Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (4)

4.
Лиз

Накрая постъпи на работа в библиотеката. От трудовата борса му предлагаха това място всеки четвъртък, когато изтегляше помощта си за безработен, но той винаги отказваше.

— Наистина, не е най-подходящото за теб — каза мистър Пит, но заплатата е сносна, а работата е лека за образован човек.

— Каква е тази библиотека? — попита Лиймас.

— Библиотеката в Бейзуотър за психологически изследвания. Дарение е. Имат хиляди томове на най-различна тематика, получили са огромно количество книги и се нуждаят от още един помагач.

Лиймас пое парите и листчето.

— Хората там са малко смахнати — добави мистър Пит, — но пък ти не си човек, дето се задържа на едно място, нали? Мисля, че е време да опиташ при тях а?

Имаше нещо странно в Пит. Лиймас бе сигурен, че го е виждал някъде. В Цирка, по време на войната.

Библиотеката приличаше на църковна зала и беше много студена. Черните петролни печки в двата й края я вмирисваха на парафин. В средата имаше кабинка, прилична на свидетелска ложа, и в нея седеше мис Крейл, библиотекарката.

Лиймас никога не бе предполагал, че може да има жена за началник. В трудовата борса никой не спомена такова нещо.

— Аз съм новият помагач — рече той. — Казвам се Лиймас. Мис Крейл го изгледа така изпитателно иззад картотеката си, сякаш бе чула груби слова.

— Помагач, какво искате да кажете, помагач?

— Помощник. От трудовата борса. Мистър Пит.

Той побутна към нея през гишето формуляр с данните си, попълнени с наклонен почерк. Тя го вдигна и започна да го изучава.

— Вие сте мистър Лиймас — Това не беше въпрос, а първият етап на старателно фактологическо изследване. И сте от трудовата борса.

— Не. Пратен съм от тях. Казаха ми, че имате нужда от помощник.

— Разбирам. — Вдървена усмивка.

В същия момент иззвъня телефонът, тя вдигна слушалката и започна да спори с някого много разпалено. Лиймас предположи, че тази разправия се води непрекъснато, защото започна без всякакво въведение. Гласът й просто се извиси октава по-високо и тя се впусна в спор за някакви си концертни билети. Лиймас послуша минута-две и се замъкна към рафтовете с книги. В една от нишите видя момиче. То се беше покачило на една стълба и разпределяше големи томове.

— Аз съм новият — рече той. — Казвам се Лиймас. Тя слезе от стълбата и му стисна доста формално ръката.

— Аз съм Лиз Голд. Приятно ми е. Запознахте ли се с мис Крейл?

— Да, но тя говори по телефона сега.

— И вероятно спори с майка си. Какво ще вършите? — Не знам, ще работя.

— В момента маркираме. Мис Крейл откри нов индекс.

Тя беше висока, непохватна, с източен кръст и дълги крака. Носеше равни обувки, тип балетни пантофки, за да изглежда по-ниска. Лицето й, също както тялото, имаше едри черти, които сякаш се колебаеха между неугледността и красотата. Лиймас реши, че е някъде около двадесет и две-три и че е еврейка.

— Просто трябва да проверим дали всички книги са на рафтовете. Ето това е указателят, по който сверяваме. След като си проверил, вписваш с молив новия номер и го отписваш от картотеката.

— После какво?

— Само мис Крейл има право да попълва номера с мастило. Това е закон тук.

— Чий закон?

— На мис Крейл. Защо не започнеш с археологията? Лиймас кимна и заедно отидоха до следващата ниша, където на пода имаше кутия, пълна с картони.

— Правил ли си нещо подобно преди? — попита тя.

— Не. — Лиймас спря, взе един сноп и го прелисти. — Мистър Пит ме изпрати. От борсата — и той върна картоните на мястото им.

— Пак ли само мис Крейл може да попълва картоните с мастило? — запита Лиймас.

— Да.

Момичето го остави там и след кратко колебание той извади някаква книга и погледна заглавната страница. Казваше се „Археологическите разкопки в Мала Азия. Четвърти том“. Изглежда имаха само този.

Беше един часът и Лиймас страшно изгладня. Той отиде до мястото, където Лиз Голд разпределяше книгите, и каза:

— Как стои въпросът с обяда?

— О, аз си нося сандвичи — Изглеждаше малко суетна. — Хапни от моите, ако това те задоволява. На няколко мили наоколо няма кафене.

Лиймас поклати глава.

— Благодаря. Ще изляза. Трябва да напазарувам. Тя го гледаше как се промъква през летящите врати. Когато се върна, часът беше два и половина. Миришеше на уиски. Носеше една торбичка, пълна със зеленчуци, и друга — с хранителни продукти. Сложи ги в ъгъла на една от нишите и отегчено се захвана пак с томовете по археология. Бяха изминали десетина минути, откакто започна да отбелязва книгите, когато усети, че мис Крейл го наблюдава.

