Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (1)

Глава I
Денят на освобождението

Глупи беше обзет от скука и изпитваше глад. Последното представляваше нормално състояние — създанията от вида на Глупи винаги с готовност похапнаха, дори ако току-що са яли до насита. Да скучае обаче не беше чак толкова обичайно и се случваше като пряко последствие от факта, че Джон Томас Стюарт, другарят на Глупи, съществото, с което общуваше най-много, не се мярна цял ден, явно предпочел да отиде някъде с приятелката си Бети.

Един следобед не е нищо — Глупи можеше да го изтърпи. Но той предчувствуваше какво ще стане и разбираше положението: Джон Томас порасна и навлезе във възраст, когато щеше да прекарва все повече и повече време с Бети или с други като нея, а все по-малко и по-малко време щеше да отделя за Глупи. После се очакваше да настъпи доста дълъг период, в който Джон Томас всъщност нямаше да отделя никакво време за Глупи, докато накрая не се появеше нов Джон Томас и не пораснеше достатъчно, та да се превърне на интересен другар в игрите.

Глупи знаеше от опит, че този цикъл е необходим и неизбежен, но въпреки това предстоящата перспектива изглеждаше убийствено скучна. Изпаднал в апатия, той взе да се тътри тромаво из задния двор на Стюартови, като търсеше какво да е — скакалец, червеношийка — нещо, на което си струва да спреш поглед. Известно време наблюдава един мравуняк. Насекомите сякаш сменяха местожителството си — част от тях в безкрайна верига мъкнеха в една посока малки бели зрънца, а останалите се изнизваха срещу им на път за нови зрънца. В това занимание Глупи уби половин час.

Умори се да гледа мравките и тръгна към къщата си. Крак номер седем попадна върху мравуняка и го стъпка, но този факт не стигна до съзнанието на Глупи. Жилището му, голямо колкото едва да се вмъкне в него, се намираше сред постройки с намаляващи се размери — най-малката, в другия край, можеше да послужи добре за кучешка колибка на някое чихуахуа^[1].

Пред бараката, където живееше, бяха струпани шест бали сено. Глупи измъкна оттам малко сено и лениво задъвка. Не посегна втори път, защото сметна, че е задигнал толкова, че да не се забележи. Иначе нищо не би го спряло да изяде целия куп — нищо, освен мисълта, че Джон Томас жестоко ще го наругае, а дори може за седмица-две да престане да го чеше с градинското гребло. Редът в къщата задължаваше Глупи да не се възползува от друга храна, освен от естествената растителност, докато не му напълнят яслите. Обикновено Глупи се подчиняваше, понеже мразеше разногласията, а укорите го караха да се чувствува унизен.

При това сеното изобщо не го интересуваше. Снощи беше вечерял сено, днес пак щеше да яде сено на вечеря, утре също. Искаше му се нещо по-засищащо и по-пикантно. Полекичка се примъкна до ниската ограда, разделяща големия няколко акра заден двор от представителната градина на госпожа Стюарт, протегна врат над оградата и се взря с копнеж в розите. Оградата беше съвсем символична — бележеше границата, която не бива да преминава. Веднъж преди няколко години Глупи се прехвърли оттатък и опита розовите храсти… само ги опита наместо ордьовър, обаче госпожа Стюарт вдигна такъв шум, че и досега не му се искаше да си го спомня. Тази мисъл го накара да потрепери и Глупи бързо се дръпна от оградата.

Спомни си обаче едни розови храсти, които не принадлежат на госпожа Стюарт и следователно според Глупи бяха ничия собственост. Намираха се в градината на семейство Донахю, съседите от западната страна. Напоследък Глупи беше измислил начин, по който можеше да се стигне до тези „безстопанствени“ рози.

Около дома на Стюартови имаше бетонна стена, висока десет стъпки. Глупи никога не беше опитвал да се прекачи през нея, макар че тук-таме я бе оронил малко в горния край. На едно място оградата зад къщата се прекъсваше и оттам минаваше отточна тръба, водеща към чуждата собственост. Дупката беше препречена с масивна ограда от кръстосани дебели дъски, закрепени с изключително тежки болтове. Отвесните дъски бяха забити в основата на канавката и предприемачът уверяваше госпожа Стюарт, че такава преграда би спряла не само Глупи, но и стадо слонове, пък и всяко животно, което е твърде дебело, за да се провре между дъските.

Глупи знаеше, че предприемачът греши, но никой не го попита какво е мнението му, а той самият не го изложи. Джон Томас също не сподели мнението си, но, изглежда, подозираше каква е истината, защото изрично заповяда на Глупи да не събаря оградата.

