Васил Попович
Три деви сироти

Зора блести на небосклона,

с роса земята се поти;

увита в ранна риза красна,

природа спи и са хлади.

 

Спи все наокол и високо

орелът дреме над гнездо,

и тихо в гроба спи дълбоко

земното щастйе сиротско.

 

У гробен мил и хладен мрамор

три деви идват у зора,

и с тих си плач и лек си говор

разбуждат мъртва тишина.

 

Една до друга коленичат,

плетът венци и със сълзи,

пръстта росят и я укичват,

гласят и късат си коси:

 

„Отвали се, пръст могилна!

Разпадни се, гроб скован!

И стани ти, сръдоболна —

събуди се от твой сън!

 

Ох, чуй гласа ни, що те вика,

ох, милна мамо, и съгрей

душа ни тъжна, с мила ръка

сълзите наши ти утрий!

 

Тегне ни света без тебе,

тъмно й слънце в небеса,

люта скръб нас веч отравя,

като цвят сме под коса.

 

Ох, час по час грози нам пастрок

и денонощно тирани;

ох, лют е, злобен, адски правнук

приготвя нови нам злини.

 

И ревнив е, и ехиден,

той ни пъди вечер вън,

хляб насъщен нему й свиден,

кат го дава, мъмри от.

 

Нареже л’ хляб — той сочи с ножа

и скърца с зъби като пес;

и каже л’ дума, кат че реже —

върлува страшно клети бес.

 

Едничка дума ни продумай,

с умилен поглед нас гледни;

речи — и пастрокът сумясай,

да н’ ни той толкоз тирани!

 

Отвали са, пръст могилна!

Разпадни са, гроб скован!

И излез ти, сръдоболна,

събуди се от твой сън!“

 

Но спи природа тихо, сладко,

зората в небо се блести;

а безответно, горко, жалко

там трите плачат сироти.

 

Ех, спи прахът, не чува: хладни,

могилен сън го ледени;

пръстта тежи на гърди тъжни —

и спи злочестата, и гний.

 

И спят наокол неразбудно

един до други мъртъвци;

сам’ тук-таме между им шумно

чуликат резвите врабци.