Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната (22)

ХХII

„При общото ликуване на утринните звезди,

когато всички Божии синове

възклицаваха от радост.“

Йов 38:7

Вятърът ме завъртя и повече не зърнах гробовете. Когато отново се обърнах с лицето надолу, земята вече не се виждаше, имаше само кълбящи се облаци, грейнали сияйно отвътре в кехлибарено, светлосиньо и зеленикаво-златисто. Все така търсех с поглед Маргрете, но вихрушката доближаваше малцина до мен за миг и моята любима не беше сред тях. Не се тревожех, Господ щеше да се погрижи за нея. Временното й отсъствие не можеше да ме смути. Заедно преодоляхме единственото важно препятствие в живота.

Замислих се точно за това. На косъм бяхме! Ами ако на онази дърта кранта й бе паднала подкова, за да стигнем до мястото час по-късно? Отговорът е: никога нямаше да успеем. Зовът щеше да прозвучи, докато сме още на път, без никой от двамата да е пречистил душата си. И вместо да се възнесем, щяхме да дочакаме Съдния ден затънали в грях, за да бъдем запратени право в ада.

Вярвам ли в предопределението?

Чудесен въпрос. Сега да се заемем с онези, на които все пак имам отговор. Не бях в състояние да измеря времето, през което се носех в онези облаци. Случваше се да зърна и други хора, но никой не беше достатъчно наблизо, за да си поприказваме. Чудех се кога ли ще видя Исус — нали Той е обещал, че ще ни посрещне в небесата?

Напомних си, че така би се държало детенце, което тропа с краче и настоява мама да изпълни молбата му веднага, а тя само отвръща: „Търпение, миличко. Още малко.“ За мен и Господ времето не е едно и също, пише го и в Библията. Нямах представа колко работа има да свърши Исус през Съдния ден. Е, поне за едно негово занимание ми бе напомнено — онези разтварящи се гробове. Умрелите с името Христово на уста (колцина са били — милиони? милиарди?) щяха първи да срещнат нашия Небесен Отец и, разбира се, Исус щеше да е с тях по време на това величествено събитие. Бе им обещал.

Щом проумях причината за бавенето, изведнъж ми олекна. Охотно щях да изчакам и своя ред да видя Господа наш… и тогава щях да отправя към него единствената си молба — двамата с Маргрете да сме отново заедно.

Без никаква грижа, отпуснат и спокоен, без да изпитвам жажда или глад, аз се носех без усилия из облаците. Започвах да изпитвам обещаното блаженство. И заспах.

Сигурно се бях унесъл задълго заради пълното изтощение през последните три седмици. Щом се събудих, прокарах длан по бузите си и наболата четина ми подсказа, че са минали поне две денонощия. Докоснах предния джоб на куртката си — да, моят верен „Жилет“, подаръкът от Марга, си беше на мястото. Нямах обаче нито сапун, нито вода, нито огледало.

Усетих леко раздразнение, защото се бях събудил от тръбен зов (не онзи велик Зов, сега вероятно свиреше някой дежурен ангел) и нямаше нужда никой да ми подсказва значението му: „Хайде, стегнете се! Ваш ред е!“ А аз съм небръснат от два дни. Ама че неприятно!

Ангелите ни насочваха като същински пътни полицаи, за да се подредим както те искаха. Не се съмнявах, че са ангели — имаха си криле и бели одежди, а видът им будеше страхопочитание. Близо до мен прелетя един, който беше висок към три метра. Не размахваха крилете си (по-късно научих, че ги носят само за тържествени случаи или като белег на положението си). Открих, че мога да се придвижвам според указанията им. Досега не успявах да помръдна по свое желание.

Първо ни подредиха в колони, проточили се вероятно на хиляди километри, после събраха колоните в редици по дванадесет, накрая напластиха редиците една над друга, също по дванадесет.

И прелетяхме край Божия Трон.

Но преди това един ангел се спря на петдесетина метра вляво от нас. Гласът му се разнасяше ясно навсякъде.

— Слушайте ме внимателно! Ще минете на парад, както сте подредени. Не разваляйте строя. И се старайте същото да правят създанията вляво от вас, отпред и отдолу. Между колоните и редиците да има по десет кубита и по пет кубита от лакът до лакът. Никакво скупчване, никакво размотаване, никакво бавене, когато минаваме пред Трона. Който наруши дисциплината, ще бъде пратен при последните… а трябва да ви предупредя, че докато минат те, Синът Божи току-виж си е отишъл, като остави Петър, Павел или някой друг да приема парада. Имате ли въпроси?

— Колко е дълъг един кубит?

— Два кубита са един метър. Има ли в тази кохорта създание, което да не знае колко е дълъг един метър?

Никой не се обади и ангелът подкани:

— Други въпроси?

Жена отляво и над мен се провикна:

— Дъщеря ми не си носеше лекарството за кашлица, но аз успях да го грабна. Можете ли да й го отнесете?

— Създание, моля те да повярваш, че дори ако дъщеря ти успее да се закашля в рая, причината ще е чисто психосоматична.

— Но лекарят каза да…

— А сега млъкни и да се заемем с парада. Конкретните желания ще оставим за след пристигането ви в рая.

