Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната (9)

IХ

Защото гладен бях, и ми дадохте да ям;

жаден бях, и ме напоихте;

странник бях, и ме прибрахте.

Матей 25:35

— Или, за да сме съвсем точни, айсбергът беше изпратен и претърпяхме катастрофа, за да ми се попречи да сравня отпечатъка от моя палец с този в шофьорската книжка на Греъм. Корабът може и да не е потънал, възможно е замисълът да не го е изисквал.

Маргрете не каза нищо, затова добавих кротко:

— Хайде, скъпа, кажи го. Не се тормози, изплюй камъчето. Нямам нищо против. Аз съм луд. Параноик.

— Не съм го казала, Алек. Не го мисля. Няма и да си го помисля.

— Вярно е, че не си го казала, но този път моето отклонение не може да бъде обяснено като „загуба на паметта“. При положение, че сме видели едно и също нещо. Ти какво видя?

— Видях нещо странно в небето и го чух. Ти каза, че това е летяща машина.

— Да, мисля че така трябва да се нарече, но ти можеш да й казваш… да речем, моята „измишльотина“. Нещо ново и странно. Та как изглеждаше тази „измишльотина“? Опиши я.

— Нещо, което се движеше в небето. Дойде някъде оттам, отзад, после мина почти над главите ни и изчезна ей там. (Тя протегна ръка в посоката, която за себе си бях определил като „север“.) Формата му наподобяваше кръст, разпятие. Имаше някакви издатини, четири, струва ми се. В предния си край имаше очи, а в задния — плавник, също като кит. Крилат кит. На това ми заприлича, Алек. На кит, който хвърчи в небето!

— Мислиш ли, че беше живо?

— Ами… не знам. Не, едва ли. Не знам какво да мисля.

— Според мен не е живо. Мисля, че е машина. Летяща машина. Лодка с крила. Все едно, машина или летящ кит — виждала ли си някога в живота си подобно нещо?

— Толкова беше странно, Алек, че още не вярвам на очите си.

— Знам. Но ти го видя първа и ми го показа, така че не можеш да ме обвиниш в манипулация.

— Не, ти не си способен на това.

— Вярно е. Но се радвам, че ти го видя първа, мило момиче. Това значи, че е истинско, а не породено от болния ми мозък видение. Това нещо не е дошло от света, който двамата с тебе познаваме… и мога да те уверя, че не е някой от въздушните кораби, за които ти говорих. То не принадлежи на света, от който идвам. Така че сега отново сме в друг, трети свят. — Въздъхнах. — Първия път трябваше да се появи двадесетхилядитонен океански лайнер, за да разбера, че съм попаднал в друг свят. Този път ми е достатъчен само един поглед към нещо, което просто не може да съществува в моя свят, за да се убедя, че историята се повтаря. Сменили са световете, когато бях изхвърлен от кораба. Вероятно са го направили, за да не мога да сравня отпечатъците. Параноя. Илюзия за световен заговор. Само че това не е илюзия.

Загледах я настойчиво.

— Е, какво ще кажеш?

— Алек… а не бихме ли могли и двамата да си го въобразим? Това да е някакъв делириум? И двамата преживяхме доста — ти си удари главата, може и аз да съм ударила моята, когато се сблъскахме с айсберга…

— Не можем да бълнуваме по един и същ начин, Маргрете. Ако се събудиш и откриеш, че ме няма, това би могло да обясни твоето състояние. Но аз съм тук. Освен това ще трябва да си обясниш присъствието на този айсберг толкова далеч на юг. Параноята е по-просто обяснение. Но този заговор е насочен срещу мен и ти просто имаш нещастието да си въвлечена случайно в него. Съжалявам.

(Всъщност не съжалявах. Един импровизиран сал сред океанските простори не е най-подходящото място да си сам. Но заедно с Маргрете той беше едва ли не рай.)

— Все пак си мисля, че да ни се привиждат едни и същи неща е… Алек, ето го, връща се! — сепна се тя.

Отначало не видях нищо, после съзрях малка точица, която нарасна и доби формата на кръст — форма, която вече определях като „летяща машина“. Наблюдавах я как се увеличава.

— Сигурно е обърнала, Маргрете. Може да ни е видяла. Или да са ни видели. Или „той“ да ни е видял. Знам ли?

— Възможно е.