Глупи не се възпротиви. Позволи си само да опита оградата, но явно бяха мазали дъските с отвратителна на вкус течност, така че престана да се занимава с тая работа.

Глупи обаче не се чувствуваше отговорен за природните стихии. Преди около три месеца забеляза, че пролетните дъждове са подкопали канавката, така че две от забитите дъски са се измъкнали от канала и опират в твърда земя. Това му даде повод за неколкоседмичен размисъл, след което откри, че с леко побутване може да раздалечи дъските в долната им част. Ако бутнеше по-силно, сигурно щеше да се отвори достатъчно широко място, без изобщо да се налага събарянето на оградата…

Глупи се потътри нататък, за да провери дали е така. Последният дъжд бе подкопал още повече канавката — една от носещите греди се беше измъкнала от пясъка с няколко инча, а гредата до нея едва докосваше земята. Глупи се усмихна като зарадван малоумник и много грижливо и старателно промуши глава между двата дебели стълба. После леко ги побутна.

Чу се шум от цепещо се дърво и натискът изведнъж отслабна. Глупи се стресна, измъкна глава и погледна нагоре. Горният край на една дебела дъска се беше откъснал от болтовете и сега се въртеше около по-ниско поставената напречна греда. Глупи изцъка. Лоша работа, но нямаше какво да се прави. Не беше от ония, дето плачат за минали неща, станалото — станало. Джон Томас положително щеше да се ядоса… но междувременно нали в оградата се бе образувал отвор? Глупи наведе глава като защитник на футболно игрище, напъна се и натисна здравата. Последва пращенето на съпротивляващо се дърво и по-силният трясък от къртещи се болтове, но на Глупи това не му направи никакво впечатление — вече нямаше връщане назад, сам си беше станал господар.

Поспря и започна да се гърчи като гъсеница, повдигайки първия и третия си крак, а после — втория и четвъртия, след което се огледа. Без съмнение беше чудесно, че е оттатък оградата — почуди се защо не го бе направил досега. От доста време Джон Томас не го извеждаше навън дори на кратка разходка.

Още докато се оглеждаше и вдишваше мириса на свободата, някакво зло същество се хвърли върху му с ръмжене и яростен лай. Глупи го позна — беше едрият и мускулест бездомен мастиф, който обикаляше на воля из квартала — често си разменяха обиди през оградата. Глупи нямаше нищо против кучетата — по време на дългото си пребиваване у семейство Стюарт беше общувал с няколко кучета и смяташе, че при липсата на един Джон Томас те са сравнително добра компания. Мастифът обаче беше друга работа. Мислеше се за цар на квартала, държеше се грубиянски с другите кучета, тормозеше котките и непрекъснато предизвикваше Глупи да излезе на двубой с него „като куче с куче“.

Въпреки това Глупи му се усмихна, отвори широко уста и фъфлейки с глас на момиченце, изтръгнал се някъде от дълбините му, нарече мастифа с много обидно име. Кучето зяпна. Не е изключено да не беше схванало какво му казва Глупи, но явно разбра, че го оскърбяват. Съвзе се и поднови нападението, като залая по-шумно от всякога и вдигна невъобразима олелия — обикаляше около Глупи и гледаше да се хвърли отстрани, та да го захапе за краката.

Глупи остана все така изправен. Наблюдаваше кучето, но без да помръдне. Наистина все пак добави към по-ранната си забележка едно вярно съждение за родословието на мастифа и едно невярно — за навиците му, което помогна, и кучето продължи да беснее. Когато обаче мастифът направи седмата си обиколка и прекоси твърде близо до мястото, където би се намирал първият чифт крака на Глупи, ако беше стъпил на земята и с осемте си крака, Глупи бързо наведе глава така, както жабата се хвърля към муха. Пастта му зина като отворен пътнически сандък и той погълна мастифа.

„Не е лошо — реши Глупи, докато дъвчеше и гълташе. Никак не е лошо…“ А и нашийникът приятно изхрупка. Замисли се дали да се върне през дупката, или не, след като вече бе похапнал, и да се престори, че изобщо не е излизал навън. Да, ами безстопанствените розови храсти… Пък и не се съмняваше, че няма да дойде скоро времето, когато Джон Томас би му позволил отново да излезе навън… Затътри се покрай задната стена на Стюартови, а като стигна ъгъла, зави и навлезе в имота на семейство Донахю.

 

 

Джон Томас Стюарт XI се прибра у дома малко преди вечеря, след като беше закарал Бети Сорънсън у тях. Когато кацаше, не видя Глупи наоколо, но реши, че питомецът му се е прибрал в бараката си. Беше се замислил не за Глупи, а за известния от древността факт, че в поведението на жените няма логика, или най-малко няма онова, което мъжете смятат за логика.

