. В същото време разглеждаше интересна задача по аеродинамика, като променяше различните параметри, за да види какъв ще бъде резултатът. Навярно единственото чувство, което долови в себе си, бе някакво неясно съжаление за пропуснати възможности, най-важна от които бе предстоящата Лунна олимпиада. Бъдещето поне на единия от тях бе решено — „Водно конче“ нямаше да успее никога да покаже своите способности на Луната.

Оставаха още сто метра; скоростта на приземяване изглеждаше приемлива, но всъщност той не можеше да разбере дали пада бързо. Имаше щастие поне с това, че местността бе съвсем равна. Сега идваше последното усилие, в което той вложи всичко от себе си.

Дясното крило, изпълнило своята задача, се откъсна в самата си основа. „Водно конче“ започна да се върти около оста си и той се опита да се противопостави на това движение, като изхвърляше тялото си в обратна посока. Гледаше право в извиващата дъга на пейзажа, отдалечен на шестнайсет километра, когато почувствува удар.

Стори му се неблагоразумно и нечестно небето да е толкова твърдо.