Въпреки това последваха още въпроси, повечето глупави и аз отново се уверих в нещо, което от години внимавах да не изричам гласно — набожността не е съпроводена непременно от здравомислие.

Отново прозвуча тръба. Командващият ангел извика:

— Напред! Полетете!

И ние се понесохме напред.

(Една забележка: наричам ангела „той“, защото ми се струваше, че има вид на мъж. Които ми приличаха на жени, определях ги мислено с „тя“. Така и не узнах как стои въпросът с пола при ангелите. Ако изобщо имаха такъв. Струва ми се, че са хермафродити. Естествено, нямаше как да проверя. Нито събрах смелост да попитам.)

(Още нещо ме безпокои — нали Исус е имал братя и сестри. Дева Мария още ли е девица? Никога не ми достигна смелост да задам и този въпрос.)

Забелязахме Неговия трон отдалеч. Не беше великолепният бял Престол на Бога Отец в рая, а по-скоро преносимо кресло, поставено тук специално за този случай. Което не му пречеше да е смайващо — изсечено от цял диамант. Безбройните му фасети пречупваха вътрешното сияние на Исус в порой от огън и лед, сипещ се във всички посоки. Това видях най-добре, защото лицето на Христос излъчва толкова силна светлина, че няма как да различиш чертите Му без доста затъмнени очила.

Нямаше значение. Не се съмнявахме кой е пред нас. Още на петдесетина километра от Него бях завладян изцяло от страхопочитание. Моите учители по теология не бяха смогнали да ми обяснят онова чувство, описано в библията с две думи, използвани винаги заедно — страх/любов. Но сега го изпитах. Обичах Онзи на трона и се боях от Него. Тепърва осъзнавах защо Петър е зарязал рибарската си мрежа и е тръгнал след Исус.

Естествено, не отправих молбата си дори когато минахме най-близо (на стотина метра от трона). През земния си живот се бях молил хиляди пъти на Исус, обръщайки се към Него по име. А в този миг само си напомних, че строилият ни за парада ангел обеща да имаме възможност за лични молби, когато пристигнем в рая. Значи скоро. Стигаше ми да си мисля, че и Маргрете е някъде в редиците и вижда Исус на трона Му… А ако не бях упорствал, това никога нямаше да се случи. Чувството ми сгряваше душата заедно с екстаза, предизвикан от Неговото ослепително сияние.

 

Няколко километра след трона колоната сви нагоре и надясно. Понесохме се надалеч от Земята, после и от Слънчевата система. Насочихме се с много по-голяма скорост право към рая.

Знаете ли, че нашата планета прилича на полумесец, когато я гледате отстрани? Хрумна ми въпросът дали някои от привържениците на теорията за плоската Земя са се възнесли. Не ми изглеждаше вероятно и все пак подобно породено от невежеството суеверие не е напълно несъвместимо с вярата в Христос. Разбира се, някои от суеверията са абсолютно недопустими — например астрологията или дарвинизмът. Но на мен поне не ми е известно църквата да се е произнасяла против безсмислиците за плоската Земя. И ако някои от тези заблудени хора бяха сега с нас, какво ли преживяваха при вида на планетата си, кръгла като топка за тенис?

(Или в безкрайното си милосърдие Бог им е позволил да я виждат плоска? Нима могат смъртните да прозрат мъдростта Му?)

Стори ми се, че след около два часа доближихме рая. Казвам „стори ми се“, защото нямам представа колко време е минало. Нямаше достъпни за човешките сетива ориентири. Впрочем, цялото Възнесение привидно продължи два дни… но по-късно научих, че по други мерки вероятно са изтекли цели седем години. Времето и пространството стават твърде неуловими, ако ви липсват привичните дреболии като стенния часовник и дърводелския метър.

В околността на Светия град нашите водачи ни накараха да намалим скоростта и направихме пълна обиколка, преди да влезем пред една от портите.

Да, гледката си я биваше. Новият Йерусалим (наричан също рай или Светия град) има формата на квадрат, също като столицата на Щатите, но е несравнимо по-голям. Всяка страна на квадрата се простира на две хиляди километра, значи площта му е четири милиона квадратни километра.

Пред рая градчета като Ню Йорк или Лос Анджилис са истински дребосъци.

Светата истина е, че Новият Йерусалим заема шест пъти по-голяма площ от щата Тексас! И въпреки това е претъпкан. Все пак не очакват кой знае колко нови попълнения след нас.

Разбира се, около града се извисяват стени, високи и широки по седемдесет метра. По тях има дванадесет платна за движение… и никакви предпазни парапети. Страшничко си е. Във всяка от четирите стени има по три порти. Обикновено са отворени и, както ни казаха, така щели да останат до Последната битка.

Самите стени са от искрящ яспис, но по тях се редят още по-стъписващи с красотата си хоризонтални ивици — сапфир, халцедон, изумруд, сардоникс, хризолит, берил, топаз, аметист… може и да съм пропуснал нещо. Новият Йерусалим е толкова ослепителен във всяка своя частичка, че за обикновения човешки ум е трудно да възприеме гледката. И е невъзможно да обхване всичко наведнъж.

