Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната (3)

III

Виното е присмехулко, сикерът — размирник.

Притчи Соломонови 20:1

Не обвинявам за нищо капитан Хансен. Бях чувал, че за скандинавците етиловият спирт е постоянна необходимост във вените им, за да не замръзват през своите дълги и сурови зими. Затова не могат да разберат поведението на човек, който не издържа на силни напитки. Пък и никой не ми сипваше в устата насила. Сам го направих.

Нашата църква не се придържа към схващането, че плътта е слаба и затова е човешко да се греши, а прегрешението трябва да се опрощава лесно. Да, има и прошка, но едва след като изстрадаш пречистването. Грешникът трябва да се мъчи.

Е, вече научих нещичко за тези страдания. Знам и че се наричат махмурлук.

Поне така казваше моят вуйчо пияница. Ед твърдеше, че човек не може да упорства докрай във въздържанието си, ако преди това не е бил крайно невъздържан… иначе щом изкушението се изпречи пред него, той няма да му устои.

Може би моят случай доказваше правотата му. Вкъщи смятаха, че вуйчо Ед влияе лошо на околните и ако не беше брат на мама, татко изобщо не би го изтърпял в нашия дом. Но и тъй никой не го поощряваше да се заседява и да ни гостува прекалено често.

Още преди да се настаня до масата, капитанът вече ми поднасяше пълна чаша аквавит. Вярно, чашката съвсем не беше голяма — и точно тази заблуда таеше най-голямата опасност.

В другата си ръка той държеше същата чаша. Взря се в очите ми и изрече:

— За нашия герой! Скол!

Отметна глава назад и изля със замах течността в гърлото си.

„Скол!“ отекна из цялата зала и май всички си изпиха чашите, подражавайки на капитана.

И аз последвах примера му. Бих могъл да се оправдая, че като почетен гост имах някои задължения — „Когато си в Рим, дръж се като римлянин“ и така нататък. Но истината е, че не ми достигна сила на волята да откажа. Казах си: „Една чашка няма да ми навреди толкова“ и я изгълтах.

Не се случи нищо лошо. Направо се плъзна към стомаха ми. Една-единствена приятно ледена глътка, оставила след себе си дъх на някаква подправка. Дори не знаех какво пия и се усъмних дали изобщо е алкохол.

Седнахме, някой сложи чиния с предястия пред мен и сервитьорът на капитана ми наля още една чаша. Аз се наканих да обърна внимание на храната — бяха вкусни датски хапки и рибни деликатеси, но някой сложи длан на рамото ми.

Вдигнах поглед. Стария пътешественик…

А с него Всезнайкото и Скептика.

Имената им не бяха същите. Който (или каквото) и да си играеше с живота ми, поне не се увличаше чак дотам. Например Джерълд Фортескю сега беше Джереми Форсайт. Въпреки дребните разлики лесно познах всекиго от тях, пък и имената бяха достатъчно сходни, за да разбера, че този някой — или нещо — продължава с шегичките си.

(А защо ли новата ми фамилия изобщо не приличаше на Хергеншаймър? В моята поне има звучност, някакъв оттенък на величавост. Греъм е толкова обикновено…)

— Алек — подхвана господин Форсайт, — подценихме ви. Дънкан, Пит и аз охотно признаваме това. Ето ги трите хиляди, които ви дължим от облога, а ето и… — той измъкна дясната си ръка иззад гърба, — …и най-добрата марка шампанско на кораба като знак за нашата почит.

— Сервитьор! — веднага се обади капитанът.

Скоро чашите на нашата маса отново се пълнеха. Но още преди това аз вече стоях и три пъти вдигах наздравици с аквавит за всеки от загубилите баса, докато в другата си ръка стисках трите хиляди долара (в банкноти на Съединените щати на Северна Америка). Тогава не ми остана време да недоумявам как моите триста долара са се превърнали в три хиляди, пък и не беше толкова странно като случилото се и превъплъщенията на "Конге Кнут. Освен това способността ми да се изумявам вече беше поизчерпана.

Капитан Хансен нареди на една сервитьорка да донесе столове за Форсайт и компания, но и тримата настояха, че съпругите им и съседите по маса ги очакват. А и около нашата маса щеше да стане твърде тясно. Не че това би имало значение за капитан Хансен. Той е истински викинг, може би по-едър и от къща. Дайте му грамаден чук и лесно ще го сбъркате с бог Тор — има мускули и където другите мъже просто нямат място за тях. Не е лесно да спориш с него.

