Артър Кларк
Среща с Рама (20)

20. Книга на Откровението^[1]

 

Винаги е имало нещо сериозно, когато някой от екипажа се обърне към него с „командире“ или още по-лошо — с „господин Нортън“. Той не можеше да си спомни друг случай, когато Борис Родриго е използувал това обръщение, следователно нещата бяха двойно по-сериозни. При нормални условия Родриго беше внимателен и въздържан човек.

— За какво става дума, Борис? — запита той, когато вратата на кабината се затвори зад тях.

— Командире, бих искал да получа разрешение, за да мога да изпратя пряко съобщение на Земята по линията за спешна връзка с кораба.

Това бе необичайно, макар че се случваше. Обикновените сигнали минаваха през най-близкия планетен препредавател — сега използуваха Меркурий — и макар че бяха необходими не повече от няколко минути, най-често минаваха пет-шест часа, преди съобщението да стигне до бюрото на лицето, за което бе предназначено. Това време бе напълно достатъчно в деветдесет и девет от стоте случая, но капитанът можеше да вземе решение и да използуват при крайна нужда по-преките и много по-скъпи канали за връзка.

— Разбира се, знаеш, че трябва да посочиш уважителна причина. Целият обхват, в който предаваме, е вече задръстен от информация. Съобщението частно ли е?

— Не, командире. То е много по-важно. Искам да изпратя съобщение до майката-църква.

„Аха, ами сега?“ — помисли си Нортън и каза:

— Ще бъда доволен, ако ми обясниш.

Причина за това искане на Нортън не бе любопитството, макар че и то не липсваше. Но за да даде разрешение, той трябваше да се убеди, че Родриго има достатъчно основания да го поиска.

Сините очи го гледаха спокойно. Той знаеше, че Родриго винаги се владее и е уверен в себе си. Всички последователи на Христос в космоса бяха като него; това бе едно от преимуществата на тяхната вяра и то им помагаше да бъдат добри космонавти. Понякога обаче тяхната непоколебима увереност объркваше малко онези, които не бяха призвани за откровението.

— Отнася се за Рама, командире. Вярвам, че открих неговата цел.

— Продължавай.

— Погледнете обстановката. Пред нас е един съвсем празен и безжизнен свят, но той е подходящ за човешки същества. В него има вода и въздух. Той идва от далечните дълбини на космоса отправен така безпогрешно към Слънчевата система, че всяка случайност изглежда невероятна. И не само всичко в него е запазено; той изглежда така, сякаш никога не е бил използуван.

Нортън помисли, че този въпрос е бил обсъждан десетки пъти и недоумяваше какво би могъл да добави Родриго, който продължи.

— Нашата вяра ни учи да чакаме някакво посещение, макар и да не знаем точно в каква форма. Библията загатва за него. Ако това не е Второто пришествие, може да се окаже вторият Страшен съд; историята на Ной описва първия. Аз вярвам, че Рама е космически Ноев ковчег, изпратен да спаси онези, които са заслужили.

В кабината настана продължително мълчание. Нортън не бе загубил дар слово; по-скоро той се питаше как да зададе някои от многобройните си въпроси.

На края отбеляза с възможно най-уклончив и внимателен глас:

— Това е много интересна идея и макар че не изповядвам твоята вяра, тя примамва със своята правдоподобност.

Той не го ласкаеше лицемерно; без религиозната си окраска теорията на Родриго бе поне толкова убедителна, колкото и десетина други идеи, които бе чул. Може би човешкият род в Слънчевата система е застрашен от някаква катастрофа, за която знае благоразположена и по-висша цивилизация? Подобно обяснение бе съвсем подходящо. И все пак оставаха някои неясни неща.

— Борис, имам два-три въпроса. Рама ще бъде в перихелий след три седмици, а след това ще завие покрай Слънцето и ще напусне Слънчевата система със същата скорост, с която е дошъл. Не остава много време за Страшния съд или поне за пренасянето на онези, които са… ъ-ъ… избрани независимо как ще бъде направено това.

— Съвсем вярно. След като стигне до точката на перихелия, Рама ще трябва да намали своята скорост и да влезе във временна орбита, чийто афелий по всяка вероятност ще съвпадне със земната орбита. На това място той ще може да направи нова промяна в скоростта и да се срещне със Земята.

Обяснението му обезпокояваше със своята убедителност. Ако Рама бе решил да остане в Слънчевата система, той вървеше по правилния път. В случай че иска да намали скоростта си, най-подходящото разрешение наистина беше да се доближи колкото може по-плътно до Слънцето и там да изпълни маневрата. Ако теорията на Родриго или някой неин вариант бяха верни, това щеше да се разбере скоро.

— Още нещо, Борис. Кой управлява сега Рама?

— Не мога да кажа нищо определено. С еднакъв успех може да бъде и робот, и дух. Това обяснява факта, че не намерихме никакви биологични форми на живот.

Нортън долови как от дебрите на паметта му изскочи познатата фраза „Астероид на духовете“. След малко си спомни за една глупава история, която бе чел преди години, но помисли, че е по-добре да не пита Родриго дали е попадала пред очите му. Съмняваше се, че подобно четиво е по неговия вкус.

— Виж какво, Борис — каза той изведнъж, след като бе взел решение. Искаше да привърши с това своеобразно интервю, преди то да стане много трудно, и мислеше, че е намерил отговор, който ще задоволи и двете страни. — Можеш ли да събереш своята идея в рамките на хиляда бита?

— Струва ми се, да.

— Е, ако успееш да я направиш така, че да звучи като недвусмислена научна теория, аз ще я изпратя с предимство на Комисията за Рама, заедно с копие до твоята църква. Тогава всички ще бъдат доволни.

— Благодаря ви, командире. Наистина съм ви задължен.

— О, не го правя, за да успокоя съвестта си. Искам просто да видя какво ще стори комисията. Дори и да не съм съгласен с всичко, което казваш, може да си попаднал на нещо важно.

— Е, ще разберем това в перихелия, нали?

— Да, ще знаем в перихелия.

След като Родриго излезе, Нортън повика дежурния на предавателя и даде необходимото позволение. Помисли си, че намери подходящо разрешение — какво ли щеше да стане, ако Родриго се окаже прав?

Така поне бе увеличил шансовете си да попадне между спасените.