Щом завършихме обиколката, водачът на нашата кохорта ни спря (също като чакащи дирижабли на летище О’Хара). Останахме там, докато той получи сигнал, че една от портите се е освободила. Надявах се да зърна поне за миг Свети Петър, но неговият пост е на главната порта, а ние влязохме точно през срещуположната — Ашер, където ни регистрираха упълномощени от него ангели.

 

Макар че всички дванадесет порти бяха отворени и на всяка се трудеха прилежно десетки ангели (пък и не ни проверяваха — нали Възнесението гарантираше, че душите ни са спасени), наложи се дълго да почакаме на опашка, докато ни запишат и ни дадат временни удостоверения, временни бележки за настаняване и хранене…

(„Хранене ли?!“)

Ами да, аз си помислих същото и попитах ангела, който ме регистрираше. Той/тя ме изгледа отвисоко.

— Похапването е въпрос на желание. Няма да се почувстваш зле, ако никога повече не сложиш залък в устата си и нищо не пиеш. Но на мнозина от създанията, както и на някои от ангелите тези забавления им допадат, особено в приятна компания. Ти сам ще си решиш.

— Благодаря. Сега за настаняването. За сам човек е, а ще бъдем двама — аз и съпругата ми. Затова…

— Искаш да кажеш „бившата ти съпруга“. В рая бракове няма.

— А? Това означава ли, че не можем да живеем заедно?

— Няма такова нещо. Но двамата ще трябва заедно да подадете заявление за ново настаняване в Управлението за преустрояване. И не забравяйте да си носите предишните бележки.

— Точно това ме тревожи! Загубихме се. Как да я открия?

— Подобни проблеми не ми влизат в служебните задължения. Попитай в някое бюро за информация. А дотогава използвай стаята си в общежитието Гедеон.

— Но…

Той (тя?) въздъхна.

— Имаш ли представа от колко хиляди часове седя тук? Можеш ли да осъзнаеш колко сложно е да се погрижиш за милиони създания наведнъж, някои възнесли се живи, други отново дарени с тяло? За пръв път ни се наложи да прокараме канализация за плътски твари — хрумва ли ти какви неудобства ни причини това? Казвах им аз — щом монтирате канализация, ще има и създания, които да я използват. И какво става! Смрад навсякъде! А чу ли ме някой? Ами! Хайде, вземи си документите, влез през тази врата, получи си белите одежди и нимба. Между другото, арфите са по желание. По зелената линия ще стигнеш до общежитието Гедеон.

— Не!

Неговите (нейните) устни се размърдаха. Може би се молеше.

— Как мислиш, редно ли е да се мотаеш из рая в този си вид? Доста зле изглеждаш. Тук още не сме свикнали с възнесли се живи създания. Ъ-ъ… Елия май беше последният досега. Налага се да отбележа, че външността ти е почти толкова неприятна като неговата при появата му. На твое място щях не само да сменя тези парцали с достойни бели одежди, но и да се погрижа за този пърхут по главата ти.

— Вижте какво — започнах с изопнати докрай нерви — никой, освен Исус, не познава премеждията, през които минах. Вие сте си седели тук в съвършения град със златните улици, а аз се борех със самия сатана. Знам, че изглеждам доста оръфан, но не по свой избор се появих такъв тук. Тъкмо се сетих… Къде да намеря ножчета за бръснене?

— Какво?

— Ножчета за бръснене. „Жилет“ или подобни. Предпочитам да са от неръждаема стомана.

— Тук нищо не ръждясва. Но за какво са ти тези неща?

— Именно за да махна наболата брада от лицето си.

— Сериозно? Ако Бог в безкрайната си мъдрост бе решил, че създанията от мъжки пол не бива да имат косми по лицето си, нямаше да им ги даде.

— Ясно. Къде е бюрото за информация?

— Хиляда километра наляво оттук.

Вече бях кипнал, когато обърнах гръб на ангела. Бюрократи дори в рая! Реших да не досаждам повече с въпросите си, защото схванах намека. От обиколката бях запомнил, че хиляда километра са точното разстояние от централна порта, през каквато минах, до средата на Светия град, тоест до Престола Господен. Следователно той (тя) ми казваше, че ако не харесвам как се отнася с мен, мога да се оплача на самия Шеф. С други думи: „Я ми се разкарай от главата!“

Взех си документите и се отдалечих, а погледът ми шареше в търсене на някой друг, който ще ми помогне.

Не знам кому е било поверено оправянето на цялата бъркотия, на архангел Михаил или на друг, но бяха се сетили, че множество създания ще се щурат стъписано наоколо, всяко със своите проблеми. Затова тук-там из тълпата бяха пръснати херувими. Недейте веднага да си представяте творбите на Микеланджело или Лука дела Робиа. Тези тук изобщо не бяха пълнички дечица. Стърчаха с половин метър над главата ми и доста приличаха на ангелите, но херувимските им крилца бяха мънички, а на одеждите си носеха значки, гласящи „СЛУЖЕБНО ЛИЦЕ“.

Може пък наистина да са ангели, защото така и не си изясних разликата между ангелите, херувимите, серафимите. В Писанието сякаш се предполага, че подобни подробности са ви известни предварително. Папските лакеи пък изброяват девет различни видове ангели! Че кой им е казал? Няма го в Библията!

