Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (9)

Глава IX
Грозното патенце и обичаите

Джони тръгна по коридора на последния етаж, но спря пред вратата на майка си. Направи го инстинктивно, а не защото очакваше да чуе нещо — знаеше, че спалнята й е звукоизолирана. После се прибра в стаята си и бързо се приготви, като започна да се облича с дрехи за екскурзия и си обу туристически обувки. Държеше спалния чувал в едно чекмедже на бюрото. Извади чувала и го напъха в един страничен джоб на палтото, а захранващия елемент прибра в джоба на гърдите. Разпредели по останалите джобове разни други принадлежности за катерене и лагеруване и вече беше почти готов да потегли.

Погледна с какви пари разполага и тихичко изруга — имаше още средства, но бяха в спестовна книжка и нямаше да успее да ги изтегли. Е, какво да се прави… Тръгна надолу по стълбите, но се сети за нещо важно и се върна при бюрото.

„Мила мамо — написа той, — моля те, съобщи на господин Пъркинс, че сделката се разваля. Можеш ли изтеглиш парите, отделени за следването ми и да платиш с тях на застрахователните агенти. Ние с Глупи заминаваме и няма защо да си правите труда да ни търсите. Съжалявам, но нищо друго не ми остава.“ Джони препрочете бележката, реши, че няма какво повече да каже, добави „Целувам те“ и се подписа.

Започна да съчинява бележка до Бети, но я скъса и направи нов опит, след което си рече, че ще й изпрати писмо, когато има какво да сподели. Слезе, остави бележката до майка си на масата в трапезарията, а после отиде в килера, за да се запаси. След няколко минути, понесъл голям сак, натъпкан с консерви и пакети, Джони отиде в постройката на Глупи.

Приятелят му спеше. Окото, което пазеше, позна Джони и Глупи не се помръдна. Момчето взе до го дърпа и да го рита колкото може по-силно.

— Хей, Глупи! Ставай!

Звярът отвори и другите си очи, изящно се прозина и отвърна с писклив глас:

— Здрасти, Джони!

— Стягай се, тръгваме за планината.

Глупи протегна крака и се изправи. По гръбнака му пробягна тръпка.

— Добре.

— Направи ми седалка и остави място за това — и Джони вдигна торбата с продуктите.

Глупи изпълни указанията му, без да продума. Джон Томас метна сака на гърба на звяра и се покатери горе. Скоро потеглиха по пътя, минаващ покрай Стюартовата къща.

Колкото и безразсъден да беше, Джони все пак знаеше, че замисълът му да избяга и да скрие Глупи едва ли може да се осъществи. Където и да идеше, Глупи нямаше да се слее с околната среда: все едно да скриеш слон в стъкларски магазин. И все пак в безумното хрумване на Джони имаше някакъв методичен подход — не беше чак толкова невъзможно да скрие Глупи близо до Уествил, както би било, ако живееха другаде.

Уествил беше разположен в открита планинска долина, а малко по на запад гръбнакът на континента сурово издигаше зъбери към небето. Недалече от града започваше една от големите неиндустриализирани области — хиляди квадратни мили хълмиста повърхност, останала почти непроменена от времето, когато индианците посрещнали Колумб. Всяка година за един кратък период местността гъмжеше от ловци с червени куртки, които стреляха по елени, лосове и по себеподобните си, но иначе цареше пустота.

Ако успееше незабелязано да стигне с Глупи до там, имаше някаква малка вероятност да се изплъзнат от преследвачите — поне докато не се свършеха запасите. Станеше ли това, Джони можеше да се храни с каквото намери, като Глупи, или дори да похапне еленско месо. А би могъл също да остави Глупи и да отиде до града, където вече от позиция на силата да преговаря, като откаже да им съобщи местонахождението на Глупи, докато не го изслушат внимателно. Не беше преценил различните възможности — имаше намерение просто да скрие Глупи и после да обмисли какво да прави… Щеше да го отведе на такова място, че стария проклетник Драйзър да не може да измисли начин, по който да му навреди!

