Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (12)

Глава XII
Става дума за Пиджи-Уиджи

Господин Кайку беше в добро настроение. Не усещаше закуската си като пареща буца в стомаха, не изпитваше нужда да си вземе от лекарствата в чекмеджето, нито се изкушаваше да извади проспектите за недвижими имоти. Тристранната конференция вървеше добре и марсианските делегати бяха започнали да говорят смислено. Без да обръща внимание на различните кехлибареножълти светлинки по бюрото, той си затананика старата песничка за Франки и Джони, които много се обичали и се заклели да си бъдат верни до гроб…

Имаше приятен баритон, но не вземаше добре извивките.

Най-хубавото беше, че тая глупава и объркана хрошианска история вече почти приключваше, и то без да има пострадали. Добрият стар доктор Фтамъл, изглежда, смяташе, че съществува известен шанс да се установят дипломатически отношения — дотолкова се бяха зарадвали чуждоземните, че се е намерила тяхната изчезнала хрошия.

Щом хрошиите са такава могъща раса, дипломатическите отношения се превръщаха в нещо съществено. Трябваше да станат съюзници, дори ако това отнемеше известно време… „Може пък и да се случи по-скоро — реши Кайку. — Само как подскачаха, като видяха Глупи… Като че бяха пред божество.“

Обръщайки поглед назад, господин Кайку разбираше колко очевидни са нещата, които всъщност го бяха объркали. Кой би помислил, че едно триглаво същество, голямо колкото половин къща, ще се сдобие с ръце едва когато порасне достатъчно, за да си служи с тях? Пък и защо тази хрошия бе толкова по-голяма от сънародниците си? Размерите й подведоха Гринбърг не по-малко от всичко останало. Интересен факт… Кайку щеше да накара някой ксенолог да го проучи.

Както и да е. Глупи вече беше на път за хрошианския кораб. Тя, Глупи, а не той… Без суетня, без разгласяване, и опасността отмина. Дали наистина можеха да изпарят Terra? По-добре, че въпросът не се изясни. Добрият край оправя всичко. И Кайку отново затананика.

Все още тананикаше, когато сигналната лампичка за спешна връзка взе да премигва и заместник-секретарят изпя последния стих в лицето на Гринбърг: „Верни до гроб!“, като веднага попита:

— Сергей, можеш ли да пееш тенорови партии?

— Защо се интересувате, шефе? Това, което чух, нямаше мелодия.

— Завистник такъв. Какво има, синко? Наред ли беше всичко с изпращането?

— Ами, шефе, има едно проблемче. С мене е и доктор Фтамъл. Може ли да ви посетим?

— За какво става дума?

— Почакайте да останем насаме. Да идем в някоя от заседателните зали?

— Елате в кабинета ми — мрачно каза Кайку.

Изключи връзката, дръпна чекмеджето и си извади хапче, но после го сложи настрани.

Гринбърг и медузоидът се появиха тутакси. Гринбърг се тръсна на едно кресло, сякаш бе изтощен, извади цигара, взе да рови из джобовете си и прибра цигарата. Кайку поздрави учтиво доктор Фтамъл, след което попита Гринбърг:

— Е?

— Глупи не замина.

— Моля?

— Глупи отказа да замине. Другите хрошии се щурат като мравки. Оставих бариерите спуснати и тази част от космодрума, която е около кораба им, е изолирана. Трябва да направим нещо.

— Защо? Тази промяна е неочаквана, но не виждам каква отговорност можем да имаме в случая. Защо Глупи отказва да се качи на кораба?

— Ами… — започна безпомощно Гринбърг и хвърли поглед на Фтамъл.

Рарджилианецът любезно се намеси.

— Позволете ми аз да обясня, сър. Хрошията отказва да се качи на кораба без своя питомец.

— Какъв питомец?

— Хлапето, шефе. Джон Томас Стюарт.

— Точно така — потвърди Фтамъл. — Хрошията твърди, че се занимавала с отглеждането на Джон Томас Стюартовци от дълго време и отказва да си замине за дома, ако не вземе своя Джон Томас със себе си. Каза го съвсем недвусмислено.