Когато машината се приближи, видях, че ще мине от дясната ни страна, а не над главите ни. Изведнъж Маргрете заяви:

— Не е същото.

— И не е летящ кит, освен ако летящите китове по тези места нямат отстрани широки червени ивици.

— Не е кит. Искам да кажа, че не е живо. Прав си, Алек, това е машина. Скъпи, наистина ли мислиш, че вътре има хора? Това ме плаши.

— Мисля, че ще се изплаша повече, ако вътре няма хора. — (Спомних си един фантастичен разказ, преведен от немски, за някакъв свят, населен само с автомати. Историята никак не беше приятна.) — Всъщност, това е добра новина. Сега и двамата знаем, че онова, което видяхме най-напред, не е бълнуване и не е илюзия. Това потвърждава факта, че сме в друг свят. Затова и ще ни спасят.

— Не те разбирам напълно — изрече тя колебливо.

— Това е защото все още избягваш да ме наречеш параноик. Благодаря ти, скъпа, но параноята е най-простата хипотеза. Ако шегаджията, който дърпа конците, е имал намерение да ме убие, най-добрият момент да го направи е бил по време на сблъсъка с айсберга. Или още преди това, в огнената яма. Той обаче няма намерение да ме убива или поне не сега. Играе си с мен като котка с мишка. Ето защо ще бъда спасен. Ти също, защото сме заедно. Ти беше с мен, когато ни блъсна айсбергът, за свой лош късмет. И сега си с мен, затова сега ще бъдеш спасена — за твое щастие. Не се опитвай да се противиш, мила. Аз имах няколко дни, за да свикна с това, и установих, че отпуснеш ли се веднъж, започваш да се чувстваш съвсем добре. Параноята е единственото разумно отношение към един заговорнически свят.

— Но, Алек, светът не би трябвало да е такъв.

— В тази работа няма „трябва“, скъпа. Същността на философията е да приемеш света какъвто е, а не да го натикваш в някакъв предварително определен калъп. Ш-шт! Не мърдай! Нали не искаш да нахраниш някоя акула точно когато получихме доказателство, че ще ни спасят!

 

Повече от час не се случи нищо, ако не се смята кратката поява на две риби-платноходки. Небето на изток запламтя и аз започнах с нетърпение да чакам спасението. Смятам, че ми го дължаха! Нямаше да е честно да получа изгаряне трета степен. Маргрете сигурно можеше да понесе малко повече слънчева радиация — въпреки че беше руса, цялото й тяло беше покрито с равен златист загар. Очарователно! Аз обаче бях бял като жабешки корем, ако не се смятат ръцете и лицето. Цял един ден под тропическото слънце можеше да ме доведе до болницата, ако не и до по-лошо.

На изток хоризонтът сега беше сив и неравен. Може би бяха планини, или поне така си мислех, макар че никак не е лесно да се огледаш, когато кръгозорът ти е ограничен до някакви си двайсетина сантиметра над водната повърхност. Ако наистина бяха планини или хълмове, то сушата едва ли беше на повече от няколко мили. Сега вече всеки момент можеха да се появят лодките от Масатлан… ако в този свят изобщо имаше Масатлан. Ако…

В този миг се показа още една летяща машина.

Само донякъде наподобяваше първите две. Онези летяха успоредно на брега, едната от юг, другата от север. Последната се появи откъм брега и летеше общо взето на запад, макар че лъкатушеше.

Машината прелетя на север от нас, после се обърна и започна да кръжи около нас. Междувременно слезе достатъчно ниско, за да мога да видя, че вътре действително има хора. Като че бяха двама.

Трудно бих могъл да опиша формата на машината. Представете си хвърчащ сандък, дълъг метър и половина, широк над метър и с около метър разстояние между двете му повърхности.

Представете си, че този сандък е прикрепен под прав ъгъл към нещо с формата на лодка, наподобяващо ескимоски каяк, но по-широко, много по-широко — почти колкото самия сандък.

Най-отдолу са разположени още два такива каяка, но по-малки, успоредни на големия.

В единия край на това страшилище е моторът (после го разгледах), а отпред има перка — и това видях по-късно. Когато за пръв път зърнах невероятната конструкция, перката се въртеше с такава шеметна бързина, че не се виждаше. Но как се чуваше! Шумът, издаван от това съоръжение, беше оглушителен и непрекъснат.