Джон Томас би могъл да насочи Глупи на запад и да прекоси напряко към планините, понеже Глупи беше като танк и можеше да върви не само по шосе, но звярът оставяше в меката почва следи точно като от танк. Налагаше се да се движат по настилка.

Джони имаше на ум решение на въпроса. В един по-отдавнашен век тукашните планини били прекосявани от трансконтинентален път, минаващ на юг от Уествил и завиващ още по-нависоко към Големия пролом. Отдавна го бяха заменили с модерно скоростно шосе, което минаваше през тунел в скалите, вместо да се изкачва до върха. Но старият път беше останал — безлюден, на много места обрасъл в треволяци, циментовите му плочи се бяха надигнали и изметнали от мразовете и летните горещини, но все пак налице беше паваж, по който нямаше да останат дълбоки следи от бавното придвижване на Глупи.

Джони поведе Глупи по странични улици, като избягваше къщите, и го насочи на запад — към място, отстоящо на три мили, където скоростното шосе влизаше в първия от тунелите, а старият път започваше да се вие нагоре. Не стигна чак до кръстовището — спря на стотина ярда^[1] от него, остави Глупи на един незастроен участък, като го предупреди да не мърда оттам, и отиде да огледа какъв е теренът наоколо. Не смееше да изведе Глупи на шосето, за да стигнат до стария път — не само че имаше вероятност да ги видят, но и Глупи можеше да пострада от някое превозно средство.

И ето че Джон Томас откри онова, което помнеше — работен път, заобикалящ кръстовището. Не беше павиран, но имаше настилка от трамбован гранитен чакъл и момчето прецени, че дори тежките стъпки на Глупи няма да оставят следи. Върна се и завари Глупи кротко да яде табелата „За Продан“. Скара му се и дръпна надписа, но после реши, че ще е по-добре да се отърве от вещественото доказателство, и да му го даде, за да го дояде. Глупи още дъвчеше табелата, когато продължиха напред.

Щом стигнаха до стария път, Джон Томас се успокои. Първите няколко мили^[2] пътят бе в добро състояние, защото още го използуваха заселниците, живеещи в по-отдалечената чест на каньона. По него обаче не се движеше редовен транспорт, понеже не се свързваше с друг път, а в този час нямаше и местни превозни средства. Един-два пъти над главите им мина аерокар — някой се връщаше от гости или от театър, — но по нищо не си личеше, че пътниците са забелязали големия звяр, тежко крачещ под тях.

Пътят лъкатушеше нагоре по извивките на каньона, докато стигна до едно плато. Напреки на шосето имаше бариера: „Пътят е затворен. Забранява се по-нататъшното придвижване на автомобили.“ Джони слезе и огледа бариерата. Представляваше обикновена тежка греда, вдигната на височината на човешка гръд.

— Глупи, можеш ли да минеш над преградата, без да я докоснеш?

— Разбира се, Джони.

— Добре. Не бързай. Не бива да я събаряш. Гледай дори да не се отъркаш в нея.

— Няма, Джони.

И Глупи наистина успя. Вместо да я прекрачи, както би направил един кон с някое по-ниско препятствие, Глупи сви нозе и прелетя отгоре.

Джони пропълзя под бариерата и го настигна.

— Не знаех, че можеш да го правиш.

— И аз не знаех.

Пътят пред тях беше лош. Джони спря, за да закрепи с въже сака с продукти на гърба на Глупи, после прекара въже и през бедрата си.

— Готово, Глупи. Хайде сега малко по-бързо! Но не препускай в галоп, не искам да падна!

— Дръж се, Джони!

Глупи увеличи скоростта, но продължи да мести крака по същия начин. Носеше се в бърз тръс, но ходът му изглеждаше плавен поради многото крака. Джони усети, че е много уморен — и тялом, и духом. Сега, далече от къщите и използуваните пътища, той се чувствуваше в безопасност и умората го обори. Облегна се и се намести. Люшкането и равномерното тупуркане на огромните нозе му подействуваха успокоително. След малко заспа.