Убедих се в едно нещо без никакво съмнение. Има две съсловия в рая — ангели и хора. Първите се смятат за по-висши и не се колебаят да ви натрият носа. Пък и наистина са по-добре откъм положение, власт и привилегии. Спасените души са граждани второ качество. Във всички разклонения на протестантството, може би и при слугите на Рим, се подразбира, че спасената душа едва ли не ще седне в скута на Господ. Нищо подобно! Какво като си заслужил място в рая? Веднага ти набиват недвусмислено в главата, че си новак тук и всички кореняци са над тебе.

Затова спасената душа заема в рая почти същото положение, каквото и един черньо в щата Арканзас. Ангелите не се колебаят да ти смачкат фасона.

Не срещнах дори един, който да ми стане симпатичен.

Дължи се на отношението им към нас. Нека се опитаме да погледнем нещата с техните очи. Според Даниил в рая има сто милиона ангели. Преди Възкресението и Възнесението, Светият град е бил просторно място, приятно за живот и предлагащо добра работа — понякога задача като вестоносец, друг път песнопения или някой ритуал. Сигурен съм, че на ангелите много им е харесвало.

В уречения час обаче им се изтърсва ужасна тълпа нови заселници, милиони (или по-скоро милиарди), на някои от които липсва дори елементарно възпитание. И за всички трябва да се полагат грижи. След неизброими епохи блаженство без проблеми ангелите изведнъж се оказват претоварени със задължения, опитват се да въведат ред в нещо, което за тях изглежда не по-добро от огромна лудница за сирачета. Не се учудвам, че чувствата им към нас не са никак топли.

И все пак… аз също не ги харесвам. Какви сноби само!

 

Открих един херувим (или ангел) със значка. Попитах го къде е най-близкото бюро за информация. Той посочи с палец през рамо.

— На хиляда километра направо по този булевард. Близо е до Реката, изливаща се от Престола.

Вторачих се нататък. От такова разстояние Богът Отец на своя Престол ми приличаше на изгряващо слънце.

— Хиляда километра значи. Няма ли някое по-наблизо?

— Създание, всичко е направено с определена цел. Ако имаше бюро на всяко кръстовище, край тях щяха да се скупчат тълпи, изгарящи от желание да зададат глупавите си въпроси. А както е уредено сега, никое създание не би си направило труда да измине дългия път, ако въпросът му не е наистина важен.

Логично. И влудяващо. Усетих се, че отново ме измъчват твърде неподходящи за рая мисли. Винаги съм смятал, че тук блаженството е гарантирано. Само че срещах същите безсмислени пречки като на Земята. Преброих до десет първо на английски, после и на латински.

— Е, тогава… за колко време се стига дотам с летене? И каква е максималната разрешена скорост?

— Нима си мислиш, че ще ти позволим да летиш тук?

— А защо не? Неотдавна долетях, че и обиколих отвън.

— Така си мислиш ти! Всичко това е направил водачът на вашата кохорта. Създание, искам да ти дам един съвет, който ще те опази от неприятности. Когато си получиш крилете — ако някога ги получиш — не се и опитвай да летиш над Светия град. Толкова бързо ще те смъкнат, че свят ще ти се завие. И ще ти вземат крилете.

— Но защо?

— Защото нямаш право. Вие, новаците, едва-що сте си показали носа тук и вече си мислите, че всичко е ваше. Ако можехте да припарите до Престола, сигурно щяхте да издълбаете по него имената си с ножче. Ще ми се да ти налея малко ум в главата. В рая има едно важно правило — РДП. Знаеш ли какво означава това съкращение?

— Не — уверих го, макар и да не беше съвсем вярно.

— Тогава слушай и се поучи. Забрави Десетте заповеди. Тук важат само две-три от тях и не би могъл да ги нарушиш, колкото и да се напъваш. Златното правило гласи: „Рангът дава привилегиите“. През цялата тази епоха ти си новобранец във Войнството Господне, значи имаш възможно най-ниския чин. Съответно и най-малко привилегии. Всъщност сещам се само за една — че изобщо си тук. В безкрайната си мъдрост Господ е преценил, че си заслужил мястото си в рая. Толкова! Дръж се прилично и можеш да останеш. Сега да разчоплим правилата за движение. Само ангелите летят над Светия град. Никой друг. Включително и ти, дори да получиш криле. Натъртвам ти го пак, защото учудващо голям е броят на създанията, които си въобразяват, че с идването си тук автоматично се превръщат в ангели. Нито е вярно, нито е възможно. Създанията никога не стават ангели. Понякога са светци. Рядко! Не и ангели.

Този път преброих от десет до едно, и то на иврит.

— Ако нямате нищо против да ви напомня, бих искал да стигна до бюрото за информация. Щом ми е забранено да летя, как да се добера до него?

— Че защо не попита веднага? С обществения транспорт.

 

Малко по-късно вече седях в колесницата на „Транзитни линии Свети град“. Тя шумно се носеше към далечния Престол. Беше открита, с формата на ладия и в нея се влизаше отзад. Нямаше нито разбираем за мен движещ механизъм, нито шофьор или кочияш. Имаше все пак обозначени спирки и така успях да се кача. Още не бях научил как бих могъл да я спра по желание.