Този път обаче той добродушно се съгласи да направи компромис. Нека се върнат да си довършат вечерята, но първо са длъжни заедно с него да обявят Шадрах, Мешах и Абед-него за ангели-пазители на нашия спътник Алек. Всъщност всички около масата трябвало да се присъединят.

И тъй произнесохме ново трикратно „Скол!“, а онзи датски антифриз отскачаше на ледени висулки от сливиците ни.

Преброихте ли ги дотук? Мисля, че станаха седем чаши. Можете да не броите повече, защото и аз им загубих сметката от този миг нататък. Май пак ме спохождаше онази безчувственост, в която изпаднах насред огнения трап.

А сервитьорът вече сипваше шампанско в чашите по знак на Хансен. Време беше пак да вдигна тост и аз върнах жеста на тримата губещи, после вдигнахме наздравица за капитана, накрая и за чудесния кораб „Конге Кнут“.

Той отвърна с похвални слова за Съединените щати, всички станаха и пиха на крака с него, затова ми се стори задължително да отвърна с тост за датската кралица, което на свой ред отново предизвика наздравица в моя чест. Тогава Хансен пожела да произнеса реч.

— Кажете ни как се чувства човек в геената огнена!

Опитах се да откажа, но отвсякъде се разнесоха викове: „Искаме реч!“

Изправих се малко трудно и се помъчих да си припомня речта от онази благотворителна вечеря, където събирахме средства за мисиите ни в други страни. Паметта ми беше като бял лист.

Затова казах:

— Ами, да му се не види, не е нищо особено. Само трябва да чувате гласа на земята, да държите здраво юздите и да не сваляте поглед от звездите — и вие също ще го направите. Благодаря ви, благодаря на всички и ви каня да ми дойдете на гости.

Настана одобрителна шумотевица, пак се чуваше „Скол!“, макар и вече да не помня защо. Дамата вляво от капитана стана и ме целуна, и след броени мигове всички жени от масата се скупчиха около мене да направят същото. Изглежда и останалите дами в салона се вдъхновиха, нареди се истинска опашка. Тъй и тъй бяха дошли, та и Хансен получи своята порция.

Докато траеше това шествие, някой взе моята чиния с пържолата, за която вече си точех зъбите. Не ми липсваше прекалено, защото нескончаемото мляскане по лицето ми вече ме зашеметяваше, а и не можех да се опомня от смущение, каквото изпитах пред жените от селото.

Всъщност започна се още с първите ми стъпки в трапезарията. Нека да се изразя малко по-заобиколно — и спътничките ми имаха пълно право да заемат местата си в онези снимки на „Нешънъл Джиогрефик“.

Ето. Това беше положението. Вярно, не бяха съвсем голи, но в одеждите си изглеждаха още по-съблечени от дружелюбните туземки. Нямам намерение да описвам техните „официални вечерни тоалети“, защото не съм уверен дали това ми е по силите… нито пък съм сигурен дали е редно. Но никоя от онези дрехи не покриваше дори една пета от обичайното за официалните светски сборища в света, където бях израснал. Тоест, над кръста. Но и фустите, наглед прилично дълги (някои дори до пода), бяха сцепени и разрязани по твърде стряскащ начин.

Наметките върху роклите на немалко дами уж прикриваха всичко, само че по прозрачност можеха да се мерят с най-фин кристал. Или почти.

А сред по-младите — направо момиченца — някои напълно заслужаваха да се снимат за „Нешънъл Джиогрефик“. И все пак не ми се сториха толкова безсрамни като по-зрелите особи.

Забелязах това зрелище още с влизането си, но се постарах да не зяпам, а после капитанът и останалите изцяло заеха вниманието ми и изобщо нямах време да хвърлям по едно око към това невероятно разголване. Настъпи обаче трудният момент — когато една жена мята ръце около врата ти и настоява да те разцелува. Не можеш да не видиш, че платът по нея не стига да я опази от почти сигурна пневмония или други гръдни болести.

Наложих си пълно самообладание въпреки все по-силното замайване и вцепенение.

А още повече от голата кожа ме стряскаха несдържаните слова. Такъв език не бях чувал на публично място през живота си, а рядко ми се случваше да съм свидетел на такава разпуснатост и в чисто мъжки компании. Забележете, не казвам „компания на джентълмени“ — в познатия ми свят достойните господа не говорят така дори и ако дамите отсъстват.

В момчешките ми години най-поразяващата случка беше, когато пресичах градския площад и зърнах тълпата, скупчила се около мястото за наказания до съда. Отидох да науча кой си е понесъл заслуженото и за какво… а видях на позорния стълб командира на моя скаутски отряд. Едва не припаднах!