Имаше намерение да постъпи в Западния технически институт, докато Бети настояваше и двамата да се запишат в университета на техния щат. Изтъкна й, че в местния университет не изучават предметите, които го интересуват, но Бети го опроверга, като проучи програмата, за да докаже, че е права. Обори го, твърдейки, че не е важно името на предмета, а кой го преподава. Спорът им стигна до задънена улица, когато тя отказа да се съгласи, понеже той не бил капацитет по въпроса.

Докато разсъждаваше върху липсата на логика в женския ум, Джон Томас разсеяно откопча коланите, свали от гърба си хеликоптерния апарат и тъкмо го оставяше в антрето, когато там се появи майка му.

— Джон Томас! Къде беше?

Той се опита да прецени дали не се е забъркал в нещо. Стори му се лош знак, че се обръща към него с „Джон Томас“. Ако беше казала „Джон“, „Джони“ или дори „момчето ми“, щеше да е добре. Но обръщението „Джон Томас“ обикновено предполагаше, че докато го е нямало, е бил обвинен, делото му е било разгледано и е получил присъда.

— Защо питаш? Нали ти казах по обед, мамо? Мотахме се с Бети. Долетяхме до…

— Не ме интересува! Знаеш ли какво направи този звяр?

Лоша работа. Глупи… Джон се надяваше поне да не е градината на майка му. Може би Глупи просто беше съборил отново къщата си. В такъв случай майка му скоро щеше да се успокои. Може би трябваше да му построи нова къща, по-голяма.

— Какво е станало? — с половин глас попита той.

— Какво е станало ли? По-скоро какво само не е станало! Джон Томас, този път просто ще трябва да го махнеш оттук. Чашата преля!

— Недей така, мамо — побърза да я прекъсне той. — Не можем да изгоним Глупи. Нали обеща на татко?

Тя не му отговори направо.

— След като полицията се обажда на всеки десет минути, а този огромен и опасен звяр вилнее из околността и…

— Какво? Почакай, мамо, знаеш, че Глупи не е опасен, кротък е като агънце. Какво се е случило?

— Какво ли не!

Постепенно Джон успя да измъкне от нея някои подробности. Глупи тръгнал да се поразходи, поне това стана ясно. Без да си вярва много, Джон Томас се надяваше, че в това време Глупи на е погълнал нещо желязно или стоманено — желязото страшно разстройваше обмяната на веществата му. Веднъж, когато Глупи изяде един купен на старо буик…

Мислите му бяха прекъснати от думите на майка му — чу я да казва: „…и госпожа Донахю направо се е вбесила! Нищо чудно, такива превъзходни рози!“

Олеле, това вече беше лошо. Джон се опита да пресметне наум колко пари са останали в спестовната му книжка. Тепърва щеше и да се извинява, да търси начин, по който да омилостиви старата женица. А междувременно щеше да проглуши ушите на Глупи — Глупи знаеше, че розите са нещо забранено, така че нямаше никакво оправдание.

— Виж какво, мамо, страшно съжалявам. Веднага ще ида да му налея малко ум в тъпата глава. Като свърша с него, няма дори да кихне без позволение. — И Джон Томас се опита да се промъкне навън.

— Къде отиваш? — поинтересува се тя.

— Как къде? Отивам да говоря с Глупи. Като свърша с него…

— Говориш глупости. Звярът не е тук.

— Какво?

— Ами, не е тук.

И Джон Томас бързо смени молитвите си с нови с надеждата, че Глупи не е открил много желязо. Всъщност Глупи нямаше вина за онзи буик, пък и колата си беше на Джон Томас и без друго, обаче…

— Нямам представа къде е сега. Драйзър, полицейският началник, каза…

— Какво?! Полицията ли го преследва?

— Можеш да не се съмняваш в това, млади момко! Всички патрули на Обществената безопасност са подире му. Господин Драйзър ме помоли да отида в центъра на града и да прибера звяра, но аз му обясних: друг няма да се справи и само на теб можем да разчитаме.

— Но, мамо, Глупи щеше да те послуша. Винаги те е слушал. Защо господин Драйзър го е завел в центъра? Нали знае, че Глупи живее тук? Глупи може да се е уплашил от центъра. Горкото животинче! Много е боязлив, не би му харесало…

— Животинче ли?! Никой не го е водил в центъра.

— Но нали ти го каза?

— Нищо такова не съм казвала. Ако спреш за малко да говориш, ще чуеш какво е положението!