— Ясно — разбра най-после Кайку. — На по-прост език това означава, че момчето и хрошията са привързани един към друг. Това не е чудно, понеже са израсли заедно. Но Глупи ще трябва да се примири с раздялата, както трябваше да се примири и Джон Томас. Доколкото си спомням, той вдигна доста шум, но ние му казахме да млъква и го изпратихме у дома. Това ще трябва да направи и хрошията: кажете й да млъкне и ако се наложи, качете я със сила на тяхната совалка и я пратете на космическия кораб. Нали събратята й затова са тук?

Рарджилианецът се обади:

— Позволете ми да обясня, сър, че като го казахте „на по-прост език“, вие не оценихте значението на станалото. Аз обсъдих въпроса с хрошията на собствения й език.

— Какво? Толкова бързо ли го е научила?

— Тя си го знае отдавна. Хрошиите, господин заместник-секретар, научават родния си език едва ли не още преди да се излюпят от яйцето. Би могло да се направи заключението, че това използуване на езика на едно почти инстинктивно равнище е причина… е може би единствената причина другите езици да им се виждат трудни и те никога да не се научават да ги използуват напълно. Тази хрошия говори вашия език не по-добре от едно четиригодишно земно дете, макар да е започнала, както разбрах, да го учи още преди едно ваше поколение. Но собствения си език тя владее до съвършенство. За жалост сам се уверих в това.

— Е, и какво? Нека си приказва. Думите не могат да ни навредят.

— Тя наистина не спира да приказва. Заповяда командирът на космическия й кораб веднага да издири нейния питомец. Иначе, казва тя, ще остане тук и ще продължи да отглежда Джон Томас Стюартовци…

— Така че командирът ни връчи ултиматум да открием тутакси Джон Томас, иначе…

— Иначе… Това означава ли онова, което си мисля? — бавно изрече Кайку.

— Ще ни видят сметката — направо каза Гринбърг. — Сега, след като се появиха със совалката си, вече не съм сигурен, че не са способни да го направят.

— Трябва да ви е ясно, сър, че командирът е притеснен не по-малко от вас. Но той е длъжен да направи опит и да изпълни желанието на тази хрошия. Сватбата е била запланувана преди повече от две хиляди земни години, те няма да се откажат лесно от нея. Командирът не може да й позволи да остане, но и не може да я насили да замине. Много е разстроен.

— Всички сме разстроени — каза господин Кайку и извади още две хапчета. — Доктор Фтамъл, искам да предадете нещо на вашите шефове. Моля ви да го предадете точно.

— Разбира се, сър.

— Моля да им предадете, че ултиматумът им е отхвърлен с презрение. Моля…

— Сър! Недейте така…

— Слушайте внимателно. Предайте им думите ми, без да ги смекчавате. Кажете, че сме се помъчили да им помогнем по всички възможни начини и сме успели, а те отговарят на нашата любезност със закани. Кажете също, че поведението им не подхожда на културни хора и че поканата да се присъединят към Обществото на цивилизациите се оттегля. Кажете също, че плюя в лицето им… Намерете някой техен идиом, който да е не по-малко цветист. Кажете също, че свободните хора са готови и да умрат, но не и да позволят да ги тъпчат.

Гринбърг се беше ухилил до уши и стискаше ръце — древният жест, означаващ одобрение. Доктор Фтамъл изглеждаше пребледнял под хитиновата обвивка.

— Сър — каза той, — дълбоко съжалявам, че се обръщате към мен да предам това съобщение.

Усмивката на Кайку беше ледена.

— Предайте го точно. Но преди да го сторите, намерете начин да говорите с хрошията Глупи. Ще можете ли?

— Положително, сър.

— Кажете й, че от престараване командирът на експедицията, изглежда, възнамерява да убие човека Джон Томас Стюарт. Гледайте да й внушите за какво става дума.

Устата на рарджилианеца наподоби широка усмивка.

— Простете, сър, че ви подцених. И двете ви поръчения ще бъдат изпълнени в съответния ред.

— Друго няма.

— Бъдете здрав, сър! — каза рарджилианецът, обърна се към Гринбърг и прехвърли ръката си, хлабаво свързана в ставите, през рамото на Сергей. — Братко, ние успяхме да намерим изход от един заплетен лабиринт. Сега, подпомогнати от вашия духовен баща, ще намерим изход и от новия лабиринт. Прав ли съм?

— Прав сте, докторе.