Глупи се носеше уверено по изпочупените плочи. Използуваше нощното си зрение и нямаше опасност да се спъне в тъмното. Знаеше, че Джони спи, и гледаше походката му да е колкото може по-плавна. След време обаче се умори и също реши да подремне. Не беше спал добре през нощите, прекарани на чуждото място. Непрекъснато се случваше нещо глупаво, пък и се притесняваше къде е Джони. Затова сега проточи окото пазач и даде команда за контрол на помощния мозък, който се намираше в задната част на тялото му. Същинският Глупи заспа, като остави само една частица от себе си, която никога не спеше, да изпълнява проста задача: да наблюдава за трудни участъци по пътя и да наглежда неуморния тропот на осемте му тежки крака.

Джон Томас се събуди чак когато звездите избледняваха в утринното небе. Протегна се, за да размърда схванатите си мускули, и потрепери. Наоколо се издигаха високи планини, пътят пълзеше по един скат, а отстрани имате урва, спускаща се до потока в дъното. Джони се изправи.

— Хей, Глупи!

Никакъв отговор. Отново извика. Този път се чу сънливият глас на Глупи:

— Какво има, Джони?

— Ти си заспал! — укори го момчето.

— Не ми поръча да не спя, Джони.

— Е, добре. По същия път ли вървим?

Глупи си направи справка със своето второ „аз“ и отговори:

— Разбира се. По друг път ли искаше да вървим?

— Не. Но трябва да изоставим този път. Разсъмва се.

— И какво?

Джон Томас не знаеше как да отговори на този въпрос. Не му се искаше да прави опит и да обясни на Глупи, че е заплашен от смъртна присъда и се налага да се крие.

— Нищо, така трябва. А сега продължавай да вървиш. Ще ти кажа като му дойде времето.

Стигнаха близо до извора на потока — в продължение на една-две мили пътят минаваше само на няколко стъпки над него. Наближиха място, където коритото се разширяваше сред пръснати нашироко валчести камъни, а водата си беше пробила път само в средата.

— Стоп! — извика Джони.

— Ще закусим ли? — попита Глупи.

— Не още. Виждаш ли канарите долу?

— Да.

— Искам да се прехвърлиш на тях. Гледай да не стъпиш с големите си крака в меката кал отстрани. Ще се преместиш от пътя върху скалите. Ясно ли е?

— За да не оставя следи ли? — усъмни се Глупи.

— Точно така. Ако дойде някой и види следи, ще трябва да се върнеш в центъра на града, защо те ще тръгнат по следите и ще ни открият. Разбра ли?

— Няма да оставя следи, Джони.

Глупи се провря към сухото корито като чудовищно голям червей. Маневрата принуди Джони да сграбчи с едната си ръка въжето, с което се бе обезопасил, а с другата да придържа сака. Той извика.

Глупи спря и попита:

— Добре ли си, Джони?

— Да. Просто беше неочаквано. А сега тръгни по камъните срещу течението на потока.

Тръгнаха по потока, намериха място, където да го прекосят, а после започнаха да се движат по другия бряг. Потокът се отдалечаваше от пътя и скоро разстоянието между тях стана неколкостотин ярда. Вече се развидели напълно и Джон Томас взе да се безпокои дали няма да ги видят от въздуха, макар че не беше вероятно да са вдигнали тревога толкова скоро.

По склона пред тях се простираше борова горичка с прави дървета, която се спускаше до брега. Изглеждаше достатъчно гъста. Дори Глупи да не станеше невидим в нея, ако не мърдаше, щеше да прилича на планинска канара. Трябваше да се задоволят с горичката, нямаше време да търсят по-подходящо място.

— Върви към дърветата, Глупи. Изкатери се по брега, но гледай да не се свлече. Стъпвай леко.

Влязоха в горичката и спряха. Джони слезе. Глупи откъсна борова клонка и започна да яде. Това напомни на момчето, че и то отдавна не е яло, но страхотната умора, която изпитваше, потискаше усещането за глад. Искаше да се наспи, наистина да се наспи, а не да стиска в полудрямка обезопасителното въже.