Машината се завъртя към нас и се насочи надолу, така че предната й част идваше точно насреща ни като някакъв пеликан, спускащ се стремително да грабне мярналата се във водата риба.

Рибата бяхме ние. Побиха ме тръпки. Може би и Маргрете беше уплашена, макар да не издаде нито звук, но затова пък до болка стисна ръката ми. Очевидният факт, че не бяхме риба и че машината нито искаше, нито можеше да ни изяде, не правеше полета й по-малко ужасен.

Въпреки страха си (а може би точно благодарение на него) успях да видя, че конструкцията е поне двойно по-голяма от първоначалната ми преценка, когато за пръв път я видях високо в небето. Управляваха я двама пилоти, седнали един до друг зад стъклото в предната й част. Оказа се, че двигателите са два, разположени между двете повърхности на сандъка, единият отляво, другият отдясно.

В последния миг машината излетя нагоре като кон, прескачащ препятствие, и ни подмина. Въздушната струя, изпусната от нея, едва не ни помете от нашия сал, а от оглушителния шум ушите ми запищяха.

Чудовището се издигна малко нагоре, после отново зави към нас и се спусна, но този път не право към дюшека. Долните два каяка докоснаха водата и вдигнаха талази от пяна, също като опашка на комета, после машината намали скоростта, спря и остана върху водата, без да потъне!

Сега перките се въртяха много бавно и за пръв път ги видях… и се възхитих на инженерната мисъл, вложена в тях. Може и да не беше ефективно колкото вентилиращите перки, използвани в нашите управляеми въздушни кораби. Преставляваше обаче великолепно решение на проблема там, където издухването на въздуха беше трудно или дори невъзможно.

Но моторите, които издаваха такъв адски шум! Не разбирам как един инженер би могъл да се примири с подобно нещо! Както казваше един от моите професори (още преди термодинамиката да ме убеди, че призванието ми е да служа на Бог), шумът винаги е страничен продукт на слабата ефективност. Правилно конструираният двигател е тих като гроб.

Машината обърна и отново се приближи към нас, този път съвсем бавно. Пилотите я насочиха така, че да ни подмине само с два-три метра, после почти спряха. Единият се подаде навън от кабината и се подпря с лявата си ръка на една от подпорките, прикрепящи двете повърхности на сандъка една към друга. В другата си ръка държеше навито въже.

Когато летящата машина ни подминаваше, той метна въжето към нас. Аз го хванах и го стиснах здраво, но не можах да се плъзна във водата, защото Маргрете се хвана за мен.

Подадох й въжето.

— Нека най-напред издърпат тебе. Аз ще се хвърля във водата и ще те следвам.

— Не!

— Какво значи „не“? Нямаме време за излишни препирни. Действай!

— Тихо, Алек! Той се опитва да ни каже нещо.

Млъкнах, макар и доста засегнат. Маргрете слушаше. (Нямаше смисъл аз да слушам — моят испански се ограничаваше с „грасиас“ и „пор фавор“. Вместо това се мъчех да прочета надписа върху корпуса на машината: EL GUARDACOSTAS REAL DE MEXICO.

— Алек, той ни предупреждава да внимаваме заради акулите.

— Олеле!

— Да. Трябва да останем, където сме, а той леко ще придърпва въжето. Мисля, че има намерение да ни вкара в машината, без да влизаме във водата.

— Ей такива хора ми допадат!

Опитахме този вариант, но не се получи нищо. Беше излязъл бриз, който се отрази по-зле на машината, отколкото на нас. Нашият просмукан с вода плажен дюшек беше като закован и не искаше да помръдне. Вместо да ни притегли към летящата машина, човекът трябваше да отпусне още малко края на въжето, за да не ни издърпа във водата.

Той викна нещо, Маргрете му отговори. Двамата продължиха да си разменят реплики. Тя се обърна към мен:

— Казва да пуснем въжето. Те ще се отдалечат и пак ще се върнат, този път право при нас, но бавно. Когато се приближат, ние ще се опитаме да се качим в „аероплана“. Така се казва машината.

— Добре.

Машината се отдалечи и зави обратно. Чакането не беше никак скучно — двамата се забавлявахме да наблюдаваме гръбната перка на огромна акула. Акулата не нападна — явно не й идваше на ум (то пък един ум!), че ставаме за ядене. Предполагам, че беше видяла само долната част на плажния дюшек.