Госпожа Донахю изненадала Глупи, когато той бил изял само три-четири розови храста. Много храбро и малко глупаво тя се втурнала към него с метла в ръка, взела да крещи и се опитала да го цапардоса по главата. Не я сполетяла съдбата на мастифа, макар че Глупи можел да я глътне цяла-целеничка. Спряло го чувството за приличие, защото притежавал такова чувство поне колкото домашна котка — знаел, че хората не са храна, че почти без изключение хората се държат приятелски.

Но се обидил. Нацупил се и тромаво си тръгнал.

Следващото сведение за поведението му постъпило след половин час от място, отдалечено на две мили. Стюартови живееха в предградие на Уествил, между тях и същинския град се простираше незастроена площ. Тъкмо в този пояс господин Ито имаше малка ферма, където собственоръчно отглеждаше зеленчуци за трапезата на гастрономите. Господин Ито явно не е знаел каква е тази твар, която изкоренява зелките му и ги поглъща. Глупи живеел в този район толкова отдавна, че това не било тайна за никого, но господин Ито не се бъркал в чужди работи и дотогава не бил виждал Глупи.

Но и господин Ито, също както госпожа Донахю, не се поколебал. Втурнал се в къщата и изскочил оттам с пушка — получил в наследство от дядо си тази реликва от Четвъртата световна война и с любов я наричал „танкоубийката“.

Опрял пушката на един плот за разсад и забил куршумите в Глупи — в оная част, употребявана за сядане от същества, различаващи се от Глупи по устройство. Изстрелите уплашили господин Ито (за пръв път чувал оръжието да стреля), а блясъкът за миг го заслепил. Когато отворил очи и се съвзел, Нещото било изчезнало.

Не било трудно обаче да се определи посоката, в която изчезнало. Глупи не се чувствувал унизен от тази среща, както от сблъсъка с госпожа Донахю — този път направо обезумял от уплаха. Докато си похапвал прясна зелена салата, бил обърнат с лице към три от парниците на господин Ито. Когато усетил гъделичкането от куршумите и трясъкът от изстрелите стигнал до ушите му, Глупи превключил на трета скорост и се понесъл в посоката, накъдето гледал. Обикновено бързо редувал краката си така: 1, 4, 5, 8, 2, 3, 6, 7 и повтарял това отначало — по този начин развивал различни скорости, от бавно пълзене до бързината на препускащ в тръс кон. Сега обаче стартирал направо в галоп, като движел едновременно 1, 2, 5 и 6 крак и ги редувал с 3, 4, 7 и 8.

Минал през трите парника, преди да има време да ги забележи, оставяйки подире си тунел с размерите на средно голям камион. Точно пред него, на три мили по-нататък, се простирал Уествил. Колко добре би било да се бе отправил в обратна посока, към планините…

Джон Томас слушаше объркания разказ на майка си с нарастващ страх. Когато чу за парниците на господин Ито, спря да мисли за спестовната си книжка и започна да се чуди кои от ценните си вещи би могъл да продаде. Коланите за скокове бяха почти нови… Жалко! Нямаше да получи толкова, че да заплати щетите. Чудеше се дали не е възможно да направи някаква сделка с банката… Едно беше сигурно — майка му се намираше в такова състояние, че нямаше да му помогне.

По-късните сведения бяха разпокъсани. Изглежда, че Глупи прекосил незаселения пояс и стигнал шосето, водещо към града. Един шофьор на трансконтинентален камион се оплакал на транспортната полиция, че преди малко, докато си пиел кафето, видял един фургон-робот с крака, който няма номер; проклетията се движела, без да обръща внимание на пътните платна. Шофьорът използувал случая, за да държи реч колко са опасни роботите по шосетата и как няма заместител за човека шофьор, който седи в кабината и очите му са отворени на четири за възможните произшествия. Транспортният полицай не бил видял Глупи, понеже по време на случката вече седял в кафенето, и тъй като шофьорът говорел предубедено, историята не му направила впечатление. Въпреки това позвънил в участъка.

Транспортният пост на входа към града не обърнал внимание на обаждането — по шосето царял ужас, с който бездруго едва се справяли.

Джон Томас прекъсна майка си:

— Има ли пострадали?

— Пострадали ли? Не зная. Сигурно има. Джон Томас, трябва веднага да се отървеш от звяра!

Момчето не обърна внимание на думите й. Времето явно не беше подходящо за спор.

— Какво друго е станало?

Госпожа Стюарт не знаеше точно. Някъде посред града Глупи стигнал до пресечка под естакадата на главната артерия. Сега се движел бавно и несигурно — превозните средства и тълпите от хора го притеснявали. Излязъл от платното и се качил на тротоарната лента. Лентата с трясък спряла — конструкцията й не била предвидена да поеме шест тона събран накуп товар. Изгорели кабели, прекъснали се вериги и в пешеходния транспорт настъпила бъркотия, обхванала двайсет пресечки от търговската част на града в най-натовареното време на деня.

