Джон льо Каре
Шпионинът, който дойде от студа (9)

9.
На втория ден

На следващата сутрин Питърс пристигна в осем часа. Без да се церемонят много, те седнаха на масата и започнаха.

— И така ти се върна в Лондон. Какво прави там?

— Изолираха ме. Разбрах, че с мен е свършено още от момента, в който тоя глупак от Личен състав ме посрещна на аерогарата. Трябваше да ида направо при Кънтроул и да му докладвам за Карл. Беше мъртъв — какво друго можех да му кажа?

— Как постъпиха с теб?

— Отначало казаха да се навъртам из Лондон и да чакам, докато дойде време за пенсия. Държаха се толкова етично, че чак ме доядя — казах им, че ако наистина държат да хвърлят пари по мен, най-естественото нещо би било да сметнат целия ми трудов стаж, а не да вдигат такъв шум заради прекъсната служба. Тогава пък те се ядосаха. Настаниха ме в секция Банково дело, където е пълно с жени. Не помня кой знае колко от този период — започнах повечко да пия. Минах през лоша фаза.

Той запали цигара. Питърс кимна.

— Затова ме ритнаха всъщност. Не им харесваше, че пия.

— Разкажи ми онова, което си спомняш за секция Банково дело — предложи му Питърс.

— Скапана работа. Винаги съм знаел, че не ме бива за чиновник. Затова стоях в Берлин. Знаех си, че ще ме пратят в резервите, когато ме отзоваха, но Боже мой!

— Какво правеше? Лйймас вдигна рамене.

— Седях си на задника, същото, което правеха и другите две жени в стаята — Тързби и Ларет. Виках им Тързди и Фрайди^[1] — той се захили доста глуповато.

Питърс го погледна с недоумение. — Просто си прехвърляхме хартийки. От Финансовия отдел се получава писмо: „Изплатете сумата 700 долара на еди-кой си, с разрешението на еди-кой си. Моля придвижете въпроса.“ В най-общ вид това беше. Тързди и Фрайди го поразмотаваха, завеждаха го, подпечатваха го, а аз написвах чек или карах банката да направи трансфер.

— Коя банка?

— Блат и Родни, една шикозна малка банка в Сити. В Цирка съществува някакво схващане, че випускниците на Итън са дискретни.

— Всъщност в такъв случай ти знаеш имената на агентите от цял свят.

— Не е точно така. Ей това беше номерът. Виж сега подписвам чек или пък ордер за банката, но оставям свободно място за името на получателя. Приложеното към него писмо или каквото имаш там е подписано и после папката се връща в Отдела за специални пратки.

— Кои са те?

— Те най-вече разполагат с подробна информация за агентите. Те нанасят имената и пращат ордерите. Дяволски хитро, дума няма.

Питърс изглеждаше разочарован.

— Искаш да кажеш, че не е имало начин да знаеш имената на получателите.

— Обикновено не.

— Случвало ли се е понякога?

— От време на време стигахме близко до истината. Разбира се, това разтакаване между Банково дело, Финанси и Специални пратки водеше до какви ли не бъркотии. Много сложна организация. И тук-там попадахме на нещо специално, което да ни поразведри.

Лиймас стана.

— Направих списък на всички плащания, за които си спомням. В стаята ми е. Ще го донеса.

Той излезе с провлачената походка, която бе усвоил, откакто пристигна в Холандия. Върна се, държейки в ръка няколко листа разчертана хартия, откъснати от евтина тетрадка.

— Написах това снощи — рече той. — Сметнах, че ще ни спести време.

Питърс взе записките му и ги прочете бавно и внимателно. Изглеждаше впечатлен.

— Добре — промълви той. — Много добре.

— Освен това съвсем ясно си спомням една операция — Ролинг Стоун. Заради нея пътувах на няколко пъти. Веднъж до Копенхаген и веднъж до Хелзинки. Просто оставях пари в банката.

— Колко?

— Десет хиляди долара в Копенхаген, четиридесет хиляди марки в Хелзинки.

Питърс остави молива на масата.

— За кого?

— Един Господ знае. По Ролинг Стоун работехме със система от депозитни сметки. Службата ми даде фалшив британски паспорт, отидох в Ройъл Скандинавиън Банк в Копенхаген и в Нашънъл Банк ъв Финлънд в Хелзинки, внесох парите и открих банкова книжка за общ влог — за мен на новото ми име и за някой друг — агента, предполагам също с фалшиво име. Оставих на банките образец с подписа на съдружника ми по сметка — дадоха ми го от Дирекцията. След това те са изпратили на агента книжката и фалшивия му паспорт и той ги е представил в банката, когато е теглил парите. Знаех единствено това име. — Лиймас се чуваше как говори и думите му звучаха абсурдно, невероятно.