Летящата машина се насочи право към нас по водата. Заприлича ми на гигантско водно конче, което се плъзгаше по повърхността.

— Скъпа — предложих аз, — когато се приближи, скачай към подпората, която е най-близо до тебе, а аз ще те изтласкам. После и аз ще се кача.

— Не, Алек.

— Какво значи „не“?

Ядосах се. Маргрете беше толкова добро другарче и изведнъж — такъв инат, и то в най-неподходящия момент.

— Не можеш да ме изтласкаш, нямаш опора. Не можеш да седнеш, та камо ли да се изправиш. Не, ти ще скочиш отдясно, а аз отляво. Ако някой от двамата не успее, веднага се връща обратно на дюшека. Аеропланът ще мине още веднъж.

— Но…

— Той каза да направим така.

Нямаше време за спорове — машината беше стигнала до нас. Двата й „крака“ — подпорите, съединяващи ските с корпуса, преминаха от двете страни на дюшека, като едва не ни закачиха.

— Хайде! — извика Маргрете. Аз се хвърлих към подпората от моята страна и се хванах за нея.

Ръката ми едва не се измъкна от рамото, но аз продължих да скачам като маймуна — хванах се и с другата ръка за подпората, стъпих на ската и обърнах глава.

Видях една ръка да се протяга надолу към Маргрете, която беше успяла да се качи на ската, и да й помага да стъпи на крилото, после приятелката ми се скри. Обърнах се с намерението да се покатеря откъм моята страна — и изведнъж се озовах върху крилото. Не ми се случава често да левитирам, но този път имах стимул — една мръснобяла перка, прекалено голяма, за да принадлежи на някоя порядъчна риба, която разсичаше водата право по посока на ходилата ми.

Намирах се отстрани на кабината, от която пилотите управляваха странния си апарат. Вторият мъж — не онзи, който се беше подал да ни хвърли въжето — си показа главата през прозореца, усмихна ми се широко и се пресегна назад да ми отвори вратичката. Хвърлих се вътре с главата напред. Маргрете вече беше там.

Кабината беше четириместна — две места отпред, за пилотите, и две отзад, където седяхме ние.

Пилотът от моята страна се озърна и каза нещо, като продължаваше да оглежда Маргрете, мога да се закълна в това! Тя беше гола, факт, но вината не беше нейна и един джентълмен не би си позволил да се блещи така.

— Казва да затегнем коланите — обясни Маргрете. — Мисля, че има предвид това нещо.

Тя вдигна колана със закопчалка в единия край, другият беше закрепен към рамката на кабината.

Открих, че съм седнал върху също такава закопчалка, която се беше забила в обгорените ми от слънцето задни части. До този момент не я бях забелязал — вниманието ми беше привлечено от твърде много други неща. (Защо този тип не си гледа лоста за управление! Вече бях готов да му се развикам. В този миг и през ум не ми мина, че той току-що беше спасил и нейния, и моя живот, излагайки се на голям риск. Просто се вбесих от факта, че се възползва от затрудненото положение на една безпомощна жена.)

Насочих вниманието си към този противен колан, опитвайки се да си дам вид, че не го забелязвам. Пилотът каза нещо на другаря си, който му отговори ентусиазирано. Маргрете се намеси в разговора.

— Какво казват? — попитах аз.

— Горкият човек е на път да си свали ризата и да ми я даде. Аз протестирам, но не толкова решително, че да се откаже от намерението си. Много галантно от негова страна, пък и аз, макар да не робувам на подобни глупости, все пак се чувствам по-удобно сред непознати, ако имам някаква дреха на себе си.

Тя се вслуша в разговора и обясни:

— Двамата спорят кой да бъде удостоен с тази привилегия.

Премълчах, но мислено им се извиних. Бас държа, че и самият римски папа веднъж-дваж е хвърлял скришно по някой поглед към запретното.

Онзи отдясно явно излезе победител в спора. Той се извъртя в седалката си — да стане беше невъзможно — свали си ризата, обърна се и я подаде на Маргрете.

— Сеньорита, пор фавор. — И добави още нещо, което не ми беше по силите да разбера.

Маргрете отговори изискано и с достойнство, после продължи да си бъбри с тях, докато навличаше ризата. В нея тя беше почти облечена.