Жените пищели, децата и кучетата допринасяли за суматохата, полицаите от Сигурността се мъчели да възстановят реда, а клетият Глупи, който нямал никакви лоши помисли, нито пък възнамерявал да посети търговската част, направил една съвсем естествена грешка — големите рекламни витрини на „Бон Марше“ му се видели убежище, където може да се скрие от цялата работа. Смятало се, че огнеупорното стъкло на витрините е и нечупливо, но архитектът явно нямал предвид, че Глупи ще го схване като празно място. Глупи влязъл вътре и направил опит да се скрие сред изложената на показ образцова спалня. Нямал голям успех.

Следващият въпрос на Джон Томас бе прекъснат от трополене — някой кацна на покрива. Джони погледна нагоре.

— Очакваш ли някого, мамо?

— Сигурно са от полицията. Казаха, че…

— От полицията ли? Боже!

— Стой тука. Трябва да се видиш с тях.

— Тука съм — отвърна той с нещастен глас и натисна едно копче, за да се отвори входът през покрива.

След миг-два помощният асансьор се спусна от покрива, изскърца, спря и вратата се отвори. Влязоха един сержант от Сигурността и един патрулен полицай.

— Госпожа Стюарт? — обърна се официално към майка му сержантът. — Моите почитания, мадам. Ние… — Но изведнъж зърна Джон Томас, който гледаше да остане незабелязан. — Вие ли сте Джон Томас Стюарт?

Джон преглътна.

— Да, господине.

— Тогава веднага тръгвайте с нас. Извинете ни, мадам. Но може би всъщност и вие искате да дойдете?

— Да дойда ли? А, не, само ще ви преча.

Сержантът с облекчение кимна.

— Така е, мадам. Хайде, младежо! Нямаме време за губене. — И той хвана ръката на Джони. Джон се помъчи да се отскубне.

— Ей, какво правите? Да не би да имате заповед за арестуване?

Полицаят се спря, изглежда, преброи до десет, а после бавно изрече:

— Синко, нямам заповед. Но ако ти си същият Джон Томас Стюарт, когото търся… Знам, че си същият. Тогава, ако не желаеш да се случи нещо драстично и непоправимо с оная твар от дълбините на космоса, която отглеждаш, по-добре не говори, а тръгвай с нас.

— Добре, идвам! — побърза да каже Джон.

— Хубаво. Не ни създавай повече главоболия.

Джон Томас Стюарт млъкна и тръгна с него. Само след три минути патрулната машина долетя в центъра. Джон Томас се опита да разбере дали не е станало най-лошото.

— Кажете, господин полицай, нали няма пострадали? Нали няма?

— Името ми е сержант Мендоса — отвърна полицаят. — Надявам се, че няма. Но всъщност не знам.

Джон се замисли върху мрачния му отговор.

— Ами… Глупи все още ли е в „Бон Марше“?

— Така ли го наричаш? Глупи? Много меко звучи. Не, изкарахме го оттам… Сега е под западния виадукт над потока. Поне така се надявам…

Отговорът прозвуча заплашително.

— Какво значи „надявам се“?

— Ами… Най-напред оградихме с кордон главната улица и „Хамилтън“, после го пропъдихме от магазина с пожарогасители. Нищо друго не му направи впечатление, едрите куршуми просто отскачат от него. Я кажи, да не би кожата му да е направена от педя дебела стомана?

— О, не съвсем.

Жлъчността на сержант Мендоса беше по-близко до истината, но на Джон Томас не му се щеше да обсъжда въпроса. Все още се чудеше дали Глупи не е изял някакво желязо. След нещастието с поглъщането на буика растежът на Глупи се беше ускорил неимоверно — само за две седмици това нелепо подобие на хипопотам достигна сегашните си невероятни размери, порасна повече, отколкото през цялото време на предишното поколение. При това страшно измършавя и приличаше на скеле с метнато отгоре платнено покривало, а костната му система, съвсем чужда на земните образци, прозираше през кожата. Трябваше да изкара три години на висококалорична диета, докато отново се закръгли. Оттогава насам Джон Томас гледаше да го държи настрани от метални предмети, особено ако са железни, макар че и баща му, и дядо му бяха давали на Глупи късове метал от време на време.

— Та така. Слава богу, пожарогасителите го прогониха оттам, само дето кихна и събори двама души. След това, понеже не те открихме, отново използувахме пожарогасители, за да тръгне по „Хамилтън“, с намерение да го насочим извън града, където няма какви поразии да направи… Доста добре се справихме, само тук-таме звярът събори някой и друг осветителен стълб и стъпка една-две наземни коли, нищо повече, докато стигнахме до мястото, където смятахме да го отклоним по „Хилкрест“ и да го насочим към дома ви. Обаче той ни се изплъзна и тръгна към виадукта, блъсна се в предпазната бариера отстрани и падна… Е, след малко сам ще видиш. Пристигнахме.