Доколкото разбрах, всеки в рая използваше тези колесници (освен големите клечки, на които по ранг им се полагаха индивидуални возила). Дори ангелите. Повечето пътници обаче бяха хора с обикновени одежди и нимбове от най-простия вид. Имаше и неколцина с дрехи от различни исторически периоди, с далеч по-големи и украсени нимбове. Забелязах, че ангелите се държаха с такива създания значително по-вежливо. Но не седяха при тях. Разполагаха се отпред, привилегированите човеци бяха в средната част, останалите (между тях и аз) бяхме отзад.

Попитах една от спътничките си за колко време се стига до Престола.

— Не знам — отвърна тя. — Не ходя чак дотам.

Тази душа изглеждаше като дама на средна възраст и се държеше дружелюбно. Реших да подхвана разговор.

— Говорът ви май е канзаски?

— Не бих казала — засмя се тя. — Родена съм във Фландрия.

— Нима? Много добре говорите английски.

Жената поклати глава.

— Никога не съм учила този език.

— Но…

— Знам, знам. Явно сте от новодошлите. Раят е незасегнат от проклятието вавилонско. Тук никога не е имало смешение на езиците… което е доста удобно за мен, защото не ме бива по чуждата реч. Преди да се спомина, често се затруднявах. Не и тук. — Тя се взря любопитно в мен. — Може ли да ви попитам къде и кога умряхте?

— Не съм умирал. Възнесох се жив на небето.

Очите й се разшириха изведнъж.

— О, колко вълнуващо! Сигурно сте много свят човек.

— Не ми се вярва. Защо си го помислихте?

— Възнесението ще настъпи… о, вече е настъпило, нали?… внезапно. Така са ме учили.

— Права сте.

— Значи без никакво предупреждение, без изповед, без напътстващ ви свещеник… вие сте бил готов! Чист като Светата майка. И сте попаднал направо в рая. Непременно сте свят човек. Точно това си казах, като ви видях дрехите. Светците, особено мъчениците, често се обличат както през земния си живот. Видях и че не носите нимба си на светец. Това ви е право. — Тя като че се смути. — Ще ме благословите ли? Или си позволявам твърде много?

— Сестро, аз не съм светец.

— Нима ще ми откажете благословията си?

(Мили Исусе, как пък точно това ми дойде до главата?)

— След като вече чухте, че според собственото ми убеждение аз не съм светец, още ли желаете да ви благословя?

— Стига да пожелаете… свети отче.

— Ваша воля. Моля ви, склонете леко глава.

Вместо това тя направо коленичи. Положих длан на главата й.

— С даденото ми право на призван и ръкоположен свещенослужител на единствената праведна църква на Исус Христос, Син Божи, и осенен от Светия Дух, аз благославям тази си сестра во Христе. И тъй да бъде!

Навсякъде около мен отекна „Амин!“. Бях забравил, че си имаме доста многобройна публика. Смутих се. Не бях уверен нито тогава, нито сега, че имах каквото и да е право да благославям в самия рай. Но жената помоли толкова смирено, че нямаше как да й откажа.

Тя вдигна просълзените си очи към мен.

— Знаех си аз. Знаех си!

— За какво говорите, сестро?

— Вие сте светец. Сега го носите!

Тъкмо да я попитам какво нося и ме сполетя малко чудо. Внезапно се погледнах отстрани — намачкан и мърляв панталон в защитен цвят, риза от армейските излишъци с потни петна под мишниците, издут от бръснача ляв преден джоб, тридневна брада и твърде дълга коса… а над главата ми нимб колкото вана, сияен и искрящ!

— Станете, моля ви — казах на добрата жена. — Нека не се натрапваме на околните.

— Да, отче. — Тя помълча и се престраши да добави: — Не би трябвало да седите отзад.

— Нека аз преценя, чадо. Сега ми разкажете още нещо за себе си.

Тя си седна на мястото, в този миг аз се озърнах и срещнах погледа на един ангел, седнал сам отпред. Той (тя) ми кимна да се приближа.

Надменното държание на ангелите вече ми беше дошло до гуша. Отначало пренебрегнах дадения ми знак. Но всички ни зяпаха, макар и да се преструваха, че нищо не забелязват. А моята стъписана спътничка ми зашепна:

— Свети човече, ангелът желае да говори с вас.

Предадох се, отчасти защото така ми беше по-лесно, но и защото исках да задам един въпрос на ангела. Станах и отидох при него (нея).

— Викахте ли ме?

— Да. Знаеш правилата. Ние сме отпред, създанията са отзад, а светците — по средата. Внушаваш неуместни мисли на обикновените създания, като седиш при тях. Как ще си запазиш привилегиите, ако нарушаваш протокола? Гледай да не ти се случва втори път.

Хрумнаха ми няколко възможни реплики, без изключение неподходящи за Светия град. Преглътнах ги и казах:

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Питай.

— Кога тази колесница ще стигне до Реката, изливаща се от Престола?

— Че защо ти е да знаеш? Имаш цялата вечност пред себе си.

— Това означава ли, че не знаете? Или просто не искате да ми кажете?

— Върви да седнеш където ти е мястото. Веднага!