Табелата на гърдите му ни известяваше, че си е позволил сквернословие. При това го обвинила собствената му съпруга. Той не отрекъл и се оставил на снизхождението на съда, само че тогава председател бил дякон Бръмби, който не знаеше значението на тази дума.

Господин Кърк, моят скаутски командир, напусна града след две седмици и повече не го видяхме. Често се случваше, след като човек постои вързан за позорния стълб. Не знам що за думи си бе позволил Кърк, но не вярвам да е било нещо прекалено, защото дякон Бръмби го осъди да стои пред съда само един ден от зазоряване до здрач.

Вечерта, когато бях гост на капитанската маса в „Конге Кнут“, чух една мила дама, която всяко дете би си пожелало за любима баба, да казва на съпруга си изобилно съчетание от недопустими думи, включващи богохулство и позоваване на няколко направо престъпни разновидности чувствени занимания. Ако ги беше изрекла в моя роден град, щяха да я осъдят на максималния срок приковаване към позорния стълб, после щяха да я изгонят церемониално от града. (При нас поне не овъргалваха престъпника в катран и пера — смяташе се за прекалена жестокост.)

А не кораба никой дори не сгълча приятната възрастна дама. Нейният съпруг само се засмя и каза, че се тревожи излишно.

Съвсем се обърках насред тази груба реч, смайващо непристойно разголване и от смесването на две измамно леки напитки в щедри количества. Чувствах се чужденец в чудата страна и не можех да възприема тукашните нови за мен и стъписващи обичаи. Но през цялото време не забравях, че непременно трябва да изглеждам светски човек, да не показвам с нищо изумлението си. Никой не биваше да заподозре, че не съм неговият вече привичен спътник Алек Греъм, а напълно непознатият Александър Хергеншаймър… иначе можеше да се случи нещо ужасно.

Естествено, сгреших. Вече се бе случило нещо ужасно. И наистина бях като пътешественик, озовал се в смущаващо чужда за него страна. Но сега си мисля, че с нищо нямаше да влоша положението си, ако просто бях избълвал истината.

Никой нямаше да ми повярва.

И как иначе? Аз самият едва успях да повярвам.

Сърдечният капитан Хансен, който просто подминаваше с пренебрежение всякакви безсмислици, щеше да избухне в гръмотевичен смях от моята „шега“ и веднага щеше да вдигне нова наздравица. Ако пък упорствах в „заблудата“ си, би накарал корабния лекар да си поприказва с мен.

Все пак понесох по-лесно тази удивителна вечер, като се вкопчвах в убеждението си, че трябва да се държа като Алек Греъм и никому да не хрумне, че съм го заменил, че съм същинско кукувиче яйце в гнездото.

Тъкмо оставиха пред мен голяма порция торта „принцеса“ — прекрасно многоетажно изделие на сладкарското изкуство, което си спомнях и от другия „Конге Кнут“ — заедно с чаша кафе, когато Хансен се надигна от стола си.

— Хайде, Алек, да вървим в салона. След малко ще започне представлението. Всъщност не могат да започнат, преди да отида там. Хайде, не се помайвай! Изобщо не бива да хапваш от тези сладки боклуци. Вредни са за здравето. А кафето можеш да си изпиеш и в салона. Но преди това ще опитаме нещо по-подходящо за мъже, нали? Стига с тези шегаджийски питиета. Падаш ли си по руската водка?

Хвана ме под ръка и аз установих, че вече вървим към салона. Свободната ми воля нямаше нищо общо с това.

Представлението беше пъстра смесица, твърде подобна на онази, която вече бях виждал на моторния кораб „Конге Кнут“. Фокусникът вършеше невероятни неща, но не чак колкото стореното от мен (или на мен). Комикът току скачаше да изтърси поредната си шега. По-добре да си бе седял на стола. Имаше хубавичка певица, също и танцьори. Двете явни разлики бяха все същите — гола плът и още по-разголени думи, но дотолкова загубих чувствителността си от стъписване и алкохол, че тези допълнителни доказателства за попадането ми в друг свят почти не ме достигнаха.

Трудно беше да се каже, че певицата има някакви дрехи по себе си, а текстът на песните щеше да й причини сериозни неприятности дори в Нюарк, щат Ню Джърси. Поне така си мисля, не съм имал пряк досег с онова свърталище на порока. Повече внимание обръщах на външността й, защото тук не ми се налагаше да се извръщам. Напротив, очакваше се да зяпам изпълнителите.

Ако за миг допуснем, единствено заради спора, че обичаите относно облеклото могат да се различават от земята до небето и пак да не разрушат устоите на обществото (не че съм съгласен, но съм склонен да се примиря с тази хипотеза), според мен никак не е зле, когато особата, показваща ни тази разлика, е млада, здрава и привлекателна.