Над края на виадукта кръжаха половин дузина полицейски коли. Наоколо се въртяха множество частни коли и един-два аеробуса — патрулните машини гледаха да ги държат на разстояние. Имаше и неколкостотин души със закрепени на гърбовете хеликоптерни апарати, които се стрелкаха като прилепи между превозните средства и затрудняваха работата на патрулите. На земята се виждаха части от редовната полиция, подкрепени от силите на Сигурността, чиито офицери, с ленти на ръкавите, се мъчеха да задържат напиращата тълпа и да отклонят движението от виадукта и товарния път, който минаваше отдолу, по течението на потока. Шофьорът на сержант Мендоса се промъкна през колите във въздуха, докато говореше приглушено по тихофона, закачен на гърдите му. Яркочервената командна кола на полицейския началник Драйзър се откъсна от задръстването в края на виадукта и се приближи.

Двете коли спряха близо една до друга, увиснали на неколкостотин стъпки над виадукта. Джон Томас видя голямата дупка в оградата, откъдето бе паднал Глупи, но самият Глупи не се виждаше — виадуктът го скриваше от погледа. Вратата на командната кола се отвори и оттам се подаде Драйзър. Изглеждаше изтормозен, а голото му теме бе покрито с пот.

— Кажи на момчето да си подаде главата!

Джон Томас смъкна прозореца и се показа.

— Ето ме, сър!

— Момче, ще можеш ли да се справиш с това чудовище?

— Положително, сър.

— Дано не грешиш. Мендоса! Кацнете долу. Нека се опита!

— Добре, шефе!

Мендоса предаде нареждането на шофьора, който придвижи колата покрай виадукта и започна да я приземява. Глупи се появи пред погледа — беше се скрил в единия край на моста и се мъчеше да се престори на дребосък — поне в собствените си очи. Джон Томас се наведе и извика:

— Глупи! Ей, момчето ми, ела при татко!

Съществото се размърда и краят на виадукта също се размърда. Десетина стъпки от тялото на Глупи се подадоха изпод конструкцията и звярът неспокойно се огледа.

— Насам, Глупи! Гледай нагоре!

Глупи забеляза приятеля си и устата му се разтегли в идиотска усмивка. Мендоса се сопна на шофьора:

— Спускай се, Слатс. Да приключваме.

Шофьорът слезе още по-надолу, после каза уплашено:

— Дотук стига, сержанте. Видях вече как тая твар се изправя на задни крака.

— Добре, добре! — съгласи се Мендоса, отвори вратата и избута навън въжената стълба, която използуваха при спасителни операции. — Можеш ли да се спуснеш по стълбата, синко?

— Разбира се.

С помощта на Мендоса момчето се провря през вратата и се улови здраво за стълбата. Предпазливо се спусна надолу и стигна до края й. Висеше шест стъпки над главата на Глупи. Погледна надолу.

— Давай, дребосък. Смъкни ме!

Глупи вдигна още два крака от земята и внимателно подложи широкото си чело под Джон Томас, който стъпи на него, леко се олюля, но се опря на ръце и Глупи плавно го спусна надолу.

Момчето скочи и се обърна с лице към Глупи. Успокои се — явно Глупи никак не беше пострадал от падането. Преди всичко трябва да го отведе у дома, а там щеше да го огледа най-подробно.

Междувременно Глупи тикаше нос в краката му и издаваше звук, много наподобяващ мъркане. Джон си придаде сурово изражение.

— Лош Глупи, лош Глупи… Я се виж на какво приличаш!

Глупи се засрами. Сведе глава към земята, погледна към приятеля си, широко отвори уста и се чу гласецът му, също като че говореше някое момиченце.

— Без да искам! — взе да се оправдава той.

— Без да искаш ли? Без да искаш, а?! Ами да, винаги така се измъкваш. Ще ти отрежа двата предни крака и ще ти ги натикам в гърлото! Разбираш, че не се шегувам, нали? Ще те направя на пестил, а после ще просна кожата ти вместо килим. Няма да получиш нищо за вечеря! Без да искаш, как не!

Яркочервената кола се приближи и увисна ниско над главите им.

— Всичко ли е наред? — осведоми се главният полицай.

— Разбира се.

— Добре тогава. Чуй какъв е планът: ще вдигна кордона отпред. Ти ще върнеш звяра по „Хилкрест“, докато стигнете до горния край на моста. Там ще ви чака ескорт, ще тръгнете подире му и няма да се отделяте, докато не си стигнете у дома. Разбра ли?