Но се боеше, че ако остави Глупи да пасе, големият умник ще излезе на открито и ще го забележат.

— Глупи, хайде да поспим преди закуска.

— Защо?

— Джони е ужасно уморен. Ти си легни тук, а аз ще сложа спалния чувал до тебе. А като се събудим, ще ядем.

— Значи да не ям, докато не се събудиш?

— Да.

— Ами… Добре — каза Глупи със съжаление в гласа.

Джон Томас извади спалния чувал от джоба си, махна лекия като ципа калъф, който го покриваше, и го свърза с батерията. Нагласи термостата и го включи. Докато температурата се увеличаваше, напомпа дюшека в долната част. Разреденият планински въздух затрудняваше работата, така че Джони спря още преди да е напомпал дюшека докрай и бързо се съблече. Потрепери от хлад, пъхна се в чувала и го затвори така, че остави само дупка за носа си.

— Лека нощ, Глупи.

— Лека нощ, Джони.

 

 

Господин Кайку спа лошо и се събуди рано. Закуси, без да безпокои жена си, и отиде до службата още докато в голямата сграда нямаше никой, освен шепата хора, дежурили през нощта. Седна на бюрото и се опита да мисли.

Цяла нощ нещо го измъчваше подсъзнателно и му напомняше, че е направил важен пропуск. Господин Кайку изпитваше голямо уважение към своето подсъзнание, като поддържаше теорията, че истинският мисловен процес никога не се извършва съзнателно — според него съзнанието беше просто екран, на който изникваха резултати, до които се е стигнало другаде, така както се появяват отговорите в прозорчетата на калкулаторите…

Беше нещо, което каза младият Гринбърг… Нещо в смисъл че според рарджилианеца пристигналите, макар и с един кораб хрошии, представляват сериозна заплаха за Земята… Господин Кайку не му обърна внимание, защото реши, че момчето змия е в слаба позиция и прави несръчен опит да блъфира. Не че това имаше някакво значение, преговорите почти бяха приключили… Оставаше една-единствена подробност: да сложат началото на постоянни връзки с хрошиите.

Но подсъзнанието му не смяташе така. Господин Кайку се наведе над бюрото и се обади на нощния наблюдател, дежурен по комуникации.

— Обажда се Кайку. Свържете се с хотел „Юнивърсъл“. Там е отседнал рарджилианецът доктор Фтамъл. Щом си поръча закуската, искам да говоря с него. Не, не го будете, всеки има право на почивка.

Като свърши каквото можа, Кайку се зае с успокоителната задача да разчиства както обикновено натрупалата се работа.

За пръв път от няколко дни входящата кутия се изпразни. Сградата започна да се оживява и върху уредбата на бюрото му започна да примигва червената лампичка.

— Говорите с Кайку.

— Сър, обаждам се във връзка със задачата за хотел „Юнивърсъл.“ Доктор Фтамъл не е поръчвал закуска — чу се разтревожен глас.

— Сигурно още спи. Има това право.

— Не, сър. Искам да кажа, че не е закусил. Тръгнал е за космодрума.

— Преди колко време?

— Пет-десет минути. Току-що го разбрах.

— Добре. Свържете се с космодрума и им кажете да задържат кораба. Непременно им обяснете, че корабът има дипломатически имунитет и всъщност не се нуждае от разрешение, така че трябва да измислят някаква причина, а не просто да издадат забрана и пак да си легнат. После се свържете със самия доктор Фтамъл. Предайте му поздравите ми и го помолете да бъде така добър и да ме почака няколко минути… Тръгвам за космодрума.

— Разбрано, сър!

— Успеете ли, ще докладвам за бързото ви реагиране, Знедов… Нали така се казвате? Напишете докладната и посочете каква е заслугата ви. Искам да знам какво мнение имате за себе си.

— Ясно, сър.

Господин Кайку прекъсна разговора и се свърза с отдел „Пътувания“.

— Обажда се Кайку. Тръгвам за космодрума веднага щом стигна до площадката на покрива. Осигурете ми коридор и полицейски ескорт.