Опитах се да намеря свободна седалка отзад. Но нямаше. Хората мълчаха и отбягваха погледа ми. И без думи беше ясно, че никой не би ми помогнал да се опълча срещу волята на един ангел. Въздъхнах и се настаних по средата в самотен лукс, защото бях единственият светец в колесницата. Ако изобщо бях светец.

 

Не знам колко се проточи пътуването до Престола. В рая светлината е неизменна, липсват капризи на климата, отгоре на всичко нямах часовник. Просто мина много време, изпълнено със скука. Скука ли? О, да. Великолепна постройка, сътворена само от скъпоценни камъни, е радост за окото. Десетина такива също могат да бъдат чудесна гледка, стига да се различават помежду си. Но ако стотина километра наред виждате само тези палати, ще ви доспи. Хиляда километра навяват смъртна досада. Започнах да копнея за някой паркинг с очукани таратайки, за сметище или (най-добре!) за обширна ливада с избуяла трева.

Новият Йерусалим е град на безупречната красота. Очевидец съм. Но онова безкрайно дълго пътуване ме научи, че и грозотата си има добри страни.

Не успях да науча кой е измислил Светия град. От само себе си се разбира, че Бог е одобрил и ръководил замисъла и градежа. Но в Библията не са посочени нито архитектите, нито строителите. Масоните обичат да приказват за „Великия Архитект“ и подразбират Йехова, но подобно нещо няма да прочетете в Писанието. Само веднъж си позволих да попитам един ангел кой е създал града. Нито се присмя на невежеството ми, нито ме сгълча за нахалството. Явно не можа да схване в какво се състои въпросът. И все пак аз още се питам — Бог сам ли е създал (проектирал и построил) Светия град, до последното скъпоценно камъче, или е поверил работата на свои подчинени?

Който и да е създал Новия Йерусалим, допуснал е един съществен недостатък. И не ми казвайте, че да отсъждам за Божието творение е светотатство. Липсата е твърде сериозна.

Няма обществена библиотека.

Една библиотекарка от справочната служба, посветила живота си да намира отговорите на всякакви въпроси, ще бъде по-полезна в рая от цяла кохорта надменни ангели. Не се съмнявам, че тези дами не са малко в небесата, защото абсолютно необходимо условие е да имаш нрава на светец и търпението на Йов, за да работиш четиридесет години в справочната служба. Но за да се занимават с призванието си, библиотекарките биха имали нужда от книги, картотеки и така нататък, тоест от оръдията на занаята си. Дадат ли им такава възможност, те непременно ще създадат картотеки и каталози… но откъде ще намерят книгите? В рая май няма място за издателства.

Всъщност там не се произвежда нищо. Няма и икономика. След прогонването от рая Йехова повелил ние, потомците Адамови, да се бъхтаме за насъщния с пот на челата. Така сътворил икономиката и тя си работила доста добре хилядолетия.

Само че не в рая.

Тук Той ни дава насъщния, без по лицата ни да се стичат капки пот. Всъщност никой не се нуждае от насъщния. Няма как да умреш от глад, нито дори да се мъчиш. Който и да изпитва желание да похапне, то е защото му е приятно да се отбие в някой от безбройните ресторанти, трапезарии, столови. Най-вкусния хамбургер в живота си изядох в малко ресторантче до Престолния площад, на брега на Реката. Но нека не изпреварвам събитията в този разказ.

Липсва още нещо, макар това да не е толкова ужасно. Градините. Е, има я горичката около Дървото на живота близо до Престола, а тук-там са пръснати съвсем малко лични паркове. Мисля, че знам причината и ако съм прав, тази липса ще бъде запълнена по съвсем естествен път. Преди ние (заслужилите Възнесението и покойниците во Христе) да се появим в рая, почти всички жители на Светия град са били ангели. Имало е около милион изключения — мъченици за вярата, най-праведните чеда Израилеви, въпреки че са живели преди Христос, също и групичка най-чисти души от езическите земи, макар те изобщо да не са чували за Спасителя. Значи 99 на сто от гражданите на Новия Йерусалим са били ангели.

А както изглежда, те нямат никакъв интерес към градинарството. Не им подхожда. Изобщо не съм способен да си представя един ангел, коленичил в пръстта да окопае дръвче. Не са от онези, които биха допуснали кал под ноктите си, за да отгледат нов сорт рози.

Но сега хората са поне десет пъти повече от тях в рая. Предполагам, че скоро ще има градини… и клубове на градинарите с всичките им любими ритуали. Пък и имат предостатъчно време за това.

Хората в рая се занимават с каквото пожелаят, защото не ги гони нуждата. Онази мила дама (Сузане), която ми поиска благословия, била майсторка на дантели във Фландрия. Сега преподава занаята си на всеки, който пожелае да се учи. Останах с непоклатимото впечатление, че за повечето хора в Светия град основният проблем е с какво да запълнят времето си. (Питам се дали все пак има някакво полезно зрънце в идеята за преражданията, толкова вкоренила се в множество религии извън християнството? Не може ли спасената душа да бъде възнаградена след време с ново захвърляне в бързеите на всекидневието? Ако не на Земята, то в някой друг свят? Не би било зле да се поровя по въпроса в Библията. Но за мое най-голямо изумление, в рая е твърде трудно да откриеш екземпляр от Светото писание.)