— Скъпи, командирът се казва „тениенте“ Анибал Санс Гарсия, а помощникът му е „сархенто“ Роберто Домингес Джоунс. Те са от Мексиканската кралска брегова охрана. И лейтенантът, и сержантът искаха да ми дадат риза, но сержантът спечели на „познай пръста“, затова сега съм с неговата.

— Много благородно от негова страна. Попитай ги дали в тази машина има нещо, което аз бих могъл да облека.

— Ще се опитам.

Тя произнесе няколко фрази. Чух името си, после Маргрете мина на английски:

— Господа, имам честта да ви представя моя съпруг, сеньор Алесандро Греъм Хергеншаймър. — След което отново превключи на испански.

След малко тя ми предаде отговора:

— Лейтенантът е съкрушен, че не е в състояние да ти предложи нищо. Но той се кълне в честта на майка си, че ще се намери някакво облекло за тебе веднага, щом стигнем Масатлан и щаба на Бреговата охрана. Сега той настоява и двамата да затегнем коланите си, тъй като ни предстои да излетим. Страх ме е, Алек!

— Не се бой. Аз ще ти държа ръката.

Сержант Домингес се обърна към нас и ни подаде манерка.

— Агуа?

— Бога ми, да! — възкликна Маргрете. — Си, си, си!

Никога водата не ми се беше услаждала толкова.

Когато връщахме манерката, лейтенантът се извърна към нас, усмихна се широко и вдигна палеца си с жест, стар като Колизеума, после направи нещо, от което оборотите на двигателя се увеличиха. Досега работеше тихо, но сега се разнесе страхотен грохот. Пилотът зави и насочи машината по посока на вятъра, който от сутринта се беше усилил и сега образуваше къдрави бели къдели по гребените на вълните. Шумът на мотора се усили още повече до някакъв невъобразим вой и машината се понесе по водата, подскачайки бясно.

После започнахме да връхлитаме горе-долу върху всяка десета вълна с невероятна сила. Още не мога да си обясня защо не се разбихме на парчета.

Изведнъж се озовахме на пет-шест метра над водата. Друсането спря, но вибрациите и воят на двигателя продължиха. Издигнахме се нагоре под невероятен ъгъл, после машината се наклони и се спусна надолу. Не знам как тази благословена вода успя да се задържи в стомаха ми.

Океанът се приближаваше към нас като непробиваема стена. Лейтенантът обърна глава и извика нещо.

Искаше ми се да му кажа да си гледа пътя, но не го направих.

— Какво каза той? — попитах.

— Каза да погледнем натам, накъдето сочи. Като наближим, ще ни покаже нещо. El tiburon blanco grande — голямата бяла акула, която за малко не ни изяде.

Можех да мина и без това. Действително, в средата на водната стена се виждаше сивкав призрак, цепещ вълните с перката си. Тъкмо когато си мислех, че всеки миг ще се стоварим върху нея, стената се отдръпна. Задните ми части бяха приковани към седалката, ушите ми бучаха и аз за пореден път с огромно усилие на волята едва се сдържах да не се нахвърля върху нашия спасител.

Машината полетя равномерно и изведнъж пътуването стана почти приятно, ако не се смятат грохотът и вибрациите.

Колко по-хубаво се пътуваше на въздушен кораб!

Неравните хълмове оттатък бреговата линия, които трудно се забелязваха от нашия сал, от въздуха се виждаха съвсем ясно. Както впрочем и брегът — поредица от красиви плажове и зад тях градът, към който се бяхме насочили. Сержантът се огледа, посочи нататък и заговори нещо.

— Какво каза?

— Сержант Роберто казва, че пристигаме тъкмо навреме за обяд — almuerzo, но за нас ще бъде desayuno — закуска.

Стомахът ми изведнъж реши, че не може да чака повече.

— Не ме е грижа как ще го нарекат. Кажи му да не си прави труд да готви коня — ще го изям и суров.

Маргрете преведе. Двамата ни домакини се засмяха, после лейтенантът насочи стремително машината надолу и я приводни, като през цялото време гледаше назад и говореше с Маргрете. Тя продължаваше да се усмихва, но ноктите й прокараха бразди в дясната ми ръка.

Слязохме от самолета. Никой не беше убит и все пак въздушните кораби са къде по-добри.

Обяд! Светът ми се виждаше в розово.