— Обичайна ли беше тази процедура?

— Не. Това беше специален начин за заплащане. Имаше подписна листа.

— Какво е това?

— Имаше кодово име, което бе известно на съвсем ограничен брой хора.

— Какво беше кодовото име?

— Казах ти — Ролинг Стоун. Операцията включваше отделни изплащания на суми от по десет хиляди долара в различни валути и в различни столици.

— Винаги в столици?

— Доколкото знам. В архива прочетох, че и преди да попадна в секцията, е имало други плащания по Ролинг Стоун, но секция Банково дело е натоварвала с тази задача местния резидент.

— Тези плащания преди твоето идване, те къде са били извършвани?

— Едното в Осло. За другото не си спомням.

— Винаги едно и също ли беше фалшивото име на агента?

— Не. Бяха взети допълнителни мерки за сигурност. По-късно чух, че сме усвоили тези методи от руснаците. Това беше най-сложната схема за плащания, която съм виждал. По същия начин и аз използвах различни имена и, разбира се, различни паспорти при всяко пътуване. — Това ще го задоволи, ще му помогне да запълни празнините.

— А фалшивите паспорти, които даваха на агента, за да изтегли парите — знаеш ли нещо за тях — как ги правеха и как ги изпращаха?

— Не. О, освен че трябваше да имат виза за страната, в която са внесени парите. И печати за влизане.

— Печати за влизане!

— Да. Предполагах, че паспортите никога не се използват на границата — само се представят в банката и служат за идентификация. Агентът сигурно е пътувал със собствените си документи и съвсем легално е влизал в страната, в която се намира банката, а после при тегленето е показвал фалшивия паспорт. Така предполагах.

— Сещаш ли се каква може да е причината предишните плащания да се извършват от резидента, а следващите — чрез някой, който идва специално от Лондон за целта?

— Знам защо. Попитах жените от секция Банково дело Тързди и Фрайди. Кънтроул се притесняваше, че…

— Кънтроул?! Искаш да кажеш, че сам Кънтроул е бил поел случая?

— Да, той го ръководеше. Страх го беше, че в банката могат да разпознаят резидента. Затова използваше пощальон: мен.

— Кога предприе тези пътувания?

— До Копенхаген на 15 юни. Излетях обратно същата вечер. До Хелзинки — в края на септември. Преспах две нощи. Някъде към 28 — и се върнах. Позволих си малко развлечения там — той се захили, но Питърс не обърна внимание.

— А останалите депозити кога бяха внесени?

— Съжалявам, не си спомням.

— Но единият със сигурност беше в Осло?

— Да, в Осло.

— Какъв период от време ги разделяше от първите два влога — тези, извършени от резидента?

— Не знам. Мисля, че не беше много. Може би месец Или малко повече.

— Според теб дали агентът е работил известно време, преди да му изплатят първата сума? Нещо в архива не навеждаше ли на тази мисъл?

— Нямам представа. Архивът просто отразяваше внесените депозити. Първият — в началото на 59 — а, нямаше друга дата. По тази схема се работи, когато имаш ограничена подписка. Различни архиви се занимават с различни части на един и същ случай. Само някой, който притежава цялата документация, може да го сглоби.

Сега Питърс пишеше непрекъснато, Лиймас предполагаше, че някъде в стаята има скрит магнетофон, но прехвърлянето на записа би отнело време. Това, което Питърс записваше в момента, щеше да залегне в основата на телеграмата до Москва тази вечер, а междувременно момичетата от съветското посолство в Хага щяха да прекарат цялата нощ, телеграфирайки на интервали дума по дума целия текст.

— Кажи ми — рече Питърс, — това са големи суми. Уреждането на изплащането им е било много сложно и скъпо. Самият ти до какво заключение стигна?

Лиймас вдигна рамене.

— Какво можех да предположа? Мислех, че Кънтроул сигурно има някакъв страхотен източник на информация, но никога не съм виждал материалите му, така че не знам. Не ми харесваше начинът, по който го правят — беше прекалено авторитетно, прекалено сложно, прекалено хитро. Защо не се срещаха с него и не му плащаха в брой? Дали наистина го караха да минава граници със собствения си паспорт, докато в джоба му е фалшивият? Съмнявам се — рече Лиймас.