— Разбрано, сър!

Господин Кайку спря само да съобщи на секретарката си къде отива, след което се качи с личния си асансьор до покрива.

Доктор Фтамъл го чакаше на летището в залата за пътници. Наблюдаваше корабите и се правеше, че пуши пура. Кайку се приближи и му се поклони:

— Добро утро, докторе! Много любезно от ваша страна, че ме чакате.

Рарджилианецът захвърли пурата.

— Оказвате ми чест, сър. Да бъда посетен на летището от човек с вашия ранг и задължения…

Вместо да довърши, рарджилианецът сви рамене, като израз на учудване и задоволство.

— Няма да ви отнема много време. Бях си обещал удоволствието да се видим днес, без да зная, че се готвите да заминете.

— Моя е вината, господин заместник-секретар. Възнамерявах да отскоча дотук и да се върна, за да имам удоволствието да се срещнем следобед.

— Чудесно. Е, може би до утре ще предложа успешно решение на въпроса.

Фтамъл явно се изненада.

— Успешно решение ли?

— Надявам се. Данните, които ни предоставихте вчера, ни дадоха нова идея.

— Мога ли да смятам, че сте открили изчезналата хрошия?

— Не е изключено. Знаете ли приказката за Грозното патенце?

— Грозното патенце ли? — Рарджилианецът явно се ровеше в архива на паметта си. — Да, изразът ми е известен.

— Като използува идеята, която ни дадохте, господин Гринбърг замина да доведе Грозното патенце. Съществува малка вероятност то да е лебедът, който търсим, и ако тази вероятност се оправдае, тогава… — И Кайку несъзнателно повтори жеста на Фтамъл.

На рарджилианеца обаче явно му беше трудно да повярва.

— А дали това наистина е „лебедът“, господин заместник-секретар?

— Ще видим. Логиката говори, че е така. Но вероятността това да бъде вярно говори обратното.

— Хм… Мога ли да го докладвам на клиентите си?

— Е, да почакаме, докато Гринбърг ми се обади. Той напусна зоната, за да проучи въпроса. Мога ли да ви открия със совалката?

— Разбира се, сър.

— Докторе, има още нещо…

— Да, сър?

— Снощи сте подхвърлили нещо странно на Гринбърг… Може би шега, може би случайно казано. Споменали сте за „изпаряване“ на Земята.

Един миг рарджилианецът мълча. Когато отговори, смени темата.

— Кажете ми, сър, по каква логика излиза, че вашето Грозно пате е лебед?

Господин Кайку отвърна предпазливо:

— По времето, посочено във вашите данни, един земен кораб е посетил непознатата планета. Господстваща раса там може да са били и хрошиите. Сведенията ни са точни само по отношение на времето. Взели са представител на животинския свят и са го довели тук. След повече от сто и двайсет години това създание е все още живо. Господин Гринбърг отиде да го доведе, за да бъде показано на вашите шефове.

Доктор Фтамъл каза тихо:

— Сигурно е така. Не ми се вярваше, но сигурно е така. — И продължи по-високо и с по-весел глас: — Сър, вие ме ощастливихте.

— Наистина ли?

— И то много. При това ми давате възможност да говоря свободно.

— Доколкото зависи от нас, винаги сте можели да говорите свободно, доктор Фтамъл. Но не зная какви указания сте получили от клиентите си.

— Не ми забраниха да говоря. Само че… Нали знаете, сър, че обичаите на една раса се отразяват и в езика й?

— Понякога ми се е налагало да го подозирам — иронично отговори Кайку.

— Положително. Ако посетите в болницата свой приятел, за когото знаете, че умира, и знаете, че не можете да му помогнете, ще му говорите ли каква съдба го очаква?

— Не. Освен ако той не отвори дума.

— Точно така! Когато разговарях с вас и с господин Гринбърг, налагаше ми се да се съобразя с вашите обичаи.