— Разбрах.

Джон Томас забеляза, че пътят по течението на потока е препречен и в двата края със защитни прегради и с влекачи, чиито предници бяха от дебела броня, така че можеха да послужат като временна бариера пред някоя улица или площад. Такива съоръжения бяха нещо обичайно, гарантиращо сигурността на градовете след Бунтовете през ’91 година, но Джон не си спомняше да ги бяха използували в Уествил. Стана му ясно, че денят, когато Глупи посети града, няма да бъде забравен скоро.

Беше щастлив обаче, че Глупи бе проявил плахост и не бе сдъвкал тези стоманени щитове. Започна да се надява, че целия следобед любимецът му е бил прекалено зает и не е хапнал никакъв метал. Обърна се към него:

— Е, хайде! Измъквай грозното си туловище от тая дупка. Отиваме си у дома. — Глупи с готовност се съгласи. Виадуктът отново потрепери, когато звярът, минавайки край него, леко го докосна. — Направи ми седло.

Глупи дълбоко се замисли и тялото му се смъкна с няколко стъпки надолу в средната част. Очертанията на гърба му се промениха и заеха формата на някакво подобие на стол.

— Не мърдай! — нареди му Джон Томас. — Не искам да ми премажеш пръстите!

Глупи го послуша, само леко се въртеше от нетърпение. Младият човек се покатери, като се улавяше за гънките в дебелата кожа. Разположи се горе като махараджа, готов да потегли на лов за тигри.

— Готово. Тръгвай бавно по шосето. Не, не! В обратна посока, тъпако. Нагоре по склона, не надолу.

Глупи послушно зави и кротко потегли нататък.

Предвождаха ги две наземни полицейски коли, а други две ги следваха. Доматеночервената машина на главния полицай висеше на безопасно разстояние над главите им. Джон Томас се облегна назад и употреби времето за размишления — първо, какво да каже на Глупи, и второ, какво да каже на майка си. Първата реч беше много по-лесна — той непрекъснато си я преповтаряше и я украсяваше с нови прилагателни, когато запънеше за нещо при втората.

Бяха изминали половината път до дома, когато се появи самотно летящ човек, понесъл се на воля с хеликоптерния си апарат. Човекът се насочи към малкото шествие, без да обръща внимание на червената предупредителна светлина, струяща от колата на полицейския началник, и се спусна право към огромния звезден звяр. Още преди да види добре, Джон Томас си помисли, че това му прилича на безцеремонния стил на Бети, и не грешеше. Позна я тъкмо когато изключваше мотора.

Главният полицай смъкна с трясък прозореца на колата си и подаде глава навън. Изригна поток от ругатни, но Бети го прекъсна:

— О, господин полицай! Нима ви подхожда да говорите такива ужасни неща?

Главният полицай се сепна и се вгледа в нея.

— Самата Бети Сорънсън?

— Разбира се. Трябва да ви кажа, шефе, че след като толкова години сте преподавали в Неделното училище, и през ум не ми е минавало, че ще доживея да чуя такъв език от вас. Давате ми добър пример. Смятам, че и аз бих…

— Млада госпожице, внимавай какво говориш.

— Аз ли да внимавам? Та вие сте този, който…

— Стига! Достатъчно ми се струпа днес. Хайде, да чуя, че моторът бръмчи и да те няма тук! Имаме важна работа. Махай се!

Бети хвърли поглед на Джон Томас и му смигна, после придаде на лицето си израз на ангелска невинност.

— Но това не ми е възможно, шефе!

— Така ли? Защо?

— Горивото свърши. Бях принудена да се приземя.

— Бети, престани да ме разиграваш!

— Аз да ви разигравам?! Какво говорите, дякон Драйзър?

— Ще ти кажа аз кой е дякон! Щом резервоарът ти е празен, слизай от тоя звяр и си отивай пеша. Иначе те заплашва опасност.

— Глупи да е опасен?! Глупи и на мравката път прави. Пък и наистина ли настоявате да си отида вкъщи сама? По пътя извън града? Когато е почти тъмно? Учудвате ме!

Драйзър изломоти нещо и затвори прозореца. Бети се измъкна от коланите и се настани на широкото място за сядане, което Глупи й беше приготвил, без да му е казвала. Джон Томас я погледна.

— Здрасти, Шампионке!

— Здрасти, Смотаняко!

— Не знаех, че познаваш главния полицай.