Фтамъл си тръгна. Кайку каза на Гринбърг:

— Доведи младия Стюарт тук. Доведи го веднага и го направи лично. Хм… доведи и майка му. Той е непълнолетен, нали?

— Да. Шефе, какво сте си наумили? Нали няма да им го предадете? Още повече след такъв чудесен ритник?

— Разбира се, че ще им го предам. Но аз ще поставя условията. Нямам намерение да позволя на тия движещи се билярдни маси да смятат, че могат да ни разиграват. А така ще получим каквото искаме. Е, тръгвай!

— Отивам.

Господин Кайку остана седнал на бюрото. Преглеждаше материалите само с една част от мозъка си, като така даде възможност на своето подсъзнание да проучва въпроса с Глупи. Имаше непреодолимото чувство, че приливът е в разгара си… за хората. И трябваше да прецени как да го използува. Кайку все още бе потънал в тези размисли, когато вратата се отвори и влезе най-почитаемият господин Рой Макклур.

— А, тук ли сте, Хенри? Пригответе се, човече. Очаква се посещението на Бюла Мъргатройд.

— На Бюла коя?

— Бюла Мъргатройд, Известната Бюла Мъргатройд.

— Трябва ли да ми е известна?

— Какво? Човече, изобщо ли не гледате стереовизия?

— Гледам само в краен случай.

Макклур снизходително поклати глава.

— Хенри, много затворено живеете. Заровили сте се в материали, натискате копчетата и нямате понятие какво става по света.

— Възможно е.

— Няма съмнение. Изгубили сте връзка с действителността, човече. Добре, че нямате работа с хора.

Господин Кайку си позволи да се усмихне студено.

— Сигурно е така.

— Ловя се на бас три към едно, че не знаете кой води в световния шампионат.

— В световния шампионат по бейзбол ли? Съжалявам, но през последните години не ми остава време да следя дори състезанията по крикет.

— Виждате ли?! Макар че се чудя как можете да споменавате крикета заедно с бейзбола… Все едно. След като не знаете коя е известната Бюла Мъргатройд, ще ви осведомя. Тя е майката на Пиджи-Уиджи, така да се каже.

— На Пиджи-Уиджи… — повтори Кайку.

— Сигурно се шегувате! Авторката на детските истории за Пиджи-Уиджи. Не си ли спомняте? „Пиджи-Уиджи на Луната“, „Пиджи-Уиджи отива на Марс“. „Пиджи-Уиджи и космическите пирати“.

— Боя се, че не си спомням.

— Трудно ми е да го повярвам. Но вие всъщност нямате деца, нали?

— Имам три деца.

Но господин Макклур продължи, без да го чуе.

— Сега е направила видеопрограми с Пиджи-Уиджи, които са страхотни. Естествено главно за децата, но са толкова смешни, че и възрастните ги гледат. Разбирате ли, Пиджи-Уиджи е кукла, около стъпка висока. Лети със свистене през пространството, спасява хора, побеждава пирати и изобщо живее великолепно. Децата умират за нея. На края на всяка серия се появява госпожа Мъргатройд, двете с Пиджи-Уиджи ядат гълпони и си говорят. Обичате ли гълпони?

Господин Кайку потрепери.

— Не.

— Е, сигурно човек може и да се преструва, че ги яде. Обаче това е най-голямото предаване за храните, употребявани на закуска, и всички го гледат.

— Толкова ли е важно кой какво яде?

— Дали е важно? Човече, знаете ли колко хора закусват всяка сутрин?

— Не. Не вярвам да са много. Съжалявам, че днес закусих.

Господин Макклур погледна часовника си.

— Ще трябва да побързаме. Техниците подготвят апаратурата. Госпожа Мъргатройд те бъде тук всеки момент.

— Какви техници?

— Не ви ли казах? Госпожа Мъргатройд ще ни интервюира. Ще държи на скута си Пиджи-Уиджи, която също ще вземе участие. После ще включат записа в предаването. Чудесна реклама за Департамента.

— Не съм съгласен!

— Моля? Господин Кайку, правилно ли ви разбрах?

— Господин секретар — каза припряно Кайку, — не ми е възможно да направя това. Страдам от сценична треска.

— Какво? Ама че абсурд! Помогнахте ми да открия Тристранната конференция. Говорихте без бележки половин час.

