Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (17)

Глава XVII
Купища сервизи

— Кажете й да влезе.

Господин Кайку неспокойно се разположи и хвърли последен поглед към подноса с приготвения чай, за да се увери, че малката уютна зала подхожда напълно за целта. Докато той се суетеше, вратата се открехна, влезе Бети Сорънсън, мило го поздрави и самоуверено се разположи в креслото.

— Как сте, госпожице Сорънсън? — попита господин Кайку.

— Наричайте ме Бети, всички приятели ми казват Бети.

— Благодаря ви. Бих се радвал да станем приятели — каза Кайку, погледна момичето и неволно потръпна.

Бети експериментираше с нов модел грим и от него лицето й приличаше донякъде на шахматна дъска. При това явно беше правила покупки и беше облечена в стил, който определено я състаряваше. Господин Кайку се опита да си напомни, че вкусовете на хората се различават.

— Хм… Уважаема и мила госпожице, малко ми е трудно да ви обясня защо искам да се посъветвам с вас — започна заместник-секретарят.

— Не се притеснявайте, имам време.

— Ще пиете ли чай?

— Нека аз го налея, така е прието между приятели.

Той я остави да налее чая, после се облегна назад с чаша в ръка, сякаш се бе отпуснал, но всъщност продължи да се чувствува напрегнат.

— Надявам се, че сте доволна от времето, прекарано тук?

— И още как! За пръв път мога да пазарувам, без да си броя парите. Всеки човек трябва да си има чекова книжка.

— Доставяйте си тази радост. Уверявам ви, че няма да се отрази ни най-малко на годишния бюджет, говоря в буквалния смисъл. Имаме си таен фонд. Вие сте… хм… сираче, нали?

— Сираче по закон. Аз съм Свободно дете под попечителството на Уествилското сиропиталище за Свободни деца. Защо питате?

— Значи сте непълнолетна?

— Зависи от гледната точка. Аз се смятам за пълнолетна, но съдът е на друго мнение. Слава богу, това скоро ще свърши.

— Хм… Добре… Може би трябва да ви кажа, че всичко това ми беше известно.

— И аз така си мислех. За какво става дума?

— Хм… Може би е по-добре да ви разкажа една малка история. Гледали ли сте някога зайци? Или котки?

— Имала съм котки.

— Изпаднахме в затруднено положение с хрошията, позната ви като Глупи. Не, нищо пагубно, договорът ни с хрошиите няма да се промени, Глупи даде обещание в този смисъл. Но все пак… хм… как да ви кажа, ако направим известни отстъпки, на които Глупи държи, ще можем да разчитаме, че Глупи ще изпитва по-добри чувства към нас при бъдещите ни отношения…

— Щом вие смятате така, сигурно е така. За какво става дума, господин Кайку?

— Хм… И двамата знаем, че Джон Томас отдавна отглежда хрошията Глупи като любимо домашно животно.

— Естествено. Много смешно се получи накрая, нали?

— Да, така е. При това Глупи е живял и с бащата на Джон Томас, и с четири поколения роднини преди него.

— Самата истина. Едва ли има по-мило същество.

— Това обаче е само едната от гледните точки, госпожице Сорънсън… госпожице Бети, гледната точка на Джон Томас и на прадедите му. Винаги обаче има поне две гледни точки. От гледната точка на хрошията Глупи тя… той не е бил любимо животно. Тъкмо обратното. Джон Томас е изпълнявал тази роля за Глупи. Хрошията смята, че се е занимавала с отглеждане на момчета от рода Джон Томас Стюарт.

Очите на Бети се разшириха, след което момичето избухна в такъв смях, че едва не се задави.

— Какво говорите, господин Кайку?! Не може да бъде!

— Не се шегувам. Тази гледна точка изглежда доста разумна, като се има предвид колко различна е продължителността на живота при хрошиите и хората. Глупи е отгледал няколко поколения Джон Томас Стюартовци, това й… му?… е било любимото и най-интересно занимание. Доста детинско, но Глупи е бил и все още е дете.