 

Бюрото за информация беше точно където ми казаха — близо до бреговете на Реката, в която от Престола Господен се изливаше Водата на живота. Самият Престол се издига право нагоре насред горичката с Дървото на живота и не можеш да го огледаш добре толкова отблизо. Все едно да зяпаш най-високия небостъргач в Ню Йорк, застанал на тротоара до него. Естествено, не виждаш и Божия лик, защото гледаш право нагоре към нещо, високо точно хиляда четиристотин четиридесет и четири кубита. Съзираш само сиянието… и чувстваш Присъствието.

Плътната тълпа около бюрото беше каквато и очаквах след обясненията на херувима. Не се редяха на опашка, ами се бяха скупчили в непроходим кръг наоколо. Щом огледах гъмжилото, започнах да се питам кога ли бих успял да се добера до бюрото. И щеше ли да е възможно по друг начин освен с прилагане на най-гнусните трикове от разпродажбите с намаление — настъпване по мазолите, ръгане с лакти в ребрата и всичко останало, заради което мъжете толкова се отвращават от блъсканицата?

Стоях край тълпата и се мъчех да измисля нещо. Нима трябваше непременно да газя нечии мазоли, за да открия Маргрете? Още се колебаех, когато при мен дойде херувим със значка.

— Светецо, искате да попитате нещо ли?

— И още как!

— Вървете след мен. — Херувимът носеше дълъг жезъл, който много ми приличаше на полицейска палка. — Отдръпнете се! Направете път на светеца! Хайде, по-живо!

Преди да се усетя, вече бяхме застанали пред бюрото. Не мисля, че тук беше възможно някой да пострада, но сигурно имаше доста наранени чувства. Не одобрявам такива сцени. Би трябвало отношението да е еднакво към всички. Но където действа правилото РДП, да си дори ефрейтор е несравнимо по-добре, отколкото да си прост редник.

Понечих да благодаря на херувима, но вече се беше отнесъл нанякъде.

— Светецо, какво желаете? — попита ме ангел иззад гишето.

Обясних му, че се опитвам да открия съпругата си. Той потропа с пръсти по тезгяха.

— Ами ние обикновено не се занимаваме с това. Има основано от създания дружество — „Намерете своите приятели и любими“.

— Къде е седалището му?

— Близо до портата Ашер.

— Какво?! Оттам идвам. Влязох през същата порта.

— Трябваше да попитате ангела, който ви е регистрирал. От новодошлите ли сте?

— Да, от възнесените съм. И попитах ангела… но ме отпрати набързо. Той… тя… ъ-ъ, ангелът ми каза да дойда тук.

— Брей… Я да ви видя документите.

Взря се задълго в тях, после подвикна на друг ангел, който бе престанал да обслужва тълпата, заслушан в нашия разговор:

— Търл, само виж това!

Вторият ангел също хвърли поглед на документите ми, кимна дълбокомислено и поклати натъжено глава.

— Да не се е объркало нещо? — попитах неспокойно.

— Не. Светецо, имал сте лошия късмет да ви упъти, ако думата изобщо е подходяща в случая, един ангел, който не би помогнал и на най-добрия си приятел, стига да имаше такъв. Все пак съм изненадан, че се е отнесъл толкова грубо с един светец.

— Тогава не носех този нимб.

— Ясно. По-късно ли решихте да си го сложите?

— Не стана по мой избор. Случи се чудо по пътя от портата Ашер насам.

— Разбирам. Светецо, вашият ранг ви дава право да се оплачете от Хромитициниел. Или просто ще направя запитването вместо вас.

— Май така ще е по-добре.

— И аз мисля същото. По-добре ще е за вас в дългосрочна перспектива, ако схващате какво искам да ви кажа.

— Досещам се.

— Но преди да се обадя в дружеството, нека проверя при Свети Петър, за да сме сигурни, че жена ви е сред пристигналите. Кога умря?

— Не е умряла. Тя също се възнесе.

— Тъй ли? Значи проверката ще стане бързо, без да ровим в старите архиви. Искам пълното й име, възрастта, пола — ако има такъв, датата на… ох, увлякох се. Засега стига и името.

— Маргрете Свенсдатер Гундерсон.

— По-добре ми го кажете буква по буква. Така, дано и чиновниците на Петър го прочетат правилно. Не бива да чакате тук. Отсреща има едно ресторантче, нали му виждате рекламата?

Озърнах се.

— „Свещената крава“ ли?

— За него говоря. Добре готвят, ако ви се опитва нещо вкусно. Почакайте там, а аз ще ви повикам, когато има резултат.

— Благодаря!

— Няма за какво… — ангелът пак се вторачи в документите ми, — …Свети Александър Хергеншаймър.

 

„Свещената крава“ беше най-уютното, напомнящо за дома местенце, което бях виждал след Възнесението. Малко, приятно заведение, каквото бихте очаквали да видите в Сейнт Луис или Денвър. Влязох. До грила, с гръб към мен, стоеше висок черен мъжага, чиято готварска шапка стърчеше през нимба. Настаних се пред барплота и се прокашлях.