— Това беше друго. Разговор по същество с професионалисти.

Секретарят се намръщи.

— Не ми е приятно да настоявам, щом наистина ви действува на нервите. Но госпожа Мъргатройд специално пита за вас. Нали разбирате… — Господин Макклур изглеждаше леко притеснен. — Пиджи-Уиджи проповядва расова търпимост и тям подобни. Всички са братя по дух… Ония работи, дето насърчаваме. Е?

— Съжалявам — твърдо отказа господин Кайку.

— Какво говорите? Нима искате да ви насиля?

— Господин секретар — тихо отговори Кайку, — можете да проверите, че изискванията към моя пост не включват да бъда актьор по стереовизията. Ако издадете писмена заповед, ще я препратя за мнение на правния отдел, след което ще получите официалния ми отговор.

Господин Макклур отново се намръщи.

— Хенри, знам, че можете да бъдете упорит като муле. Чудя се само как сте се издигнали дотук.

Господин Кайку не отговори. Макклур продължи:

— Няма да позволя да ми тикате под носа правилника, и аз съм старо куче. Макар, да си призная, не вярвах, че ще ми погодите такъв номер.

— Съжалявам, сър. Наистина.

— И аз съжалявам. Ще се опитам да ви убедя, че това е важно за Департамента, независимо дали на един служител може да му се нареди да участвува, или не. Разбирате ли, Бюла Мъргатройд е силата, която стои зад дружеството „Приятели на Глупи“. Така че…

— „Приятели на Глупи“ ли?

— Знаех, че ще промените мнението си. В крайна сметка тъкмо вие оправихте цялата бърканица. Ето защо…

— За бога, кои са тези „Приятели на Глупи“?

— Как кои? Та вие уредихте първата среща с тях. Ако обаче не се беше случило да обядвам с Уес Робинс, щяхме да изпуснем влака.

— Спомням си някаква докладна, съвсем обикновено нещо.

— Госпожа Мъргатройд не е „съвсем обикновено нещо“. Това се опитвам да ви обясня! Вашите момчета от отдел „Връзки с обществеността“ губят контакт с хората. С ваше позволение ще ви кажа, че именно затова досега не сте стигнали върха.

— Този въпрос ни най-малко не ме вълнува — кротко се обади господин Кайку.

— Моля? — Секретарят сякаш леко се смути. — Искам да кажа, че това място е за хора като мене — политици, излезли от недрата на народа, които усещат пулса на времето… Макар да си признавам, че ми липсва вашата специалната подготовка. Разбирате ли?

— Всеки с таланта си, сър. Работа има и за двамата. Моля, продължете. Може би в този случай наистина съм изпуснал влака. Докладната за дружеството „Приятели на Глупи“ сигурно е минала през мене още когато името ми е било непознато.

— Възможно е. Не ви укорявах за небрежна работа, Хенри. Факт е, че работите твърде много, като че Вселената ще спре да тиктака, ако не я навивате. Работата с „Приятели на Глупи“ е такава… Нали се намесихме в някакъв глупав случай на запад, знаете това, тогава изпратихте един от вашите хора. А случаят се оказа хрошианската Глупи. Решението на съда… нашето решение, може да се каже, беше звярът да бъде унищожен. Между другото, Хенри, наложихте ли наказание на виновния?

— Не, сър.

— Защо се бавите?

— Няма да го накажа. Предвид на тогавашните обстоятелства той не е сгрешил.

— Според мене не е така. По-добре изпратете материалите по случая в моя кабинет. Искам сам да преценя.

— Сър — кротко каза господин Кайку, — нима възнамерявате да застанете против мене и да му наложите служебно наказание?

— Моля? Искам просто да преразгледам въпроса.

— Защото, ако го направите, сър, ще си подам оставката още сега. Повече няма да мога да ви бъда полезен.

— Какво? Хенри, държите се отвратително — каза Макклур и забарабани с пръсти върху бюрото. — По дяволите, човече, нека бъдем искрени един към друг. Зная, че вие, професионалистите, можете да отровите живота на човека, който заема даден висок пост, стига да си го наумите… Не съм от вчера в политиката. Но докато аз дърпам конците, искам да има ред. Не е ли мое право?

— Да… Ваше право е.