Бети можа да се овладее дотам, че успяваше да говори, без да се смее непрекъснато.

— Отглеждал е Джон Томас Стюартовци значи? Знае ли Джони за това?

— Да, но му го обясних малко по-различно.

— А госпожа Стюарт знае ли?

— Ами… Не сметнах за необходимо да й го казвам.

— Мога ли аз да й го кажа? Искам да видя изражението на лицето й! Джон Томас Стюартовци… Божичко!

— Мисля, че ще бъде жестоко — неловко я прекъсна господин Кайку.

— Сигурно. Добре, няма да го правя. Но нищо не ми пречи да си мечтая за това, нали?

— Всеки човек може да мечтае. Но нека продължим. Глупи, изглежда, е бил напълно щастлив с това невинно занимание. Възнамерявал е да продължи да го прави кой знае колко дълго и занапред. Тъкмо това стана причина да се сблъскаме с любопитната дилема, при която не можехме да накараме хрошиите да си заминат, след като откриха отрочето си. Глупи настоя да отглежда Джон Томас Стюартовци и занапред — каза Кайку и се поколеба какво да каже по-нататък.

Накрая Бети го подкани:

— И какво, господин Кайку? Моля, продължавайте.

— Какви планове имате занапред, Бети? Тоест, госпожице Сорънсън…

— Аз ли? С никого не споделям плановете си.

— Хм… Извинете, че проявих известна недискретност. Но нали разбирате, осъществяването на стремежите изисква определени условия и Глупи, изглежда, знае едно от тях. Как да се изразя… Например, ако имаме заек… или котка… — започна господин Кайку и се запъна, неспособен да продължи.

Бети го погледна изпитателно. Лицето му имаше нещастен израз.

— Господин Кайку, може би се опитвате да ми обясните, че за да има човек зайчета, първо трябва да събере двойка зайци?

— Всъщност, да. Имах предвид горе-долу същото.

— Господи, и защо се притеснявате чак толкова? Та това е известна истина. Вероятно по-нататък бихте искали да ми кажете, че и Глупи знае правилото за създаване на Джон Томас Стюартовци?

Кайку едва се осмели да кимне.

— Горкичкият! Да ми го бяхте написали в писмо, нямаше да ви затрудни толкова. Предполагам, че ще имате нужда от помощта ми чак до края. Сметнали сте, че имам определено място в този план, така ли?

— Нямах намерение да ви се меся, но трябваше да се ориентирам какво мислите.

— Питате дали ще се омъжа за Джон Томас? Та аз никога не съм си представяла, че няма да се оженим. Разбира се!

Господин Кайку въздъхна с облекчение.

— Благодаря ви.

— О, не го правя заради вас!

— Не, благодарих ви, че ми помогнахте.

— Благодарете на Глупи. Милият стар Глупи! Не можеш го излъга!

— Да смятам ли тогава, че сме се разбрали?

— Моля? Аз още не съм му направила предложение. Но ще го направя. Чаках само да наближи малко времето за излитането на кораба. Знаете какви са мъжете: нервни и плашливи. Не искам да разполага с време, през което да се безпокои. Жена ви бързо ли ви направи предложение? Или поизчака, докато узряхте за мисълта, и тогава ви тегли ножа?

— Ами… Хм… Обичаите на моя народ са малко по-различни. Нейният баща се беше уговорил с моя баща.

Бети, изглежда, се изуми.

— Чисто поробване! — направо му го каза тя.

— Несъмнено. Но аз се чувствувам щастлив в това робство — отвърна Кайку и се изправи. — Радвам се, че разговорът ни приключи в такъв приятелски тон.

— Момент, господин Кайку. Има още един-два въпроса. Какво точно сте предвидили за Джон Томас?

— Моля?

— Какъв ще бъде договорът с него?

— А, това ли… Във финансово отношение ще проявим щедрост. Джон Томас ще посвети по-голяма част от времето на образованието си, но аз реших да му дадем и един малък пост в посолството. Да бъде специален аташе, помощник-секретар или нещо подобно.