— Кого ли не познавам? Но стига приказки. Тръгнах насам с възможно най-голямата бързина и с какви ли не усложнения още щом чух по новините за станалото. Вие с Глупи не сте способни да измислите начин, по който да се измъкнете, дори ако Глупи се заеме с тая работа, така че реших да се появя. Хайде, разказвай подробно за цялата гадост. „Не крий нищо от мама!“

— Мислиш се за много умна.

— Не си губи времето да ме ласкаеш. Вероятно това ще е единствената ни възможност да поговорим насаме, преди да те притиснат натясно. По-добре побързай!

— Хм! За какво се мислиш, за адвокат ли?

— Повече ме бива от адвокат, мозъкът ми не е задръстен с разни мухлясали прецеденти. Мога да изявя въображението си.

— Ами…

Всъщност Джон Томас се почувствува по-добре, откакто дойде Бети. Вече не беше изправен сам с Глупи срещу един враждебно настроен свят. Разказа й цялата история, а тя го слушаше със сериозно изражение.

— Има ли пострадали? — попита накрая Бети.

— Мисля, че няма. Поне никой не спомена такова нещо.

— Значи няма, иначе щеше да знаеш — каза Бети и се надигна. — Тогава не виждам защо се притесняваме.

— Какво? При щети за стотици или дори хиляди долари? Любопитно ми е да знам кога според тебе може да се безпокои човек!

— Само когато има пострадали хора — отвърна му тя. — С всичко друго можеш да се оправиш. Може би ще трябва да обявим, че Глупи е изпаднал в депресия?

— Нима? Ама че измишльотина!

— Щом смяташ, че това е измишльотина, значи никога не си присъствувал на съдебно заседание.

— А ти?

— Не се отклонявай от въпроса. В крайна сметка Глупи е бил нападнат със смъртоносно оръжие.

— Но не е пострадал, само леко са го опърлили.

— Няма значение. Несъмнено това го е уплашило и затормозило. Не съм убедена, че може да му се търси отговорност за случилото се впоследствие. Чакай, остави ме да помисля!

— Имаш ли нещо против, ако и аз помисля?

— Не, стига да не чувам как пращи мозъкът ти. Прави го тихичко.

Шествието мълчаливо стигна до къщата на Стюартови. Когато спряха, Бети даде на момчето само един съвет: „Не признавай нищо! И не подписвай нищо. Викай, ако имаш нужда от мене.“

Госпожа Стюарт не излезе да ги посрещне. Полицейският началник Драйзър огледа заедно с Джон Томас дупката в оградата, докато Глупи заничаше над главите им. Драйзър безмълвно наблюдаваше Джон Томас, който взе въже и го върза да препречи отвора.

— Готово! Повече няма да излезе!

Полицаят се намуси.

— Синко, ти да не си луд?

— Вие не разбирате, сър. Ако му хрумне да излиза, оградата няма да го спре, дори ако я поправим. Според мене изобщо няма нещо, което да го спре. Но въжето ще свърши работа. Глупи!

— Кажи, Джони.

— Виждаш ли това въже?

— Да, Джони.

— Ако скъсаш въжето, ще те съдера от бой. Ясно ли ти е?

— Да, Джони.

— Няма да излизаш повече от тоя двор, освен ако аз не те изведа.

— Добре, Джони.

— Ще се закълнеш ли? Кажи: „Да ми се пръсне сърцето!“

— Да ми се пръсне сърцето!

— Всъщност той няма сърце — каза Джони на полицая. — Циркулацията му не се ръководи от едно място, прилича на…

— Не ме е грижа, дори ако има ротационни помпи, стига да си седи у дома.

— Ще си седи. Никога досега не е изричал тази клетва, без да спази после обещанието си. Макар че няма сърце.

Драйзър смучеше палеца си.

— Хубаво. Ще оставя един човек с портафон за през нощта. А утре ще сложим стоманени греди вместо тия дървета.

Джон понечи да каже: „Само това не!“, но размисли и премълча. Драйзър попита:

— Какво има?

— А, нищо.

— И го наглеждай!

— Няма да излезе.

— И добре ще направи. Ясно ти е, че и двамата сте под домашен арест, нали? Само че няма къде да затворя тоя урод.

Джон Томас не каза нищо. Досега не му беше ясно, но сега разбра, че арестът е неизбежен. Драйзър продължи с любезен глас:

— Не му мисли много. Изглеждаш ми добро момче, пък и всички имат добро мнение за баща ти. Сега ще ида да кажа две думи и на майка ти. По-хубаво остани вън, докато пристигне моят човек, а после може би ще е добре да го представиш на… хм… това нещо. — И полицаят недоверчиво погледна Глупи.

Джон Томас остана там, а Драйзър влезе в къщата. Сега беше времето да вразуми Глупи, но нямаше настроение да му се кара. Поне в момента.