— И отговорността е моя. Може и да не грешите по отношение на своя човек, който и да е той. Обикновено не грешите. Но моя е отговорността да преразгледам въпросите, когато сметна за необходимо. При все това няма причини да си подавате оставката, защото може и да не анулирам решението ви. Но тъй като проявихте упорство, ако установя, че е необходимо да го анулирам, ще ви помоля да си подадете оставката. Дотогава обаче ще си изпълнявате задълженията. Справедливо, нали?

— Да, така е. Господин секретар, говорих малко прибързано. Материалите ще бъдат върху бюрото ви.

— Като поразмислих, не си струва труда да ги пращате. Щом се застъпвате за свой любимец…

— Нямам любимци, господин Макклур. Всички са ми безразлични, никой не ми харесва.

— Понякога си мисля, че и себе си мразите. Докъде бяхме стигнали? А, да. Когато направихме страхотния гаф с хрошията, госпожа Мъргатройд видя случай да стори добрина. Е, предполагам, че всъщност е искала да пораздвижи програмата си, но това е без значение. Тутакси Пиджи-Уиджи започна да разказва на малките си приятели за това ужасно нещо, помоли всички да й пишат и да станат членове на „Приятели на Глупи“. Получи повече от три милиона отговора още в първите двайсет и четири часа. Сега вече половината деца от нашия континент и кой знае колко още другаде са „приятели на Глупи“ и са се заклели да го защитят от преследване.

— Да я защитят — поправи го Кайку.

— Моля?

— Извинете. Сигурно нито едно от местоименията не е на място. При хрошиите има шест пола. Глупи може да се нарича и „тя“ и „той“… Всъщност имаме нужда от нови думи. Но това няма значение.

— Поне за мене няма — съгласи се Макклур. — Но ако наистина бяхме уморили Глупи, мисля, че децата щяха да направят революция. Не се шегувам. Да не говорим за възрастните почитатели на Пиджи-Уиджи. Но и при сегашното положение Департаментът е леко дискредитиран. А Бюла Мъргатройд иска да се споразумеем и да ни помогне. Ще ни интервюира, аз ще отговоря на общите въпроси, а вие ще ме подкрепите в подробностите — все за това, как Департаментът се грижи да защитава правата на своите извънземни приятели и как всеки трябва да проявява търпимост. Известните приказки. После Пиджи-Уиджи ще ви попита какво е станало с Глупи, а вие ще разправите на децата, че Глупи се е оказал „предрешен“ принц или принцеса и си е заминал за своя дом в небето. Ще стане страхотно — каза Макклур и добави: — Нищо повече не се иска от вас. Ще сложат кадри с Глупи, който влиза в хрошианския кораб и изчуруликва „Довиждане!“. След това всеки ще си изяде купичката с гълпони. Не се безпокойте, ще се погрижа вашата да бъде празна! После Пиджи-Уиджи ще изпее песента на „Небесния скитник“ и край. Ще ви отнеме не повече от двайсет минути, а ще бъде от голяма полза за Департамента.

— Не съм съгласен.

— Вижте какво, Хенри… Е, добре, дори няма да се преструвате, че ядете.

— Повтарям, не съм съгласен.

— Хенри, вие сте невъзможен. Не смятате ли, че е наше задължение да помогнем, за да се научат децата да схващат каква отговорност носят и да си изграждат правилно отношение в този съвременен век, векът на Общността на цивилизациите?

— Не, сър, не смятам. Това е работа на семейството и на училището, а не на правителството. Департаментът е затрупан с толкова задачи, че едва се справя да не рухне всичко, предвид непрекъснато увеличаващите се ксенични проблеми — каза господин Кайку и после добави, сякаш на себе си: — А дори и да се съглася, няма да го направя на закуска с гълпони.

— Хм… Много ограничено мислите, Хенри. Имате чиновнически подход, ако мога така да се изразя. Знаете прекрасно, че ни се отелва волът заради тия хрошии и от други посоки. Обществото за запазване на статуквото е надало вой Глупи да бъде изолиран, лигата за защита на Земята от извънземни също ни напада. Съветът започва да нервничи. Явява се възможност да се настрои общественото мнение против тези умопобъркани, а вие изобщо не желаете да помогнете. Споменатите организации не ви досаждат само защото аз не ги допускам до вас, иначе ще ви направят за посмешище.