Бети мълчеше.

— Естествено, след като и вие ще заминете, няма да е зле и за вас да определим някакъв полуофициален статут. Да речем, на специален помощник със същата заплата. Така двамата ще можете да се уредите добре, ако… когато се върнете.

Бети поклати глава.

— Джони няма амбиции. Амбициозната съм аз.

— И какво?

— Джони ще бъде изпратен като посланик на Хрошиджъд.

Господин Кайку изпита голямо затруднение, докато си възвърне дар словото. Накрая успя да каже:

— Мила госпожице! Това изобщо не е възможно!

— Така си мислите. Вижте какво, господин Макклур си е глътнал езика и ви е изиграл, нали? Не увъртайте, вече си имам канали за сведения и в Департамента. Така е станало. Следователно постът е свободен. И ще го предадете на Джони.

— Но, скъпа госпожице… Колкото и високо мнение да имам за господин Стюарт, това не е работа за момче, и то без специална подготовка…

— Макклур щеше да бъде само излишен баласт, нали? А всеки знае, че с Джони не е така. Кой е най-наясно за хрошиите? Джони.

— Скъпа, признавам специалните му знания. Вярвам, че ще ги използуваме. Но да стане посланик? Не.

— Да.

— Какво ще кажете за шарже д’афер?

— Този пост е невероятно висок, но аз съм готов да му дам аванси. А посланик ще бъде господин Гринбърг. Имаме нужда от дипломат.

— Толкова ли е трудно човек да бъде дипломат? Или, казано иначе, какво толкова може да прави господин Макклур, което моят Джони не може да свърши по-добре?

Кайку дълбоко въздъхна.

— Тук ме хванахте натясно. Мога да кажа само, че има положения, които ми се налага да приемам, дори когато знам, че това е погрешно, но има и други, които не се налага да приемам. Ако бяхте моя дъщеря, щях да ви напляскам. Не съм съгласен с вас.

Бети се засмя.

— Ловя се на бас, че ще ви надвия. Но не е там работата. Мисля, че не разбирате обстановката.

— Така ли?

— Така. Джони и аз сме ви крайно необходими в сделката, нали? Особено Джони.

— Да. Особено Джони. Вие не сте от съществено значение дори за… хм… отглеждането на Джон Томас Стюартовци.

— Искате ли да направим един опит? Да не смятате, че ще накарате Джон Томас да мръдне и на инч от повърхността на планетата, ако аз не реша да се съглася?

— Не смятам. Но куражът ми стига, за да поставя това на изпитание. И ако спечеля, къде ще се окажете вие? Без покрив, насред брулено от вятъра поле и отново ще се опитвате да оправите с приказки кашата, която сте забъркали. А и Джони няма да го има, за да ви помага…

Господин Кайку отиде до прозореца и погледна навън. След малко се обърна.

— Искате ли още чай? — попита го любезно Бети.

— Благодаря, не искам. Госпожице, имате ли някаква представа какво значи извънреден и пълномощен посланик?

— Чувала съм израза.

— Човек с ранга на посланик и със същата заплата, само че за специални случаи. Нашият случай е специален. Господин Гринбърг ще бъде посланикът и ще упражнява властта, а специалният и чисто формален пост ще се създаде нарочно за Джон Томас.

— И постът, и съответната заплата — каза Бети. — Пазаруването започна да ми харесва.

— И заплатата — съгласи се Кайку. — Млада госпожице, моралът ви е като на пираня^[1], а мекотата ви колкото на машинно изпечен хляб. Както и да е, готов съм да сключим сделката, ако успеете да убедите младия си приятел да се съгласи.

Бети игриво се разсмя.

— Няма да се появят усложнения.

— Не това имах предвид. Залагам на верния му нюх и на вродената скромност, противопоставени на вашата алчност. Мисля, че Джон Томас ще се задоволи и с поста на помощник-секретар. Ще видим.

— О, да, ще видим. Между другото, къде е Джони?

— Моля?

