Артър Кларк
Среща с Рама (2)

2. Неканен гост

Към 2130 година радарите на Марс откриваха по десетина нови астероида на ден. Компютрите на „Космическа стража“ изчисляваха веднага техните орбити и натрупваха получените данни в своите огромни запаметяващи устройства, така че всеки астроном можеше да преглежда през няколко месеца събраната статистическа информация. Тя бе доста внушителна. След Церера, най-големия от тези малки светове, открит в първия ден на деветнайсетото столетие, бяха необходими повече от 120 години, за да се натрупат данни за първите хиляда астероида. Стотици от тях се изгубваха и появяваха отново; бяха събрани в такива рояци, че един разгневен астроном ги нарече „небесна сган“. Навярно той би се втрещил, ако можеше да научи, че сега „Космическа стража“ следи половин милион.

Само петте гиганта — Церера, Палада, Юнона, Евномия и Веста — бяха с диаметър над двеста километра; по-голямата част от астероидите представляваха исполински каменни блокове с размерите на малък парк. Почти всички се движеха по орбити отвъд Марс. „Космическа стража“ следеше само няколко екземпляра, които се доближаваха по-близо до Слънцето и можеха да застрашат Земята. По-малко от един на хиляда от тях щеше да премине на разстояние около милион километра от нея през целия бъдещ живот на Слънчевата система.

Обектът, който съобразно годината и реда на откриването влезе в каталога под номер 31/493, бе засечен още отвъд орбитата на Юпитер. В неговото разположение не видяха нищо неестествено, тъй като множество астероиди минаваха зад Сатурн, преди да тръгнат отново към техния далечен господар, Слънцето. Така Туле II, който достигаше най-далече от всички, минаваше толкова близо до Уран, че би могъл спокойно да бъде изгубена луна на тази планета.

Бе ясно, че обект 31/439 има необичайни размери, тъй като засичането му с радар бе безпрецедентен случай при подобни разстояния. От силата на отразения сигнал компютрите пресметнаха, че неговият диаметър е най-малко четиридесет километра. Такъв гигант не бе откриван през последните сто години; колкото до направения пропуск, той изглеждаше невероятен.

След като изчислиха орбитата му, загадката бе разкрита само за да я замени друга, още по-голяма. Този обект, за разлика от останалите астероиди, не се движеше по нормална елипса, в която може да бъде засечен през няколко години със съвършена точност. Той бе самотен странник между звездите, преминаващ за първи път през Слънчевата система; движеше се толкова бързо, че гравитационното поле на Слънцето не би могло да го задържи никога. Щеше да профучи покрай Юпитер, Марс, Земята, Венера и Меркурий, да увеличи скоростта си от това разминаване с планетите и да завие покрай Слънцето, втурнал се отново към неизвестността.

Обект 31/439 привлече вниманието на хората едва в момента, когато компютрите започнаха да примигват със сигнала „Имаме нещо любопитно“. В командния щаб на „Космическа стража“ настана кратка суматоха и междузвездният скитник бе удостоен с име на мястото на безличния номер. Астрономите бяха изчерпали отдавна гръцката и римската митология и сега си служеха с боговете на индуската религия. И така обект 31/439 бе кръстен Рама.

В продължение на няколко дни средствата за информация вдигнаха шум около пришелеца, но те бяха твърде затруднени от недостига на повече данни. За Рама бяха известни само две подробности — необичайната орбита и приблизителният размер. Всъщност размерът бе само предположение на специалистите, почиващо върху силата на отразения радарен сигнал. В телескопа Рама все още изглеждаше като бледа звезда от петнайсета величина, което е съвсем недостатъчно за видим диск. Но устремен към сърцето на Слънчевата система, големината и яркостта му щяха да нарастват с всеки изминат месец; орбиталните обсерватории щяха да съберат съвсем точни данни за неговата форма и размери, преди да изчезне завинаги. Имаше достатъчно време и навярно в близките години щяха да отклонят към него някой космически кораб, тръгнал в редовен рейс, който ще може да се доближи и да го заснеме. Бе малко вероятно да се състои среща, тъй като за действителен контакт с обект, пресичащ планетните орбити със скорост, която надхвърля сто хиляди километра в час, разходите на гориво бяха изключително високи.

И така светът забрави скоро за Рама, но не и астрономите. Възбуждението им нарастваше с всеки изминал месец, тъй като новият астероид им поставяше все повече и повече загадки.

Най-напред се появи въпросът за кривата на отблясъка. Тя липсваше на Рама.

Блясъкът на всички познати астероиди без изключение се засилваше и отслабваше през няколко часа. Още преди два века бе установено, че това е неизбежен резултат от тяхното въртене и неправилната им форма. Като се премятат по своите орбити, те подлагат на Слънцето различни участъци от повърхността си и блясъкът им се изменя.