— Извинете ме, сър, но и за тях не бива да си губите времето. Несъмнено знаете, че зад всяка от тези налудничави организации стоят парични мотиви. Нека хората, които имат противоположни икономически интереси, се борят с тях — доставчиците, вносителите, учените. Нас ни засягат само междупланетните отношения. Започнат ли да ни безпокоят заради сферите на влияние, трябва да ги оставим на служителите от отдела за връзка с обществеността, това им е работата.

— А аз какво съм, ако не един обкръжен с ореол служител по същите въпроси? — сърдито каза Макклур. — Не си правя никакви илюзии за проклетия си пост.

— Не е вярно, сър. Вие носите главната отговорност, а аз провеждам политиката ви според възможностите си.

— Ами! Вие си имате собствена политика и ме мъчите като товарно добиче, вече започва да ми става ясно.

— Извинете, сър. Вероятно всеки си има своя политика, дори и портиерът. Поне донякъде. Това е неизбежно. Просто се опитвам да си върша работата.

Чу се гласът на личната секретарка на господин Кайку.

— Господин Кайку, при вас ли е господин секретарят? Очаква го госпожа Бюла Мъргатройд.

— Веднага идвам! — обади се Макклур.

Кайку тихо добави:

— Милдред, погрижи се да не скучае гостенката. Ще трябва да почака малко.

— Добре, сър. Хората на секретаря са около нея.

— Хубаво.

Макклур каза на Кайку:

— Няма да има никакво забавяне. Щом не искате, няма да ви насилвам, макар че ме разочаровате. Но не мога да я карам да чака.

— Седнете, господин секретар.

— Моля?

— Седнете, сър. Дори всесилната госпожа Мъргатройд може да почака при определени случаи. Внезапно изникна един важен въпрос. Сигурно ще трябва да го изложите пред Съвета, и то още тази вечер на извънредно заседание.

— Какво? Защо чак сега ми казвате?

— Тъкмо когато влязохте, събирах мислите си, за да ви го обясня. През последните няколко минути се опитах да ви убедя, че Департаментът наистина има по-важни задачи от рекламирането на гълпони.

Секретарят го изгледа втренчено, после се пресегна през бюрото.

— Милдред? Обажда се секретарят. Съобщете на старши капитан Мърти, че ми се налага да се задържа, а той нека положи всички усилия, за да забавлява госпожа Мъргатройд.

— Разбрано, господин секретар.

Макклур се обърна към Кайку:

— А сега, Хенри, престанете да ме поучавате и изплюйте камъчето.

Тогава Кайку докладва подробно за новата хрошианска криза. Макклур го изслуша, без да го прекъсва. Тъкмо когато Кайку свършваше разказа си за отхвърлянето на ултиматума, сигналът на уредбата отново прозвуча.

— Шефе? Обажда се Мърти. Госпожа Мъргатройд има и друга среща.

В отговор Макклур попита:

— По секретната линия ли говориш?

— Разбира се, сър.

— Виж какво, Джак. Ще се появя след няколко минути. Забавлявай я.

— Но…

— Ако е необходимо, и в любов й се обясни. А сега изчезвай! Зает съм.

После Макклур се обърна отново към Кайку и се озъби:

— Хенри, вие пак ме докарахте до задънена улица. Не остава друго, освен да ме водите за носа.

— Мога ли да попитам какво бихте направили на мое място?

— Моля? — Макклур се намръщи. — Ами сигурно щях да кажа същото, което сте казали вие, но с още по-неприличен език. Признавам, че не бих се сетил да отслабя отбраната им чрез Глупи. Умно е намислено!

— Ясно, сър. Понеже това е отхвърляне на официален ултиматум, какви предпазни мерки бихте взели като секретар? Трябва да добавя, че исках да избегна необходимостта Департаментът да препоръча на Съвета обявяването на военно положение за цялата планета.

— Какво говорите, изобщо не бих го направил. Можеше да наредя на Вътрешните сили да обкръжат хрошиите и да взривят кораба им на моя лична отговорност. В крайна сметка, намират се във вътрешната ни отбранителна зона, а сипят заплахи… Просто можеше да се проведе обикновена полицейска акция.