— Доктор Фтамъл, нека не увъртаме — бавно каза Кайку. — Мога ли да смятам, че според вас чуждестранният кораб, един на брой, би успял да причини сериозни вреди на тази планета, чиято отбранителна мощ не е за пренебрегване?

— Няма да увъртам, сър. Ако се случи накрая хрошиите да стигнат до заключението, че посредством действия от страна на вашата планета или на някой член на културата ви тяхната хрошия е умряла или е безвъзвратно изгубена, на Земята няма да бъдат причинени вреди. Тя ще бъде унищожена.

— От този единствен кораб?

— Без помощ от други кораби.

Господин Кайку поклати глава.

— Докторе, сигурен съм, че сте убеден в това, което казвате. Но аз не съм убеден. Не е възможно да знаете какви размери и обем има отбранителната мощ на планетата ни, която е начело на цялата Федерация. Ако хрошиите направят глупост, ще разберат, че и ние не сме беззъби кутрета.

Фтамъл изглеждате натъжен.

— Във всички езици на цивилизациите, колкото и да са много, не бих могъл да намеря думи, с които да ви убедя. Но трябва да ми повярвате… С каквото и да им се противопоставите, ще бъде безполезно. Все едно да се хвърлят камъни по ваш съвременен боен кораб…

— Ще видим. Или за щастие няма да видим. Не обичам оръжията, докторе, те са последното средство на безсилната дипломация. Говорихте ли с хрошиите за желанието на нашата Федерация да ги приеме в Общността на цивилизациите?

— Изпитах голямо затруднение, докато им обясня естеството на предложението ви.

— Значи те са безнадеждно войнолюбиви.

— Изобщо не са войнолюбиви. Как да се изразя… Войнолюбив ли е човекът, който убие… удари… размаже, да, човекът, който размаже муха? По вашите стандарти, а дори и по нашите, хрошиите всъщност са безсмъртни. Те са дотолкова неуязвими за обикновените опасности, че гледат надменно… Как точно беше изразът? Гледат надменно от олимпийски висини. Не виждат никакъв смисъл в общуването с по-малко развити раси. Така че не приеха сериозно предложението ви, макар че им го предадох, уверявам ви.

— Изглеждат ми глупави — кисело се обади Кайку.

— Грешите, сър. Имат съвсем точна преценка и за вашата, и за моята раса. Знаят, че всяка култура, овладяла космическите полети, не може да няма някакви постижения в областта на физиката. Следователно им е известно, че вие се смятате за силни. По тези причини те дори замислят да ви демонстрират възможностите си, за да се убедите, че трябва незабавно да им предадете тяхната хрошия. Смятат, че това ще е като остена за впрегатното добиче — знак, който добичето може да разбере…

— Хм… А вие знаете ли от какъв род ще бъде тази демонстрация?

— Зная. Ще ида до кораба им тази сутрин, за да ги увещая да почакат. Намерението им е да променят леко повърхността на вашия спътник, като оставят върху Луната нажежена следа, дълга, да речем, хиляда мили, за да се уверите, че те… хм… не се шегуват.

— Това няма да ми направи впечатление. И ние можем да наредим на бойна група кораби да оставят същия белег. Не че ще го сторим!

— Но бихте ли могли да го направите само за няколко секунди, без суетня, от разстояние четвърт милион мили?

— Смятате, че те са способни на това?

— Сигурен съм. За тях е дреболия, господин заместник-секретар. В тяхното небе има свръхнови звезди, които не са се появили случайно, по природни закони.

Господин Кайку се поколеба. Ако всичко казано беше вярно, такава демонстрация би послужила на собствените му цели, понеже хрошиите щяха да покажат какво всъщност таят. Изчезването на няколко лунни планини, които не служат за нищо, беше без значение, но трудно щеше да се осигури евакуацията на цялата област, дори ако там се намираха малко хора.

— Уведомихте ли ги, че Луната е обитаема?

— Там не живее тяхната хрошия, а тях ги интересува само това.

— Хм… Сигурно. Докторе, бихте ли им съобщили, че, първо, може би сте на път да откриете тяхната хрошия, и второ, че хрошията може да се намира някъде на спътника ни, та затова търсенето е отнело толкова дълго време?