А певицата беше именно млада, здрава и привлекателна. Дори за миг ми стана мъчно, когато излезе от лъчите на прожекторите.

Гвоздеят в програмата беше изпълнението на трупа таитянски танцьори и изобщо не се учудих, когато излязоха голи до кръста, ако не се броят нанизите цветя и огърлиците от раковини. Всъщност щях да се изненадам, ако бе станало друго. Само не очаквах (а би трябвало!) следващите постъпки на своите спътници.

Отначало осемте момичета и двамата мъже танцуваха за нас — почти същото изпълнение, което бе предшествало преминаването по огнения трап. Бях гледал подобно представление и когато една трупа дойде на моторния кораб „Конге Кнут“ в Папеете. Може би знаете, че танците хула в Таити се различават забележимо от бавната и грациозна хула в Хавайското кралство, защото ритъмът е много по-бърз, а движенията — несравнимо по-енергични. Не съм познавач на танците, но поне съм виждал и двете разновидности в изпълнение на хора, закърмени с това изкуство.

Предпочитам хавайската хула, с която успях да се запозная, когато „Граф фон Цепелин“ спря за един ден в Хило по пътя към Папеете. Таитянската ми прилича по-скоро на атлетично упражнение, а не на изкуство. Но нейната жизненост и бързина е още по-смайваща, когато я изпълняват така облечени (тоест съблечени) местни момичета.

Предстоеше ми да понеса и по-впечатляващи гледки. След дългия танц, в който двамата мъже играеха по двойки с всяко момиче — и правеха неща, които не се случват често и в усамотение на сеното в плевнята (тъй и не дочаках капитан Хансен да сложи край на това безобразие) — на сцената излезе церемониалмайсторът на кораба.

— Дами-и-и и господа-а-а — протяжно обяви той, — и всички останали просмукани от къркане типове с неясен произход — (принуден съм да смекчавам някои от изразите му), — повечето от вас добре си уплътниха времето през четирите дни, откакто нашите танцьори са тук. Може да се каже, че попълнихте репертоара си и с таитянска хула. Скоро ще ви дадем възможност да покажете какво научихте и дори ще ви връчим дипломи за истински аборигени. Ама не знаете, че и други на тоя стар продънен „Кнут“ се поупражняваха славно. Маестро, музика!

И на сцената изпърхаха още цяла дузина танцьорки. Само че не бяха полинезийки, макар и да носеха местното облекло — плетени от трева полички, огърлици, цвете в косата… и нищо друго. Вместо тъмнокафява, кожата им беше съвсем бяла. Повечето бяха русокоси, имаше и две рижи.

Длъжен съм да изтъкна, че за мен имаше разлика. Вече бях готов да се примиря, че полинезийските жени са прилично и дори скромно облечени — съгласно местните обичаи. Нима още непознаващата дрехите прамайка Ева не е била невинна преди грехопадението?

Белите жени обаче са смущаваща гледка в премяна от Южните морета.

Това обаче не ме възпря да не откъсна поглед от танцьорките. Забелязах с изумление, че тези момичета изпълняваха сложните и бързи движения със същата вещина (поне за моето неопитно око). Споделих учудването си с капитана и той прихна.

— Които са били с нас и преди, се упражняват непрекъснато. Направиха си трупичката още преди да отплаваме от Сан Диего.

Вече разпознах едно от момичетата — Астрид, милата млада жена, която отключи „моята“ каюта. И се сетих защо и кога са репетирали заедно — бяха от екипажа на кораба. Загледах я или по-скоро я зяпнах с раздразнено любопитство. Тя долови погледа ми и се усмихна. И като недодялан селяндур, вместо да й отвърна с усмивка, аз се извърнах и дори почервенях целия. Опитах да прикрия смущението си с голяма глътка от чашата, която незнайно как се бе озовала в едната ми ръка.

Единият от канаките изскочи вихрено пред белите момичета и издърпа някоя от тях за танц на двойка. О, спасение на душата ми, беше Маргрете!

Задавих се, просто дъх не можех да си поема. Пред очите ми беше най-ослепителната красота, която бях съзирал през живота си.

„Ето, хубава си, любима моя; ето хубава си;

очите ти под къдрите са гълъбови;

косите ти са като стадо кози

слизащи от Галаадската планина.

Пъпът ти е обла чаша, в която не липсва подправено вино;

коремът ти е житен сноп, обкичен с лилии.

Двете ти гърди са като две сърнета близнета.

Цяла си хубост, любима моя, и нищо не те грози.“^[1]