Господин Кайку си помисли: „Страхувах се, че тъкмо това ще направите!“, но на глас каза:

— Ами ако излезеше, че вместо да взривим кораба им, те взривят нас?

— Какво? Това е абсурдно!

— Господин секретар, единственото, на което ме научи четиридесетгодишният ми опит, е, че когато човек се занимава с извънземни, нищо не е абсурдно.

— По дя… Хенри, наистина ли сте повярвали, че могат да ни съсипят? Просто сте се уплашили — каза Макклур и се вгледа в лицето на Кайку. — Да не ми спестявате нещо? Да не разполагате с доказателства, че могат да изпълнят абсурдната си заплаха?

— Не, сър.

— Тогава?

— Господин Макклур, преди не повече от триста години в родната ми страна живеело едно много храбро племе. Една малка група европейци имала определено искане към тях, наричали го „данък“. Вождът бил смел и разполагал с голям брой добре обучени воини. Знаели, че чуждоземните имат пушки, но и те самите имали няколко пушки. Разчитали обаче главно на численото превъзходство и на безстрашието си. Обмислили плана си и причакали неприятеля в един затворен каньон. Смятали, че са успели.

— И какво?

— Не били чували за картечници. Узнали за съществуването им по един необратим начин, защото били храбри и продължили да прииждат. Племето е унищожено, никой не оцелял.

— Ако се опитвате да ме стреснете… Но както и да е. Все още не сте ми представили доказателства. В крайна сметка ние не сме невежо дивашко племе. Сравнението е несполучливо.

— Може би. Но при все че картечниците откриват нова ера, те са представлявали само леко усъвършенствуване на пушките. Ние разполагаме с оръжие, пред което картечниците изглеждат като ножчета, с които си играят момченца. Обаче, независимо от всичко…

— Вие предполагате, че хрошиите имат оръжие, пред което най-съвършените ни военни постижения биха послужили не повече от сопи? Честно казано, не ми се ще да ви повярвам и аз не ви вярвам. Във Вселената няма по-мощни сили от силите, скрити в ядрото на атома. И вие го знаете, и аз го зная. Ние сме ги овладели, няма съмнение, че и те са ги овладели, само че в момента превъзхождаме числено хрошиите с цели милиони, пък и сме на своя територия.

— Такива са били и съображенията на вожда.

— Моля? Не, не е същото.

— Нищо не се повтаря — уморено каза господин Кайку. — Нямах предвид магически оръжия извън представите на нашите физици, просто си мислех дали е възможно усъвършенствуването на сегашните оръжия… Дали няма някаква възможност, която вече се е появила теоретично… Естествено не съм осведомен. Нищо не разбирам от тия работи.

— Аз също, но ме уверяваха, че… Вижте какво, Хенри, веднага ще наредя на полицията да вземе мерки.

— Добре, сър.

— Е? Стоите си тук с безизразно лице и само повтаряте „Добре, сър!“, понеже не сте осведомен, така ли? Тогава защо да не го направя?

— Не изразявах несъгласие с вас, сър. Как искате да се свържете, по секретната линия ли? Или командирът на базата да се явя тук лично?

— Хенри, несъмнено и на седемнайсетте планети няма по-голям досадник от вас. Попитах ви защо да не го направя!

— Не виждам причини за обратното, сър. Мога само да кажа, че не ви го препоръчвам.

— И защо?

— Защото не съм осведомен. Защото се страхувам от извънземното същество, което може да е по-боязливо и от мене или пък да е подведено в погрешна посока от нещо, изглеждащо ни едва ли не като страхопочитание, породено от предразсъдъци. И понеже не съм осведомен, не се реших да играя на руска рулетка и да заложа сигурността на планетата ни. Реших да се боря със слово, доколкото е възможно. Искате ли да съобщите нарежданията си, сър? Или ще оставите аз да се погрижа за подробностите?

— Престанете да ме дразните — каза Макклур с почервеняло лице и сърдито изгледа заместник-секретаря. — Сигурно следващото, с което ще ми излезете, ще е заплахата да си подадете оставката.

Кайку скъпернически се усмихна.

