Метаданни
Данни
- Серия
- Рама (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rendezvous with Rama, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бояджиев, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 70гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- beertobeer(2010)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir(2011)
- Сканиране и разпознаване
- Еми
- Допълнителна корекция
- moosehead(2023)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Артър Кларк. Среща с Рама.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979
Библиотека „Галактика“, №4
Превод от английски: Александър Бояджиев
Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров
Редактор: Милан Асадуров
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Илюстрация на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Английска, І издание. Дадена за набор на 26.ІІІ.1979
Подписана за печат на 28.VІІІ.1979. Излязла от печат на 20.ІX.1979
Формат 32/70×100. Изд. номер 1260. Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. Цена: 2.00 лв.
Код 08 95366–21431/5714–57–79
Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“, София
Arthur Clarke. Rendezvous with Rama
Ballantine Books, New York, 1976
История
- —Корекция
- —Добавяне
- —Корекция от beertobeer
- —Корекции от gogo_mir
- —Корекция на правописни и граматически грешки
12. Стълбата на боговете
Лъчът на прожектора бе съвсем незабележим в чистата и студена атмосфера на Рама. Кръглото петно светлина, широко сто метра, лежеше върху гигантското стълбище на три километра под централната база. То напомняше на блестящ оазис сред мрака наоколо и се придвижваше бавно към извитата равнина, до която оставаха още пет километра. В средата на това петно се мърдаха три подобни на мравки фигури с опънати пред тях дълги сенки.
Слизането оправда техните очаквания и преминаваше съвсем спокойно. Те починаха малко на първата площадка, а Нортън измина няколкостотин метра по тясната, извита издатина, преди да се плъзнат надолу към втората тераса. Тук оставиха кислородните апарати; необикновено бе удоволствието да дишат свободно. Сега можеха да продължат спокойно, без да мислят за най-голямата опасност за човека в космическото пространство, забравили всички грижи за скафандри и кислороден запас.
Когато стигнаха до петата площадка, от която започваше последната част от пътя, силата на притеглянето бе достигнала половината от земната величина. Почувствуваха най-сетне, че Рама се върти; те бяха в ръцете на онази неумолима сила, която управлява планетите и безмилостно взема жертви и за най-малкия пропуск. Слизането бе лесно, но мисълта за обратния път, когато ще трябва да изкачват хиляди и хиляди стъпала, започна да измъчва съзнанието им.
Далече зад тях остана главозамайващото отвесно стълбище, което сега преминаваше постепенно в равнината. Наклонът бе вече само едно към пет, а в началото бе пет към едно. Тялото и мисълта им долавяха, че се движат в приемлива обстановка; единствено по-слабото притегляне им напомняше, че не слизат по някое огромно стълбище на Земята. Веднъж Нортън бе посетил развалините на ацтекски храм и сега долови отклик от чувствата, които го вълнуваха тогава, но силата им бе стотици пъти по-голяма. Изпитваше същото страхопочитание и тъга пред тайната на безвъзвратно изчезналото минало. Но тук мащабите и във време, и в пространство бяха толкова по-големи, че разумът отказваше да ги обхване и не след дълго преставаше да ги възприема. Нортън недоумяваше дали някога ще успее да долови истинския лик на Рама.
Древните развалини по Земята бяха извън сравнение и в друг смисъл. Рама бе стотици пъти по-стар от всичко, построено на Земята, дори и от пирамидите. Само че тук всичко бе съвършено ново, сякаш никога не е било ползувано.
Нортън мисли дълго и най-сетне стигна до приемливо обяснение. Всичко, което бяха срещнали в досегашните си проучвания, е част от почти неупотребявана аварийна осигурителна система. Той не можеше да си представи, че рамианите са се движили по това неправдоподобно стълбище или по другите два ръкава, с които то се съединяваше някъде много високо над главата му, освен ако не са били някои непознати на Земята фанатични привърженици на физическото съвършенство. Може би стълбищата са били необходими за изграждането на Рама и не са използувани оттогава. Той чувствуваше, че тази теория е невярна, макар и подходяща за случая. Някъде нещо бе погрешно.
Те не се плъзгаха в този последен километър. Нортън реши, че е необходимо движение за мускулите, които скоро щяха да им потрябват; те слизаха надолу с бавни, внимателни отскоци през две стъпала. Почти неочаквано стълбището свърши; не се виждаха повече стъпала, а някакво тъмносиво, равно пространство, осветено от отслабналия лъч на прожектора в централната база, който се разпадаше в мрака на няколкостотин метра пред тях.
Нортън погледна към източника на лъча, разположен на осем километра по-горе. Той знаеше, че Мърсър наблюдава с телескопа, и му махна ободрително с ръка.
— Говори капитанът — докладва той по радиото. — Всички са много добре. Продължаваме по плана.
— Добре — отговори Мърсър. — Ще наблюдаваме.
Настана кратко мълчание, прекъснато от друг глас:
— Тук е помощникът от борда на кораба. Капитане, това не е достатъчно. Знаете, миналата седмица информационните служби полудяха да ни задават въпроси. Не очаквам някаква безсмъртна проза, но не може ли по-подробно?