Рарджилианецът наподоби широка човешка усмивка.

— Сър, моите поздравления. С радост ще им предам такова предположение. Сигурен съм, че демонстрация на сила няма да има.

— Бъдете здрав, докторе. Ще се свържа с вас по-късно.

— Бъдете здрав и вие, сър.

На връщане Кайку осъзна, че не бе изпитал нито едно потръпване в присъствието на медузоида. Тъкмо наопаки, грозникът беше доста приятен, независимо от ужасната си външност. Явно доктор Морган прилагаше вещо хипнотерапията.

Изходът на пневмопощата беше задръстен както обикновено. Кайку спря да мисли за хрошиите и с увлечение се зае да поработи. По-късно следобед отдел „Комуникации“ го осведоми, че Гринбърг иска да говори с него.

— Свържете го — нареди Кайку с чувството, че най-после всичко идва на мястото си.

— Шефе, вие ли сте? — започна Гринбърг.

— Моля? Аз съм, Сергей. По дяволите, защо изглеждаш толкова разстроен?

— Защото се чудя дали ще ми допадне да служа като редник в Космическия легион.

— Остави опитите да смекчиш положението. Казвай направо какво е станало.

— Пиленцето е отлетяло.

— Отлетяло ли? Къде?

— Де да знаех. Най-вероятно на запад, в горския резерват.

— Тогава защо си губиш времето да ми го съобщаваш? Иди там и го намери!

Гринбърг въздъхна.

— Знаех си, че така ще ми кажете. Вижте какво, шефе, копата сено, в която е иглата, се простира върху повече от десет милиона акра площ с високи дървета, високи планини и никакви пътища. Местният полицейски началник ме е изпреварил, събрал е всичките си хора и половината помощник-шерифи в щата. Заповядал е да стрелят на месо и е разлепил обяви каква награда ще получи типът, който извърши убийството.

— Какво?!

— Така е, както ви го казвам. Пристигнало е одобрението ви да се изпълни присъдата, а заповедта за отлагането на изпълнението се е изгубила и аз не знам как. Но действуващият полицейски началник е изкопаемо и има душа на архивар. Сочи първата заповед и е непоклатим. Не ми позволява дори да им се обаждам на честотата, използувана от хората му. След прекратяването на нашата намеса нямам никаква власт, за да го насиля.

— И сигурно приемаш това спокойно? — попита Кайку с горчивина в гласа. — Седиш и чакаш бомбата да избухне в ръцете ти?

— Горе-долу… Поръчал съм да ми се обади кметът, сега е извън града. Както и губернаторът, той пък е на закрито заседание във Върховния съд. Търся и главния лесничей, който сигурно вече е тръгнал подир наградата. Като свършим разговора, ще ида да извия ръцете на полицейския началник, докато види звезди посред бял ден, и…

— Вече трябваше да си го направил.

— Ще наваксам. Обаждам ви се с предложението да вдигнете пара оттам. Имам нужда от помощ.

— Ще я получиш.

— Не стига само да се свържете с губернатора и да се намесите отново. И след като обуздаем развихрилия се полицейски началник и го убедим да прибере копоите си, ще имам нужда от помощ. Десет милиона акра планини, шефе… Ще има нужда от хора и от стратолети, от много хора и от много стратолети… Не е работа за един човек с дипломатическо куфарче. Наумил съм си да постъпя в Космическия легион.

— И двамата ще постъпим там — мрачно рече Кайку. — Хайде, не се бави. Действувай.

— Радвам се, че се запознахме.

Господин Кайку прекъсна връзката, и нареди Департаментът отново да се намеси. Изпрати спешно съобщение до губернатора на щата и до кмета на Уествил, изпрати и съобщение до местния съд. Като изпълни задължителните условия, той поседя няколко минути, за да си поеме дъх и да се приготви за по-нататък… След което отиде да уведоми секретаря, че трябва да потърсят помощ от военните власти на Федерацията.