Време беше да пусне малко пушек и да го остави да гони Михаля.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не е чудно парите изобщо да не са изтеглени от банките. Представи си, че е някой много високопоставен агент зад желязната завеса — влогът ще е депозиран и ще стои, докато е в състояние да си го вземе. Ето това си мислех всъщност. Не съм умувал много по този въпрос. И защо ли? Такава ни е работата — знаем само отделни части от цялостния план. Наясно си с това. Ако любопитстваш, Господ да ти е на помощ.

— Добре де, ако парите не са били изтеглени, защо биха си дали труд да правят всички тия паспорти?

— Когато бях в Берлин, бяхме уредили нещо за Карл Римек, в случай че трябва да бяга и не може да се свърже с нас. Държахме за него фиктивен западногермански паспорт в една квартира в Дюселдорф. Следвайки предварително уточнен план, той можеше да го вземе винаги, когато поиска. Поддържахме го валиден — отдел Специални пътувания го подновяваше заедно с визите, щом срокът му изтечеше. Може би Кънтроул е използвал същия вариант за своя човек. Не знам, това е само предположение.

— Откъде си така сигурен, че са издавани паспорти?

— В архива имаше протоколи, разменени между секции Банково дело и Специални пътувания. Последният се занимава с фалшивите документи за самоличност и с визите.

— Разбирам — Питърс се замисли за момент, след това попита: — Какви имена използва в Копенхаген и Хелзинки?

— Роберт Ланг, електроинженер от Дерби. Това беше в Копенхаген.

— Кога точно беше там? — запита Питърс.

— Казах ти, 15 юни. Пристигнах към 11.30 сутринта.

— В коя банка отиде?

— За Бога, Питърс — ядоса се изведнъж Лиймас. — Ройъл Скандинавиън. Имаш я записана.

— Само исках да се уверя — отвърна равнодушно другият и продължи да пише. — А в Хелзинки?

— Стивън Бенет, корабен инженер от Плимут. Бях там — добави той саркастично — в края на септември.

— И посети банката още същия ден, в който пристигна?

— Да. 24 — ти или 25 — и, казах ти вече, не съм сигурен.

— От Англия ли носеше парите?

— Не естествено. Във всеки от случаите ги прехвърляхме на сметката на резидента. Той ги изтегляше, посрещаме ме на аерогарата с парите, сложени в куфарче, и аз ги отнасях в банката.

— Кой е резидентът в Копенхаген?

— Петер Йенсен, продавач в университетската книжарница.

— А кои бяха имената, които щеше да използва агентът?

— Хорст Карлсдорф в Копенхаген. Мисля, че така беше, да точно така, спомням си — Карлсдорф. Все ми идеше да кажа Карлсхорст.

— Описание?

— Мениджър от Клагенфурт, Австрия.

— А другото? Името в Хелзинки?

— Фехтман, Адолф Фехтман от Сен Гален, Швейцария. Имаше титла — да, точно така: доктор Фехтман, архивист.

— Ясно, и двамата немскоговорящи.

— Да, забелязах това. Но не може да е германец.

— Защо?

— Аз бях шеф на цялата берлинска организация, нали? Щях да съм осведомен. Такъв първокачествен агент в Източна Германия трябваше да се ръководи от Берлин. Щях да знам.

Лиймас стана, отиде до бюфета и си сипа уиски. Не си направи труд да налее на Питърс.

— Ти сам каза, че е имало специални предпазни мерки, специални процедури в този случай. Може би са сметнали, че не е необходимо да знаеш.

— По дяволите, не ставай глупав — скастри го Лиймас.

— Разбира се, че щях да знам.

Щеше да се придържа към това, каквото и да става. Искаше да ги накара да се почувствуват по — осведомени от него, така щеше да придаде повече тежест на останалата информация, която им даде. Те ще се опитат да правят изводи независимо от теб, беше го предупредил Кънтроул. Трябва да им поднесем фактите, без да се осланяме на техните заключения. Да заложим на техния интелект и самочувствие, на мнителността им един към друг — ето това трябва да направим.

Питърс кимна, сякаш потвърждаваше тъжната истина.

— Ти си много горд човек, Лиймас — отново заяви той.

Скоро след това Питърс го остави. Пожела му приятен ден и тръгна надолу по пътя край морето. Беше време за обяд.