— Ще опитам — позасмя се Нортън. — Запомни, че още не сме видели нищо. Сякаш сме на… огромна, тъмна сцена, осветена от един прожектор. Първите няколкостотин стъпала на стълбището изчезват в мрака над нас. Виждаме част от равнината, която е съвсем плоска. И това е всичко.
— Ще споделите ли вашите впечатления?
— Да. Все още е много студено; температурата е под нулата и сме доволни от термостатите. Наоколо е съвсем тихо; на Земята или в космоса такава тишина е невъзможна, защото там винаги има някакъв звуков фон. Тук всеки шум се поглъща. Пространството около нас е така обширно, че липсва ехо. Изглежда свръхестествено, но се надявам да привикнем.
— Благодаря ви, капитане. Някой друг? Джо, Борис?
У Джо Калвърт думите бяха винаги подръка и той се радваше, че ще услужи.
— Не мога да не помисля, че човек стъпва за първи път в един свят, където е възможно да ходи и да диша в естествената му атмосфера, макар че трудно употребявам думата „естествена“ за такова място. И все пак Рама трябва да напомня за своите създатели — нали и нашите космически кораби са малки подобия на Земята. Два примера са дяволски малко материал за статистика; можем ли да приемем, че всички разумни форми на живота дишат кислород? Резултатите показват, че рамианите са човекоподобни същества, които навярно са два пъти по-високи от нас. Борис, ти съгласен ли си?
Нортън не можа да разбере дали Джо предизвиква Борис и се питаше какъв ще бъде неговият отговор.
Борис Родриго бе загадка за останалите членове на екипажа. Спокойният, изпълнен с достойнство офицер, натоварен със съобщителните връзки, се радваше на уважението на своите колеги, но стоеше винаги малко настрана от тях, сякаш вървеше в такт с друга музика.
Това бе вярно така, както той бе предан последовател на Петата църква на Христа. Нортън никога не успя да разбере какво е станало с предишните четири и бе също толкова непосветен в нейните ритуали и церемонии. Основната догма на вярата й обаче бе добре известна. Нейните последователи вярваха, че Исус Христос е дошъл от космоса; това предположение бе в основата на тяхната теология.
Не бе никак чудно, че необичайно голям брой вярващи от тази църква бяха заети с една или друга дейност в космоса. Те бяха изпълнителни, добросъвестни и напълно сигурни хора. Уважаваха ги и ги обичаха, особено когато не се опитваха да покръстват останалите. И все пак около тях имаше нещо неестествено. Нортън никога не можа да разбере как хора с висока научна и техническа квалификация вярват в неща, които за космическите християни бяха неоспорим факт.
Докато чакаше да чуе отговора на навярно трудния въпрос на Джо, командирът внезапно се замисли върху скритите мотиви за своето решение. Бе избрал Борис, защото на него като на човек можеше да разчита така, както на физическата му форма и техническа квалификация. В същото време се питаше дали някой център от мозъка му не е натежал в полза на лейтенанта само от закачливо любопитство. Как би се почувствувал вярващ човек във внушаващата страхопочитание действителност на Рама? Какво би станало, ако там се озове пред нещо, което обърква неговата теология или, което е все едно, я потвърждава?
Но Родриго, предпазлив както винаги, не се поддаде на предизвикателството.
— Няма място за съмнение, че са дишали кислород, а възможно е и да приличат на човека. Но да почакаме. Ако случаят пожелае, ще разберем как са изглеждали. Може би в онези градове има картини, статуи, а навярно и тела. Ако се окажат градове.
— А най-близкият е само на осем километра — каза с надежда Калвърт.
Нортън помисли, че това е вярно, но оставаха и осем километра път на връщане, а след тях — и поразителното стълбище. Рискът му се видя много голям.
Първите точки от неговия план за евентуални действия предвиждаха и бърз преход до града, който нарекоха Париж, така че трябваше да вземе решение. Разполагаха с напълно достатъчно храна и вода за двайсет и четири часа; щяха да бъдат непрекъснато в зрителното поле на осигуряващата група от централната база, а видът на гладката, леко извиваща метална равнина успокояваше. Изтощението бе единствената възможна опасност; дали ще могат да направят нещо повече от две-три снимки и да съберат няколко малки предмета, преди да тръгнат обратно? Колкото за пътя дотам, той мислеше, че ще го преодолеят без особени затруднения.
Струваше си да се опита дори и такъв кратък набег. Времето бе твърде малко, а Рама летеше към Слънцето; наближаваше перихелият, който бе непоносим за тях.
Все пак за част от решението отговаряше друг човек. От кораба доктор Ърнст следеше показанията на биотелеметричните датчици, прикрепени към тялото на всеки от тях. Ако тя не се съгласи, всичко е загубено.
— Лаура, какво мислиш?
— Починете половин час и вземете енергиен еквивалент на петстотин калории. След това можете да тръгнете.
— Благодаря ви, докторе — намеси се Калвърт. — Сега мога да умра щастлив. Винаги съм искал да видя Париж. Монмартър, ето ни!