— Мистър Лиймас.

Беше се изкачил по средата на стълбата, тъй че погледна през рамо надолу и каза:

— Да.

— Знаете ли откъде се взеха тези торби?

— Мои са.

— Аха, ваши. — Лиймас чакаше. — Съжалявам — най-после продължи тя, — внасянето на пазарски чанти в библиотеката не е позволено.

— Къде другаде мога да ги оставя? Друго място няма.

— Не и в библиотеката — отговори тя.

Лиймас не й обърна внимание и отново се съсредоточи върху раздел „Археология“.

— Така или иначе в рамките на обикновената обедна почивка — продължи мис Крейл — нямаше да можете да пазарувате. Никой от нас не прави това, нито мис Голд, нито аз, ние нямаме време да пазаруваме.

— Защо не увеличите почивката с половин час? — запита Лиймас. — Тогава ще имате време. А когато сте натоварени, можете да удължите работното си време с тридесет минути. Ако наистина се налага.

Известно време тя просто стоеше и го наблюдаваше, явно търсейки думите си. Накрая заяви:

— Ще обсъдя това с мистър Айънсайд — и се отдалечи. Точно в пет и тридесет мис Крейл си облече палтото и извисявайки глас за едно „Лека нощ, мис Голд“, излезе. Лиймас предположи, че целият следобед е мъдрувала по въпроса за пазарските чанти. Той отиде до следващата ниша, където Лиз Голд бе седнала на последното стъпало на стълбата и четеше нещо като брошура. Щом видя Лиймас, я пусна гузно в чантата си и стана.

— Кой е мистър Айънсайд? — попита Лиймас.

— Съмнявам се, че съществува — отвърна тя. — Това е най-силното й оръжие, когато не знае какво да отговори. Един път я попитах кой е той. Изведнъж започна да го усуква и стана тайнствена. Отговори ми с: Няма значение. Мисля, че в действителност не съществува.

— Аз не съм съвсем сигурен, че и мис Крейл съществува — рече Лиймас и Лиз Голд му се усмихна.

В шест часа тя заключи и предаде връзката на портиера — един старец, получил шок по време на бой във Втората световна война, който по думите на Лиз стоял буден цяла нощ да не би германците да контраатакуват. Навън беше страшно студено.

— Много път ли имате? — попита Лиймас.

— Двадесет минути пеша. Винаги ходя пеша. А ти?

— Не съм далеч от тук. Лека нощ.

Лиймас се прибра бавно у дома. Отвори и завъртя ключа на осветлението. Никакъв ефект. Изпробва светлината в миниатюрната кухня и накрая — електрическата печка, включена до леглото му. На изтривалката намери писмо. Взе го и го вдигна срещу бледата жълтеникава светлина на стълбищната лампа. Беше от електроснабдяването — съжалявали, че кварталният инкасатор нямал друг избор, освен да прекъсне електричеството, докато не бъде заплатена внушителната сума от девет лири, четири шилинга и осем пенса.

 

Беше се превърнал във враг на мис Крейл, а тя обичаше да има врагове. Или го гледаше намръщено, или се правеше, че не го вижда, а когато приближаваше до нея, тя започваше да трепери, да се оглежда наляво и надясно, сякаш търсеше нещо, с което да се защити, или може би начин да избяга. Понякога страшно се обиждаше — например когато той си окачи шлифера на нейния гвоздей. Застана отпред и стоя разтреперана цели пет минути, докато накрая Лиз я забеляза и го повика.

Той отиде при нея и каза:

— Какво ви безпокои, мис Крейл.

— Нищо, абсолютно нищо — отвърна тя беззвучно, като не изговаряше докрай думите.

— Нещо с палтото ми?

— Абсолютно нищо.

— Добре — отговори той и се върна в нишата.

Тя се тресе през целия ден и прекара половината от сутринта на телефона, в театрален шепот.

— Разказва на майка си — рече Лиз. — Винаги разказва на майка си. И за мен й разказва.

Мис Крейл така силно намрази Лиймас, че изобщо не беше в състояние да разговаря с него. В дни на заплата той се връщаше от обяд и намираше на третото стъпало на стълбата си плик, върху който бе написано името му с правописна грешка. Първият път, когато това се случи, той взе парите и плика, отиде при нея и й каза:

— С „й“ се пише, мис Крейл, и само с едно „с“ — при което тя бе обхваната от истински паралитичен тремор, въртеше очи и безцелно подмяташе молива си, докато Лиймас не се оттегли. После часове наред тя тайнствено шепна по телефона.