Рама не се подчиняваше на това правило. Следователно той не се въртеше или имаше съвършено симетрична повърхност. И двете обяснения изглеждаха неправдоподобни.

Въпросът се задържа на този етап в продължение на няколко месеца, тъй като не бе свободен нито един от големите орбитални телескопи, които надничаха непрестанно в отдалечените дълбини на вселената. Космическата астрономия бе скъпо струващо хоби и цената на една минута работа с тези големи съоръжения лесно отскачаше до хиляда долара. Доктор Уилиям Стентън никога нямаше да успее да пипне за цял четвърт час двестаметровия отражателен телескоп, разположен на обратната страна на Луната, ако изпълнението на някаква по-важна програма не бе временно преустановено поради пробив в кондензатор на стойност петдесет цента. Причина за неговото щастие бе лошият шанс на друг астроном.

Стентън не знаеше до какво е успял да се добере, тъй като чак на следващия ден можа да намери свободно време на изчислителната машина и да обработи данните. Но дори и след като резултатът се появи на екрана, необходими му бяха няколко минути, преди да успее да вникне в неговия смисъл.

Все пак силата на слънчевата енергия, отразена от Рама, не беше абсолютно постоянна. Имаше изменение, което бе трудно доловимо, но съществуваше и бе съвършено равномерно. И Рама се въртеше подобно на всички други астероиди. Разликата бе в това, че обикновено техният „ден“ траеше няколко часа, а продължителността му на Рама бе само четири минути.

Стентън направи набързо някои изчисления, но му бе трудно да повярва в резултатите. В екваториалната област този малък свят се въртеше със скорост над хиляда километра в час. Би било съвсем неблагоразумно да се предприема опит за кацане на всяко друго място с изключение на полюсите, защото центробежната сила около екватора щеше да оттласне свободното тяло, придавайки му почти цяла гравитационна единица ускорение. Рама беше бумтящ космически барабан, който не можеше да задържи нито една прашинка. Бе изненадващо, че подобен обект е съумял да запази целостта си и не се е разпръснал отдавна на милиони отломъци.

И все пак, на кое място в астрономическата картина на света трябва да попадне четиридесеткилометрово тяло, чийто период на въртене е само четири минути? Доктор Стентън бе човек с въображение, предразположен към внезапни заключения в по-голяма степен от допустимото. И този път се случи същото, но го очакваха няколко не особено приятни минути.

Единственият екземпляр от небесната зоологическа градина, който отговаряше на описанието, можеше да бъде обект в звезден колапс. Навярно Рама бе мъртво слънце, лудо въртящо се неутронно кълбо, всеки кубически сантиметър от което тежи милиарди тонове.

На това място в пламналия мозък на Стентън за миг се мярна споменът за „Звездата“ на безсмъртния класик Хърбърт Уелс. Когато я прочете за първи път, той бе малко момче. Тази книга стана причина да пламне в него интересът към астрономията. След повече от две столетия тя не бе изгубила нищо от своето очарование и ужасяваща сила. Той не би могъл да забрави никога описанието на ураганите и приливните вълни, на градовете, потъващи в морето, и на оня гост от звездите, който се сблъсква с Юпитер и минава покрай Земята, падайки към Слънцето. Наистина старият Уелс разказваше не за изстинала, а за пламтяща звезда, чиято разрушителна сила се дължеше на топлината. Това не бе особено важно, защото дори да се окаже студено тяло, което само отразява светлината на Слънцето, Рама можеше да убива с гравитация така успешно, както и с огън.

Всяка звездна маса, проникнала в Слънчевата система, ще измени орбитите на планетите. Достатъчно бе Земята да се премести само с няколко милиона километра към Слънцето или към звездите, за да се наруши нейното фино климатично равновесие. Ще се разтопи антарктическата ледена шапка и всички ниски части от сушата ще бъдат залети; или пък ще замръзнат океаните и цялата земя ще бъде скована от вечна зима. Достатъчен бе един съвсем лек тласък в едната или другата посока…

След малко Стентън се отпусна и въздъхна с облекчение. Всичко това бе безсмислица и той би трябвало да се засрами от себе си.

По всяка вероятност Рама не е твърдо тяло. Никоя маса с размери на звезда не може да проникне така дълбоко в Слънчевата система, без да причини смущения, които щяха отдавна да издадат нейното присъствие. Биха настъпили изменения в орбитите на всички планети — нали така са открити Нептун, Плутон и Персефона. Не, наистина бе невъзможно да се промъкне незабелязан обект с големината на угаснало слънце.

И жалко в известен смисъл. Една среща с тъмна звезда навярно бе вълнуваща.

Докато трае…