— Ей сегинка. — Той довърши заниманията си и ме погледна. — С какво мога да ви… Глей ти! Светецо, какво да бъде за вас? Само кажете и мигом ще го сготвя!

— Люк! Толкова се радвам да те видя!

Той ме зяпна.

— Ама ние знаем ли се отнякъде?

— Не ме ли помниш? Че аз работех по едно време при тебе! В „Грила на Рон“, в Ногалес. Аз съм Алек. Миех чиниите.

Той впи поглед в мен и изпусна шумна въздишка.

— Ей, не можах да се сетя веднага… Свети Алек.

— За приятели съм само Алек. Люк, да знаеш, има някаква грешка. Когато я оправят, ще сменя тоя засукан светилник с най-обикновен нимб.

— Извинявай… Свети Алек, ама не ми се вярва. В рая грешки няма. Ей, Албер! Поеми клиентите. Ще седнем с моя приятел Свети Алек вътре. Албер ми е заместникът.

Стиснахме си ръцете с нисичък шишко, който приличаше на карикатура за представата как трябва да изглежда типичният френски готвач. Двамата с Люк минахме през странична врата, седнахме до масата и скоро при нас дойде сервитьорка. Отново се стъписах, а Люк каза:

— Хейзъл, искам да те запозная с един стар приятел. Със Свети Алек работехме заедно. Хейзъл пък е душата на заведението.

— Миех чинии при Люк — обясних, докато се изправях. — Чудесно е да те видя отново!

Протегнах й ръка, но бързо премислих и я прегърнах. В усмивката й не личеше никаква изненада.

— Добре дошъл, Алек! О, вече си Свети Алек. Не се учудвам.

— За разлика от мен. Това е грешка.

— В рая не допускат такива грешки. Къде е Марги? Да не остана с живите на Земята?

Обясних й как се разделихме и добавих:

— Сега чакам да я открият.

— Ще я намериш. — Хейзъл ми лепна една топла целувка, после всички се настанихме около масата. — Бързо ще се съберете, защото е обещано на всички ни и така става. Любимите и приятелите са отново заедно. А Стийв… Свети Алек, ти помниш ли Стийв? Беше с тебе и Марги, когато се видяхме за пръв път.

— Че как бих могъл да го забравя? Поръча ни вечеря и ни даде десет златни долара, когато бяхме останали без петаче. Ха, дали помня Стийв!

— Щастлива съм да го чуя… защото Стийв смята, че на тебе дължи връщането си към вярата и попадането си в рая. Разбираш ли, Стийв загина на бойното поле в Меджидо, а и аз си намерих смъртта по време на Войната. Стана… ами, около пет години след като се срещнахме.

— Пет години?!

— Да. Аз си отнесох своето още в самото начало на Войната, но Стийв оцеля чак до Армагедон…

— Хейзъл, едва ли е минал и месец, откакто Стийв ни почерпи онази вечер.

— Връзва се. Ти си напуснал Земята с Възнесението, от което се започна Войната. Години си се реел в небето, затова аз и Стийв сме се озовали тук преди тебе. Ако искаш, можеш да разнищиш това по-подробно с него. Скоро ще дойде. Между другото, сега съм негова любовница… тоест съпруга, само че в рая няма бракове. Както и да е. Стийв се записал доброволец и стигнал до чин капитан, преди да загине. Неговата рота атакувала Хайфа и той загинал за Господ в разгара на Армагедон. Толкова се гордея с него!

— Редно си е. Люк, и тебе ли те довърши Войната?

Чернокожият мъж белна зъби в широка усмивка.

— А, не, Свети Алек. Обесиха ме.

— Шегуваш се!

— Няма такова нещо. Увиснах на въжето точно по закон. Нали помниш как си обра крушите?

— Не съм си обирал крушите. Стана чудо. Така срещнах Хейзъл и Стийв.

— Добре де… сигурно знаеш повечко от мен за чудесата. Веднага трябваше да си намерим друг мияч на чинии, а нямаше мераклии освен един мексиканец. Човече, страшен серсем излезе оня тип. По едно време ми извади нож. Голяма грешка — да вади нож на готвач в собствената му кухня! Понаряза ме малко, аз пък го накълцах. Като погледнах съдебните заседатели, май всичките му бяха братовчеди. Пък и прокурорът разправяше, че било време да дадат урок на хората. Но аз не мрънках. Открай време си бях кръстен, а капеланът в затвора ми помогна да си пречистя душата. Цяла проповед им изнесох, както си стоях с клуп на шията. Накрая им викам: „Хайде, пращайте ме бързичко при Исус! Алилуя!“ Тъй и направиха. Най-хубавият ден в живота ми!

Албер надникна в стаята.

— Свети Алек, търси ви един ангел.

— Веднага идвам!

Ангелът чакаше отвън, май нямаше желание да гуши глава между раменете си, за да влезе.

— Вие ли сте Свети Александър Хергеншаймър?

— Да, аз съм.

— Имам съобщение за вас относно запитването ви за създанието на име Маргрете Свенсдатер Гундерсон. То гласи: „Въпросната особа не е сред възнеслите се живи на небето, нито се е появила с някоя от следващите групи. Създанието Маргрете Свенсдатер Гундерсон не е в рая и не се предвижда да попадне тук.“ Това е всичко.