— Няма го в хотела. Тук при вас е, нали?

— Всъщност наистина е тук.

— Чудесно. — Бети стана, отиде до Кайку и го потупа по бузата. — Харесвате ми, господин заместник-секретар. А сега докарайте Джони тук и ни оставете сами. Необходими се ми около двайсет минути. Няма за какво да се безпокоите.

— Госпожице Сорънсън — каза с почуда в гласа господин Кайку, — по какви причини не поставихте въпроса да изпратим за посланик вас?

 

 

Глупи беше единственият извънземен, който присъствува на сватбата. Господин Кайку участвува от страна на невестата. Той забеляза, че Бети е без грим, което го накара с учудване да си зададе въпроса дали е възможно младшият секретар на посолството все пак да командува в собствения си дом.

Младоженците получиха обичайните купища сервизи, а също и какви ли не още скъпи и ненужни вещи, които нямаше как да вземат със себе си, включително и билети за пътуване до Хавайските острови, но без възможността да ги използуват. Госпожа Стюарт плака, правиха й снимки за разни вестници и изобщо тя се забавлява великолепно. Като цяло сватбата мина направо чудесно. Когато Бети и Джони даваха съгласието си, господин Кайку пророни няколко сълзи, защото беше много сантиментален.

На другата сутрин, без да обръща внимание на лампичките, заместник-секретарят вече седеше на бюрото си, по което имаше пръснати брошури за ферми в Кения, но господин Кайку не ги поглеждаше. След като благополучно ожениха хлапетата, двамата с доктор Фтамъл излязоха и обикаляха по заведенията, затова сега Кайку се чувствуваше приятно отпуснат. Макар че главата му бучеше и той не координираше добре движенията си, стомахът не го безпокоеше. Заместник-секретарят определено се чувствуваше добре.

Изпаднал в нещо като унес, Кайку се опитваше да си направи заключения за цялата история. Такава бъркотия и толкова мъчения само защото преди повече от век, още преди изготвянето на задължителните правила, някакъв си космонавт проявил глупост и не съобразил, че не бива да се намесва в живота на туземците! О, народе мой, народе мой!

Като поразмисли обаче, Кайку реши, че не бива презрително да сочи с пръст — можеше да излезе, че стои пред огледало.

Какво, какво каза добрият стар Фтамъл снощи? Каза нещо, но какво? Нещо, което за момента убеди Кайку, че хрошиите изобщо не са разполагали с оръжия, способни да навредят на Земята. Естествено един рарджилианец никога не би излъгал, особено когато говори за работа… Но дали пък заинтересованият не би кръжал около истината, за да приключат успешно едни преговори, които са изглеждали пред провал?

Както и да е. Понеже въпросът се уреди по мирен начин, оставаше му само да се чуди. И добре, че беше така.

Но следващите диваци, които дойдеха, може би нямаше да блъфират, а това не беше добре.

До ушите му стигна гласът на Милдред.

— Господин Кайку, рандавианската делегация ви очаква.

— Кажете им, че сега ще втасам.

— Моля?

— Нищо. Кажете им, че сега ще дойда. В източната заседателна зала.

Той въздъхна, реши да се почерпи само с едно хапче и тръгна към вратата, готов да запуши с пръста си дупката в още някоя попукала се дига. „Китайска преданост — помисли си Кайку. — Заловиш ли се с нещо, няма отказване.“

Но ведрото настроение не го напускаше и заместник-секретарят изпя част от единствената песен, която знаеше изцяло:

„Историята не е без поука,

дори и край си няма. Колко жалко!

Но нека да запомнят всички тука:

доброто в хората е твърде малко!“

Междувременно на космодрума новият секретар на Департамента по космическите въпроси изпращаше славните хрошии. Нейно императорско величество двеста и тринайсетата инфанта на тази раса, наследница на матриархата на Седемте слънца, бъдеща господарка над повече от девет милиарда свои съотечественици, в последно време известна с прякора Глупи, с доволство взе двамата си питомци на борда на своята императорска яхта.