Около три седмици след като Лиймас започна работа в библиотеката, Лиз го покани на вечеря. Престори се, че идеята й е дошла съвсем внезапно в пет часа същия следобед. Изглежда, усещаше, че ако го покани за следващия или последващия ден, той ще забрави или просто няма да отиде. Затова го покани в пет. Лиймас явно не беше склонен да приеме, но накрая се съгласи.

Вървяха към квартирата й под дъжда. Това би могло да бъде Берлин, Лондон или всеки град, в който паветата се превръщат в езера от светлина под вечерния дъжд, а уличното движение се тътри унило по мокрите улици.

Тази бе първата от многото вечери, които Лиймас вкуси в дома на Лиз. Идваше, когато го поканеше, а тя го канеше често. Никога не говореше много. Щом разбра, че той приема, Лиз започна да слага масата още от сутринта, преди да тръгне за библиотеката. Дори подготвяше предварително зеленчуците и поставяше свещи на масата. Обичаше светлината им. Не я напускаше усещането, че у Лиймас има нещо много странно, че един ден по неразбираеми за нея причини, той ще избяга и тя няма да го види вече.

Опита се да му каже, че знае това и една вечер му подхвърли:

— Трябва да си отидеш, щом почувствуваш, че го искаш. Никога няма да тръгна подире ти, Алек.

Кафявите му очи за момент се впериха в нея:

— Ще ти кажа, когато му дойде времето — отвърна той. Апартаментът й се състоеше от хол, който служеше за спалня, и кухня. В хола имаше две кресла, диван-легло и библиотека, пълна с книги с меки корици, предимно класици, които тя никога не беше чела.

След вечеря Лиз му говореше, а той лежеше на дивана и пушеше. Не беше сигурна дали слуша, но това не я интересуваше. Коленичеше до дивана и му говореше, притискайки дланта му до страната си.

После една вечер го попита:

— Алек, в какво вярваш? Не се смей — кажи ми. Тя зачака и накрая той отговори:

— Вярвам, че автобус номер 11 ще ме отведе в Хамърсмит. И не вярвам, че зад волана му седи Дядо Коледа.

Тя поразмисли върху това и накрая го запита отново:

— Но в какво вярваш? Лиймас вдигна рамене.

— Не може да не вярваш в нещо — настояваше тя. — Нещо като бог — знам, че вярваш, Алек, понякога изражението ти е такова, сякаш си предопределен да вършиш нещо специално, като свещеник. Не се усмихвай, Алек, вярно е.

Той поклати глава.

— Съжалявам, Лиз, не си разбрала. Не обичам американците и частните училища. Не обичам военните паради и хората, които си играят на войници — и без да се усмихне, добави: — Не обичам и разговорите за живота.

— Но, Алек, все едно, че казваш…

— Трябваше да добавя — прекъсна я Лиймас, — не обичам хората, които ме наставляват как да мисля.

Тя разбра, че той започва да се ядосва, но вече не можеше да се спре.

— Това е, защото не искаш да мислиш, не смееш! Съзнанието ти е отровено, има някаква омраза. Ти си фанатик, Алек, знам, че е така, но не зная за какво. Ти си фанатик, който не иска да покръства хората, а това е опасно нещо. Приличаш на човек, който е дал клетва за отмъщение или нещо подобно.

Кафявите очи я изгледаха. Когато заговори, злобата в гласа му я уплаши.

— Ако бях на твое място — рече Лиймас грубо, бих си гледал работата.

После се усмихна с тая типична за ирландците дяволита усмивка. Не бе правил това досега и Лиз знаеше, че пуска в действие чара си.

— А в какво вярва Лиз? — запита той и тя отвърна:

— Не можеш да ме спечелиш толкова лесно, Алек. По-късно същата вечер заговориха отново за това. Лиймас повдигна въпроса — попита я дали е религиозна.

— Грешно си ме разбрал — рече тя, — съвсем грешно. Не вярвам в Бога.

— Тогава в какво?

— В историята.

Той я погледна изненадано, после се засмя.

— О, Лиз… о, не. Да не си от тия проклети комунисти? Тя кимна, изчервявайки се като малко момиче от смеха му, обхваната едновременно от яд и от облекчение, че това не му прави особено впечатление.

Тази нощ го задържа и те станаха любовници. Той си тръгна в пет сутринта. Лиз не можеше да разбере — чувствуваше се толкова горда, а Лиймас сякаш се срамуваше.

 

Лиймас напусна дома й и тръгна по безлюдната улица надолу към реката. Времето беше мъгливо. Малко по-нататък по пътя, може би на около двадесетина метра, се очертаваше фигурата на мъж в мушама, нисък и доста пълен. Стоеше облегнат на оградата на парка и силуетът му изпъкваше на фона на носещата се мъгла. С приближаването на Лиймас тя сякаш се сгъсти, обгръщайки плътно фигурата до оградата, а когато се отдръпна, човекът вече го нямаше.