— Господин Макклур, никога не си позволявам да си подавам оставката два пъти в един и същи ден. Не, ще почакам, докато приключи акцията. После, ако и двамата сме живи, ще се окаже, че съм преценил погрешно един твърде важен въпрос и подаването на оставката ми ще стане наложително. Мога ли да добавя, сър, че се надявам да сте прав? Много повече бих предпочел да живея кротко на стари години, отколкото преценката ми да се окаже вярна, но посмъртно. — Макклур отвори уста, но не проговори. Кайку тихичко продължи: — Мога ли да ви направя предложение в съответствие с длъжността, която заемам?

— Какво? Разбира се. Това е ваш законен дълг. Говорете!

— Мога ли да настоявам нападението да започне през следващите няколко минути? С бързина можем и да постигнем нещо, докато протакането ще ни погуби. Астробюрото може да ни съобщи данните за орбитата на вражеския кораб — каза Кайку и се наведе над уредбата.

Още преди да докосне апарата, от него се чу глас.

— Шефе? Говори Мърти. Положих всички усилия, но тя…

— Кажи й, че не мога да я приема.

— Моля?

— Кажи го малко по-любезно. Знаеш как. А сега млъквай и повече не ме безпокой.

— Добре, сър.

Господин Кайку се обади в астробюрото.

— Главният специалист по балистика. Ако може, веднага. А, Картър, изолирай връзката. В моя край е изолирана. И я засекрети. Добре. Искам да знам тактическите данни на…

Макклур се пресегна и прекъсна връзката.

— Печелите — каза свирепо той. — Надхитрихте ме.

— Не съм хитрувал, сър.

— Добре, добре. Убедихте ме, че сте умна глава. И аз като вас не мога да рискувам сляпо живота на пет милиарда души. Какво искате, на колене ли да падна?

— Не, сър. Но изпитвам голямо облекчение. Благодаря ви.

— Значи изпитвате облекчение? Ами аз? Я ми обяснете как ще разиграете плана си! Още ми е в мъгла.

— Дадено, господин секретар. Първо, вече изпратих да доведат младия Стюарт.

— Младият Стюарт ли? Защо?

— За да го обработя да приеме предложението. Искам да имам съгласието му.

Секретарят сякаш не вярваше на ушите си.

— Да смятам ли, господин Кайку, че след като сте отхвърлили ултиматума им, възнамерявате да капитулирате?

— Не бих го описал със същите думи.

— Не ме интересува с какви дипломатически увъртания ще го опишете. Няма да им предадем момчето. Не пожелах да рискувам сляпо, но това вече е друга работа. Няма да им предам едно човешко същество, какъвто и натиск да окажат. И ви уверявам, че Съветът ще се съгласи с мене. Съществува нещо, наречено човешко достойнство. Трябва да добавя, че съм изненадан и… отвратен.

— Мога ли да продължа, сър?

— Е, продължавайте. Довършете каквото имате да кажете.

— И през ум не ми е минавало да им предавам момчето. Отдавна в дипломатическата наука примирието е загубена кауза. Ако смятах да пожертвувам момчето, щях да приветствувам отвращението ви. Но сега то не ме вълнува.

— Но нали казахте…

— Моля ви, сър, помня какво казах. Изпратих да доведат момчето, за да уточня какви са желанията му. По това, което съм чувал за него, не е изключено да иска да замине, дори да гори от нетърпение.

Макклур поклати глава.

— Не можем да позволим подобно нещо, дори ако момчето е достатъчно побъркано, за да го направи. Все едно да предложиш отрова на бебе. Да отиде на деветстотин светлинни години от другите човешки същества?!

— Картината съвсем не е такава, сър. Ако получа неговото съгласие, мога да запазя този факт за себе си по време на преговорите. Да скрия асото за накрая. Има много точки за обсъждане.

— Например?

— Науката им. Търговията им. Цяла неизвестна област от Вселената. Не могат да се предвидят ясно всички възможности.

Макклур се размърда неспокойно.

— Не съм сигурен дали все пак атаката не е необходимост. Ако хората държат на себе си, трябва да поемат рискове. Да се подмазваме на тая напаст, дето ни заплашва… Нещо не ми харесва.

— Господин секретар, ако планът ми не успее или пък впоследствие не го одобрите, тогава ще се присъединя към вас и ще крещим предизвикателства до небесата. А сега трябва да се пазарим по мъжки.

— Добре… Продължавайте нататък. Разкажете ми всичко докрай.